Гленда Сандърс
Неизречени тайни (1)

Първа глава

Парализиращ страх бе сковал цялото същество на Ванеса Уигинс. Тя замахна, за да се освободи от въображаемите окови на съня, но те сякаш се затегнаха още повече, оставяйки я безсилна и ужасена до смърт.

Когато най-сетне се изтръгна от кошмара, усети хладния полъх на утрото и с облекчение въздъхна.

В този миг пронизителен женски писък разцепи тишината. Сега си спомни, че подобен неистов вик я бе изтръгнал от съня преди малко.

Докато вцепенена се чудеше какво да предприеме, сърцераздирателният писък се разнесе отново, заглъхвайки в жални стенания.

След това се възцари потискаща тишина, зловеща като вечната тъма на гробница.

Затаила дъх, Ванеса отметна завивките и се прокрадна до прозореца. Различи единствено силуета на стария дъб и уличната лампа. Призори градът спеше. Но тя бе сигурна, че преди малко долу имаше жена. Писъците не бяха плод на въображението й.

Непознатата отчаяно се нуждаеше от помощ. Бе изпаднала в беда, в голяма беда!

С треперещи пръсти Ванеса набра деветстотин и единадесет и потропвайки нервно по таблата на леглото, зачака някой да вдигне. Дежурният я изслуша и си записа името и адреса.

Чак тогава тя се сети да погледне часовника. Четири без двадесет. Облече си халат, среса се и закрачи нервно в очакване на полицията.

Беше изминал половин час от обаждането й, когато чу шум на приближаваща кола. След няколко минути някой натисна звънеца на входната врата и непознат полицай се представи.

— Госпожа Уигинс? Аз съм помощник-шерифът.

— Госпожица — поправи го Ванеса и отвори вратата.

Той отново изслуша разказа й, без дори да се опита да прикрие насмешката си.

— И откъде дойде писъкът — попита накрая.

— Откъм задния двор. Може да е било и от съседните градини. — В този миг й хрумна нещо. — Къщата отсреща още е в строеж. Възможно е някой психопат да е завлякъл жертвата там?

— Ще проверя.

От прозореца Ванеса проследи лъча на фенерчето. Помощник-шерифът обиколи двора, огледа оградата и тръгна към строежа.

Ванеса потръпна и стисна юмруци. Ставаше течение. Прозорецът на хола бе отворен. Тя тъкмо понечи да отиде да го затвори, когато чу тихото пристъргване на резето на градинската порта и издайническото скърцане на ръждясалите панти. Побърза да отвори задната врата и да посрещне помощник-шерифа.

— Всичко е наред.

— И на строежа ли?

— Обиколих всички помещения, не беше заключено. Не забелязах нищо необичайно.

— Но някой викаше за помощ! Трябваше да изляза…

— Няма и следа от нечие присъствие, госпожице.

— Нали ви казах, чух писък…

Помощник-шерифът не обърна повече внимание на приказките й и попита:

— Къщите в района са все новопостроени, нали?

— Да.

— Отдавна ли живеете тук?

— Не, наскоро се нанесох.

— Сама ли живеете?

— Да.

— И преди ли сте живели сама, госпожице Уигинс?

Тя усети накъде бие и се намръщи.

— Да — отвърна троснато.

— Позволявам си да ви напомня, госпожице, че нощем звуците във всяка къща са малко по-различни. А и из околността се навъртат вълци. Понякога воят им прилича на човешки плач.

— Мога да различа човешки писък от вълчи вой.

Помощник-шерифът сви безразлично рамене.

— Кой знае. Пак ви повтарям, нищо обезпокоително не открих. Може да е била разгонена котка. Понякога ни се обаждат заради тях. Съвсем като човешки плач звучи любовният им зов.

— Благодаря ви все пак, че дойдохте.

Помощник-шерифът едва ли долови иронията й, защото отново сви рамене и промърмори:

— Това ми е работата.

Що за служител на закона, питаше се Ванеса, докато заключваше вратата след него. Само дето открито не я обвини, че е истеричка и параноичка. След ужаса, който бе преживяла, последното, от което се нуждаеше, бе някой да я убеждава, че притесненията й са глупави и безпочвени.

Часовникът на камината удари четири и тридесет. Бе още много рано, за да става, а нямаше за кога да заспива отново. Въпреки това си легна.

Дълго се въртя, преди да се унесе, и когато първите слънчеви лъчи се прокраднаха през източния прозорец, имаше чувството, че е прекарала най-кошмарната нощ в живота си. Изпъшка, обърна се с гръб към светлината и най-накрая заспа.

Събуди се към обяд, прочете неделния вестник, изряза няколко рекламни купона и пусна телевизора. Следобедът преваляше, когато си облече фланелка и джинси и излезе. Отби се в оранжерията, а след това в супермаркета.

Когато се прибра, се залови да засади декоративните храсти, които бе купила. Така се бе улисала в работата, че се стресна, когато чу плътен глас зад гърба й.

Беше Тейлър Стивънсън, в бели, безупречно изгладени къси панталони и пуловер. Стоеше на тротоара и я наблюдаваше. По всяка вероятност всичко наоколо бе негова собственост, както и строителната компания, реализирала проектите.

Бе постигнал завиден успех като предприемач. Програмата за крайградското строителство в Хюстън бе негово дело. Бе успял да превърне пустеещи земи като „Вълчия дол“ в малки райски кътчета, подходящи за живеене на хора от всички възрасти и професии. Говореха, че е идеалист и демократ. Живееше в квартала, който сам бе проектирал, а по-късно и реализирал. Внушителната къща в самия край на „Алеята на лунния залез“ бе негова. Ванеса живееше една пресечка по-надолу, на ъгъла на „Лунния залез“ и „Виещия вълк“.

— Решила си да пооправиш градината, а? — приближи се Тейлър, приятелски усмихнат.

Ванеса, която иначе бе сдържана двадесет и шест годишна жена, едва не загуби ума и дума от вълнение. Тя се усмихна в отговор и бързо се окопити.

— Реших, че не е достатъчно само да подрязвам храстите и тревата, а и да обогатя градината, като посадя нещо. Имате ли представа колко тор трябва да се сложи?

Новодошлият взе лопатата.

— Ще ти помогна.

— Няма нужда, господин Стивънсън. Мога и…

Сърдечната му усмивка отново се появи. За миг й заприлича на малко момче. Кой би повярвал, самият Тейлър Стивънсън, най-славословеният ерген в града и преуспял мъж, да копае дупки в градината й!

— Уверявам те, че няма да подкопаеш устоите на феминисткото движение, ако позволиш на един мъж да свърши тежката работа. Казвай ми Тейлър, нали сме съседи.

— Добре, Тейлър, но ще се изцапаш…

— Смятах да потичам, а така ще загрея преди това. — С няколко загребвания той насипа тор около храста. — А сега къде?

Ванеса избра място за следващия храст.

— Срещнах един от дежурните полицаи тази сутрин. Разбрах, че си имала малко приключение тази нощ — подхвърли уж между другото Тейлър.

Ето защо беше дошъл! Ванеса се опита да прикрие разочарованието си.

— Малко приключение ли? Изплаших се до смърт! — Тя сложи ръце на кръста си в отбранителна поза. — Помощник-шерифът реши, че съм параноичка, но, уверявам те, това, което чух, не беше вълчи вой!

Тейлър се облегна на дръжката на лопатата.

— Едва ли вълк би дошъл толкова близо.

— Не мога да се отърся от мисълта, че тази нещастница бе най-малкото ранена, ако не и убита — въздъхна Ванеса. — Как мислиш, дали от полицейското управление ще ме уведомят, ако намерят труп?

— Съмнявам се. По-вероятно е да не разгласяват случая, а да го приключат тихомълком. Честно казано, едва ли ще открият някакъв труп.

— Тейлър, не ме дръж в напрежение! Като не е било нито вълк, нито жена, тогава какво е било?

— Паун по всяка вероятност. От ресторанта „Безбрежни хоризонти“, съвсем наблизо е. Когато навремето изравнявахме терена, си имахме подобни неприятности. Първия път работниците решиха, че наоколо витае призрак. Крясъците на пауните съвсем приличат на женски писъци. Може да е бил под прозореца ти и веднага след това да е отлетял.

— Звучи по-правдоподобно, отколкото обяснението за вълчия вой — съгласи се колебливо Ванеса.

И въпреки това не си убедена.

— Ако полицията открие труп и разбереш, ще ми кажеш ли?

— Сигурна ли си, че искаш да ти кажа?

— Опитвам се да си внуша, че наистина съм чула крясък на паун.

Мъжът се зае с втория храст. Постави го внимателно в готовата дупка и рече:

— Дръж го изправен. — Ванеса закрепи храста и той покри корените с тор и пръст. — Между другото, ако пак имаш някакъв проблем, обади ми се, ще стигна по-бързо при теб, отколкото полицията. Ето, ще ти дам телефона си.

— Не е удобно да…

— Глупости! За какво са съседите? Освен това, ако някакъв паун обикаля наоколо и стряска наемателите ми, трябва да го хванем и да го върнем в „Безбрежни хоризонти“, за да не всява повече паника.

Тейлър настоя да й помогне и с розовите храсти. Привършиха работата почти в мълчание, накрая Ванеса го покани на кафе, но той отказа.

Казаха си довиждане и Тейлър вече си тръгваше, когато тя го повика. Той спря и я погледна. Свела поглед, Ванеса чертаеше с върха на платнената си обувка кръгове по алеята.

— Иска ми се да вярвам, че е било паун — каза тихо тя и вдигна глава. — Но ако все пак открият нещо, пак те моля да ми кажеш.

Той кимна и тръгна по улицата.

 

 

Керън Лейк беше една година по-малка от Ванеса и преподаваше английски на второкурсниците, а Ванеса — история. Двете се сприятелиха много бързо и често, когато имаха свободни часове, се събираха, за да си поговорят.

Бяха много различни. Керън бе висока и слаба, с късо подстригана тъмна коса. Носеше строги костюми, а през свободното си време панталони и най-обикновени ризи. Ванеса бе средна на ръст, леко закръглена и предпочиташе по-свободни дрехи, джинси и плетени пуловери. Тъмнокафявата й коса със златист оттенък винаги бе разпусната по раменете.

Независимо от различията във вкусовете, двете се разбираха чудесно. Бъбреха в учителската стая, заедно посещаваха всички извън класни мероприятия, често си ходеха на гости и дори няколко пъти излизаха заедно — тя, Керън и Боб, които бяха женени от година.

Когато се видяха, Ванеса разказа на Керън преживелиците си.

— Значи полицаят реши, че си чула или вълк, или разгонена котка, а Стивънсън, че е било крясък на паун, така ли?

— Да. Но от друга страна, звучи някак глупаво, някаква жена да е крещяла за помощ под прозореца ми, а после от нея да няма и следа — въздъхна Ванеса и се намръщи. — Нищо чудно, че Тейлър Стивънсън се отби, за да провери кой е посмял да смути спокойствието в неговия квартал с лъжливи слухове. По едно време дори ми се стори, че ме е забелязал като жена и проявява интерес към мен…

— Ванеса, помисли! Ти си преподавател по история. Кой може да ти има зъб?

Ванеса се замисли.

— Някой от моите ученици, може би…

— Ами да, разбира се!

— Не, не е възможно…

— По-вероятно е да са били цяла група. Сигурно им се е сторила невероятна идеята да изкарат акъла на учителката си. Паркирали са някъде наоколо и са изчакали ченгетата, като през всичкото време са се кикотели неудържимо.

— Не мога да повярвам, че някой от моите ученици може да прояви такова неблагоразумие — поклати глава Ванеса.

— Напоследък писала ли си двойка на някой от баскетболния отбор?

— Ами… На Тони Дейвис.

— Най-вероятно той е убедил Хедър Макуин да ти го върнат тъпкано, като те стреснат посред нощ, имитирайки писъци. Това момиче може да озвучи дори филм на ужасите. Никога няма да разбереш със сигурност, освен ако не се похвалят. Понякога се чудя защо избрах тази професия.

— Не понякога, а поне два пъти в седмицата в края на часовете — додаде Ванеса.

— Нека да говорим за нещо по-приятно — предложи Керън. — Разкажи ми за тържеството по случай освещаването на новата ти къща. Приготвила ли си всичко?

— Почти — отвърна Ванеса, доволна, че приятелката й смени темата. Вече й бе омръзнало да слуша разни догадки за случилото се. Сигурна бе в едно: ако наистина бе Хедър Макуин, то от нея щеше да излезе великолепна актриса. С подобно изпълнение, нищо чудно да спечели и Оскар.