Гленда Сандърс
Неизречени тайни (12)

Дванадесета глава

Керън и Ванеса се настаниха пред видеото, поръчаха си пица и се разбъбриха:

— Я ми кажи — полюбопитства Ванеса. — Какво представлява семейния живот? Наистина ли женените го правят само веднъж седмично?

Керън се заля в смях.

— Не! Разбира се, че не. Много по-често. Все едно, че не знаеш.

— Какво искаш да кажеш?

— Не се преструвай. Видях пяната за бръснене в банята. Разкажи ми за твоя тайнствен любовник.

— Трябва да те попитам нещо. Едно време, когато вие с Боб сте били лудо влюбени…

Керън я замери с възглавница.

— Тъпкано ще ти го върна! Ако искаш да знаеш, ние двамата с Боб все още сме лудо влюбени…

— Значи все още го правите както в началото?

— Няма да ти издам нито една тайна, без да науча в замяна твоя.

Говориха почти до полунощ. Когато решиха, че е време да си лягат, прибраха останалата пица и почистиха масата.

Още щом се пъхна в леглото, Ванеса усети, че Тейлър й липсва и се зачуди как за толкова кратко време бе обсебил живота й. Не можеше да допусне, че Тили О’Мали ще има нахалството да нахлуе в съня й след приятната вечер. Но грешеше.

 

 

Предишният кошмар се повтори до най-малки подробности. Усети аромата на рози, чу тиктакането на часовник, жуженето на пчели, ужасяващото натрапчиво присъствие на злата сила, сиянието, детското лице… Събуди се от собствения си писък. Сърцето й глухо блъскаше в гърдите. В този миг Керън се надвеси над нея.

— Ванеса?

Тя си опита да диша дълбоко, за да се успокои.

— Сънувах кошмар.

— Какъв беше този писък? Уплаши ме до смърт. — Двете се прегърнаха. — Случвало ли се е преди?

Ванеса се отпусна на възглавницата и простена.

— Да. О, Керън, ти не знаеш…

— Тогава ми разкажи.

— Започна с онези писъци. Помниш ли, когато решихме, че сигурно е била Хедър Макуин? — Керън кимна. — Това бе само началото. Сигурна съм, че нещата са свързани. Помниш ли, когато стана течение и ти прилоша?

— Как да не си спомням! Едва не припаднах.

— Може да ти прозвучи глупаво и невероятно — въздъхна Ванеса, — но мисля, че онова раздвижване на въздуха бе причинено от призрак.

Керън я погледна скептично, но бе наистина загрижена. Ванеса продължи да й разказва за сънищата, за посещението при Меги О’Мали, за надрасканата неясна дума в списъка с покупки.

— Пъзел или трионче? — попита Керън изумена.

— Не знам. Доста е странно. Това сигурно е някакъв ключ към загадката, но не можем да… Какво има?

— Ванеса! Точно това викаше преди малко. — Тя се подпря на лакът. — Беше нещо свързано с… Танцуваше ли насън?

— Не. Нали ти казах, че усещах познатата остра болка в крака. Защо?

— О’Мали е ирландец. Има предвид един ирландски танц. Джига.

Ванеса сграбчи ръката на Керън.

— Това е име! Джигс. Джигс е видяла. Затова реших, че е било грешно написано. Джигс е малкото момиченце с буклите!

— Но какво правиш? — попита Керън, когато Ванеса скочи и се спусна към телефона.

— Трябва да се обадя на Тейлър.

— В четири сутринта?

— Ще се разсърди, ако не му кажа веднага. Винаги му се обаждах с някакъв проблем, а сега… — Тя млъкна и стисна слушалката. — Тейлър? Трябва да ти кажа нещо. Точно така. Входната врата. Тейлър… Донеси вино. Разгадахме всичко. Или почти всичко.

Пет минути по-късно Тейлър пристигна, небръснат, рошав, по избеляла фланелка и джинси.

Керън изтича да си метне халат, щом разбра, че тайнственият любовник на Ванеса ще дойде. Поздрави го любезно и прие малко сдържано чашата вино, която той й наля. След това изслуша, макар и сънено, предположенията на Ванеса и тези на Тейлър.

— Трябва веднага да поговорим с Меги. Не може да не си спомня момиче, на име Джигс.

— Още утре — отсече Тейлър.

— Ще се обадя в старческия дом от училище. Надявам се, че напредвате със загадката, но вече е четири и половина и смятам да си лягам. Утре е работен ден — охлади ентусиазма им Керън.

Щом вратата на гостната се затвори, Тейлър се обърна към Ванеса.

— И ти ли искаш да си лягаш?

— Няма да мога да заспя от вълнение.

Тейлър се наведе и я целуна.

— Нямах предвид да заспиваш.

— А какво? — Попита невинно тя и обви врата му.

Той я вдигна на ръце.

— Шшт! Не сме сами. Не е възпитано да притесняваме Керън.

— Но теб мога да те притесня — отвърна игриво Ванеса и лекичко го ухапа по ухото.

— Почакай да стигнем спалнята — прошепна Тейлър, докато я носеше натам.

— Защо? Да не би в противен случай да ме пуснеш на земята?

— Нищо чудно — изпъшка той и я положи на леглото.

Тя бързо съблече халата си и се усмихна закачливо. Тейлър се настани до нея.

— Сега вече разрешаваш ли да те попритесня?

— Вече съм доста притеснен. Трябва да ме успокоиш.

 

 

Ванеса се събуди от шума на душа. Изпъшка, погледна часовника и се зави до брадичката. Тейлър го нямаше и тя въздъхна с копнеж. Само след минута той се появи, увил на кръста си хавлиена кърпа.

— Извинявай, че използвах твоята баня, но не ми се искаше да налетя на Керън, ако вляза в другата.

— Няма значение — отвърна Ванеса с въздишка. Вече нямаше нищо против той да използва банята й.

— Ще се избръсна у нас. Искаш ли, като тръгвам да включа кафеварката?

— Ще те споменавам с добро, ако го направиш.

— Готов съм да ти правя кафе всяка сутрин до края на живота си — каза той и я погледна влюбено.

Тя докосна бузата му.

— Няма ли да ме прегърнеш за довиждане?

— С удоволствие. Притесняваш се от срещата с Меги ли?

— Искам този кошмар най-сетне да свърши.

Тейлър хвана брадичката й и я целуна.

— Ще си тръгна от работа при първа възможност.

 

 

— Готова ли си, скъпа?

— Още от четири тази сутрин. Толкова дълъг ден! Развиках се на учениците, бях разсеяна. Нямах търпение да дойдеш.

Меги ги чакаше в солариума. Пое с нескрито задоволство глаксинията, която Ванеса й донесе, и ги попита направо защо са дошли.

— Меги — започна Ванеса, — миналия път казахте, че някой е убил родителите ви, но никой не ви е повярвал.

— Точно така! — отвърна сопнато Меги.

— Ние с Тейлър ви вярваме. От известно време сънувам… — И тя й разказа накратко сънищата си, без да описва ужаса, който бе преживявала всеки път. — Мисля, че майка ви се опитва да ни помогне да разберем какво точно се е случило, но ще имаме нужда и от вашата помощ.

— Ще ви помогна с каквото мога.

— Помните ли вашите връстнички по онова време в Кропвил. Някоя си Джигс например?

— Джигс… — повтори замислено Меги. — Джесика Вандовър!

— Не беше ли името на банкера Вандовър?

— Стария Вандовър й е баща.

— Тя е била хубаво момиченце, с големи очи?

— Точно така, госпожо. Бе най-хубавото момиче в града, винаги в чудесни роклички, колосани, изгладени, а косата й! Стигаше почти до кръста. Носеше я на дълги букли.

Ванеса и Тейдър се спогледаха тържествуващо.

— Бяхте ли приятелки с Джигс?

— Не сме били близки. Всички мислеха, че се перчи заради парите на баща й и защото е хубава, но беше срамежливо и мило момиче.

— Има ли някаква причина тя да е била у вас в деня… когато са открили баща ви?

Меги се замисли.

— Едва ли. Имахме часове в училище.

— А знаете ли какво е станало с нея, къде е сега?

— Ожени се след войната и се пресели. Не помня кога точно. Никой не вярваше, че би оставила банката. Тя пое работите след смъртта на баща си.

 

 

От банката им казаха новото име на Джесика Вандовър. Президентът ги препрати на предшественика си, който я познавал лично.

— Умееше да прави пари. Също като баща си. Със съпруга си живеят в Хюстън. Десет години след като напусна Кропвил, разбрах, че подхванали друг бизнес, и то изключително успешно.

— Какъв по-точно? — поинтересува се Ванеса.

— Цветарство. Купили оранжерия и създали цяла верига от магазини. Може и да сте чували — цветарска верига „Банерсън“. По името на съпруга й.

Името наистина бе известно — най-голямата верига цветарски магазини и оранжерии в Хюстън. С два телефонни разговора Ванеса откри Джесика Вандовър Банерсън.