Гленда Сандърс
Неизречени тайни (3)

Трета глава

Отец Джо нямаше да дойде. Обади се точно в два и шест минути и отделни фрази от извиненията и оправданията му още звучаха в главата на Ванеса.

„Трябва да забравим тази случка… Твърде спорен въпрос… Църквата не приема подобни… Рискувам кариерата си… Трябва да мисля за децата си… Много съжалявам, но…“

Ванеса не можа да повярва на ушите си.

— Наистина ли няма да дойдете? — Това бяха единствените думи, които успя да промълви, и то едва след като другият край на линията внезапно заглъхна.

Гласът на свещеника звучеше смирено, думите му някак несвързано. Непрестанно повтаряше едно и също, докато накрая без предупреждение прекъсна разговора. Всичките му оправдания й се сториха нелепи.

Ала Ванеса продължи да стиска слушалката, сякаш очакваше нещата да вземат друг обрат. Най-сетне затвори и покри лице с ръце. Не можеше да издържа повече. Мъка и отчаяние напираха в гърдите й. Със сетни усилия успя да се овладее.

Защо отец Джо не бе дошъл да поговорят, защо не бе признал, че са видели нещо необичайно? Той я бе изоставил в критичния момент. Бе готов да отрече всичко, настоявайки и тя да спре да мисли за това.

Страхливец! Истински страхливец!

Изтощена и останала съвсем сама, предадена от човека, комуто безрезервно вярваше, тя излезе в задния двор, засенчен от клонатия дъб. Величественото старо дърво по необясним начин отново я притегли към себе си. През клоните му проникваха лъчите на пролетното слънце и танцуваха игриво из раззеленилите се вейки. Усети необичайно спокойствие, докато наблюдаваше тази красота, въплътила в себе си величието на природата.

Застана под масивния клон и вдигна глава нагоре, изпълнена с очакване. И тя самата не знаеше какво търси. Може би остатъци от въже, следи по кората, някакъв знак, че наистина е видяла тялото, доказателство, че не е на прага на лудостта.

Ами ако отец Джо не беше просто страхливец? Ами ако и двамата бяха луди, а само той бе успял да преодолее злокобната сила на видението?

Ванеса простена. Нямаше сили да отрече, защото бе убедена, че призракът се бе явил с молба за помощ.

Също като жената, чиито писъци бе чула под прозореца си. Отново се почувства объркана. Та нали жената също не съществуваше! Бе чула или вълчи вой, или крясък на паун, или шегобиец-ученик, както се опитваха да й внушат помощник-шерифът, надутият предприемач и най-добрата й приятелка. Но нито един от тях не бе чул писъците, нито пък бе видял призрака.

Тя се изсмя нервно. Призрак! О, господи! Най-добре да отвори наръчника на младата домакиня и да прочете препоръчителните мерки при сблъсък с призрак. Но призракът бе част от дървото, а дървото нямаше нищо общо с домакинството. Следователно въпросът няма да бъде засегнат и в наръчника. Ванеса се засмя отново, този път на границата на истерията. Интересно дали в телефонния указател има номер на ловци на духове?

Някой, или нещо, почука на дървената порта. Ванеса се обърна, но страхът какво я очаква, я възпря да отиде да отвори. Ами ако там нямаше никой? Сигурно местният полтъргайст е излязъл за поредната серия шегички.

— Здрасти!

Ванеса закри очи. Човешки глас! Глас на мъж. Гласът на Тейлър Стивънсън, ако не я лъжеше паметта. Това бе най-приятният глас, който някога бе чувала.

Тейлър нямаше намерение да се отбива, но когато чу смеха, реши да я види.

— Здрасти — поздрави го тя на прага.

— Стори ми се, че чух гласа ти. Как си? Има ли някоя нова среднощна ужасия?

Ванеса вдигна поглед, но не отговори. Ирисите й бяха сиво-сини, обточени с индигово. Тъгата, която струеше от тях, пробуди у него желание да я защити, да й помогне. Тейлър веднага потисна това си желание. В края на двадесети век бе опасно да решиш да закриляш някоя жена. Съвременните представителки на слабия пол не желаеха мъжка опека, а малкото старомодни дами очакваха твърде много. Така че мъжът или предизвикваше гнева на избраницата си, или не оправдаваше надеждите й.

Ванеса продължаваше да мълчи.

— Тази сутрин срещнах шерифа. Не са открили неидентифициран труп.

— Надявам се да не намерят. Не исках…

— Зная.

Косата й, сплетена на плитка, прехвърлена през дясното рамо отпред на гърдите, бялото лице без следа от грим, огромният пуловер и отрязаните джинси, я караха да изглежда много млада. Първото нещо, което бе забелязал у нея, бе прямотата в особените й очи.

— Искаш ли лимонада, Тейлър? — Бе готов да приеме, но тя тръгна към къщата, без да дочака отговор. — Мисля, че са останали вино и бира от снощи.

— Предпочитам лимонада — отвърна той. Не можа да сдържи любопитството си. — Забелязах колите снощи…

— Празнувах настаняването си в новата къща.

— Чудесно! — възкликна той.

Ванеса го покани да влезе. Холът бе точно както си го представяше — уютен и удобен. Ухаеше на цветя. Веднага забеляза огромния букет рози в единия край на масата. Младата жена се запъти към кухнята и той я последва. Подпря се на вратата, като я наблюдаваше как сваля чаши и отваря хладилника, за да извади лед.

Стоеше обърната с гръб към него. Погледът му се плъзна по стройните й крака и си помисли, че с удоволствие би я притиснал към себе си. Прииска му се да я целуне по тила.

Опита се да си представи, че е в час и се обръща към нея с „Госпожице Уигинс“ и всеки момент тя ще му отправи един от онези страшни, типично учителски погледи, доведени до съвършенство през дългогодишната практика. Много по-голямо удоволствие обаче му достави мисълта как би я докосвал и целувал…

Тя остави каната с лимонада, подпря се на плота и въздъхна. Тейлър забеляза как тя потръпна.

— Ванеса?

— Моля те, кажи нещо! Говори за каквото и да е.

Стори му се, че тя ще заплаче всеки миг. Бе отчаяна.

Отново почувства желание да й помогне. Преглътна и замълча.

— Имате страхотно тяло, госпожице учителко — каза след малко.

Ванеса прихна, но след миг стисна клепачи, за да спре сълзите си. Думите му бяха чудесни, макар и възмутително арогантни. И напълно искрени.

Тейлър не устоя на желанието да й помогне, когато видя, че цялата трепери. Приближи се, отметна тежката плитка и я погали по врата. Усетил напрежението й, той попита:

— Искаш ли да поговорим?

Ванеса отпусна рамене, сведе глава и въздъхна.

— Не знам как да ти кажа…

Тейлър познаваше достатъчно добре женската психика и когато чуеше подобен отговор, знаеше, че на момичето му се иска най-много от всичко да си поговори с някого.

Направи нещо, каза си той. Или я изслушай, или си тръгвай. Колебливо отдръпна ръце от нея и отвори хладилника, за да потърси виното.

— Да не го пазиш за някой специален случай?

Тя поклати глава. Тейлър постави бутилката на плота. Разчупи марковия печат и с учудване откри, че капачката отдолу е на винт. При друг случай би направил хаплива забележка, но сега отвори виното и взе две чаши. Ванеса пое едната и се опита да се усмихне.

— Да не би да си решил да ме напиеш и да ме похитиш?

Той забеляза, че е напрегната, въпреки че се шегуваше.

— Изпий го като лекарство. Ще ти помогне да се отпуснеш. — Ванеса отпи глътка. — Хайде! Изпий го наведнъж.

— Вино се пие на глътки.

— Не и когато искаш да има бърз ефект.

— Добре — съгласи се тя и надигна чашата.

— Добро момиче! Следващата може и на глътки — обясни той, докато й наливаше втора чаша. Хвана я за ръка и я поведе към хола. — Седни, успокой се и ми разкажи всичко.

Тя затвори очи и въздъхна.

— Не знам откъде да започна.

Тейлър седна на канапето срещу нея, надявайки се, че няма да му се наложи да слуша любовни излияния, свързани с мъж, който не желае да се обвързва или пък такъв, който е вече женен. Подобни историйки за подлостта на мъжете му бяха втръснали.

Имаше добро сърце и винаги бе готов да изслуша внимателно проблемите на околните. Веднъж излели душата си, те си пожелаваха да срещнат някой поне наполовина толкова мил, внимателен и чувствителен като него и едва изрекли тези думи, бързаха да се върнат при неблагонадеждните си приятели или женени любовници.

Когато създаде „Стивънсън&Ко“, нещата се промениха. Протритите джинси бяха заменени със стилни костюми. За разлика отпреди, жените сами го преследваха. С ужас откри, че най-често това бяха авантюристки, заинтригувани единствено от богатството и положението му. В края на работния ден не му оставаха нито сили, нито желание да търси момиче, което да го обича заради него самия, а не заради парите му. Ако случайно успееше да се прибере навреме, заспиваше пред телевизора. На следващия ден отново го очакваше строителния обект, а няколко часа по-късно — осемчасовият работен ден в офиса на „Стивънсън&Ко“.

Ванеса отпусна глава на кадифените възглавници и затвори очи. Тейлър забеляза пулсиращата вена на шията й и му се прииска да я докосне с устни. Усети надигащото се у него желание. Никога не бе прелъстявал жена, преди да е споделила проблемите си, но сега бе готов да наруши принципите си.

Тя отвори очи, големи сини очи, забулени от тъга, и отпи още една глътка вино. Погледна го безпомощно. Какво има? Мъж ли е причината за терзанията ти?

Ванеса не знаеше какво да му отговори. Обесеният беше мъж, но тя не бе сигурна какво да му отговори.

— Не знам… Е, може да се каже, че е мъж.

Тейлър я погледна недоумяващо. Сигурно е открила, че мъжът, в когото е влюбена, е обратен. И такива истории бе слушал.

Погледна я отново и идеята да я прелъсти, му се стори подходяща. Всичко ще бъде много лесно. Тя ще поплаче на рамото му, ще я целуне, за да я успокои, ще я прегърне и ще започне нежно да й шепне: „Как може такава красива и нежна жена като теб да страда? Аз съм много чувствителен, самотен, и те желая толкова силно. Нека да се утешим заедно…“.

Стори му се, че тя е прочела мислите му и не се кани да го отблъсне. С изненадващо тих и неуверен глас Ванеса попита:

— Ти… — Тейлър с трепет очакваше думите й, но се оказа неподготвен за въпроса, който чу: — Ти вярваш ли в духове?