Гленда Сандърс
Неизречени тайни (11)

Единадесета глава

— Какво има? — погледна го Ванеса.

— Не разбирам за какво ме питаш — отвърна Тейлър.

— Добре — усмихна се тя. — Ще задам въпроса по друг начин. За какво мислиш?

— Освен за това, че за мен ти си най-красивата жена, че те обичам и че съм щастлив. Опитвам се да реша дали е по-хубаво да спя с теб, или да се събуждам всяка сутрин до теб.

— Ако на това му казваш спокойна нощ! — Бе имала същия кошмар още два пъти и се бе събуждала в ужас.

— Ако бях сам, нямаше да мога и толкова да спя. Непрекъснато щях да мисля дали нямаш нужда от мен.

— Вече обсъждахме това, Тейлър. Проблемът не е, че ще бъда сама. Ако имам нужда, ще грабна слушалката и ще те повикам.

— А аз ще прекарвам безсънни нощи, ще се взирам в тавана и ще се тревожа.

— Ще бъдем заедно с Керън. Съпругът й заминава в командировка. Тя никога не е живяла сама и се притеснява. Помоли ме да се пренеса при нея, докато Боб го няма.

— Ако се чувстваш неудобно пред приятелката си, обясни й как стоят нещата и ме пусни да спя на дивана.

— Стига глупости! Тя знае, че се виждаме и едва ли си мисли, че връзката ни е чисто платоническа.

— Как е възможно една умна жена като теб да е такъв инат?

— Как е възможно един умен мъж като теб да се прави на глупак?

— Това е, защото съм влюбен.

— И аз мисля, че съм влюбена, но… Ти искаш да се обвържа завинаги, Тейлър, а аз се страхувам. Виждаш, че кошмарите ми не престават. Трябва да се справя първо с това, а после ще помисля за нас. Предлагам ти да се разделим за три дни…

— Дните не ме притесняват, а нощите — прекъсна я Тейлър.

— Може да ни се отрази добре. Не разбираш ли? Преди да те срещна, бях напълно самостоятелна. Трябва да видя дали още мога да се справям сама. — Докосна челото му с връхчетата на пръстите си. — Ако открия сили у себе си, сигурно ще мога да загърбя тази къща и всичко, свързано с нея, без да те виня, че малодушно съм избягала.

Той хвана ръката й и целуна всяко пръстче поотделно.

— За пръв път споменаваш, че би напуснала къщата — отбеляза той. — Обичам те.

— Ти ми даваш толкова много, но тази нощ е последната ни заедно. Нека да бъде по-специална.

— Какво имаш предвид?

— Бутилка вино, вкусно ястие…

— Или може би някой хубав ресторант?

Ванеса се разсмя.

— Все пак мисля да отида да напазарувам.

— Очаквам клиент, може да закъснея до седем.

— Нямам нищо против. Тъкмо ще ми остане повече време, за да приготвя вечерята.

— Очаква ни един дълъг ден — рече Тейлър и стана.

 

 

Болката се стрелна по крака й и познатото отвращение се надигна в гърдите й.

Жужене… Тиктакане… Звън… Пчелите… Часовникът… Собственият й писък…

Шумовете се смесиха в невъобразима какафония. Не бе в състояние дори да пропълзи към светлината. Наложи си да се взре в сиянието и да се опита да различи какво потрепваше в центъра му. Сърцето й заби неистово, не й достигаше въздух. Злата сила я настигна. Проникна в нея. Отвратително! Различи образ на дете. Видя лицето на момиченцето…

О, не! Не! Моля те, господи, не го позволявай…

Нов шум, неприсъщ на съня, разпръсна видението.

Ванеса скочи от леглото и викът й замръзна на устните. Препъвайки се, тя се отправи към кухнята и вдигна слушалката на телефона. Някой затвори и даде свободно.

Ванеса се облегна за момент, за да отдели съня от действителността. Нямаше намерение отново да заспива, когато се отпусна на канапето. Искаше да си почине няколко минути и да се отърси от напрежението.

Часовникът отброи четири удара. Едва ли бе спала повече от половин час. Главата й бе замаяна и й тежеше така, сякаш бе проспала целия следобед. Винаги, когато имаше кошмар, се чувстваше някак упоена и замаяна. Покри лицето си с ръце, изпъшка и си наложи да се стегне.

Изпи чаша леденостудена кока-кола, наплиска лицето си с вода, среса се и обу удобен панталон.

Върна се освежена в кухнята и посегна към списъка с покупки. Усмихна се, когато забеляза почерка на Тейлър. „Обичам те.“ Отдолу беше написал само буквичката „Т“. Почувства го близък и скъп. Нямаше търпение да му разкаже, че отново е имала кошмар и е успяла сама да се съвземе.

Прегледа списъка. Изглежда Тейлър бе надраскал последното. Май беше пъзел. Ще купи един. Но… за какво му бе притрябвал пъзел? Ще го попита, когато се видят.

Не спря да размишлява, докато пазаруваше. Тя самата не редеше пъзели, но може би щеше да е интересно двамата да го подредят заедно. От него можеше да очаква изненади. Нали бе лудо влюбен в нея.

Когато привечер Тейлър пристигна, си бе взел душ и се бе избръснал, а Ванеса бе приготвила вечерята. Пъзелът, опакован като подарък, чакаше до чинията му.

— Какво е това? — попита той веднага щом го съгледа.

— Изненада!

— Нещо дрънка вътре. — Взе кутията и я огледа. Изглеждаше толкова заинтригуван, че Ванеса би се подвела, ако не знаеше, че идеята е негова. Той се засмя, когато разви пакета. — Пъзел?

Ванеса го докосна с крак под масата.

— Знаеш ли, Тейлър, никога не съм се замисляла какви емоции предизвиква един пъзел, подреден на голо…

— Сериозно? — Тейлър й се усмихна с неприкрито обожание.

— Искаш ли да го подредим, когато свършим с вечерята?

— Тази вечер ли?

— Разбира се.

— Както кажеш — примири се той. — Но не съм от търпеливите.

— Нито пък аз.

— Как се сети за пъзел — попита Тейлър, когато по-късно търсеха отделни елементи.

Ванеса го погледна озадачено.

— От бележката ти.

— И сто години да живеем заедно, няма да те разбера.

— Какво искаш да кажеш?

— Как е възможно човек да асоциира признанието „Обичам те“ с пъзел?

— Нямам предвид това.

— Но аз написах точно това!

— А аз ти говоря за другото.

— За кое? — В гласа му се промъкна раздразнение.

— Не се преструвай! Добавил си го в списъка с покупките. Точно под пуканките.

— Нищо не съм добавял!

— Не ми е до шеги, Тейлър.

— Но аз дори не обичам пъзели!

— Не разбирам — вдигна поглед Ванеса.

— Нищо не съм добавял в списъка ти.

— Не се шегувай, имам го черно на бяло. Списъкът е в портмонето ми.

Тейлър дълго не откъсна поглед от листа. Думите бяха написани със закръгления почерк на Ванеса. Най-накрая бе надраскано нещо като „пъзел“ или май думата означаваше малко трионче.

— Не съм го писал аз — каза най-сетне Тейлър.

— Но кой тогава?

Тейлър вдигна безпомощно рамене. Ванеса скри лице в шепи и изстена.

— Господи! Иззвъня телефонът и никой не се обади.

— Телефонът ли? Кога?

— Днес следобед. Заспах и отново сънувах кошмар, но телефонът иззвъня и ме събуди. Когато вдигнах, някой затвори и даде свободно.

— Кой телефон вдигна?

— Този в кухнята.

— Списъкът с покупките до него ли беше?

— Призраците не оставят бележки, Тейлър.

— А ако това е последният му шанс?

Ванеса замълча объркано. Накрая Тейлър попита тихо:

— Върна ли книгата за призраците?

— Не. На малката масичка в хола е.

Тейлър отиде и я разгърна, а Ванеса се сгуши на канапето.

— Не е невъзможно — промърмори той и затвори книгата. — Има случаи, когато призраци преместват материални обекти, отварят и затварят врати, следователно могат да държат и писалка. Много е възможно.

— Възможно ли? — повиши глас Ванеса. — А какво би казал за възможността аз да полудявам? Не си ли помислял, че може някъде да съм чула историята на О’Мали и сега да я пресъздавам. После съм разбрала и за Меги О’Мали и съм прибавила детето. А сега оставям, без дори да съзнавам, някакви тайнствени послания върху списъка с покупките…

— Недей! — прекъсна я Тейлър. Но тя не можеше да спре.

— Или подсъзнателно съм решила, че ми се реди пъзел. Добра идея!

— Престани! — Тейлър я стисна за ръката. — Ела!

Ванеса се опита да се отдръпне.

— Ще се махнем от тази къща, докато дойдеш на себе си и престанеш да се измъчваш.

— Къде ме водиш? — попита тя, когато се качиха в колата, едва сдържайки раздразнението си.

— Някъде, където и да е.

Двадесет минути по-късно седяха в една сладкарница пред две огромни мелби.

— По-добре ли си? — попита я той.

Ванеса се намръщи.

— Излиза, че можеш да се държиш като пещерен човек. — Лицето й се отпусна и тя се усмихна. — Но идеите ти са чудесни. Затова те обичам.

— А аз казвал ли съм ти колко те обичам, когато си усмихната?

Продължиха да ядат сладолед мълчаливо. Внезапно Ванеса остави лъжичката и погледна Тейлър.

— Възможно ли е трионът да се използва като оръжие?

Тейлър се разсмя.

— Едва ли. Зъбците са твърде малки. А ако успееш да убиеш някого, то навсякъде ще има кръв.

Ванеса потръпна и се замисли. Когато видя думата, веднага се бе сетила за пъзел. Може би така изразяваше разочарованието си, че не може да подреди загадката с призрака.

— А ако Тили О’Мали го е написала? — предизвика я Тейлър.

— Сигурно ми се присмива, че изобщо съм се заела с всичко това.

— Не, тя се нуждае от теб и отчаяно се опитва да ти каже нещо. Колко ли енергия й е трябвало, за да надраска тази дума!

— Мислиш, че силите й са на изчерпване? — попита Ванеса иронично.

— Ако беше толкова просто, призраците нямаше да спрат да оставят съобщения. Тя е на ръба на отчаянието, Ванеса. Сигурно е разбрала, че смяташ да напуснеш къщата. Не, не мога да ви оставя двете с Керън сами.

— Ще мислим утре — отвърна тя и преплете пръсти в неговите. — Хайде, господин предприемач, да се прибираме! Може Тили да е подредила пъзела.