Гленда Сандърс
Неизречени тайни (9)

Девета глава

Безсънните нощи бяха изтощили Тейлър. Той изключи телевизора и си легна.

Ванеса му липсваше. Трябваше да е до него винаги и навсякъде. Докато се унасяше, мислеше колко време ще й трябва, за да разбере това.

Звънецът на входната врата го изтръгна от съня. Ванеса! Грабна панталоните си и подскачайки на един крак, се втурна към вратата.

Тя стоеше на прага по нощница и пантофи, разчорлена и уплашена като предишната вечер. Втурна се вътре в мига, в който отвори вратата.

— Не исках да идвам, особено след като сама те отпратих, но… — прегърна го отчаяно тя и вдигна поглед. — О, Тейлър! Не посмях да остана сама.

— Винаги, когато поискаш, ще съм до теб. Винаги! И да не си посмяла да ми се извиняваш пак, че си дошла. — Той я прегърна и се опита да я успокои. — Пак ли сънува нещо? — Тя кимна и притисна лице до гърдите му. — Ще донеса вино и ще поговорим.

Ванеса се сви в единия ъгъл на дивана. Когато й поднесе чашата, тя отпи голяма глътка и попита:

— Колко е часът?

— Четири без петнадесет — отвърна той.

— Сънят беше същият, но… още по-страшен!

— Разкажи ми.

— По-дълъг, по-подробен. — Прегърна го през кръста. Той усети безпокойството и страха й. Дишаше учестено.

— Беше… още по-истински. Аз… почувствах всичко, видях… — Въздъхна. Гласът й потрепери при спомена. — … силуета на прозореца, видях го ясно този път. Беше… — По бузите й потекоха сълзи и тя се разрида. — О, Тейлър! Това беше едно момиченце. Видях я съвсем ясно. Бе облечено с домашна престилка, с дълга коса на букли, както са се носели едно време. Взираше се в стаята, а очите й… Те бяха широко отворени от… неописуем ужас. — Преглътна и вдигна глава. — Беше Меги О’Мали. И тя ми се присъни. Непрекъснато подсъзнанието ми възпроизвежда този сън, а дори нямам представа какво означава. Знам само, че ще полудея.

Тейлър я прегръщаше, галеше, целуваше и й шепнеше успокоителни думи. Отведе я в спалнята, избърса лицето й, сложи я да легне и отново я прегърна, сякаш за да я спаси от ужаса, който заплашваше да размъти разсъдъка й.

Заспаха прегърнати. Тейлър се събуди от пронизителното дрънчене на будилника. Ванеса дори не трепна, толкова дълбоко спеше. Той стана внимателно, включи кафеварката, взе душ и се избръсна. Сипа си кафе и се замисли. На кого да се обади, за да каже, че Ванеса е болна и няма да може да отиде на работа? Поне ще може да се наспи. Но в училището още нямаше никой. Сипа още една чаша кафе и го занесе в стаята.

Събуди я внимателно, но в мига, в който тя отвори очи, скочи уплашено:

— Колко е ча…

— Шест и половина. Какво ще правим с часовете ти?

Тя се поколеба за миг.

— Трябва да отида!

— Обади се, че не се чувстваш добре. Тъкмо ще си починеш.

— Не мога.

— Ще ти намерят заместник.

— Няма да имат никакво време.

— Но ти трябва да се наспиш!

— Не мога да не отида.

— Разбира се, че можеш! И аз ще остана. Ще се наспим, ще изгледаме някой филм и ще решим какво да правим.

— Имах разни планове за днес в училище…

— На кого трябва да се обадиш?

— На директорката.

Тейлър й донесе телефона веднага, за да не се разколебае. След като тя обясни, че се налага да отсъства, той набра номера на офиса си. Когато приключи с разговора, Ванеса вече беше дълбоко заспала.

 

 

Ванеса се протегна и измърка:

— Влияеш ми ужасно, Тейлър… Ставам мързелива и безотговорна.

— Забрави да споменеш и похотлива.

— Това последното мога и да го преглътна. Никога не съм си изпускала часовете…

— Аз пък го правех непрекъснато. Много беше хубаво дори…

Те отново се прегърнаха и се унесоха. Спаха почти до един, а след това се любиха.

— Мога да остана в леглото дни наред — призна Тейлър и я целуна.

— Аз пък, Тейлър, не мога да се преструвам, че никога не съм видяла О’Мали на онова дърво.

— Знам.

Отново замълчаха.

— Не мога просто да избягам. Ще се презирам, ако не се опитам да се справя.

— Отново война със себе си — упрекна я Тейлър. Ванеса не отговори. — Къде искаш да обядваме, преди да тръгнем по следите на Меги О’Мали?

 

 

— Все още ли дава заето?

Ванеса затвори телефона.

— Първо никой не отговаря, а след това дава заето половин час.

— Не е много далече. Искаш ли направо да отидем?

Къщата бе сравнително нова, но въпреки това приличаше на дома на Далман.

— Май има някой — отбеляза Тейлър и кимна към паркираните отвън коли.

Жена на средна възраст им отвори вратата и ги погледна с неприкрито любопитство.

— Вие ли сте Бети Стал? — Ванеса се представи, представи и Тейлър и обясни накратко защо са дошли.

Госпожа Стал се поколеба, но ги покани.

— Опитахме се да се обадим по телефона, но даваше все заето — обясни притеснено Ванеса.

— Имаме трима тийнейджъри, които не се откъсват от телефона. Накрая със съпруга ми се принудихме да инсталираме втора телефонна линия, а тя не е вписана в указателя. Значи искате да поговорим за Меги О’Мали?

— Живея във „Вълчия дол“, близо до фермата на О’Мали — обясни Ванеса. — Интересувам се от една стара история, а господин Далман ми каза, че вие сигурно знаете къде е Меги.

Госпожа Стал се поколеба, преди да отговори.

— Да, зная.

Ванеса изтълкува погрешно колебанието й.

— Жива ли е?

— О, да! — Госпожа Стал преплете пръсти и сведе поглед към ръцете си, а сетне попита: — Бихте ли ми казали защо искате да разговаряте с нея?

— По повод смъртта на баща й.

Госпожа Стал се отпусна тежко на стола си. Очевидно все още не се решаваше дали да помогне на Ванеса да открие Меги.

— Мислите ли, че ще се съгласи да поговори с мен?

— Разбира се. Само… мис Меги е толкова… — Жената се усмихна. — От дете й казвам мис Меги. Работела е за родителите ми още преди да се родя, та чак, докато закрихме магазина. — Гласът й се промени. — Тя ми е като втора майка.

— Няма да я нараня — каза Ванеса. — Искам… само да науча нещо повече за смъртта на баща й.

Госпожа Стал си пое дълбоко въздух.

— Значи сте видели призрака?

— Да.

— Много са го виждали. Знаете ли, мис Меги никога не повярва, че баща й се е самоубил. Смята, че се връща, защото… — Тя въздъхна дълбоко. — Мисля, че тя трябва да ви разкаже. Бъдете внимателни… много е чувствителна.

— Обещавам ви — увери я Ванеса.

— Ще ви дам адреса и телефона, но първо звъннете, за да ви кажат кога са приемните часове в старческия дом.

— Много ви благодаря.

Госпожа Стал се поколеба.

— Мис Меги обича цветя, особено разцъфнали. Ще бъде много мило, ако…

— Разбира се, че ще й занеса — обеща Ванеса.

Обадиха се от уличен телефон.

— Можем да отидем утре между шест и седем и тридесет — каза Ванеса на Тейлър.

— Значи тази вечер сме свободни? Да отидем ли на кино? Или си гладна?

— Не много. Нали обядвахме в три.

— Ако искаш, ще си купим пица и ще гледаме новините.

— Става.

По-късно, когато бяха изяли цялата пица и изпили бутилка вино, се отпуснаха на дивана пред телевизора. Ванеса погледна Тейлър и рече:

— Тази вечер сигурно няма да имам кошмари. Чувствам се така… — Тя въздъхна, без да довърши.

— И аз — отвърна Тейлър, — Хайде да си лягаме.

— Добре — съгласи се веднага Ванеса, обви врата му с ръце и го привлече за целувка.

 

 

Ванеса избра един клон от розов храст, целият покрит с червени цветове.

— Не може да не й хареса — отбеляза Тейлър.

— Чудя се как ли изглежда… По думите на госпожа Стал си я представям като дребна старица. Дано не я разтревожим.

— Госпожа Стал нямаше да ти каже къде да я намериш, ако мислеше, че посещението ни ще я притесни.

Портиерката в старческия дом ги очакваше.

— Ще съобщя на госпожица О’Мали, че сте тук. След няколко минути ще дойде в солариума. Вървете направо по коридора, има табела.

Меги О’Мали не беше нито престаряла, нито безпомощна, но вървеше така, сякаш дебелите подметки на обувките й са пълни с олово. Раменете й бяха отпуснати. Личеше колко е сломена от живота. Беше бледа, с изпито лице.

— Вие ли сте искали да се срещнете с мен? — попита тя и притеснено намести на носа си очилата с дебели стъкла. Ванеса с тъга си помисли, че прилича точно на човек, за когото никой никога не се е грижил. Стана й мъчно за нея при мисълта, че и двамата й родители я бяха изоставили, всеки по свой начин, и я бяха лишили от радостите на детството.

Ванеса и Тейлър се представиха и й подадоха розите.

— Госпожа Стал каза, че обичате цветята.

Меги очевидно бе трогната от жеста. Докосна нежно малките цветове и се усмихна.

— Малки розички… — Възцари се неловко мълчание. Меги заговори първа: — Бети ли ви изпрати?

— Каза ни къде да ви намерим — обясни Ванеса.

— Как е тя? Всичко при нея наред ли е? Как са децата?

— Не спират да говорят по телефона.

Меги се засмя.

— И Бети не изпускаше слушалката. След като се запозна с Хенри Стал, ако не бяха заедно, все си говореха по телефона. Накрая господин Муърхауз го назначи на работа, за да престане Бети да се разсейва. Едва ли си е представял, че Хенри Стал един ден ще стане управител… — Унесена в спомени, старата жена замълча, но след малко отново вдигна поглед към Тейлър и Ванеса. — Защо искахте да се срещнете с мен?

Тейлър обясни накратко. Меги отпусна ръце в скута си. Вдигна очи към Ванеса, без да крие мъката си.

— Видели сте татко да виси на онова дърво?

— Не зная, не съм много сигурна — отвърна Ванеса. — Видях някакъв мъж и ми се стори, че моли за помощ. Но аз не знаех как да му помогна. Мислех, че ще ни кажете нещо повече, за да разбера как да постъпя, ако…

Меги приглади полата си.

— Сигурно си мислите, че баща ми се е самоубил? — продължи тя, без да дочака отговора им. — Всички така казват. Казват още, че мама е избягала с някакъв търговец, но не е така.

— На колко години бяхте, когато се случи всичко това?

— Настояват, че съм била прекалено малка, за да разбера истината, но аз знам, че мама не е избягала и не ме е изоставила, и че татко не се е обесил сам на онова дърво.

— На колко години бяхте тогава, Меги? — попита Тейлър.

— На девет. Мислеха, че нищо не разбирам, но на мен ми бе ясно, че ще загубим земята. Мама и татко се чудеха къде да отидем. Щяхме да заминем заедно. Татко все го повтаряше, а мама… Мама толкова ни обичаше и двамата. Не би избягала с някакъв търговец.

— А защо се разказват тези измислици?

— Онзи, който ги е убил, е нагласил така нещата — прошушна Меги.

— Искате да кажете, че баща ви е бил убит?

Меги погледна Ванеса право в очите.

— Да, госпожо, точно така! Опитвах се да го втълпя на всички, но никой не ми повярва. По-лесно им бе да приемат, че Тили О’Мали е избягала от семейството си и че колкото и жалко да бе, Пади бе откачил и бе посегнал на живота си. — Отдавна стаена горчивина се прокрадна в гласа й. — А и двамата бяха добри християни. — Тя поклати глава. — Знаете ли, че дори не позволиха да го погребат в гробището? Знаете ли, че и надпис на гроба му няма?

И тримата замълчаха.

— А какво мислите, че се е случило с родителите ви? — попита най-сетне Ванеса.

— Някой ги уби.

— Имаха ли врагове?

— Не, точно това е странното. Разбираха се с хората. Всеки, който познаваше мама, я харесваше. Бе мила жена. И татко беше добър човек, винаги помагаше на съседите с каквото може.

— Но защо тогава някой ще иска да ги убие?

— Не зная. — Меги изтри една сълза. — Може да е бил непознат, някой, който просто е минавал. Може би онзи пътуващ търговец. Макар че няма логика. А и не разбирам как може да се открие истината след толкова години.

Тейлър се намести на стола.

— Ако предположим, че Меги е права…

Възрастната жена изсумтя недоволно.

— Няма какво да предполагате. Сигурна съм. Просто ми повярвайте, казвам ви истината!

— Какво мислите, че се е случило?

— Или са убили мама, или са я отвели насила. Беше много хубава жена. Всички казваха така. Предполагам, че някой мъж я е харесал и я е отвлякъл. Може да е бил и онзи търговец. Но дори и така да е, по-късно сигурно я е убил.

— Защо мислите така? — попита Ванеса.

— Защото мама ме обичаше. Тя никога нямаше да се примири. Ако беше жива, щеше да се върне, каквото и да се бе случило.

— А баща ви?

— Ударили са го по главата и докато е бил в несвяст, са го обесили на онова дърво, за да не се разприказва. Би убил всеки, за да защити мама. Беше ирландец. Можеше да се бие, но кракът му беше зле. Затова са го издебнали и са го ударили.

— Не правиха ли разследване? Шерифът или лекаря не прегледаха ли трупа?

— Шерифът ли? Дори не погледна баща ми, когато го свалиха от дървото, въпреки че му казах за кръвта. Обесените не кървят.

Тейлър и Ванеса застанаха нащрек.

— Кръв ли?

— Да, господине. Кръвта се бе стекла по гърба и ризата.

— И шерифът дори не е погледнал? — попита изумено Ванеса.

— Каза, че татко така смърдял на алкохол, че сигурно се е препънал и сам се е ударил. После попита къде е мама, надникна в къщата и реши, че е самоубийство. Каза, че в къщата няма нито един куфар и тя сигурно е избягала.

— А откъде се появи търговецът?

— Мама отишла до бакалията на господин Фишър. Търговецът бил там. После питал господин Фишър коя е и казал, че е изключително красива. Когато всичко това се случи, бакалинът си спомнил и разказал на шерифа. Търсиха търговеца, но не успяха никъде да го открият.

— Но в крайна сметка нищо не са доказали! — възмути се Ванеса.

— Не забравяй, че говорим за малък провинциален град в началото на века — напомни й Тейлър.

— Да, така е — потвърди Меги. — Нямаше никакви забавления, хората обичаха да клюкарстват. Не ги интересуваше дали е истина, стига да има за какво да говорят.

— Вярно ли е, че баща ви е пиел много? — попита Ванеса.

— Нали ви казах, беше ирландец. Понякога си пийваше, но не беше пияница. И никога нямаше да се напие посред бял ден. Никога, госпожо! Ако се е върнал от града и е помислил, че мама е заминала, щеше да тръгне след нея. Нямаше да се напие, след като знаеше, че само след няколко часа ще се върна от училище. — Меги отново приглади полата си. — Ами бележката? Мислите ли, че пиян би бил в състояние да напише бележка? Та той дори когато беше трезвен, не умееше да пише добре.

— Оставил е бележка?!

— Шерифът каза така. Не можах да повярвам, че татко е оставил бележка, но твърдяха, че почеркът бил същият като на книжата, които подписал за заема от банката. Старият Вандовър бе показал документите на шерифа.

— Вие видяхте ли бележката?

— Не, но шерифът ми каза какво пишело: „Не издържам повече…“. Била подписана от татко.

— „Не издържам повече…“ — повтори замислено Ванеса.

— Става все по-заплетено — рече Тейлър.

— Никой не пожела да ме изслуша, а и колко ги молих да преместят гроба. Всички ме съжаляваха, казваха колко ми съчувстват, но всъщност не ги интересуваше…

Ванеса хвана ръката на старата жена.

— Било е ужасно! Да загубите изведнъж и двамата си родители.

— Е, справих се някак си.

Ванеса и Тейлър се спогледаха. Не знаеха какво да предприемат.

— Казвате, че дървото е още там? — поинтересува се Меги.

— Да, в моя двор.

— Предполагам, че… — продължи колебливо Меги.

— Какво?

— Че цветята вече ги няма. — Наведе се и помириса един от розовите цветове, а после отново вдигна поглед към Ванеса. — Мама обичаше цветя. Розите й бяха любимите. До прозореца растеше трендафил и ухаеше през цялото лято.

Ванеса потръпна. Полази я хлад. Пред прозореца ухаеха рози, сладко, омайно… И едно дете… Тя пребледня. Тейлър я докосна по рамото.

— Ванеса?

Тя не отговори. Обърна се към Меги.

— Когато бяхте малка, майка ви правеше ли ви косата на дълги букли?

— Не, госпожо, не и тази ужасна коса. Подстригваше ме на черта.

Ванеса въздъхна облекчено. Значи сънят бе плод на въображението й. Меги отново се наведе и помириса розите.

— Имахме толкова много цветя, напролет мама все казваше, че целият двор мирише божествено. Събираха се толкова много пчели и така жужаха…

Ванеса отново усети студените тръпки.

— Пчели… — прошепна глухо тя и се обърна към Тейлър. — Чух ги в съня ми.