Гленда Сандърс
Неизречени тайни (6)

Шеста глава

— Всичко си е съвсем наред.

Ванеса погледна раздразнено служителя от отдела за оплаквания на клиентите, Том Бърли — едър мъж, който сигурно доскоро бе работил на строителните площадки. Цели петнадесет минути бе оглеждал, опипвал прозорците и проверявал уплътнителите.

— Но нали и вие усещате течението? — настоя Ванеса.

— Понякога се появява течение. Кой знае! Може коминът да не тегли добре.

— Той е затворен, защото не ползвам камината.

— Поне съм сигурен, че прозорците са добре уплътнени.

Ванеса се намръщи. Защо ли й трябваше толкова да бърза след работа? Само си загуби времето. Бърли й подаде документ.

— Подпишете тук, за да удостоверите посещението ми.

Ванеса прочета текста.

— Но тук пише, че дефектите са отстранени!

— Не мога да поправя нещо, което не е развалено — отвърна Бърли. Личеше, че вече губи търпение.

— А има ли начин, по който да удостоверя, че сте били тук, но че не съм доволна и че нищо не е направено?

— В графата за забележки — изръмжа служителят.

Тя написа необходимото и му върна документа. За нейна изненада Бърли докосна една от розите.

— Красиви рози! Още с влизането усетих аромата им. Жена ми обича рози. Винаги й купувам за годишнината от сватбата.

— Това е чудесно.

— Довиждане, госпожице. Имам и други посещения. — Бърли се отправи към вратата. В този момент някой позвъни. Той се извърна към Ванеса. — Идват ви гости.

Тя му направи знак да отвори.

— Господин Стивънсън! — възкликна служителят и се изпъна пред шефа си.

Тейлър влезе в антрето, също много изненадан.

— Бърли?

Бърли сякаш загуби способността си да говори. Ванеса се намеси.

— Извиках човек от отдела за оплаквания на клиентите заради течението. Все си мислех, че един от прозорците…

— Откри ли нещо? — обърна се Тейлър към Бърли.

— Не, господине. Проверих всичко много внимателно.

— И нищо ли не откри?

— Абсолютно нищо. — Поколеба се малко и изказа предположението си. — Може да е от комина.

Тейлър погледна Ванеса.

— Ще проверим.

— Ами добре тогава — побърза да си измъкне Бърли. Очевидно присъствието на шефа му го смущаваше. — Имам още посещения. Освен ако не искате отново да проверя…

— Няма нужда. Сигурен съм, че си си свършил добре работата. Както винаги.

— Да, сър. Ами, довиждане.

— Как го постигаш? Да не би да подлагаш служителите си на специална дресировка? — попита озадачено Ванеса, след като Бърли побърза да си тръгне.

— Просто някои хора губят и ума и дума, когато пред тях застане по-висшестоящ — обясни Тейлър. — Нямаше никаква причина да се страхува от мен, ако си е свършил добре работата. — Тейлър повдигна брадичката й. — Кажи ми, като клиентка, какво е мнението ти? Той свърши ли си работата или погледна отгоре-отгоре?

— Положи всички усилия.

— А имаше ли някакъв проблем?

— Не. Само ми се искаше да открие нещо, което да обясни нещата. Не мога да се справя с това течение.

— Аз ще проверя комина — обеща той и я прегърна. — Не мога да позволя клиентите да остават недоволни. — Устните му бяха толкова близо до нейните, че думите му бяха като плаха ласка преди целувката.

За пръв път я целуваше, когато не беше притеснена и разстроена, и тя с наслада се остави в ръцете му.

Тейлър усети потръпването на тялото й и разбра, че очаква омаята да продължи. Той вдигна глава и се усмихна.

— Смея да твърдя, че умееш да се целуваш, когато не мислиш за призраци.

Ванеса го потупа по гърба и се засмя.

— Трябва да опиташ, когато наистина съм в настроение.

— Няма да изпусна момента, но сега ще се въздържа. Трябва да тръгваме.

Тейлър бе позвънил в училището тази сутрин, с молба Ванеса спешно да му се обади в офиса. Когато тя се свърза с него през междучасието, той й обясни, че е открил една жена, с която трябва да поговорят. Занимавала се с недвижими имоти — казвала се Фелпс.

— Добре, но…

— Ванеса, извини ме, но в момента имам работа. Ще мина да те взема малко след пет, става ли? — Той едва дочака отговора й.

— Кажи ми нещо за тази жена — помоли тя, когато той се канеше да потегли с колата. — Мислиш ли, че знае нещо?

— Баща й е купил земята през четиридесет и шеста. След смъртта му тя я наследила и препродала, без съмнение на печалба.

— Нали каза, че се занимава с недвижимо имущество?

— Да, бизнесът й процъфтява. Компанията й е известна.

— А тя знае ли защо искаме среща с нея?

— Не. Казах, че се интересуваме от един парцел. Ако започнех да й обяснявам, можеше и да ми откаже. Освен това — добави той и за миг отклони поглед от движението, — след това те каня на вечеря.

Ванеса разлисти някаква тънка книжка.

— Взех тази книга от библиотеката. Нямаха нищо друго за призраци.

— Откри ли нещо интересно? — попита Тейлър след няколко минути. Ванеса се бе задълбочила в книгата.

— Първите страници са много общи. Никой не знае дали те съществуват, или не, но има автентични свидетелства за срещи с призраци. Съществуват три виждания: че има призраци, че няма и че е възможно да съществуват.

— Съмнявам се дали подобно писание би спечелило Пулицър.

— Втората глава май е по-интересна. Слушай! Тъй като не са представени убедителни доказателства за съществуването им, смята се, че призраци, които се появяват в човешки облик, са духовно превъплъщение на човека, който някога е живял.

— Този е истински Шерлок Холмс!

Задълбочена в книгата, Ванеса продължи.

— Очевидно полтъргайстите са нещо коренно различно. Те са призраци, които вдигат шум. — Тя прочете още няколко параграфа наум, изкиска се на нещо и се обърна към Тейлър. — Имало и шегобийци в света на сенките.

— Демоничен писък, идващ направо от ада, също като в пубертетските трилъри?

— Да, интересуват се предимно от деца в пубертета и…

— Какво?

— … от отдадените на Бога — довърши тя.

— Отец Джо.

— Това, което видях, бе образ на човек, а тук се казва, че полтъргайстите не приемали човешки облик.

— В момента спориш сама със себе си — отбеляза Тейлър.

— Просто защото не зная на какво да вярвам. Дори не зная в какво искам да повярвам — въздъхна Ванеса отчаяно. Тейлър зави по тясната алея.

— Имението на Фелпс се пада отдясно, след около три пресечки. Дано госпожа Фелпс успее да отговори на въпросите ни.

Ванеса въздъхна и опря глава в стъклото. Тейлър се пресегна и повдигна брадичката й.

— Горе главата, малката! Ако тя няма информация, просто ще трябва да намерим някой друг.

Къщата се оказа масивна постройка. Вътре дървените ламперии, дебелите килими и тежките мебели, не оставяха съмнение за богатството и благосъстоянието на собственика. Ванеса и Тейлър съобщиха, че имат уговорена среща с госпожа Фелпс и икономката учтиво ги покани.

Тейлър седна и неспокойно кръстоса крака. Очевидно не е свикнал с бездействие и чакане, помисли си Ванеса, докато го наблюдаваше. Само след минута, той се обърна към нея и прошепна:

— Чувствам се като при зъболекар.

— А аз като при гинеколог.

След пет минути Тери Фелпс се появи. Червеното й сако, бялата шемизета и черна пола бяха в тон с изисканата обстановка и ненатрапваща се изисканост на къщата. Тя бе висока, слаба, добре поддържана жена около петдесетте. Само сребристата коса и бръчиците около очите и устата издаваха възрастта й. След като се представи и се здрависа с двамата, тя ги покани в кабинета си.

— Искахте да поговорим за някакъв парцел? — премина тя направо на въпроса. — Покупка или продажба ви интересува?

— Аз притежавам въпросния парцел. Става въпрос за „Вълчия дол“, ако си спомняте?

Госпожа Фелпс се усмихна ласкаво.

— „Стивънсън&Ко“… Трябваше да се сетя. И с какво мога да ви помогна, господин Стивънсън?

Тейлър се усмихна окуражително на Ванеса, преди да обясни причината за посещението.

— Госпожица Уигинс притежава къща близо до старата ферма. Интересува се от историята на този имот, а аз й помагам да издири предишните собственици.

— Баща ми притежаваше фермата, но никога не сме живели там. Беше запустяла, когато той я купи. — Тя се усмихна носталгично. — Баща ми обичаше да купува земя. Беше предвидил разширяването на градското строителство и покачването на цените на недвижимите имоти. За съжаление, не доживя да види колко прав е бил. Спомням си, че купи на търг няколко малки ферми.

— Кой разиграваше търга?

— Земеделската банка в Кропвил. Собственикът й влязъл във владение на тези ферми още по време на Голямата депресия. Тогава земята не била на сметка, а и никой не я обработвал. Правил сондажи с надеждата да открие нефт. — Госпожа Фелпс погледна строго Тейлър. — Не се подлъгвайте по слуховете за нефт във „Вълчия дол“. И капка няма. Дори се учудвам, че не сте се натъкнали на сондажните кладенци още от времето преди стария Вандовър да предложи земята на търг.

— Открихме един от кладенците в южния край — отвърна Тейлър. — Проучихме геологическите данни и се оказа, че мястото е напълно безперспективно за търсене на нефт или газ.

— Както разбирам, не нефтът, а друго ви интересува?

— Живял ли е някой там, преди баща ви да купи фермата?

— Няколко семейства. Баща ми смяташе да дава мястото под наем на ветерани от войната, които искаха да се установят и да създадат семейства. Но не всички разполагаха с достатъчно пари, за да купят имот. След първите десетина-дванадесет кандидата беше готов да продава и на по-ниска цена.

— Не можеше да задържи наемателите ли? — попива нетърпеливо Ванеса.

— Всички твърдяха, че се явявали призраци — обясни госпожа Фелпс. — Звучи глупаво, но знаете как плъзват слуховете в малките провинциални градчета, ако няколко магазина, банка и шепа жители могат да се нарекат град. Щом някое семейство се нанесеше и чуеше поукрасения разказ, скоро започваха и на тях да им се привиждат разни небивалици.

Ванеса усети, че ръцете й овлажняват. Стисна здраво стола и въпреки че устата й бе пресъхнала, попита:

— Знаете ли… нещо по-конкретно за тази ферма?

— Предполага се, че духът на стария господин О’Мали се връща на това място. Той е притежавал фермата, когато банката му я отнела. Според слуховете, младата и красива госпожа О’Мали решила да си спести унижението да я изхвърлят от дома й и избягала с някакъв търговец. О’Мали бил толкова отчаян, че се самоубил.

— Как се е самоубил? — попита Тейлър.

— Наистина ли не сте чували тази история? Много е интересна. Напил се до забрава и се обесил на дъба до къщата.

Ванеса си пое шумно въздух.

— Не исках да ви плаша — извини се госпожа Фелпс. — Та това е само една стара легенда, със сигурност доста поукрасена, докато се е предавала от уста на уста. А и дъба едва ли е още там.

— Там е — увери я Ванеса.

— Казват, че духът на О’Мали не може да намери покой, тъй като са го погребали извън оградата на старото гробище, близо до пътя. Благочестивите граждани не можели да допуснат един самоубиец на свята земя.

— О, господи! — възкликна Ванеса.

— Странно, нали? И само като си помисля, че и едно поколение още не е минало. Та затова никой не е живял там след смъртта на О’Мали, поне докато баща ми не разчисти цялата ферма и не започна да я дава под наем.

— А знаете ли кога се заговори за вълците? — поинтересува се Тейлър.

— Доколкото знам, в началото на четиридесетте. Размножили се толкова много, че щатските власти започнали да правят хайки. Когато баща ми купи земята, вече всички наричаха този край „Вълчия дол“.

— А аз си мислех, че единствената причина е бил броят на вълците — предположи Ванеса.

— Едва ли трябваше да ви разказвам всичко това — отвърна загрижено госпожа Фелпс.

— Няма проблем — намеси се Тейлър. — Щях отдавна да й разкажа това-онова, но предположих, че една учителка по история сама е изровила всички пикантни истории, свързани с мястото, където живее. — Усмихна й се дяволито, а тя го възнагради с гневен поглед.

И тримата замълчаха.

— Хайде, разказвайте! — подкани нетърпеливо Ванеса.

Тейлър си пое дълбоко въздух.

— Вълците тормозели местните фермери, отвличали добитъка и щатските власти обявили награда от пет долара за убит вълк. За да получат наградата, ловците трябвало да представят отрязаните уши на вълка като доказателство. Кой знае защо, започнали да окачват труповете на телената ограда на запустялата ферма.

Ванеса потръпна от отвращение.

— Но защо?

— Край оградата минавал пътя към града — поясни госпожа Фелпс. — Когато хората минавали и видели нов труп, имали повод за клюки и разговори.

— Щях да ти разкажа тази история, но си мислех, че я знаеш.

— А знаете ли нещо повече за О’Мали, за семейството му?

— Разказах ви всичко, което съм чула. Почти съм сигурна, че повечето е измислица и преувеличение.

Телефонът звънна и госпожа Фелпс се извини и вдигна слушалката. Изслуша секретарката си, благодари и затвори.

— Моля да ме извините. Едва ли ще мога да ви разкажа нещо повече, защото имам ангажимент с клиент тази вечер.

Тейлър и Ванеса разбраха, че разговорът е приключил. Благодариха и си тръгнаха.

— Трябва да обсъдим много неща — каза Тейлър, когато седнаха в колата.

Спряха в малък ресторант и си избраха крайна маса със свещник. Меката светлина, ненатрапчивата музика и вкусната храна разсеяха и поуспокоиха Ванеса. Разговорът се въртеше около нейната работа, проблемите с учениците, докато накрая и двамата се отдадоха на спомени за детските си лудории.

— Все разказваш какъв палавник си бил — подхвърли Ванеса. — Как успя да станеш толкова добър предприемач?

— Всъщност, създадох „Стивънсън&Ко“ напук.

— Напук на кого?

— На баща ми. Едва завършил училище, започнах работа. Скоро знаех всичко за строителството, или поне така ми се струваше.

— Осемнадесетгодишните знаят всичко — отбеляза сухо Ванеса.

Тейлър кимна.

— Започнах да настоявам за по-добра и високоплатена работа. Исках да стана ръководител по изпълнението на проектите. Баща ми заяви, че първо трябва да завърша колеж. Той не смяташе, че синът на шефа е нещо повече от всички останали. Не бях никак очарован от това развитие на нещата.

— И затова се отдели, за да докажеш себе си?

— Пробвах, но след няколко месеца разбрах, че не съм стигнал доникъде. Тогава татко предложи да се върна на работа при него и едновременно да уча в колеж. Обеща, че ако взема диплома за инженер и изуча основните положения в мениджмънта и маркетинга с недвижими имоти и строителство, ще ми помогне да открия филиал.

— И ти прие…

— Още бях бунтар, но не и глупак. Вече бях разбрал, че няма да постигна нищо, ако се опитвам да накажа родителите си заради развода им. Изкарах колежа и открих „Стивънсън&Ко“, филиал на компанията Стивънсън. „Вълчия дол“ бе първият ми проект, осъществен напълно самостоятелно.

— Надявам се, че се разбираш добре с баща си?

— О, да! Не можеш да си представиш колко беше горд, когато му върнах началния капитал, и то с лихвите.

Цял час бъбриха, без да позволят на призрака да помрачи настроението им. Когато сервитьорката им донесе кафето, „Вълчия дол“ отново потъна в сянка и духът на О’Мали се промъкна между тях. Ванеса се опари с горещото кафе и остави чашата си.

— Вече няма никакво място за съмнения.

— Поне знаем кой е и кога се е случило. Вече имаме представа откъде да започнем разследването.

— Какъв смисъл има да разследваме тази история — попита Ванеса, неспособна да скрие разочарованието си.

Тейлър се пресегна и стисна ръката й.

— Да си осведомен е вече предимство — увери я той.

— Това и за призраците ли се отнася? И свръхестествените явления ли се подчиняват на общовалидни правила?

Беше готова да се разплаче и Тейлър се почувства безсилен, защото не знаеше как да я утеши. Ако бяха сами, щеше да я прегърне, да я погали по косата, да я целуне. Стисна окуражително ръката й.

— Нали каза, че те е молел за помощ. Може би трябва да разберем как да му помогнем.

— За да намери покой? Може би просто иска да бъде пренесен в гробищата и на кръста да пише „Почивай в мир“?

— Може и така да е. А може и да не е толкова просто. Не мислиш ли, че си заслужава да разберем?

Допиха кафето си в мълчание. Ванеса очерта с пръст ръба на чашата, загледана замислено в утайката, а после бутна чашата настрана.

— Благодаря ти за подкрепата, Тейлър. Винаги си до мен, когато имам нужда от приятел.

— Не мисли, че правя всичко само от приятелски чувства. Имам и задни мисли.

Само Тейлър би могъл да каже нещо, колкото на шега, толкова и наистина.

В интимната обстановка на малкия ресторант бе лесно да забрави, че животът й се бе променил най-неочаквано в една неделна нощ и да се потопи в пламенния поглед на мъжа срещу нея. Затвори очи, пое си дълбоко въздух, изпълнена със задоволство, че са заедно тази вечер. Усети нежната милувка на ръката му и бавно вплете пръсти в неговите.

Палецът му потриваше леко и чувствено дланта й и тя не се опита да прикрие вълнението, което изпитваше в този миг.

Тейлър забеляза реакцията й и проговори дрезгаво:

— Цели царства са били унищожавани заради един поглед като този, с който ти ме дари.

— Хайде да тръгваме — помоли тя. Тук, макар и за няколко минути, бяха успели да се отърсят от натрапчивите мисли за призрака. — Той ще ме обсеби отново, щом излезем оттук.

— Да, и двамата усещаме присъствието му — отбеляза Тейлър.

— Не мога да забравя разказа на госпожа Фелпс — рече Ванеса, когато се качиха в колата. — Нали чу? И едно поколение още не е минало. Нищо чудно да има някой, който си спомня самоубийството на О’Мали.

— Някой старец, живял по тези места?

— Приятелите на книгата от местното литературно общество смятат да издирят стари хора, кореняци, и да вземат интервюта от тях за начина им на живот и различни събития и случки. Керън все се опитва да ме накара и аз да се включа. Ще я попитам за някои имена.

— Чудесна идея! — одобри Тейлър. — Аз пък си мислех за някакви документи, като смъртния акт на О’Мали, но информацията там ще е малко, ако изобщо намерим нещо.

Беше десет, когато пристигнаха. Тейлър паркира на алеята пред къщата на Ванеса и се обърна към нея.

— Искаш ли да се разходим до нас и да изпием по едно ирландско кафе?

— Не, предпочитам да си легна. В събота вечер не можах да спя, а някои хора, няма да споменавам имена, ме държаха будна до полунощ в неделя, събудиха ме призори на следващата сутрин, а снощи пак не се сетиха да си тръгнат до малките часове.

— Неблагодарница — пошегува се Тейлър. Беше ясно, че тази вечер няма да бъде поканен. Целуна я лекичко и стисна ободрително ръката й. — Ако имаш нужда от мен, знаеш, че съм на съседната улица, нали?

Ванеса го погали и също го целуна леко по устните.

— Благодаря ти за всичко.

Усети как той стисна зъби и чу как си пое въздух на пресекулки, докато ръцете му обгърнаха талията й.

— Значи е твой ред да ми помогнеш, Ванеса, за да мога да прогоня проклетия призрак от живота ни. Ще го направя, дори ако се наложи да изпълня някой ритуален танц по пълнолуние.

Бе толкова сериозен, че Ванеса не посмя да се разсмее. Усети прилив на нежност и го прегърна.

Усети как я притискат ръцете му и леко прокара език по устните му. Покри врата му с бързи целувки, а той простена и ръката му се плъзна по гърба й.

— Лека нощ, Тейлър — прошепна тя задъхано. Тейлър си тръгна, решен веднъж завинаги да се отърве от призрака натрапник.