Гленда Сандърс
Неизречени тайни (4)

Четвърта глава

— Духове ли? — повтори недоумяващо Тейлър. — Имаш предвид подрънкване на вериги, тайнствени стъпки, скърцане на заключени врати, това ли?

— Не ми се присмивай — прошепна мрачно тя и в очите й се прокрадна познатата безпомощност.

— Не, аз само…

— Хората ще си помислят, че съм луда! — Удари с юмрук по канапето. — По дяволите! Не мога да повярвам, че е такъв страхливец!

— Призракът ли?

— Не! Отец Джо. — Наведе тъжно глава и въздъхна.

— Чакай малко. Отец Джо ли?

— Да. Беше мой гост снощи. Освети къщата.

— И защо го наричаш страхливец?

— Той е единственият свидетел. Единственият човек, който го видя. И отказва да го потвърди.

Тейлър сложи ръце на отпуснатите й рамене.

— Започни от самото начало.

— Излязохме да погледнем дъба. Исках да завържа люлка и тъй като отец Джо спомена, че сам е вързал онази в двора си, аз го помолих да…

Тя потръпна и млъкна.

— Не се страхувай, Ванеса.

— Не се страхувам, чувствам се някак… безпомощна.

Тейлър се взря в очите и почувства отчаянието й. Искаше му се да й вдъхне малко увереност.

— Призрак ли видя?

Тя събра кураж и му разказа за мумифицираното лице, за черните дупки, вместо очи, за чувството си, че призракът я моли за помощ, за молбата на отец Джо да поговорят на следващия ден и да не вземат прибързани решения, а после за отказа му да обсъжда видяното с нея.

— Каза, че на света трябва да съществува само доброто и ако има призраци, те са създания на злото. Колкото повече внимание им обръщаме, толкова повече власт им даваме.

— Сигурна ли си, че и той го видя?

— Разбира се, че съм сигурна! Не може и двамата да сме имали халюцинация! — Помисли малко и продължи: — Отец Джо каза още, че въпросът за призраците е спорен и не може да си позволи да говори затова. Страхува се за репутацията си на свещеник и за кариерата си.

— Значи смята да се преструва, че нищо не е видял?

— Проблемът е, че няма кой да потвърди какво съм видяла. На никого не съм го разказвала. Да не си помислиш, че съм луда?

— Признавам, че всичко това ми звучи доста странно. Аз лично не вярвам в съществуването на призраци…

— И аз не вярвах, докато не видях обесения на дървото. Ако някой ми бе разказал подобна случка, щях да си помисля, че нещо не е наред.

Тейлър взе ръцете й в своите.

— Ти си съвсем с ума си, Ванеса.

— Значи ми вярваш? Наистина ми вярваш…

— Вярвам, че си видяла нещо, което ти се е сторило, и на теб, и на отец Джо, съвсем истинско, дотолкова, че той дори се е уплашил.

— Значи не мислиш, че съм измислила всичко, за да разнообразя скучното си всекидневие. Май ми имаш повече доверие от помощник-шерифа, който дойде, когато съобщих в полицията за писъците миналата седмица.

— Ако е решил такова нещо, значи е пълен глупак.

Ванеса се усмихна със съмнение.

— А ти, защо ми оказваш такова доверие? Не ме познаваш. Стара мома, която живее сама и е откачила от…

— Не говори такива неща! Ти си разумна млада жена. И съвсем не си самотна, за да е необходимо да си измисляш някакъв си призрак за разнообразие. Колите на приятелите ти бяха заели цялата улица.

— Край! Разкрита съм. Аз обичам веселия живот. В интерес на истината, събирането беше малко скучно и реших да освежа обстановката — опита се да се пошегува тя.

— Като измисли историята с призрака ли? Ако беше така, щеше да се разпищиш и да разкажеш историята на всички. Но не си го направила.

— А трябваше. Тогава отец Джо нямаше да може да отрече, защото беше наистина уплашен до смърт.

Тейлър нежно махна кичур коса, паднал на челото й.

— Повече от теб?

— Да, повече от мен. Не можех да се отърся от чувството, че призракът… или каквото беше там, молеше за помощ, а аз не знаех какво да направя. Отец Джо сигурно е решил, че Бог му изпраща изпитание.

— А ти какво си помисли?

— Цяла нощ не мигнах. Защо призракът се появи точно на това дърво, точно тази вечер? Постоянно ме преследват молбите му за помощ. Реших, че той… е избрал момента, защото е усетил човешко присъствие, благоразположение…

— Искаш да кажеш, че е усетил веселото приятелско настроение у вас?

— Да. Тъкмо бяхме приключили с освещаването на къщата, говорехме, смеехме се, забавлявахме се. Чувстваше се някаква… добронамереност.

— И ти реши, че призракът, или каквото там е било, е решил да осъществи контакт от непознат досега вид.

— Дори и това ми мина през ума. Вече не знам какво да мисля, но усетих, че у него нямаше злонамереност, а само отчаяние. Не почувствах заплаха, въпреки отблъскващия му вид, исках да му помогна. — Полазиха я тръпки. Гласът й изтъня. — Може и наистина да е била нечиста сила, изпратена да ме подмами. Може би съвсем случайно е приела такъв вид точно този момент и аз съм била насреща. — Изсмя се нервно, неспособна да се контролира. — Или пък призракът обикаля света…

— Ела тук! — Тейлър я привлече към себе си и обгърна раменете й.

Ванеса плъзна ръце около кръста му и склони глава на гърдите му. Почувства силата и топлината му, истинска човешка сила и топлина, мириса на сапун и мъжки одеколон. Притисна се към него, заслушана в ритмичните удари на сърцето му и въздъхна с облекчение. Имаше нужда да усети някой до себе си, някой, на когото да разчита.

Останаха смълчани няколко минути, накрая Тейлър попита:

— Искаш ли още вино?

Младата жена изправи глава и се усмихна.

— Не, повече не. Струва ми се, че имам много по-голяма нужда от прегръдка.

— А какво ще кажеш за една целувка?

Тя се престори, че обмисля предложението.

— И целувките ти ли са толкова пламенни като прегръдките?

— Те са направо главозамайващи — усмихна се самоуверено той и сведе глава, за да докаже думите си.

— Иска ми се мигът да продължи вечно — прошепна Ванеса, притисната в топлите му обятия.

— Чудех се как да те прелъстя още преди да споменеш за призрака. А като усещам тялото ти толкова близо, идеята ми се струва още по-примамлива.

— Не можеш да прелъстяваш жена, която преди броени часове е видяла призрак! — отдръпна се Ванеса възмутено.

— Това някакво правило ли е?

— Не. Никога преди не съм се сблъсквала с призрак.

Тейлър плесна с ръце, готов, за действие.

— Хайде тогава да пипнем негодника!

Ванеса се намръщи.

— Не знам откъде да започнем. Може би трябва да извикаме екстрасенс или врачка?

— Първо ще опишеш всичко, до най-малките подробности — как изглеждаше, размери, в колко часа се появи, колко дълго остана, какви усещания имаше…

— Защо е нужно всичко това?

— За да не пропуснеш нещо, необходимо е точно описание… — Тейлър се поколеба и не довърши изречението.

— Мислиш ли, че ще се появи отново?

— Нямам представа.

Ванеса стана и донесе бележник. Все още се чудеше как да започне, когато Тейлър седна срещу нея.

— Да пиша ли заглавие — попита тя, съвсем като ученичка.

— Как издържаш с хлапетата в училище по цял ден?

— Не е чак толкова трудно. Само трябва да си затваряш очите за обичайните тийнейджърски глупости и да ги накараш да се държат нормално. Наглостта прикрива страх.

— Да знаеш само какви каши забърквах на тази възраст! Още не мога да си обясня как ме е търпяла майка ми, а за учителите, да не говорим.

— Най-големите палавници обикновено си търсят някаква причина за оправдание. Все са сърдити за нещо.

Тейлър се замисли и призна:

— Наистина все някой ми беше крив. Бях сърдит на целия свят. И най-вече на родителите ми, след като се разведоха,

— И сигурно, когато забъркаше някоя каша, майка ти е, трябвало да се обажда на баща ти.

— Точно така — засмя се изненадано той. — Никога не съм го съзнавал.

— Напротив, съзнавал си го, но никога не си го признавал.

— Щеше да ми е интересно да си ми учителка. Знаеш ли, че си невероятна жена?

Усмивката й се стопи.

— Да, за тийнейджърите, а що се отнася до призраците…

— Хайде, пиши! — нареди той, без да сваля очи от нея.

— Слушам, сър! — взе тя отново писалката, но след кратка пауза попита: — Би ли подсказал как да започна?

— Снощи, около… Колко часа каза?

— Десет и петнадесет — вметна Ванеса, докато пишеше. — Продължавай!

— Отец Джо или както му беше там името и аз бяхме застанали на… На какво разстояние от дървото бяхте?

— Не съм мерила разстоянието. Виж, Тейлър…

— Пиши! — настоя той. — Ако се налага остави празни места и после ще премерим разстоянието.

— Тиранин! — оплака се тя, но продължи да пише. Нямаше нищо против наставленията му, защото така поне правеше нещо и не беше сама.

След петнадесетина минути разказът за случилото се бе готов. Липсваха само точните разстояния. Тейлър изтича до дома си и донесе метър.

Оразмери точно и прецизно разстоянието до дървото, дънера, клона и ширината на короната.

— А сега застани точно на мястото, където бяхте, когато се появи призракът.

— Стояхме горе-долу тук.

— Така-а-а… — Той взе бележника от нея и присви очи преценяващо. — Къщата гледа на север…

— Сега вече разбирам защо бизнесът ти върви толкова успешно — отбеляза Ванеса.

— А дървото — е на югоизток от нея…

— Умееш да се съсредоточиш и да прецениш безпогрешно местоположението на обекта.

Тейлър проследи очертанията на покрива, наведе се и започна да пише нещо в бележника си.

— Колко си съсредоточен. Сигурно и гола да се съблека, пак няма да забележиш.

Той я погледна закачливо и се усмихна.

— Предлагам да опитаме, какво ще кажеш?

— Няма ли да ми обясниш какво точно правиш?

— Опитвам се да съпоставя местоположението на къщата и на клона. Къде беше застанал отец Джо? Искам да застана на неговото място.

— Тъкмо бяхме изхвърлили боклука и той вървеше след мен. И престани да нареждаш!

— От виното ли ставаш толкова раздразнителна или си си такава кисела?

— Просто не обичам да ми дават заповеди.

— Извинявай, но нали това ми е работата — да давам заповеди. — Той вдигна брадичката й и я привлече към себе си. — Намеренията ми са благородни, въпреки че ти изглаждам тиранин. Опитвам се да ти помогна.

— Знам и съм ти много благодарна — въздъхна тя. — Не разбирам обаче какъв смисъл имат всички тези ориентири.

— Помисли, Ванеса! Това, което си видяла, е било или призрак, или нещо друго. Ако приемем, че е нещо друго, може да се окаже, че е холограма.

— Искаш да кажеш, че някой си е направил шега? Но кой… Защо? И как е разбрал, че точно в този момент ще излезем?

— Някой е обикалял наоколо и е чул веселието. Нагласили са всичко, в случай, че някой се покаже. Затова ми се струва, че ъгълът, под който си наблюдавала всичко, е особено важен. Ако наистина е било холограма, мястото ти може да ни подскаже къде е бил апаратът.

— Много хора ли притежават холографски апарати?

— Ами! Струват доста.

— Значи майтапчията е богат.

— Апаратът може да не е бил негов.

И двамата се замислиха. Накрая Тейлър каза:

— Защо се мръщиш, какво ти хрумна?

— Не е много вероятно, но…

— Но какво?

— След като разказах на Керън Лейк — една приятелка — за писъците, които бях чула, тя предположи, че някой от учениците ми си прави шегички с мен. — Очевидно идеята допадна на Тейлър и той понечи да каже нещо, но Ванеса не му даде възможност и продължи: — Не звучи много правдоподобно. Едва ли някой наоколо разполага с холографски апарат. А и се съмнявам, че учениците ми са намерили начин да го вземат. Но дори и да приемем подобна версия, все още нямаме обяснение за… — Тя прекъсна изречението по средата и въздъхна.

— Какво?

— За начина, по който се чувствах — продължи Ванеса.

Настана мъчителна тишина. Никой не приемаше приказките й за призрака и за писъците насериозно. Нали казват, че ако решиш, че всички около тебе са луди, а ти нормален, това е сигурен знак, че лудият си ти.

— Помисли, Ванеса! Щом си видяла колко жалък изглежда призракът, ти се е приискало да му помогнеш. Не разбираш ли, че това е напълно човешка реакция, която не може да ти бъде внушена! По същия начин ще поискаш да се погрижиш за някое загубено гладно кученце.

— Не е така. Аз не почувствах просто жалост. По-скоро — задължение. Да, задължение — повтори натъртено тя.

— Била си в шок. Нищо чудно, че си възприела нещата по-различно.

— Не можеш да ме разбереш, а и аз не мога да ти обясня, но призракът ме зовеше.

Тейлър се наведе и я целуна по носа.

— Дръжте, госпожице Уигинс — подаде й той метъра. Отиде до дървото и застана под големия клон. — Къде висеше тялото? Тук ли?

— Малко по-наляво. Да, там.

Тейлър записа разстоянието и закачи метъра на една от гайките на панталона си, хвърли бележника на тревата и напълно неочаквано подскочи, за да се хване за клона и да се прехвърли върху него.

Ванеса, онемяла, наблюдаваше енергичните движения на силното му тяло.

— Какво смяташ да правиш?

— Търся някакъв знак, нещо необичайно…

Той огледа клона спокойно, уверен, че не е имало никакъв призрак. Ванеса имаше чувство, че той се забавлява. Хвана я яд и за малко забрави колко му е благодарна, че бе до нея в този труден момент.

— Намери ли нещо?

— Само една заблудила се мравка — отвърна той, без да вдига поглед от кората на дървото. Местеше се бавно и внимателно напред, за да не изпусне и най-дребната подробност.

— Ще си счупиш врата! — провикна се Ванеса, наблюдавайки го как продължава да се изкачва все по-високо и по-високо.

— О, аз съм изпечен катерач. Не се шегувам — отбеляза той и започна да се спуска. Щом достигна най-ниския клон, скочи на земята. — Майка ми все ми викаше, че съм наполовина маймуна. Аз пък не й оставах длъжен и я обвинявах, че съм такъв, в резултат на връзката й с Тарзан. — Усмивката му угасна. Приближи се до нея и нежно стисна рамото й. — Не открих нищо необичайно.

— Все още не ми е ясно какво търсеше.

— Власинки от въже, белези, по кората, дупки от пирони, доказателство, че нещо е било качено на клоните…

— Апарат ли?

— Откъде да знам, по дяволите! Ти също нямаш представа. И престани да ми задаваш въпроси, на които много добре знаеш, че не мога да отговоря.

— Не исках да ти досаждам. Извинявай!

Той взе ръцете й и нежно целуна дланите.

— И ти ме извини. Очаквах да открия нещо, затова съм нервен.

— Изобщо не трябваше да те замесвам. Проблемът си е мой.

— Само твой ли? „Вълчия дол“ е и моя рожба. Да не мислиш, че ще ми е приятно, ако плъзнат слухове, че наоколо бродят призраци?

— Това, разбира се, ще се отрази зле на продажбите ти.

Тейлър пусна ръцете й.

— И ти мислиш, че това е причината да съм с теб?

А да не би съвсем случайно да бе минал оттук, след като ченгетата са му разказали за писъците?

— Вече не зная какво да мисля — призна тя и вдигна очи. — Защо, всъщност, дойде?

— Защото се притесних за теб. Нали сме съседи. — Усмихна се лениво и прелъстително. — И защото имаш страхотно тяло.

 

 

Кропвил, Тексас — 1945

Ина Туиг неуверено надникна в кабинета на Джесика.

— Извинявай за безпокойството, но някой си господин Банерсън чака във фоайето. Няма открита сметка, не е дошъл за заем, но настоява да…

— Господин Банерсън ли каза? — попита изумена Джесика. От деня, в който честваха победата, тя си налагаше да не мисли за Дани Банерсън, опитваше се да си внуши, че той е само спомен, един непознат моряк, с когото си бе писала през войната.

— Да, Банерсън. Не е от този край. Никога не съм го виждала. — Ина стоеше на прага, жадна да разбере нещо повече за непознатия.

Джесика затвори папката, без да удостои подчинената си с отговор и забарабани замислено по бюрото.

— Изчакай около пет минути и го покани.

Ина не успя да скрие разочарованието си, но кимна и излезе.

Джесика усети как я залива топла вълна от вълнение. Отвори припряно едно от чекмеджетата, извади пудриера и се начерви. Приглади косата си, внимателно оправи шалчето, което придържаше кока й и подръпна реверите на строгия си костюм.

Банерсън влезе неуверено и кимна за поздрав. Беше среден на ръст, набит, с тъмнокестенява, късо подстригана коса. Джесика не успя да определи цвета на очите му, но усети сериозният му поглед.

Наложи си да остане изправена, с гордо вдигната брадичка. Най-сетне той се разсмя и приятният му глас разсея напрежението.

— Приличаш на президент на банка — изрече усмихнато той.

— А ти — добави в същия дух тя — на бивш моряк.

— Здравей, Джесика!

— Здравей, Дани! Добре дошъл в Кропвил.