Елизабет Барнс
Ледената принцеса (3)

Трета глава

— Не зная — пое дълбоко дъх Ан. Мислите й бяха съвсем объркани. Заради Джоел трябваше да го направи, но условията, които Ник поставяше, щяха да наранят любимия й. Седмици наред той ще мисли, че е предаден, седмици тя ще живее откъсната от единствения човек, на когото можеше да разчита. Присъствието на Николас Теър я плашеше. Той нямаше да се замисли какво ще стане с нея, след като удовлетвори изискванията му. А част от тях беше и демонстрацията на близост, която той спомена така небрежно. — Не зная…

— Страхуваш се да не злоупотребя със ситуацията и с теб? — сухо попита Ник. — Трябва да ми се довериш. В замяна ще получиш договора за наема на мястото, което разгледахме тази вечер и доста солидна сума, внесена на твое име. Ако направя нещо неприемливо, винаги можеш да си тръгнеш. Това не е ли достатъчна гаранция?

— Предполагам, това е повече отколкото мога да се надявам. — В предложението му не се таеше заплаха, но имаше толкова неизвестни. Много неща можеха да се случат, много неща можеха да се окажат различни… — Кога искаш да чуеш мнението ми?

— Сега.

— Но това е непочтено. — Ан изведнъж почувства, че губи почва под краката си. — Не мога да ти отговоря веднага. Трябва да премисля всичко… Трябва да попитам Джоел.

— Невъзможно е. Вече ти обясних, че това е решение, което трябва да вземеш сама. При това — допълни Ник с язвителна усмивка, — безсмислено е да го питаш, когато сама знаеш какъв ще бъде отговорът.

— Аз… — Ан си представи как би се почувствал Джоел, ако разбере, че е пропуснал този шанс заради нея. — Не мога да откажа, нали?

— Тогава смятам нещата за уточнени. — Ник се облегна назад и в погледа му се мерна задоволство. — Тази вечер ще останеш тук, а утре сутринта…

— Не! Излишно е да оставам тук — извика Ан. Събитията се развиваха прекалено бързо. — Не съм ти необходима преди срещата с брат ти.

— Съжалявам, Ани, но уговорката започва от тази вечер. Трябва да установим нашите взаимоотношения, а Алекс и Лив да чуят, че живееш с мен, преди да се срещнем на Сейнт Денис. При това — усмивката му беше ледена — нужно е малко време, за да усвоим ролите, които играем.

— Кои роли?

— Демонстрацията на близост, за която споменах.

— Господи! — Мисълта за близост с този мъж я плашеше. Не би могла да си представи…

— Не се тревожи, Ани! — Ник беше забелязал бледността й. — Това ще бъде само в присъствието на чужди хора и аз няма да позволя нещата да стигнат прекалено далеч.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Имаш думата ми. А сега ще прекараш нощта тук. Това трябва да убеди Джоел в страстта между нас.

— И не мога дори да му позвъня?

— Разбира се, че не можеш! От този момент ти принадлежиш на мен! Това е всичко, което Джоел може да знае, докато не се върнеш при него — с наема и чековата книжка. Убеден съм, че при тези обстоятелства той ще те приеме с отворени обятия.

— Господи, колко си безчувствен! — Сълзи се стекоха по бузите й. — Навярно си замислил това още първата вечер. Как можа! Видя ме и реши, че съм глупачка, която лесно можеш да оплетеш в мрежите си!

— Все пак искам да ти припомня, че не те принудих насила да приемеш нашето споразумение.

— Не. Само защото постъпи твърде хитро и ми предложи нещо, което не бих могла да отхвърля. — Ан притвори очи. Обзе я безсилие, което не знаеше как да прогони. — Ако трябва да остана тук тази вечер, би ли ми показал къде ще спя. Изморена съм и искам да остана сама.

— Разбира се. — Ник я поведе по витата стълба. — Това е спалнята ми. Ще спиш тук. Аз ще бъда в стаята отсреща. — Преди да излезе, той се извърна към нея. — По-добре се наспи добре. Утре ни чака тежък ден. Сутринта ще отидем при Джоел, за да му съобщим нашата новина.

— И мислиш, че той ще ти повярва?

— Ти трябва да го накараш да повярва. — Ан долови неясна заплаха в думите му, макар да бяха произнесени спокойно. — Ти си умно момиче и ще измислиш нещо. Ако, разбира се, наистина искаш да финансирам галерията. Лека нощ, Ани.

 

 

— Ани! Къде, по дяволите, беше? — Джоел изглеждаше така, сякаш цяла нощ не беше мигнал. Беше небръснат, а дрехите му бяха по-измачкани от обикновено. — Вече мислех… — Замълча, зърнал Ник, който вървеше след нея. — Какво означава всичко това? — Джоел неспокойно местеше поглед от единия към другия. — Какво става?

— Не е ли очевидно? — попита Ник и сложи длан върху рамото на Ан. — Кажи му, Ани. — Говореше спокойно и сякаш се шегуваше, но в думите му прозвуча заплаха.

— Аз… — Ан мъчително преглътна. Не знаеше как би могла да каже подобно нещо на Джоел. Седмици наред той щеше да се чувства излъган, предаден, ограбен. Непочтено беше! Непочтено беше от страна на Ник да я принуждава да върши това, непочтено беше Джоел да бъде дотолкова унизен в присъствието на Ник! Ще минат месеци, преди… — Аз… Аз не зная как да ти обясня. Не съм сигурна, че има някакъв смисъл, но ние с Ник…

— Достатъчно, Ани. — Джоел като че ли беше възвърнал присъщото за него самообладание. — Предполагам, това, което се е случило, е толкова изненадващо за теб, колкото и за мен. Прекарала си нощта с него, нали?

— Да, но това не е всичко. — Ан пое дълбоко дъх. — Той иска да остана при него. И аз също желая това.

— Не се съмнявам! — Лицето му се сгърчи. — Знаех, че си умно момиче, но явно съм те подценявал. Когато ти падне нещо по-добро, не се отказваш, нали, Ледена принцесо?

Не! Как можеше изобщо да си помисли подобно нещо! Та той я познаваше от толкова време! Прониза я остра болка. Ето, той не я разбира! Тя е предадена! Или може би причината е в онова, което той чувства? Навярно сега изпитва непоносима мъка заради нейното предателство! Как би могла да го вини за думите му тогава?

— Не, не това е причината. — Разкъсваше се от желанието да накара Джоел да прозре истината и от необходимостта да не наруши обещанието, дадено на Ник. — Не мога да направя нищо против това, Джоел. — В гласа й прозвуча неизречена молба, но той явно не я чу. — Просто трябва да бъда с него!

— Искаш да сложиш ръка върху колкото се може повече от парите му, а аз исках от теб да вземеш тези пари за мен, малка продажна уличнице! — Разярен, Джоел рязко се извърна към нея и Ан неволно пристъпи към Ник.

— Събери си багажа, Ани. — Ник говореше спокойно. — Остави дрехите. Вземи само онова, с което не би искала да се разделиш.

Тя безмълвно кимна и влезе в спалнята си. Затвори вратата и се отпусна на леглото. Краката й предателски трепереха. Не беше помислила колко ще нарани Джоел. Той я обичаше, а любовта наранява и това беше ужасно.

Обходи с поглед стаята. Гардеробът, който заемаше цяла стена, надрасканата тоалетка от дъбово дърво с напукано огледало, тясното легло, покрито с юрган от съшити парчета, лавиците под прозореца, където държеше своята колекция от евтини романи, малката картина, подарък от Джоел…

Джоел! Беше съвсем отчаяна. Как щеше да оцелее без него? Беше й необходим. А тя го нарани толкова много, че не знаеше дали някога би й простил. Когато този кошмар с Ник свърши, тя ще се върне, но Джоел ще я отпрати, и тогава отново ще остане сама.

Не! Няма да позволи! Тя се бореше за мечтата на Джоел. Сега той не можеше да знае това, но когато се върне при него с чековата книжка и договора за наема, и когато му обясни всичко, той ще разбере, ще я приеме и миналото ще бъде като лош сън.

Изправи се. Беше решила да не взема нищо. Това е още един начин, по който ще остане вярна на Джоел. Ще изостави тук всички неща, които цени. Това ще бъде обещание, че ще се върне. Ще остави всичко, освен… Отвори най-долното чекмедже на тоалетката и извади оттам скицника си. Джоел не харесваше рисунките й, не му беше приятно да си губи времето с тях и затова те се бяха превърнали в нейната малка тайна, която тя ревниво пазеше. Сега постави скицника в чантата си. През седмиците, които идваха, той щеше да й донесе утеха.

— Готова съм — каза тя и двамата мъже се извърнаха към нея.

— Много бързо. Изглежда не си взела кой знае какво — озъби се Джоел. — Пък и защо ли ти е? Нали отиваш при богат мъж? Той може да задоволи всичките ти прищевки. Но щеше да бъде по-добре, ако беше прибрала някои неща. Новото бързо омръзва, нали знаеш. След изминалата нощ, ако наистина е било за първи път, ти си вече повредена стока, малка уличнице! Ти си най-долната…

Господи, накарай го да замълчи! Думите му я пронизваха като нож. После, когато съвсем неочаквано юмрукът на Ник се стовари върху лицето му, тя се сви. Джоел се отпусна на колене върху пода, а на нея й се струваше, че сънува. Ник я хвана за ръката и я повлече към вратата.

Възвърна способността си да говори едва когато излязоха на улицата.

— По дяволите! Трябваше ли да правиш това?

— Да! — Кръвта бясно пулсираше в слепоочията му. — Трябваше! Има неща, които не мога да позволя.

 

 

И сякаш нищо не се беше случило, той я заведе на покупки. В елегантните бутици, в които влизаха, тя се съпротивляваше и отхвърляше всеки негов избор. Не можеше да му прости, че удари Джоел, не му прости и необосноваността на условията му. През целия ден се опита да го накара да плати за греховете си. Но въпреки че положи невероятни усилия, битката спечели той. Ник купи всичко, което желаеше — рокли, палта, обувки, чанти, дори копринени чорапи и бельо от сатен с дантела като пяна. Ан мразеше тези дрехи, защото не бяха избрани от Джоел. Не я интересуваше, че изглежда привлекателна в нещо друго, освен в малко странните рокли, които Джоел купуваше за нея.

— Доволен ли си? — Във въпроса й се долавяше горчивина. Бяха сами в частния асансьор, който ги отвеждаше към апартамента му.

— Не съвсем — отговори Ник мрачно. Пръстите му болезнено притискаха китката й и когато прислужникът отвори вратата, Ник притегли младата жена към себе си. — Паркър, ние ще бъдем на горния етаж и не искаме да ни безпокоят, нали, скъпа? — добави той и се обърна към нея. Ленивата му недвусмислена усмивка беше напълно несъвместима с болката в китката й. Пусна ръката й едва когато стигнаха спалнята и вратата се затвори зад тях. После пръстите му се впиха в раменете й и Ник я извърна към себе си. — Така не може, Ани. — Очите му горяха гневно. — Не ти плащам, за да се противопоставяш на всяка моя стъпка.

— Какво очакваш, след всичко, което направи?

— Твоето съдействие.

— Трябваше да помислиш за това, преди да поставиш невъзможните си условия.

— Съжалявам, Ани, но така няма да стане. Ако условията бяха неприемливи за теб, трябваше просто да откажеш. Не съм те принудил насила да приемаш тази работа. Можеше да си тръгнеш в мига, в който чу какво очаквам от теб. След като не го направи, сега ще ми съдействаш, и бъди така добра, направи всичко възможно, за да покажеш, че си лудо влюбена в мен. Не мога да приема нищо друго.

— А аз не мога да приема онова, което направи. — Ани опита да се измъкне от ръцете му. — Отвращаваш ме! Защо удари Джоел?

— А ти, скъпа, се държиш като дете! Защо не помислиш? Не можех да ти позволя да разкажеш всичко на Джоел, защото двамата с Теа са твърде близки, а дори ти би трябвало да разбереш колко е подла моята братовчедка. За нея ще бъде истинско удоволствие да разгласи пред целия свят, и най-вече да уведоми брат ми, че ние с теб имаме делова уговорка.

В думите му имаше логика, но Ан не искаше да го признае, дори пред себе си.

— Това не е повод да удряш Джоел. Не беше нужно!

— Той те нагруби. На мен можеше да наговори каквото му харесва, но бе недопустимо да обижда теб.

— Чувстваше се наранен и предаден! А ти си толкова благороден, нали?

— По характер, несъмнено. — За нейна изненада Ник се усмихваше обезоръжаващо. — Ако наистина бях лудо влюбен в теб, дотолкова влюбен, та да искам да живееш с мен, мислиш ли, че щях да остана безучастен, докато той те обиждаше? — Изведнъж Ник я пусна, пъхна ръце в джобовете си и закрачи из стаята. — Ани, трябва да решиш. Мислех, че вече сме се разбрали, но изглежда съм сгрешил. Ако искаш, можеш да си тръгнеш веднага и ще забравим за нашето споразумение. Ако обаче решиш да останеш, ще очаквам от теб съдействие. Какво избираш, Ани?

— Не зная. — Тя се извърна и притеснено огледа великолепната спалня. После застана до прозорците и се взря в нощта с невиждащи очи. Беше сама, съвсем сама. Както през годините, преди да срещне Джоел. Усещането беше непоносимо. — Не мислех, че ще направиш всичко толкова тежко за мен… и за него.

— Предполагам, разбирала си, че ще очаквам нещо реално в замяна на онова, което предлагам. Ти сама призна, че съм щедър.

— Да, но… — Ани замълча и си представи галерията, картините, Джоел и бъдещето, когато щяха да бъдат заедно. — Да, ще остана. Ще направя всичко, което поискаш. Поне пред хората.

— Добре. — Ник приближи към нея и обгърна раменете й. — Ще започнем още сега.

— Какво правиш? — Ан инстинктивно опита да се освободи от прегръдката му.

— Искам да се убедя, че разбираш какво точно очаквам от теб.

— Но не тук! Ти каза, че ще демонстрираме близост само когато не сме сами.

— Трябва да свикнеш с присъствието ми, Ани. Мога да си представя последиците, ако реагираш по този начин, и Паркър или някой друг, е около нас.

— Не мисля, че бих могла… Аз не съм много добра във всичко това… Не съм го правила често, не ми харесва!

— Не е нужно да ти харесва. Трябва просто да го правиш — нежно рече мъжът. — Отпусни се, Ани.

— Ще опитам — прошепна тя. Близостта му я плашеше. Това е без значение, напомни си Ан и притвори очи. Това е само част от делово споразумение, което ще донесе парите за галерията на Джоел.

— Какво има, моя любов? — саркастично попита Ник. — По-добре ли се чувстваш, като не виждаш какво става?

— По-добре се чувствам, когато мисля за парите.

— Винаги е така — потвърди той с хладната незаинтересованост на страничен наблюдател.

Ан се чувстваше зашеметена. Всичко беше толкова необичайно, прекалено необичайно. Ник плъзна ръце по тялото й и я обгърна по-плътно. Извърна я към себе си, и когато устните им се сляха, с нея се случи нещо неочаквано. В тялото й проникваше неговата топлина, мислите й бяха разбъркани, волята й — парализирана. Устните й се разтвориха и пръстите й инстинктивно се впиха в раменете му.

— Прекрасно, мила — отдръпна се най-сетне той. Явно бе забелязал объркването й и се забавляваше. — Реагираш чудесно. Ще го запомня и когато следващия път извадиш ноктите си, незабавно ще те целуна.

— Не! — Ан изведнъж се ужаси от онова, което беше допуснала да се случи помежду им. — Не бих позволила!

— Едва ли ще имаш избор, мила. Случилото се може и да е ново за теб, но ти харесва. — И отново я привлече към себе си.

Тя опита да се противопостави, но устните на Ник я заставиха да замълчи. Чувстваше се зашеметена. Желаеше го, беше безпомощна, безсилна да го възпре. Когато най-после той се отдръпна, Ан съумя да събере разпилените парченца от своята непоколебимост.

— По дяволите! — Гласът й потрепери. — Това е непочтено.

— Неочаквано е. — Очите му бяха потъмнели от страст. — Знаеш ли, между нас протича някаква реакция — усмихна се той лениво. — Защо не опиташ да се отпуснеш, Ани? И да се наслаждаваш?

— Това ли би искал?

— Би ми било приятно. Изглежда нашата уговорка може да бъде много интересна… Доволен съм, Ледена принцесо. Сключих по-добра сделка, отколкото очаквах, и няма да забравя това, когато дойде време да се разделим. И не бъди толкова изненадана, мила — добави той, без да откъсва очи от нея. — Това не означава нищо, но е забавно. — Ник рязко се извърна и излезе от стаята.

— Господи! — прошепна Ан и се отпусна на ръба на леглото. Не разбираше какво се беше случило с нея. Какво я накара да отвърне на Николас Теър по начин, който смяташе за недопустим, когато беше с Джоел? Това беше лудост! Изпитваше срам и отвращение. Беше допуснала насилие и към себе си, и към любовта на Джоел.

Джоел беше различен. Целувките му бяха кратки, а ласките — толкова деликатни. Понякога, много отдавна, той я притискаше силно към себе си, но това беше в онези дни, когато тя се чувстваше самотна и изоставена, изпълнена с несигурност и отчаяние. Джоел беше различен. И с него тя никога, никога, никога не изпита онова, което Николас Теър я накара да почувства сега.

Не искаше да се чувства по този начин. Слепият физически инстинкт я отвращаваше. Страстта беше създала хаоса в живота на родителите й, в нейния собствен живот. Страстта объркваше всичко, опорочаваше и разрушаваше любовта. Родителите й бяха станали жертва на страстта. Тя бе подчинила живота им, бе унищожила и семейството им.

Веднъж, когато беше на десет години, майка й се опита да й обясни.

— Виждаш ли, скъпа, има неща, които карат тялото ти да се чувства прекрасно, вълшебно. И в тях няма нищо лошо, наистина нищо лошо. Въпросът е само да се освободиш от задръжките, с които този тип удоволствие обикновено се свързва. Няма правила, затова е излишно да мислиш за онова, което не трябва или не можеш да направиш. Вършиш това, което ти доставя удоволствие. Обожавам живота тук. А ти ще бъдеш още по-щастлива.

— Защо? — беше попитала тогава Ан — високо, слабо момиче с дълга кестенява коса и огромни очи, изпълнени с недоверие и скептицизъм.

— Защото на двамата с баща ти ни трябваше доста време да се освободим от всички тези задръжки, които ни бяха внушени, а това понякога прави нещата… малко трудни… Но ти, ти си щастливо момиче. — Майка й я привлече към себе си и това беше един от малкото жестове на привързаност от нейна страна, които Ан можеше да си спомни през всичките години, прекарани в комуната. — Ти нямаш такива ужасни задръжки. Винаги си живяла по този начин, винаги си се забавлявала, детето ми! Почти ревнувам, че не мога да бъда на твое място. Ти знаеш, че всичко е дар.

Но не всичко беше дар, защото тя беше тази, която плащаше цената на пренебрежението и безразличието. Продължаваше да плаща, след като напусна комуната и заживя сама. Най-после беше независима, можеше да избира и се закле никога да не живее по начина, по който родителите й живееха. Не й беше лесно, разбира се. Не защото се нуждаеше от секс, а защото й се струваше, че никой не би проявил интерес към нея, ако тя отказва сексуални контакти.

Все пак не изневери на себе си. Вярваше, че ще срещне мъж, който споделя възгледите й за живота и срещата й с Джоел бе истинско чудо. Отношенията им бяха красиви, сексът не ги опорочи. В лицето на Джоел тя най-после намери сигурността и доверието, от които се нуждаеше. С Джоел имаха общи мечти, общи цели. Сега нещата бяха усложнени, наистина, но когато всичко приключи, Ан беше убедена, че с Джоел ще се оженят. И бракът им щеше да бъде стабилен и сигурен, защото Джоел беше като нея. Никога не би разчитал на нещо толкова непредсказуемо като страстта

Тази вечер тя просто изневери на себе си. Последните двайсет и четири часа бяха наистина непоносими. За първи път от почти една година беше лишена от опората на Джоел. А Ник явно е изкусен прелъстител. Беше почувствал уязвимостта й и я беше използвал до степен, която надхвърляше и най-лошите й опасения. Изненада я неподготвена и разстроена. Заради това тя предаде Джоел. Сега се закле това да не се случи никога повече.

Разбира се, трябва да продължи играта. Единственият начин да осъществи мечтата на Джоел и да измоли прошка за себе си, беше да върши това, за което Ник й плащаше. Но сега вече ще знае какво може да очаква и ще контролира чувствата си. Това, което се случи тази вечер, повече няма да се повтори.

Но тя се лъжеше. Случилото се тази нощ се повтори. Повтаряше се всеки път, когато Ник я докосваше. Дните минаваха и Ан беше принудена да признае истината пред себе си. Въпреки дълбоката си любов към Джоел, тя откри у себе си слабост, заради която всеки път, когато този чужд за нея мъж я докоснеше, в тялото й лумваше истински пожар.