Гленда Сандърс
Неизречени тайни (2)

Втора глава

Керън и съпругът й Боб пристигнаха първи на тържеството.

Ванеса внесе таблата с ордьоври, които Керън бе приготвила.

— Маргарет обеща да донесе покривка за масата навън. Дано успее да дойде преди другите, защото изглежда толкова гола…

— Гола! — надникна Боб от кухнята. — Все на мен се падат палави жени!

— За друго не можеш ли да мислиш? — изгледа го строго Керън.

— Не мога, не мога, не мога… — заповтаря похотливо той, сграбчи я и я ухапа по врата. Керън се разсмя и се опита да се изплъзне от прегръдката му, но загуби равновесие и Боб отново я прегърна, като я целуна звучно по косата.

Ванеса се усмихна и леко се покашля — типичен учителски навик. Керън си придаде сериозен вид и приглади дрехите си.

— Дръж се прилично, Боб! Обещах на Ванеса да й помогна. Казвай какво има за вършене. Този як господин ще свърши по-тежката работа, а ако има нещо за изпипване — аз съм насреща.

— Трябва да запалим свещите. Кой ще свърши тази работа — по-силният или по-умелият?

Керън избута Боб до канапето.

— Сядай, Голиате! Ще се справим и сами.

— Започни от тези на камината и после другите до прозореца. Аз ще запаля останалите.

— Знаеш ли, че тук става ужасно течение? — попита Керън след малко.

— Онази нощ го установих, но помислих, че е от прозореца насреща.

— Гледай! Свещта не иска да гори. — Керън отново се помъчи да я запали. Фитилът пламна и в следващия миг се превърна в димна нишка.

— Да, течението наистина е доста силно — отбеляза Боб.

— На отдела за рекламации в „Стивънсън&Ко“ няма да им се размине — закани се Ванеса.

— Тъкмо ме подсети. Покани ли Тейлър Стивънсън?

— Щях да го поканя, но не съм го виждала и… — Тя погледна раздразнено димящата свещ. — Този ъгъл е много мрачен. — Взе ветроупорния фенер от шкафа. — Ще го сложа там, няма да е лошо, нали?

— Пробвай — насърчи я Керън, оглеждайки фенера. — Антика ли е?

— Открих го в един от шкафовете на баба Уигинс.

Някой позвъни и Ванеса се втурна към вратата. Озова се пред огромен букет от алени рози.

— Маргарет! — възкликна Ванеса и й направи място да влезе. — Разкошни са! Погледни, Керън, усещаш ли божествения аромат?

— О, да! Като… — понечи да каже нещо Керън, но млъкна неочаквано, пребледня и усмивката й застина. Всички забелязаха как тя потръпна конвулсивно.

Боб скочи от канапето и я прегърна, като непрестанно шептеше името й. Тя потри чело, сякаш искаше да се отърси от някакво натрапчиво видение.

— Вече… съм по-добре — заекна тя. — Стори ми се… Не зная… особено… за момент. Чували ли сте израза „Някой прескочи гроба“? Точно така се почувствах. Беше много зловещо.

— Да не си бременна? — пошегува се Маргарет, но никой не се засмя.

— Сигурно е настинала — предположи Боб.

— Дръпни я да не стои на течението — каза Ванеса. — Защо не полегнеш на канапето, Керън?

Боб седна до жена си, без да пуска ръката й. Едва сега Ванеса забеляза, че Маргарет стои все още с цветята в ръце.

— Маргарет, извинявай, че те оставих сама. Сега ще донеса ваза. Ще ги сложим в онзи край на масата, така ще се запазят свежи от течението. Обожавам рози.

— Майка ми посади тези розови храсти преди години. Сега са се разпрострели навсякъде. Донесох ти вкоренени клончета, за да си насадиш и ти. Оставих ги в багажника, защото не съм ги увила.

— Чудесен подарък! — зарадва се Ванеса. — Точно розов храст ми липсваше в двора. Мислиш ли, че ще вирее край оградата?

Маргарет не успя да отговори, защото звънецът иззвъня отново. Беше отец Джо Роджърс, мил и приятен човек, плешив, с румени бузи и голямо шкембе. Ванеса не бе сред паството му, но посещаваше службите с Керън и Боб. Бе настояла отец Джо да извърши традиционното освещаване на новата къща и той прие да присъства на тържеството.

Отецът пъхна в ръцете й пакет.

— Малкият е пипнал някакъв вирус и Силвия остана при него, но е направила този хляб специално за тържеството. — Хлябът бе все още топъл и ухаеше приятно.

— Ще го отнеса в кухнята. Жалко, че момченцето ви се е разболяло.

Звънецът отново прекъсна разговора. Пристигнаха цяла група гости — преподаватели, колеги на Ванеса, млади хора, с които се бе запознала на службите в църквата, съседи. Всички се помолиха заедно, докато отец Джо произнасяше благословията си и си взеха по залък домашен хляб и глътка вино. После се хванаха за ръце и запяха „Да пребъде този дом“.

След това се настаниха около масата и нападнаха ястията, увлечени в приятни разговори и смях.

Ванеса бе облякла старовремска разкроена рокля, типична за Дивия запад. Бе сплела косата си на плитка и с истинско удоволствие изпълняваше ролята на домакиня. Носеше лед, разговаряше с приятелите си, доволна, че всички са харесали новия й дом.

— Имаш късмет, че до къщата има дърво, ще хвърля сянка — отбеляза отец Джо, който бе последвал Ванеса в кухнята.

— Дъб е. Трябваше да платя петстотин долара застраховка, но понеже платих къщата с пари на дядо, реших, че си струва. Той обичаше природата и щеше да е доволен, че имам такова старо дърво в двора.

— Добре си направила — съгласи се отец Джо.

— Иска ми се да сложа люлка като тази в двора на енорията, но не мога да преценя дали най-ниския клон ще издържи.

— Ако искаш, дай да погледна — предложи отец Джо. — Окачвал съм люлки в три енории.

— Чудесно! Може да погледнем още сега. Тъкмо ще изхвърля боклука — усмихна се тя.

Отец Джо пое пълния плик, за да го хвърли в кофата на двора. Тръгнаха към дъба и Ванеса посочи клона, където искаше да закачи люлката.

Отец Джо поклати замислено глава.

— Да-а-а, става…

И двамата застинаха неподвижно. Откъм къщата се носеше музика, смях и весели приказки. Но градината тънеше в зловеща тишина. Въздухът сякаш натежа, сгъсти се и стана по-влажен. Ванеса не смееше да си поеме дъх, вперила поглед в поклащащата се на клона фигура, същият клон, на който само преди миг нямаше нищо. Бе тяло на мъж, обесен на дървото. Лекият полъх на вятъра залюля призрачната фигура и главата й се килна настрани.

Ванеса изхриптя. Дрезгавият звук раздра мъртвата тишина. Бе като омагьосана. Не можеше да откъсне очи от поклащащото се тяло. Нещо я теглеше към дървото против волята й. Тогава видя лицето — ужасяващо, отблъскващо, изпито лице, застинало в мъченическа гримаса.

Понечи да извърне поглед, но нямаше сили да помръдне. Стоеше неподвижна и наблюдаваше как съсухрените клепки се повдигнаха и разкриха черни дупки вместо очи, а устата се сгърчи в напразен опит да произнесе думите. Гърлото на Ванеса се стегна от отвращение, но не почувства страх. Изпита състрадание към сгърчената фигура, необяснимо желание да облекчи страданието на нещастника.

Тя протегна ръка към тялото, но отец Джо я спря.

В мига, в който ръката му докосна рамото й, призракът се стопи във въздуха.

В тишината се разнесе вълчи вой.

Те стояха окаменели, не можейки да проумеят видяното. Младата жена дори не усещаше, че по страните й се стичат сълзи.

— Видяхте го, нали? — попита с треперещ глас тя. От предишното настроение на отец Джо нямаше и следа. Лицето му бе пребледняло и измъчено.

— Да, видях го.

— К-какво беше това?

— Не зная. — Обхвана главата си с ръце, бавно я наведе напред, после назад, повтаряйки думите с неестествено писклив глас. За миг Ванеса помисли, че и той ще заплаче.

— Призракът имаше нужда от помощ — продължи Ванеса. — Усетихте отчаяния му зов, нали? Той молеше за помощ!

— Не, не е… възможно. Не може да е истина. Той… то… съществува само във въображението ни.

Ванеса усети леден полъх. Прилоша й.

— Беше като истински. Лицето… Това ужасно измъчено лице…

— Не! — прекъсна я рязко отецът. — Не беше истинско. Не бива да се поддаваме на изкушението, не бива да вярваме на видяното!

— Но…

— Не е възможно да е истина! — Гласът му бе строг и заповеднически.

— Ако то… Той… не съществуваше наистина, защо го видяхме и двамата? И то едновременно.

Свещеникът стисна раменете й.

— Ванеса, не трябва да обсъждаме видяното с никого. Може би… Това сигурно е… нечия жестока шега. Ще мълчим, докато не разберем с какво всъщност сме се сблъскали.

Тя усети уплахата му, пое си дълбоко въздух и се опита да спре треперенето си.

— Добре. Ще изчакаме.

Няколко минути се гледаха безмълвно, след което отец Джо проговори:

— Хайде да се прибираме.

Ванеса си наложи да се усмихне и се запъти към банята. Гримът й малко се бе размазал. Притисна мокра кърпа към челото си и избърса издайническите следи от аркансила. Върна се усмихната в хола, сипа си пълна чаша вино и я изпи на един дъх. Наля си още и се смеси с гостите. Държеше се като безупречна домакиня, полагайки всички усилия да не издаде уплахата, сковала цялото й същество. Отец Джо си тръгна пръв.

— Обещах на Силвия да се прибера рано. Сутринта има служба, нали знаеш… — И съвсем тихо успя да й прошепне: — Ще намина утре около два.

Диригентът на училищния хор бе донесъл китара. Всички се скупчиха около него и запяха, освен Ванеса. Тя отваряше механично уста, надявайки се никой да не забележи колко е напрегната.

Гостите се разотидоха след полунощ. Ванеса знаеше, че няма да може да заспи и затова напълни ваната с топла вода и остана в нея почти цял час. Чак сега си позволи да се отпусне и заплака, разтърсвана от ридания.

Допи останалото вино, но въпреки това сънят бягаше от очите й. Страшният образ бе пред очите й. Вдигна щорите, за да може да вижда от леглото си огромния дъб.

Не отдели поглед от него до сутринта, но освен лекото трептене на листата под напора на нощния вятър, нищо друго не помръдваше.

 

 

Кропвил, Тексас — 1945

Вятърът леко си играеше с черната воалетка на Джесика Вандовър, докато тя седеше на трибуната в очакване на парада в чест на победата. Костюмът от туид, колосаната блуза и черната панделка под яката й придаваха строг вид, също като на видните личности около нея. От дясната й страна седеше шерифът, а от лявата — кметът. И двамата бяха едри и силни мъже, но през трите години след смъртта на баща си, Джесика, макар и младо момиче, бе успяла да се задържи сред управляващия елит в Кропвил.

Джон Ерик Вандовър й остави двуетажна къща, кола, няколко доходоносни петролни кладенци и поста президент на Кропвилската Земеделска банка и местния тръст, които й осигуряваха финансова независимост, високо социално положение и власт сред видните личности. Но богатството понякога я гнетеше. Докато седеше, гордо изправена като кралица, Джесика се почувства изолирана от веселието, музиката и човешкото множеството, стекло се на площада да отпразнува края на Втората световна война. Тя със завист забеляза, че повечето млади жени сърдечно прегръщаха завърнали се ветерани и се почувства самотна. Не се опита да потисне тъгата си. Напоследък бе станала някак коравосърдечна, макар че в ден като този й се искаше да сподели всеобщото щастие.

Двойка красиви млади хора, напълно погълнати от радостта си, привлече вниманието й. За миг си спомни за Дани Банерсън, с когото си пишеше по време на войната. Дали се бе върнал от Франция и ако се бе прибрал, какво ли правеше в този миг. От единствената снимка, която й бе изпратил, личеше, че е приятен, дори хубав млад мъж.

Кметът се изправи на подиума под плющящите знамена. Джесика не слушаше речта му за храбрите синове на Кропвил, служили доблестно на родината. Мислите й непрекъснато летяха към Дани.

Все очакваше, че той ще прояви любопитство и ще отскочи до Кропвил, за да се срещнат. Едва сега си даваше сметка, че това бяха романтични мечти. Каква наивница! Президентка на банка да бленува по герой от военноморските сили. Ако някой от трезвомислещите вложители откриеше тайната й слабост, незабавно би изтеглил парите си от банката.