Гленда Сандърс
Неизречени тайни (7)

Седма глава

Ванеса съвсем не преувеличи, когато каза на Тейлър, че е уморена до смърт. Искаше да навакса безсънните нощи. Въздъхна тежко, ритна обувките си и се стовари тежко на канапето.

На масичката я чакаха още писмени работи, но самата мисъл да разчита йероглифите на възпитаниците си, й бе неприятна. Контролните можеха да почакат. Реши да се премести в спалнята, преди да се е отпуснала и унесла на канапето.

Трябваше да си свали грима и да си измие зъбите. Тъкмо бе облякла една износена нощница и се бе сгушила под завивките, когато чу воя на вятъра.

Странно… До преди малко бе съвсем тихо. Стана, приближи се до прозореца и повдигна завесата. Всичко навън изглеждаше спокойно, почти неестествено притихнало.

Луната бе забулена в тежки облаци, но уличната лампа хвърляше мъждива светлина в двора. Оградата й се стори като забити копия, насочени към индигово черното небе от древни воини, в очакване на дракон, разбуден от вековен сън. И листенце не трепваше, освен безшумно плъзгащите се облаци.

Ванеса реши, че воят й се е причул, но в този момент нов порив на вятъра профуча през клоните на дъба и се блъсна в прозореца. Застина в очакване да чуе далечен тътен на гръмотевица, но всичко тънеше в гробовна тишина. Постоя още няколко минути, загледана в неподвижните листа. Отново се бе възцарил злокобен покой.

Ванеса пусна завесата и се сгуши в мекото легло. След няколко минути вече спеше дълбоко като бебе…

Часовникът върху камината тиктакаше равномерно и ясно, сякаш отмерваше ударите на човешко сърце. Вятърът леко повдигаше завесите, носейки тежък аромат на разцъфнали рози. Бе доволна, щастлива и си тананикаше, докато разбъркваше супата на печката. Изведнъж усети странно предчувствие. Песента замря на устните й и нещо привлече погледа й към прозореца.

Съзря силует на едър мъж, черен и зловещ. От него лъхаше заплаха. Напираше да влезе в къщата и тя не бе в състояние да го спре. Страх и омраза сковаха тялото й. Тя знаеше кой е той. Злокобен и заплашителен, призракът протягаше към нея костеливи пръсти, отнемайки й и последното зрънце надежда.

Мъжът изви присмехулно устни и заговори, но до слуха й не достигна нищо. Тя извърна глава и притисна ушите си с длани, за да пропъди ужасното видение.

Знаеше, че е беззащитна. Не бе в състояние да се опълчи на злото. Сърцето й биеше като пленена птица. Той не биваше да я докосва! Понечи да побегне с всички сили, но не можеше да помръдне от мястото си. Призрачната фигура впи пръсти в нея. Усети болката в крака си — разкъсваща, пареща.

Часовникът удари едновременно с ужасяващия писък, който се изтръгна от гърлото й. В този миг чу странно жужене. Дръпна се, въпреки разкъсващата болка, решена да не се предава.

Прозорецът! От него струеше мамеща светлина. Въпреки че призракът продължаваше да владее волята й, въпреки нечовешката болка, тя се устреми натам. И когато най-сетне достигна светлината, съзря друг силует, по-дребен. Застина, щом го видя, и разбра. Нов пронизителен писък се изтръгна от гърдите й, последван от втори, трети… Неистовите й писъци се смесиха с оглушителното тиктакане на часовника и приглушеното жужене.

Злото се нахвърли върху нея. То я покоряваше. Усети го да прониква в нея. Беше отвратително усещане. Стенейки, тя извърна поглед към силуета в ореол светлина…

Изведнъж Ванеса се изправи в леглото и притисна с ръка препускащото в гърдите си сърце. Познатите предмети в стаята не пропъдиха сковаващия страх. Отметна завивките, втурна се в тъмнината през дългото антре към хола. Опита се да запали с треперещи ръце нощната лампа, но я прекатури. Набра телефона на Тейлър.

Хайде, вдигни слушалката! Хайде! Господи, помогни ми! Вдигни слушалката…

— Тейлър?

— Идвам веднага!

Той затвори, но Ванеса продължи да стиска слушалката, сякаш това бе единственото й спасение. Все още усещаше ножа в гърдите си и неописуем страх. Часовникът върху камината отмери единадесет и тя се стресна. Пое си дълбоко въздух и потръпна.

Не знаеше колко дълго бе чакала, когато Тейлър почука на вратата. Тя пусна слушалката и се засуети с веригата и резето на вратата.

Отвори със замах и се отпусна в ръцете му. Вкопчи се в ризата му и се притисна към него.

— Ванеса? Какво има? Какво се е случило?

— Съ-сънувах ужасен сън! — едва успя да изрече тя. — У-у-ужасно беше! — Едва произнесла тези думи, тя се сгърчи конвулсивно и неудържимо заплака.

Тейлър бутна с рамо вратата и влезе. Продължи да я прегръща, като галеше гърба й и шепнеше нежно, но не можеше да я успокои. Най-сетне я вдигна на ръце и я отнесе до канапето. Седна и я сложи на коленете си, докато риданията й заглъхнаха. Отмести полепналите кичури коса от лицето й и я целуна по челото.

— Ще ти донеса кърпичка — каза той. Тя кимна, а той я целуна още веднъж. — Връщам се веднага.

Донесе навлажнена кърпа и избърса лицето й. Ако не бе толкова изтощена, би се разплакала отново при допира на грижовните му ръце. Подсмръкна още веднъж и каза:

— Обикновено не се държа така глупаво. Просто… Ами, никога преди не съм имала такива кошмари, поне не като този. Всичко бе като на живо… — Прегърна го през кръста, притискайки се отчаяно към него. — Събудих се от писъци, но… — Вдигна глава и го погледна. Очите й бяха пълни с ужас. — Това беше моят глас! О, Тейлър! Дали и миналия път не съм била аз? Всичко бе толкова истинско, сякаш не сънувах. Чух писъците и се събудих. Бях напълно убедена, че…

Той отново притисна главата й към гърдите си и я погали.

— Не бива да мислиш, че тези два случая са свързали. Може би тази нощ насън си преживяла първия път, когато си чула писъците.

— Страхувам се, Тейлър! Полудявам…

— Сънувала си кошмар. След всичко, което си видяла, и което научи днес, кой не би сънувал кошмари? — Замълча, за да й даде възможност да възприеме чутото. — Спомняш ли си какво точно сънува?

— Същото като снощи. — Каза го с изненада, едва сега осъзнала, че сънищата си приличат.

— Часовник и прозорец ли?

Тя кимна и се притисна към гърдите му.

— Но този път всичко бе много по-истинско, а аз бях част от съня. Миналия път все едно гледах филм, но този път бях действащо лице. Имаше някакъв тъмен, ужасен силует…

— На кого ти заприлича?

— Нямам точна представа. Беше мъж, но не можах да го видя добре… Втурна се към мен и аз не можах да избягам.

— Опитай се да не мислиш повече за това — каза Тейлър и прокара пръсти през разрошената й коса.

Не можеше да се отърси от мисълта, че държи в прегръдките си една толкова привлекателна жена, която силно желаеше. Имаше нещо много възбуждащо в мисълта, че тя се нуждае от него.

Ванеса се размърда и въздъхна.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той и тя кимна. Целуна я по косата. — Можем да си направим ирландско кафе.

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Ако направя мляко с какао, ще изпиеш ли една чаша? Нали ще останеш още малко?

— Разбира се.

Ванеса се освободи от прегръдката му, стана и в този момент забеляза смачканата си износена нощница.

— Май трябва да…

— Стига глупости. Вече я видях.

Беше усетил и гърдите й, когато се притискаше в него. Проследи я с поглед, докато отиваше в кухнята, неспособен да откъсне очи от изваяните й крака.

Когато приготви какаото, тя се обърна към него.

— Имам бисквити. — Стори му се, че го казва малко притеснено. Разбра защо, едва когато извади кутията. Бисквитите бяха във формата на малки мечета. Тя присви очи и го погледна закачливо. Той вдигна примирено ръце.

— Нищо не съм казал.

— Присмиваш ми се, нали?

— Винаги се усмихвам, когато съм около теб. Истински ухилен глупчо. Сигурно това са признаците на любовта.

Беше неин ред да се засмее.

— И на теб не ти се отразяват добре безсънните нощи.

— Те са резултат от силното желание, което предизвикваш у мен.

— Ако причината бе в неудовлетворените желания, то целият свят щеше да е пълен с усмихнати лица.

— Да разбирам ли, че се чувстваш по-добре?

— Беше само сън. Но го приех много сериозно. — Тя разбърка какаото и отново погледна Тейлър. — Случвало ли ти се е да сънуваш кошмар?

— Не. Но съквартирантът ми в колежа бе преживял страшна катастрофа и се будеше от собствените си викове. Ужасът му бе неподправен, Ванеса. Също като твоя.

— И той ли ти висеше на врата и плачеше на гърдите ти?

— Не. Веднъж се събуди и едва след като се изтръгна от ужаса, ми каза, че сънува един и същ кошмар.

— Искаш да кажеш, че ако се повтаря, ще свикна? — попита Ванеса и изключи печката.

— Аха. — Прилепналата нощница му пречеше да събере мислите си.

Тя отвори шкафа, в който държеше чашите. Свали само една. Другите бяха прекалено високо. Протегна ръка, но не успя да ги достигне. Нощницата се вдигна и Тейлър положи нечовешко усилие, за да постъпи като джентълмен.

— Дай на мен… — Гласът му замря. Едва изрекъл думите, Ванеса се отпусна назад и се облегна на напрегнатото му тяло.

Прииска му се нощницата и дантелените бикини, които така добре си представяше, а и неговите дрехи, да изчезнат. Той потръпна при допира. Не виждаше нищо друго, освен тялото й. Ванеса се извърна и в очите й прочете същото желание.

Вплете пръсти в косата й, а с другата ръка я притисна към себе си. Възбудата им пламна с още по-голяма сила.

Очите му се спряха на лицето й, преобразено в очакване на целувката. Устните й бяха полуотворени, приканващи. От очите й струяха невинност, възхита и желание. Наведе глава и докосна нежно устните й.

Страстта, която изпитваше към нея, го плашеше. Никога през съзнателния си живот не се бе чувствал така запленен от някоя жена. Не можеше да престане да мисли за Ванеса, искаше непрекъснато да са заедно, не само да я прегръща, а да я закриля, да вижда усмивката й.

Притисна устни към нейните и не усети съпротива. Целувката им стана по-дълбока и страстна. Ръцете й се плъзгаха настойчиво по гърба му. И той не можеше да спре да гали копринено меката й кожа.

Ванеса се облегна на шкафа и усети силната му възбуда.

Тейлър прекъсна целувката с истинско нежелание и се отдръпна, като я погали по косата.

— Нали не беше това причината да ме извикаш?

— Не… Не съм сигурна.

Той не откъсваше поглед от лицето й. Страните й бяха поруменели, очите й искряха, а устните й бяха подпухнали от целувки. Тейлър не знаеше как ще се въздържи да стои далече от нея. Красотата й го покоряваше, но безпомощността й го задължаваше да я пази.

Наложи си да се отдръпне. Защо животът бе толкова несправедлив към почтените мъже?

Стоеше с гръб към нея, но усещаше всяко нейно движение. Тя сипа какаото в чашите и ги постави на таблата. Въздъхна дълбоко и я последва в хола.

Ръцете на Ванеса трепереха толкова силно, че се уплаши да не разлее чашата, докато я поднасяше към устата си. Дори се учуди как е успяла да пренесе таблата невредима. Струваше й се, че случилото се в кухнята е било сън. Опита се да си спомни как всичко бе станало толкова бързо и неочаквано.

Нищо не каза, когато Тейлър седна срещу нея. И двамата мълчаха. Тейлър отвори кутията с бисквити и изсипа цяла шепа върху една салфетка. Изяде няколко, а след малко и Ванеса се престраши и протегна ръка. Напрежението между тях постепенно намаляваше и когато погледите им се срещнаха, те се разсмяха. Сцената бе толкова комична — двама възрастни, здравомислещи хора седяха посред нощ в хола, похапваха бисквити във формата на мечета, след като само преди малко се бяха целували страстно.

Ванеса се учудваше, че първата й реакция бе да позвъни на Тейлър. Бе уверена само в едно, че няма сили да понесе нов подобен кошмар. Но не бе сигурна дали треперенето на ръцете й се дължи на страшния сън, на целувките, или на комбинацията от двете преживявания. Допиваха какаото, когато тя се престраши да заговори.

— Сънувах един и същи сън. — Тейлър я погледна. — Миналата нощ и тази. Просто сега бе много по-подробен. — Замисли се за миг. — Никога не ми се е случвало досега сънищата ми да се повтарят.

— Свързано ли е по някакъв начин с теб?

— Това за прозореца е ясно. Вчера го отворих, щом се върнах от работа и когато стана студено, го затворих, но продължавах да усещам течение. Тогава звъннах в отдела за оплаквания на клиентите. Все това ми беше в главата, когато си лягах.

— А часовникът?

— Мислех си, че…

— Какво?

След страстните им целувки нямаше какво да губи. Животът бе просто една игра.

— Аз бях… Все се надявах, че ще наминеш, и преди да заспя, погледнах колко е часът. Бях разочарована, защото знаех, че е късно и…

— И никой възпитан човек не би се отбил толкова късно — довърши той вместо нея.

Тейлър дори не се опита да скрие задоволството си от чутото.

— Прав си, възпитаните хора не ходят по къщите в такива късни часове — додаде тя с ехидно-ангелска усмивка.

— Затова ли беше толкова кисела? — пошегува се той. — А на мен ми се стори, че съм те събудил.

— Не се бяхме разбрали да идваш!

— Тогава защо се бе приготвила?

— Ами…

— Феерична роба, парфюм…

Ванеса отвори уста да се защити, но реши да отстъпи, преди да бъде принудена да приеме поражението.

— Добре, виновна съм.

— По дяволите! Не може да бъде!

Ванеса се въздържа да го прати по дяволите. Вместо това дипломатично се опита да се измъкне.

— И все пак притесненията ми заради постоянното течение едва ли са причината за кошмарите, които сънувам.

— Фройд сигурно има по-добро обяснение — подсмихна се Тейлър.

— Чудех се кога ли ще стигнем до него!

Замълчаха и двамата. Ванеса проговори първа:

— Да не искаш да кажеш, че ми трябва психиатър?

— Ти си тази, която трябва да прецени и да вземе решение.

— Не се измъквай!

— Не се измъквам, но ти трябва да решиш, не аз.

— Поне ми кажи мнението си.

— Добре тогава. Видяла си призрак и това те е извадило от равновесие. Затова сънуваш такива страхотии. Според мен си напълно нормална и здрава. — Сигурно прочете благодарността в очите й, защото стана и взе ръката й в своята. — Ела, седни до мен на канапето. Само искам да те прегърна.

Ванеса положи глава на гърдите му. От него се излъчваше топлина и сигурност. Сгушена до него, тя се почувства спокойна и в безопасност.

Ала спокойствието й бързо се изпари, спомнила си деликатното положение, в което бяха изпаднали преди малко в кухнята.

Бе набрала номера му, без да се замисля, уверена, че може да разчита на него. Протегна ръка и го погали по лицето, след това докосна с устни бузата му. Усмихна се, когато видя учуденото му лице.

— Благодаря ти — каза тя.

— Лягай си, ако искаш — предложи Тейлър.

— Не е честно. Ти трябва да ставаш много по-рано от мен.

— Няма да мога да заспя, ако те оставя тук сама. Ще се притеснявам, ще се чудя дали…

— Тейлър!

— Да.

— Знам защо те повиках.

Един мускул трепна на бузата му и тя усети колко е напрегнат. Едва сега си даде сметка колко трудно му е било да се овладее след целувките в кухнята. Никога не бе скривал факта, че тя го привлича, но Ванеса смяташе, че мъжете се перчат със сексуалната си мощ, за да има какво да разправят, когато се съберат на някое ергенско парти.

Той я погледна.

— Бъди по-ясна.

— Не е това, което си мислиш, но аз…

Той я погали по косата.

— Опитай се да заспиш, Ванеса.

Преди да му отговори, тя протегна ръце и обви врата му. Притисна глава до сърцето му.

— Когато съм с теб, чувствам, че наистина живея. Моля те, Тейлър, искам да си с мен тази вечер.

Усети лудия ритъм на сърцето му, когато я прегърна.

— Аз съм нормален мъж, Ванеса. Не мога дълго да се въздържам. Не ме моли за нещо, ако не си сигурна, че го искаш. Ако това е някакъв криворазбран начин да ми изкажеш благодарността си…

Тя отметна назад глава и погледите им се срещнаха.

— Ако исках да ти изкажа благодарностите си, щях да ти опека курабийки.

И двамата трепетно очакваха близостта си. Очите им говореха вместо тях.

— Аз съм един изключително щастлив мъж.

— Ти си един чудесен мъж — поправи го тя.

Той я целуна по слепоочието.

— Щастлив — настоя. — Ще се срещнем в спалнята ти.

Ванеса отново го погледна.

— Невероятно! Ти току-що ми определи среща!

— И да не закъсняваш! — Гласът му прозвуча престорено властно и строго. Хвана брадичката й, изви лицето й към своето и се приведе. — Сега ще те целуна, а после и ти мен. Веднага след това ще станеш, ще се качиш в спалнята и… ще ме чакаш. Не се чувствай несигурна или притеснена, защото един истински мъж не би отказал на красива жена като теб. Нямаш представа колко силно те желая! Разбра ли ме? — Той я изгледа закачливо.

— Тейлър…

— Шшт! — сложи той пръст на устните й, след което я целуна страстно. Когато я пусна, тя облегна глава на рамото му и затвори очи. Чувстваше се като замаяна, напълно изпаднала под негова власт.

— Наистина се целуваш добре, когато си в настроение.

— Този път наистина съм в настроение. Но можеше да бъде и по-добре.

— Колко по-добре? — попита Тейлър и леко захапа ухото й, след което проследи извивката му с език. Ванеса се откъсна от прегръдката му и се изправи, усмихвайки се предизвикателно.

— Значително по-добре, особено след като си спомних, че имам среща и трябва да тръгвам. — Изпрати му прощална въздушна целувка и излезе, убедена, че я изпрати с премрежен поглед.

Влезе в спалнята с усмивката на желана жена. Взе си бързо душ и чу шум от течаща вода в съседната баня. Винаги бе смятала, че спалня и обща баня не са твърде практични. Освен това не понасяше някой да разглежда и пипа тоалетните й принадлежности. Но сега знаеше, че и Тейлър се притеснява.

Очакването засилва нетърпението, реши тя и запали нощната лампа.

Приглади чаршафите, дръпна отгоре пухената покривка и се пъхна в леглото. Почувства се малко смутена, когато си спомни как под влиянието на съня се бе втурнала към телефона, изпълнена с желание да го види.

В този миг Тейлър се появи на прага. Бе свалил ризата си. Гърдите му бяха покрити с кафяви косъмчета.

Седна на леглото и се наведе над нея.

— Нямаш представа колко изкусителна изглеждаш!

Ванеса се усмихна и погали възглавницата до себе си.

— Става късно. Няма ли да си лягаш?

— Цял живот съм чакал да чуя тези думи. — Наведе си и я целуна лекичко, преди да свали джинсите си. Остави ги на пода, след което направи същото и със слиповете си.

Не се скри, не се обърна, а тя не откъсна поглед от него. Бе слаб, строен, с ясно очертани мускули. Очите й изумено се спряха на възбуденото му тяло.

— Въздействаш ми така всеки път, когато те погледна или помисля за теб.

Ванеса се смути, затвори очи и се сгуши под завивките. Чу мекото прошумоляване на чаршафите, когато той се пъхна до нея.

Тейлър се подпря на лакът и докосна лицето й, за да я накара да отвори очи. Дъхът му я опари. Доволен, че отново е центърът на вселената й, Тейлър спусна ръка надолу към рамото й. Ванеса забрави притесненията си, докато той проследяваше очертанията на ръката й, вдигна я и целуна всяко пръстче с неизказано обожание.

Нямаше нужда от думи. Тя познаваше този мъж, неговата сила, търпение, доброта. Топлината на тялото му я обгърна и тя се сгуши в него.

Докосна с ръка гърдите му и го погали. Тейлър се остави на нежните й докосвания. Възбудата му причиняваше болка. Пръстите му ласкаво изследваха всяко кътче от тялото й, от шията към гърдите, между бедрата…

Ванеса зарови пръсти в косата му и обходи с устни лицето му, преди да спре в гореща целувка. Усещаше пламъка в телата им и бе неспособна да се отдръпне. От гърлото й се изтръгна чувствен стон.

— Искам да те почувствам вътре в себе си — прошепна тя.

— Тук ли? — попита той и отново плъзна ръка надолу. Ванеса си пое рязко въздух. Тейлър се наведе и докосна с език гърдите й. Усети аромата на парфюма й и лекото й потръпване.

— Загаси лампата — помоли тя. Непрогледната тъмнина подсили усещанията им. Само след миг телата им се сляха с едно-единствено движение. Тя простена и се притисна към тялото му. Движеха се ритмично, изпитвайки огромно удоволствие. Тя достигна върха първа и прегърна силно Тейлър, притискайки го с крака.

Тръпките на удоволствие и викът й бяха последвани от неговия стон на освобождаване. Останаха да лежат притихнали.

Тейлър прошепна името й и тя отвори очи, за да се наслади на любимото лице, надвесено над нея.

— Не си тръгвай, още не, моля те!

Вдигна ръката й и я целуна по дланта.

— Страхувам се да не съм те…

— Какво?

— Сигурно съм те наранил. — Той се отпусна до нея.

— Не, не си — въздъхна тя и отново го прегърна. Преплете крака в неговите, сякаш за да не избяга и да го задържи по-дълго при себе си.

 

 

Кропвил, Тексас — 1945-46

Дани Банерсън нае стая при вдовицата Шугарт и си намери работа в единствената строителна компания в Кропвил. Ухажва Джесика дълго, както бе прието. Една година бяха годеници. Венчаха се в църквата в Кропвил и заминаха за Хюстън за медения си месец.

Джесика не познаваше интимно мъжете. Почтените жени се пазеха непорочни до брака, а до деня, в който срещна Дани, никой мъж не бе успял да привлече вниманието й. В хотел „Райс“ той пренесе на ръце през прага младата си невинна булка, влюбена до полуда в него.

Дани изпи едно мартини, докато Джесика лежеше отпусната в парфюмираната вана. След това тя облече прелестна сатенена нощница с фини дантели и развълнувана зачака съпруга си.