Гленда Сандърс
Неизречени тайни (10)

Десета глава

Тейлър прегърна нежно Ванеса, когато излязоха от старческия дом. Топлината и силата му я успокоиха малко. Само дето не се разплака. Тя седна в колата, вперила празни очи пред себе си, стиснала ръце в скута си. Тейлър замълча, докато тя се успокои съвсем. Едва тогава наруши тягостното мълчание.

— Е? Какво мислиш?

Ванеса въздъхна дълбоко, преди да отговори.

— И аз не знам какво да мисля. Тя ясно каза какво, според нея, се е случило, но дали можем да й вярваме.

— Думите й наистина звучаха някак по детски неубедително — съгласи се Тейлър. — Красивата мила майчица и трудолюбивият добър баща.

— И безсърдечният шериф. Та тя го описа като престъпно нехаен!

— Очевидно е боготворяла родителите си. Но това е естествено за едно деветгодишно дете. Трудно й е било да приеме, че единият я е изоставил, а другият се е самоубил.

— Искаш да кажеш, че живее със своята измислена истина?

— Това е било просто защитна реакция от нейна страна.

— Значи, ако тя отрича истината за родителите си, тогава и представата й за тях е доста изкривена.

— И ти ли мислиш така? — Ванеса го погледна. — Че ги идеализира по детски и до днес.

— Хората често правят така, когато някой близък почине — спомнят си за него единствено като за благороден и честен човек.

— А и когато говореше за шерифа. Ако трупът е бил окървавен, мислиш ли, че няма да направят оглед на местопрестъплението и да проведат разследване?

— Трудно е да се каже. Говорим за нещо, случило се в началото на века. Сигурно шерифът е решил, че всичко е ясно. А и възрастните, особено мъжете, не обръщат много внимание на децата. В нейно лице е виждал едно изплашено и отчаяно дете.

— Но тя и до днес смята, че е гласът на истината, но никой не иска да я изслуша. Как можем да пресеем кое е вярно и кое е измислица?

— И дали шерифът е още жив?

— Лесно ще разберем. Може и да има досие по случая.

Ванеса се замисли за малко.

— Мислиш ли, че възрастните са знаели нещо, за което Меги дори не подозира?

Тейлър я погледна с любопитство.

— Какво например?

— Нямам представа. Нещо, което са сметнали, че едно дете не трябва да узнава. Нещо за търговеца, доказателство, че Тили О’Мали е избягала с него.

— Не е това. Всички са били изненадани, когато научили, че Тили О’Мали е изчезнала.

— Но и никой не каза, че Пади О’Мали е бил пияница.

— Това му е хубавото на легендите — каза Тейлър. — Така разказът е по-драматичен.

— Значи, според теб няма нещо, което Меги да не знае…

— За какво се замисли?

— За жужащите пчели и за трендафила под прозореца.

— От съня ли?

Тя кимна.

— Дали е просто съвпадение?

— Имаш ли някаква идея?

— Ще поразпитам, ще опитам да науча още нещо.

Вечеряха у Ванеса. Тейлър се зае да измие чиниите, а тя седна на канапето и се задълбочи в книгата за призраци.

— Откри ли нещо интересно?

— Слушай! Казват, че призраците се връщат на мястото, където са били непосредствено преди смъртта си. Завръщането е свързано с някаква тайна, предшествала смъртта, и останала неизяснена. Значи О’Мали все още се опитва да разбере дали жена му го е напуснала, тъй като приживе не е бил наясно.

— Значи няма значение, че не е погребан в гробището?

Ванеса се намръщи.

— Кой знае? Може пък дървото да е единственото място, където може да се появи. Да ти чета ли нататък?

— Давай.

— Не всички призраци приемат човешки облик. Някои приличат на студен полъх. Съществува изразът, когато почувствате, че по гърба ви пролазва нещо студено, целунал ви е призрак.

И двамата замълчаха и се замислиха за течението в хола. Ванеса продължи почти шепнешком:

— Понякога човек може да усети дори миризма.

— Тили О’Мали е отглеждала рози — добави Тейлър.

— Когато Маргарет дойде на тържеството за новата къща и ми донесе букет рози, Керън стоеше в ъгъла и изведнъж й прилоша, едва не припадна, и същата вечер Пади О’Мали се появи на дървото. — Замисли се за миг. — Ами ако Меги е права? Може и двамата да са били убити и в къщата ми да има два призрака. Как ще се справим и с двата? Ами ако тя се промъква в сънищата ми? Да не би така да изживява отново последните мигове от живота си? Сигурно съм обладана от духа й!

— Не си! — увери я той, макар и притеснен от тази мисъл. Прегърна я и я притисна към себе си. Опита се да си спомни колко пъти, откакто се познаваха, я бе утешавал и й бе давал сила, въпреки че се чувстваше нищожен пред зейналата неизвестност. Как да защити жената, в която бе влюбен, от свръхестественото, от престъплението, извършено най-вероятно преди около петдесет години? — Не си — повтори тихо той.

 

 

Кропвил, Тексас — 1946

Дани разкопча роклята на Джесика и плъзна ръка по гърба й. Усети копринено гладката топла кожа и лекото й потръпване. Докосна сутиена и понечи да го махне. Целувката му стана по-дълбока и той плъзна език между зъбите й, докато ръката му бавно работеше. Желанието бушуваше във вените му.

В този миг Джесика застина и се отдръпна рязко.

Дани простена отчаяно. Ръцете му се свиха в юмруци.

Тихият му гняв я изплаши.

— Извинявай — прошепна жално тя, едва сдържайки сълзите си. — Извинявай, Дани! Мислех, че този път ще е различно…

И тя се разрида неудържимо. Вече не помнеше колко пъти се бе повтаряла тази сцена, за кой път търсеше спасение в сълзите, за кой път се извиняваше.

Дани прокара длани по лицето си. Едва забележима тръпка издаде силата на чувствата, които той така упорито потискаше. Последва мъчителна тишина.

— Мисля, че е крайно време да погледнем нещата в очите, Джесика. Ако не потърсим помощ, нищо няма да се промени.

— Не… Не разбирам за каква помощ говориш?

— Лекарска.

Тя пребледня. В очите й нахлу ужас.

— Не мога да… да… разкажа на никой. Та това е толкова лично! Просто не мога да го направя…

— Говорим за лекар. За психиатър.

— Искаш да кажеш, че съм луда?

Той се опита да я прегърне, но тя го отблъсна.

— Не си луда. Просто… Ти… Ние… имаме малък проблем.

— Много жени са нервни в началото.

— Да, Джесика, съгласен съм, че са нервни, но не и ужасени. Скъпа, аз не съм кой да е мъж. Аз съм твоят законен съпруг. Не можем да продължаваме така. Ти не ме допускаш до себе си. Разбираш ли колко съм напрегнат?

— Искаш ли да отидеш… при някоя от онези жени?

Той я сграбчи грубо и процеди:

— Не искам друга жена! Искам теб! Искам да ми бъдеш истинска съпруга. Моя съпруга…

— И аз искам, но не зная защо се страхувам толкова много. Не ме е страх от теб. Обичам те, но…

— Ето, виждаш ли? — поде отново той. — Този страх не е нормален. Един психиатър ще ти помогне да разбереш от какво те е страх. Виждал съм ги как се справят със случаите на маниакален страх у войници преди битки през войната.

Тя отново се отдръпна рязко.

— Ти мислиш, че съм луда. Искаш да ме изпратиш в лудница! — Крещеше истерично, без да си дава сметка какво говори. — Искаш да управляваш банката и всичките пари да са твои, само твои…

Той изръмжа като ранен звяр.

— Единственото, което искам, госпожо Банерсън, е да дойдеш с мен в леглото. Женени сме от три месеца, а още не съм те виждал гола. — Обърна се и удари с всичка сила по масата. — По дяволите! Как можа да кажеш това за парите? Парите ти не ме интересуват! Искам само теб, Джесика. Един съпруг има право да… Друг би те обладал насила досега.

— Това ли искаш да направиш?

— За бога, не! Нито ти, нито аз ще изпитаме удоволствие. Но не можем просто да чакаме, докато единия от нас наистина отиде в лудницата. Ще се обърнем към лекар.

— Не мога да отида на психиатър. Знаеш какво ще кажат хората. Ще изтеглят всичките си пари от банката.

— Да върви по дяволите проклетата банка! — изрева той.

Джесика се отдръпна, сякаш й бе ударил плесница.

— Банката е смисълът на моя живот.

 

 

— Ванеса, Ванеса!

Тя отвори очи и видя пред себе си Тейлър. Страхът все още я стискаше в ноктите си, а гърдите й се повдигаха неравномерно.

— Всичко е наред — прошепна той.

Когато тя овладя дишането си, той я пусна и седна до нея. Ванеса отпусна глава на гърдите му, затвори очи и въздъхна дълбоко.

— Мислех, че всичко е свършило, че тя… Че той… А може би те… са се отказали. — Цяла седмица бе минала от посещението им при Меги О’Мали и оттогава Ванеса не бе имала кошмар. — Надявах се, че нашият призрак е разбрал, че сме направили всичко възможно и ме е оставил на мира.

След като научиха, че шерифът, разследвал смъртта на Пади О’Мали, е починал преди двадесет години и най-старите регистри и досиета са от началото на седемдесетте, знаеха със сигурност само, че Тили О’Мали, куфарите и дрехите й са изчезнали безследно, и че Пади О’Мали е открит обесен на дърво и по всяка вероятност се е самоубил.

— Пак ли съшият сън?

— Да, но още по-подробен. Всеки път все повече неща се появяват. Крещях ли насън? Или…

— Не. Мяташе се неудържимо.

— Опитвах се да избягам.

— От какво?

— Пак не успях да видя. Все още е само тъмен силует. Всичко друго става по-ясно доловимо — ароматът на рози, завесите, тиктакането на часовника, жуженето на пчелите… — Затвори очи. — Вече знам, че са пчели и не се чудих. Там беше и момиченцето с дългите букли и големите кафяви очи. — Ванеса сви юмрук и леко удари в гърдите Тейлър, недоумяваща. — Няма логика! Ако съм включила образа й, след като разбрах, че Пади О’Мали е имал дъщеря, защо детето от съня е толкова различно?

— Може да не си я измислила.

— Добре. Да изоставим логиката. Приемаме, че наблюдавам като на видео последните минути от живота на Тили О’Мали. Ако момиченцето не е Меги О’Мали, тогава кое е?

— Свидетелка — отбеляза сериозно Тейлър.

— Ако тя е… — Ванеса се надигна. — Ами ако тя е все още жива? Дали ще успеем да я открием?

Тейлър обхвана лицето й между дланите си.

— Как бихме могли да я открием? Само помисли, Ванеса. Дори и да е жива, не знаем коя е.

Ванеса въздъхна и се отпусна на възглавницата.

— Прав си. Сигурно има десетки момиченца, които са носели косата си на дълги букли.

И двамата замълчаха. Неочаквано Тейлър проговори:

— Ожени се за мен! Говоря сериозно. Обичам те, Ванеса. Искам да си винаги до мен. Защо да живееш с нещо, случило се преди петдесет години?

— Не мога да оставя този проблем нерешен.

— Ако ме обичаш, не би имало значение.

— Толкова ли ме обичаш? — Гърлото й се сви.

Той плъзна ръка по гърдите й.

— Ела и ще ти покажа.

— Сексът не доказва нищо. — Ванеса се отдръпна.

— Това не е просто секс, а любов.

— Както и да го наричаш, мисля, че трябва да го направим.

Преди да се отдаде на удоволствието, Тейлър се запита кога ще настъпи денят, когато нищо няма да помрачава любовта им.

По-късно Ванеса му прошепна:

— Обичам те — и той заспа успокоен.