Гленда Сандърс
Неизречени тайни (8)

Осма глава

Още щом отвори очи, Тейлър съзря непозната снежна белота. Макар и все още сънен, той осъзна, че това е дантелената възглавница в леглото на Ванеса. Ванеса… Мислите му се върнаха към предишната вечер, спомни си парфюма й, възбуждащата топлина на тялото й… Тя лежеше до него, отпуснала глава на рамото му, с разпиляна по гърдите му коса.

Тейлър я докосна. Бе истинско удоволствие да се събуди в уютната спалня, в прегръдките на жена като Ванеса. Сърцето му се изпълни с нежност, докато я гледаше.

Тя започваше да се изтръгва от омаята на съня и леко се раздвижи. Той я прегърна. Искаше да се събуди и да открие, че е до нея.

Почувства се щастлив. Самата мисъл за чудесното изживяване го изпълваше с радост и непозната леност.

Лежеше неподвижно, за да не я събуди, и оглеждаше стаята — необичайна комбинация от старинни и нови вещи. Погледът му привлякоха множеството кутийки около огледалото в сребърна рамка. Какво ли държеше там? Бижута, гребени за коса, някоя игла за вратовръзка, забравена от приятел? Мисълта за друг мъж в живота, й го стресна. Не можеше да си представи Ванеса с друг мъж.

Извърна поглед, за да не се подаде на ревността.

Усети копринената мекота на косите й и зарови лице в ухайния червеникавокафяв водопад.

Помисли си, че с удоволствие би прекарвал всеки ден от живота си с нея. Нима беше влюбен?

Винаги бе смятал, че любовта идва неусетно. Оказа се, че е различно. Сякаш бе скочил от самолет и ненадейно се е озовал в топлото уютно легло на най-желаната жена. Нима това бяха мисли на един разумен тридесет и две годишен мъж?

Изправи се на лакът, повдигна кичура коса и леко докосна с устни ухото й. Тя измърка сънливо и се сгуши в него. Тейлър се отпусна и зачака часовникът й да звънне.

Проследи я как протяга ръка към сърдития будилник, очарован от изненадата в погледа й и неумелите, все още забавени от съня движения. Очакваше момента, в който тя ще усети присъствието му и ще си спомни пламенната любовна нощ.

Ето! Погледна го, усмихна се, и му се стори по-красива от всякога.

— Ти наистина остана.

— Бях ти обещал — целуна я той по нослето.

— Не си ли закъснял за работа?

— Накарай ме да закъснея още повече. Не забравяй, че аз съм собственикът.

— За съжаление, аз не притежавам компания и не мога да закъснявам. — И двамата замълчаха за момент, а после тя нерешително започна: — Тейлър… Благодаря ти. Благодаря ти, че дойде, когато толкова се нуждаех от теб, че ме успокои, че… остана.

— Разбрах, че имаш нужда от мен.

— Не беше длъжен.

— Напротив.

Едва сега усети, че ръката му бавно я милва.

— Заради секса ли?

— Защото съм влюбен в теб.

— Не е ли малко рано да го твърдиш? Преувеличаваш…

— Преувеличавам ли? — Тейлър искрено се възмути. Нима тя не споделяше чувствата му?

— Тейлър, моля те!

— Съвсем не преувеличавам! Говоря самата истина. — Той дори не се опита да скрие колко е ядосан. — Не се опитвай да принизяваш любовта, Ванеса. Тя е нещо толкова красиво.

— Сериозно ли говориш? — погледна го невярващо тя и се изправи.

— Това, което се случи между нас снощи, бе нещо специално, Ванеса…

— За мен също — призна тя. — Толкова исках да сме заедно! Ти ме разбираш, грижиш се за мен, даваш ми кураж…

На Тейлър му се стори, че тя нарочно заобикаля въпроса.

— По дяволите, Ванеса! Не разбираш ли какво става между нас? Искам да се будя до теб всяка сутрин до края на живота си.

— О, небеса! — изстена Ванеса. — Имам си призрак, който се крие сред клоните на дъба в двора и непоправим романтик в леглото.

Тейлър я сграбчи за китките.

— Ти ме превърна в непоправим романтик…

— Говориш като невидял жена стар ерген, решил, че най-накрая се е влюбил.

— Не ми се подигравай, Ванеса! Никога не съм изпитвал подобно чувство към друга жена. И не съм задръстен стар ерген! Сигурен съм, че не го мислиш на сериозно.

— Е, да, но след всичко, което се случи, не знам какво да правя.

— Обличай се, ще те заведа да закусим някъде. Ще поговорим, докато пием кафе. — Сложи ръцете й на раменете си и без да откъсва поглед от нея, промълви: — Обичам те!

Стори му се, че тя ще заплаче. Ванеса също се страхуваше сълзите й да не потекат. Пред нея стоеше сериозен красив мъж, който я гледаше с такова обожание, сякаш искаше да й докаже с поглед колко много я обича. Само глупачка би се отдръпнала. Тя се отпусна и склони глава на гърдите му.

 

 

— Друго имах предвид, когато те поканих на закуска — измърмори Тейлър, докато разкъсваше опаковката на един кроасан.

— Няма да ни остане време за фламбирани банани. Трябва да съм в час след двадесет минути. — Ванеса изяде половината кроасан и го остави. — Тейлър…

— Не се обръщай към мен, сякаш съм твой ученик.

— Извинявай, че провалих това, което нарече нещо много специално.

— Един мъж казва на една жена, че я обича безкрайно. Какво му е специалното? — подсмихна се той.

Ванеса усети горчивината в гласа му.

— Миналата нощ бе наистина чудесна — продума тихо тя, пресегна се през масата и погали ръката му. — Просто мисля, че сега едва ли е най-подходящият момент за важни решения.

— Важни решения, казваш — намръщи се Тейлър. Взе недоядения й кроасан и си отхапа.

— Всичко беше толкова объркано, Тейлър! Но никога нямаше да те помоля да останеш, ако ми беше безразличен. Просто не зная дали чувствата ни са истински, или е мимолетно увлечение.

— Моите чувства нито са объркани, нито мога да ги нарека увлечение.

— Как можеш да си сигурен? Виж, Тейлър, нека не бъдем наивни. Ти не минаваше оттук онази неделя, защото ме бе харесал, или защото беше особено загрижен за мен.

— Бях…

— Притесняваше се за „Вълчия дол“. Аз просто се появих на сцената, след като извиках ченгетата посред нощ. А ти намина, за да сложиш нещата под контрол.

— Безсърдечният предприемач, за когото само крайната печалба е от значение. Това ли си мислиш за мен?

— Не казвам, че си алчен, безчувствен егоист. Естествено е да си загрижен за „Вълчия дол“ . Ти сам ми каза, че е твоя рожба. — Погледна го и се намръщи. — Какво се хилиш?

— Алчен, безчувствен егоист, така ли? Обичам да чувам подобни изтъркани фрази. Обичам те, когато ги употребяваш. Ти си не само красива, но и остроумна.

— Заинтересува се от мен едва миналата неделя — продължаваше Ванеса. — След като видя колко съм притеснена заради призрака, реши да се покажеш великодушен и да се погрижиш за мен. Почерпи ме с вино, изслуша ме…

— Планирах как да те прелъстя.

— Приятно ти е да знаеш, че някой разчита на теб.

— На всеки му е приятно.

— Но на теб, Тейлър, ти е особено приятно. Просто си така устроен. А аз имах нужда от теб. Как можеш да си сигурен, че това, което наричаш любов, не е просто желанието да знаеш, че някой разчита на теб?

— Аз съм на тридесет и две, Ванеса. Мога да анализирам чувствата си.

— Но… Ти си ме виждал единствено в състояние на крайно напрежение и превъзбуденост. Рано или късно аз отново ще се превърна към обикновената Ванеса Уигинс. Нека изчакаме този момент и тогава пак да поговорим. — И двамата замълчаха. — Трябва да тръгвам за училище — рече тя и се изправи.

 

 

— Значи този старец знае всичко, което се случило през последните осемдесет години.

— Керън каза, че е почти на деветдесет. Имал изключителна памет — разказваше Ванеса на Тейлър.

— Може и да излезе нещо.

Неасфалтираната алея ги отведе до дългата веранда на къщата. Там се поклащаха три люлеещи се стола, на единия от които седеше възрастен господин с бяла ватирана фланелка и гащеризон.

Овчарка, с посребряла от старост муцуна, лежеше кротко в краката на стареца. Когато Ванеса и Тейлър се появиха, кучето вдигна неохотно глава и пролая лениво.

— Господин Далман? Казвам се Ванеса Уигинс. Разговаряхме по телефона.

Старецът отпусна ръка, за да почеше кучето зад ушите.

— Стой мирен, Гюс. Госпожицата е учителка, няма да ни направи нищо лошо.

Гюс я погледна отегчено и се прозя. Лицето на Далман бе сбръчкано и съсухрено, но живите му очи издаваха интелигентност.

— Това ваш приятел ли е?

— Не, съсед, Тейлър Стивънсън. Построил е къщите във „Вълчия дол“.

— Не може да бъде! — Далман огледа Тейлър раздразнено. — Сядайте, де.

— Та искате да говорим за вълците? — Без да дочака отговор, старецът продължи: — Винаги висеше по някой вълк на онази ограда. Дявол го взел — извинете за израза, госпожо, но аз съм стар човек и си приказвам, както ми харесва. Та една вечер, двамата с Ото Стоукс пийнахме повечко царевично уиски и за малко да застрелям бабата на Гюс. Взех я за вълк! — Лицето му грейна, припомняйки си случките от миналото. — Беше краят на януари, кучи студ! Решихме да похарчим петте долара на изложбата на добитък и да се повеселим. Гюс е късметлия, защото Нел, жена ми де, ни спря. Иначе това приятелче нямаше да го има, нямаше да е роден. — Далман поклати тъжно глава. — Добра жена беше Нел. Вече двадесет години, откакто си отиде. Рак, бавно угасна. — Преди Ванеса да успее да му изкаже съболезнованията си, Далман додаде: — Още ми липсва. — Замълча, а Ванеса използва момента, за да смени темата.

— Господин Далман, интересуваме се от един фермер, живял наблизо. О’Мали. Помните ли го?

Далман се замисли.

— Пади О’Мали? Да, познавах го. И Тили познавах. Двете с Нел си ходеха на гости понякога, бъбреха. Все си мислех, че е почтена християнка. Още не мога да повярвам, че избяга. Но беше хубавка и не й беше трудно да намери с кого да избяга. Същата година им се събра много, не им бе хич леко.

— Защо? — попита Ванеса.

— Годината беше трудна за всички. Суша, нямаше реколта. Пади трябваше непрестанно да вади вода за добитъка и за поливане от кладенеца. Ама той взе, че пресъхна и се наложи да носи вода от другаде. А после си счупи крака. Нямаше пари за помощник и отиде да иска заем от Земеделска банка в Кропвил, при стария Вандовър. Той беше дал заеми на много хора. Знаеше, че О’Мали няма да може да изплати парите, но въпреки това му ги даде. Времената бяха лоши и всички боготворяха Вандовър. Ама когато пристигнаха призовките за просрочено плащане, той не пожела да му даде отсрочка. На Пади му трябваше поне още една година, но старият Вандовър хич не го интересуваше. — Далман се залюля напред-назад. — Виждаха, че губят земята и се отчаяха. Ама и нямаше къде другаде да идат.

— Тогава ли избяга Тили О’Мали?

— Така казват. Никой не чу нищо повече за нея. През града минал някакъв търговец, видял я, разпитвал за нея, а хората събрали две и две, особено след като изчезнаха по едно и също време. — Старецът поклати глава. — Не ми се вярва да е направила такова нещо. Нищо чудно някоя жена да изостави мъжа си, когато стане напечено, но да изостави момиченцето си…

Тейлър и Ванеса се спогледаха.

— Семейство О’Мали са имали дете?!

— Да, момиченце — повтори Далман. — Меги се казваше. Най-тъжното дете, което някога съм виждал. Само си представете, връща се един ден от училище и баща й виси на дървото. Ужас!

— Какво е станало с нея?

— Нямаше си никого, дори роднини. Вдовицата Ханкс я взе при себе си. А после работеше в един магазин.

— Жива ли е още? — попита Ванеса.

— Не знам, вече не се виждам с много хора.

— А има ли някой, който знае какво се е случило с Меги О’Мали? — попита Ванеса.

Далман се замисли.

— Предполагам, че някой от семейство Муърхауз знае. Магазинът, където Меги работеше, беше техен. А после дъщеря им Бети и мъжът й, Стал, Хенри Стал, поеха работата. Само те могат да ви кажат нещо за Меги.

Ванеса извади малък бележник.

— А чували ли сте някой да е виждал призраци във „Вълчия дол“?

— Ами да — изфъфли Далман, все едно че бе най-естественото нещо на света. — Хората нямат добро мнение за самоубийците. Както за пияниците. Погребаха О’Мали извън гробището. Което си е право, си е право. Меги все се опитваше да направи нещо, ама никой не искаше и да чуе. След това на хората започна да им се привижда О’Мали на онова дърво, точно както Меги го бе намерила, когато се върнала от училище.

— А мислил ли е някой да премести костите му в гробището?

— Не, госпожо, никога. Меги дълго се опитваше да ги убеди, но се отказа, а след това едва ли някой се е сещал. А и никой не живееше там, докато не построиха ония кутийки. Събуждаш се нощем и чуваш съседа ти как хърка. Една до друга са ги сбутали. — Далман се закашля. Приведе се напред и погледна изпод вежди Тейлър. — Не се обиждай, синко! Аз така виждам нещата. Хората са като в казарма, струпани един връз друг. И кое му е хубавото? — Отново се облегна назад и изпуфтя. — Искате ли да ме питате още нещо?

— Мисля, че не — отвърна кисело Тейлър и двамата с Ванеса се надигнаха.

— Благодаря ви, господин Далман. — Ванеса му протегна ръка. — Много ни помогнахте.

Когато седнаха в колата, Тейлър я погледна и процеди:

— Странен тип.

— Сигурно е много самотен. Ти обиди ли се?

— Аз съм предприемач, Ванеса. Всички тези приказки вече съм ги чувал. Той цял живот е обработвал земя и сигурно му се струва, че моите строежи оскверняват земята.

— А защо госпожа Фелпс дори не спомена, че О’Мали е имал дъщеря?

— Мислиш ли, че още е жива?

— Далман не каза на колко години е била, когато се е случило всичко това. Поне стана ясно, че е била дете.

— Значи сега е на около шестдесет.

— Искам да я намеря и тя сама да ни разкаже за баща й.

Спряха пред малък ресторант, където се отбиваха предимно млади хора. Гърмеше рок, примесен с откъслечни разговори и изблици смях. Прибраха се леко развеселени в къщата на Ванеса.

— Не е ли странно… — подхвана тя, когато влязоха в хола.

— Кое? — учуди се Тейлър. Можеше да наблюдава това лице и никога да не свикне с промените в израза му.

— Все още се усеща аромат на рози. Изхвърлих ги вчера, защото миришеха на гнило. Мислиш ли, че…

— Розите изобщо не ме интересуват. — Тейлър я привлече в прегръдките си. — Знаеш ли преди колко часа те целунах за последен път?

— Преди три — пресметна Ванеса.

— Това бяха трите най-дълги часа в живота ми. — Наведе се и жадно я целуна. Притисна я към себе си и плъзна устни към шията й, докато не достигна първото копче на блузата. — Не мога да ти се наситя. — Пое си дълбоко въздух. — Мисля, че е по-добре да се качим в спалнята ти, вместо да пробваме колко е мек килимът.

Няколко часа по-късно Ванеса се надигна на лакът и погледна Тейлър.

— Мисля, че тази вечер трябва да си отидеш вкъщи.

— Ако можех да помръдна и ако исках да ходя някъде, няма да е без теб — отвърна Тейлър.

— Говоря сериозно, Тейлър. Не можем…

— Какво не можем? — попита той, докато въртеше между пръстите си кичур от косата й.

— Да живеем заедно.

Тай зарови глава във врата й.

— За момента се справяме чудесно. — Целуна я звучно. — Нека го направим съвсем законно. Моята къща ли избираш или твоята?

— Бъди сериозен, Тейлър — повиши глас тя и се опита да се отдръпне. — Твърде прибързано е, а вече ти казах, че не мога да взема…

— … такова важно решение — довърши той.

— Просто не съм готова да се обвържа.

— А защо ли на мен ми се стори, че си готова преди час?

— Не смесвай брака със секса!

Ванеса отново се отпусна на възглавницата, зави се презглава и въздъхна шумно. Тейлър също се пъхна под завивката.

— Не можеш да ме накараш да си тръгна, след като веднъж вече съм опитал забранения плод.

— Не го опитахме, а направо го погълнахме — изхили се Ванеса.

— Това нашето не е просто секс, Ванеса.

— Зная!

— Тогава защо не…

— Защото не искам да се мотаеш из банята ми.

— Но ти имаш две.

— А ти имаш готов отговор за всичко — намръщи се тя.

— Не позна. Ако ме попиташ защо лежим завити презглава, едва ли мога да ти отговоря.

Тя отметна завивките.

— Не съм готова да се обвържа завинаги! Не мога да си представя, че ще прекарвам всяка вечер с теб. Разбери ме!

Тейлър се отдръпна и удари с юмрук по леглото.

— Жени! — След това с драматичен жест се хвана за сърцето. — Ти дори не се интересуваш от мен. Искаш само секс. Дори не искаш да остана след това.

— Очевидно цитираш някоя друга…

— Аз те обичам!

— Не мога да приема всичко толкова бързо. Не мога да се радвам на независимостта си и изведнъж да се обвържа сериозно с някого.

— Аха! Значи признаваш, все пак, че имаме връзка.

— Ако нямахме, Тейлър Стивънсън, едва ли сега щеше да лежиш чисто гол в моето легло.

Той се усмихна широко.

— Вие ме харесвате, госпожице Уигинс. Признайте си!

— Не е толкова просто. О, Тейлър, ти си ми много скъп, обичам да сме заедно, но съм толкова объркана… И престани да ме гледаш така! Аз съм най-обикновена жена, а ти си много сексапилен и мисля, че не е честно да ме…

Прекъсна я с нежна, изпълнена с разбиране целувка. Когато той се отдръпна, Ванеса долови любов и малко разочарование в погледа му.

— Лека нощ, скъпа. Наспи се добре. Знаеш, че можеш да звъннеш по всяко време.

Тейлър скочи от леглото и грабна панталоните си. Навлече си ризата, без да я закопчава, натъпка чорапите в джобовете си и си обу обувките на бос крак.

— Знам, че секретът на вратата ще щракне сам, но ще съм по-спокоен, ако пуснеш веригата.

 

 

Хюстън и Кропвил, Тексас — 1946

Джесика усети лека възбуда, докато Дани нежно й говореше и я милваше. Почти нищо не знаеше за секса, но не спираше да си представя сцени от медения месец и брачния им живот. Тези фантазии често бяха плод на невинността и неопитността й, а също и на напрежението между двамата по време на дългото ухажване. Представяше си всеки отделен момент, често на фона на меланхолично нежна музика, която извисяваше акорди, когато достигаха онзи свещен, тайнствен миг, който тя мечтаеше да изпита.

Облечена в бяла дантелена нощница, тя пристъпи към Дани, който я очакваше с отворени обятия. Той леко я целуна, а Джесика се притисна към него.

Целувката продължи незнайно колко време, точно както в мечтите й. Молеше се тя никога да не свърши. Беше любопитна и изпълнена с нетърпение да разбере тайните на любовта и брака. Когато езикът на Дани се плъзна между зъбите й, Джесика усети непознат прилив на топлина и копнеж.

Значи това било, помисли си тя и в главата й зазвуча музика. Да, това било…

Дани леко смъкна нощницата от едното й рамо и целуна седефено бялата й плът, плъзгайки ръка по стройното бедро.

Тази лека нежна ласка обещаваше много. Докато ръката му бавно се плъзгаше по гладкото бедро, той простена с несдържан копнеж.

Но след няколко секунди усети неестествената скованост на съпругата си. Бе крайно възбуден и употреби всичката си воля, за да се отдръпне, когато разбра, че Джесика не изпитва наслада от тези любовни мигове.

— Джесика? — озадачено я погледна той.

— Аз… ти ме изненада.

Той я прегърна нежно.

— Извинявай, Джес. Толкова силно те желая, че дори не помислих. Чаках толкова дълго, мила.

— Зная. Аз искам… Повече няма да правя така.

Но паниката отново я завладя. Така стана и следващия път, когато Дани се опита да я докосне. Той се отдръпна смутено, а тя за малко не се разплака.

Съпругът й я прегърна и се опита да я успокои като дете.

— Денят бе толкова дълъг, сватбата и всичко останало. Тази вечер ще те прегърна, а когато се събудим, новият ден ще е пред нас.

Новият ден не промени нищо. Не промени нищо и завръщането в Кропвил. Джесика не можеше да преодолее ужаса, породен от мисълта, че трябва да консумира брака си.

Не спираше да се извинява, а Дани прояви изключително търпение. Въпреки това и двамата бяха напрегнати и нервни. С всеки изминат ден, тътнещият вулкан заплашваше да изригне.

— Съжалявам, толкова съжалявам, Дани… Мислех, че този път ще е различно. — Джесика неизменно повтаряше все едни и същи думи, докато сълзите се стичаха по страните й.

— Всеки път мислиш, че ще е различно — каза тъжно Дани. — И никога не е. Аз те обичам! Искам да се любим.

— Зная — отвърна Джесика. — Аз също, но… Нека опитаме отново, Дани. Моля те! Този път няма да се отдръпна.

Той простена невярващо, изпълнен с разочарование.

— Прекалено си напрегната, Джес. Аз също. Ела, нека да те прегърна. Не мога да гледам как плачеш.

— Нима още ме обичаш?

— Обичам те, обичам те…

— Докога ще ме обичаш, след като аз… — Тя отново се разхлипа. — Аз не мога да бъда твоя истинска жена.

Дани въздъхна примирено.

— Докрай, Джес. Докрай.