Даниъл Силва
Изповедникът (7)

7. Близо до Риети, Италия

Има нещо страховито в красотата на Вила Галатина. Някогашно бенедиктинско абатство, тя се издига върху гранитна колона сред възвишенията на областта Лацио и навъсено се взира в селото на дъното на гористата долина. През седемнадесети век абатството е било закупено от влиятелен кардинал и превърнато в разкошна лятна резиденция — място, където негово Високопреосвещенство намирал спасение от жегата в Рим през август. Архитектът му проявил благоразумието да съхрани екстериора и жълтеникавата фасада е запазена до ден днешен, както и островърхите бойни кули. В едно утро в началото на март високо до бруления от вятъра парапет стоеше охранител не с лък на рамо, а с мощен снайпер „Берета“. Сегашният собственик бе човек, който гледа сериозно на сигурността си. Казваше се Роберто Пучи, финансист и индустриалец, чиято власт над съвременна Италия бе сравнима дори с тази на кардинал във времето на Ренесанса.

Пред стоманения портал спря брониран мерцедес седан и двама охранители с бежови костюми веднага го посрещнаха. Мъжът на задната седалка спусна стъклото. Единият от охранителите огледа лицето му и отличителните регистрационни табели на мерцедеса. Ватикански номер. Портите на Роберто Пучи се отвориха и зад тях се разкри асфалтирана алея с кипариси от двете страни. Половин километър по-нагоре по възвишението се намираше самата вила.

Мерцедесът спокойно продължи по алеята и спря на чакълестата площадка в сенките на пинии и евкалипти. Вече имаше дванадесет други коли, заобиколени от малка армия охранители и лични шофьори. Мъжът от задната седалка слезе и тръгна сам, без телохранителя си, през градината към камбанарията на параклиса.

Казваше се Карло Казагранде. За известно време името му бе легенда в Италия, защото той бе генерал Карло Казагранде, шефът на антитерористичния отдел на Италианската жандармерия, който бе разбил комунистическите „Червени бригади“. От съображения за лична сигурност упорито избягваше вниманието на медиите и само няколко души извън римското разузнаване биха разпознали лицето му.

Казагранде вече не работеше за карабинерите. През 1981-а, седмица след покушението срещу папа Йоан Павел II, бе подал оставка и се бе скрил зад стените на Ватикана. Можеше да се каже, че винаги е работил за Светия престол. Бе оглавил Службата за сигурност, заклевайки се, че вече никой папа не ще бъде откаран от площад „Свети Петър“ в линейка, молейки се на Дева Мария за живота си. Той проведе щателно разследване за стрелбата и заговорниците бяха идентифицирани и обезвредени, преди да успеят да организират нов опит за убийство на папата. Разкритията се оказаха толкова разтърсващи, че генералът не ги сподели с никого, освен със самия Свети отец.

Казагранде вече не отговаряше лично за сигурността на папата. През последните три години вършеше друга работа за своята любима Църква. Оставаше свързан със Службата за сигурност на Ватикана, но скромната му роля в някои отдели бе само параван. Всъщност ръководеше подразделение с неясното наименование Специален разузнавателен отдел. Задачата му се пазеше в такава тайна, че само шепа хора от Ватикана знаеха какво е истинското естество на работата му.

Той влезе в параклиса. Хладният въздух, изпълнен с мирис на восък и тамян, погали лицето му. Потопи пръсти в светената вода, прекръсти се и тръгна по централната пътека към олтара. Думата „параклис“ беше твърде скромна за това здание. Всъщност беше голяма църква, по-голяма от енорийските църкви в повечето близки градове.

Казагранде зае мястото си на първата скамейка. Роберто Пучи, облечен в сив костюм и бяла риза с отворена яка, му кимна от другата страна на пътеката. Въпреки седемдесет и петте си години, Пучи все още излъчваше физическа неуязвимост. Косите му бяха бели, а лицето — с груба излъскана кожа. Той хладно прецени новодошлия с черните си очи изпод полуспуснати клепачи. Характерният поглед на Пучи. Когато погледнеше някого така, създаваше впечатлението, че се двоуми дали да го прободе в сърцето, или да пререже гърлото му.

Също като Карло Казагранде, и Роберто Пучи бе uoto di fiducia — доверен човек. Само миряни с изключителни способности, ценени от Ватикана, бяха допускани до най-тайните й владения. Казагранде бе експерт по сигурност и разузнаване. Пучи притежаваше пари и политическа власт. Той представляваше скритата ръка, която дърпаше конците в италианската политика, толкова влиятелен, че не можеше да се сформира правителство без поход до Вила Галатина за неговата благословия. Но малцина от италианската политическа класа знаеха, че Пучи държи в ръцете си и друга римска институция — Ватикана. Властта му над Светия престол произтичаше от тайния контрол върху значителна част от вложенията на Католическата църква в акции и недвижими имоти. Под сигурната ръка на Пучи нетната стойност на авоарите на Ватикана бе нараснала неимоверно. За разлика от предшествениците си, бе извършил този подвиг без дори лек мирис на скандал.

Казагранде хвърли поглед назад. Другите седяха разпръснато по скамейките: италианският министър на външните работи; влиятелен епископ от Събора за съхранение на доктрината; шефът на пресцентъра на Ватикана; уважаван консервативен теолог от Кьолн; инвестиционен банкер от Женева; лидер на крайнодясна партия във Франция; собственик на испански медиен конгломерат; управител на една от най-големите европейски автомобилни компании. Още десетина, почти от същото тесто, все католици догматици, упражняващи огромна политическа и финансова власт, посветили се на възвръщането на позициите на господство, които Църквата бе имала преди опустошителната Реформация. Казагранде се забавляваше да слуша дебати чия е истинската власт в Римокатолическата църква. Дали на Синода на епископите? Или на Съвета на кардиналите? Или на самия Върховен понтифекс? „Не“, помисли си Казагранде. Истинската власт над Римокатолическата църква се намираше тук, в този параклис, върху това възвишение край Риети, в ръцете на това тайно братство.

Към олтара пристъпи духовно лице, кардинал в обикновени одежди на енорийски свещеник. Членовете на братството станаха на крака и литургията започна.

— In nomine Patris et Filii et Spiritus Sancti.

— Amen.

Кардиналът бързо извърши встъпителните ритуали, ритуала за покаяние, Kyrie^[1] и Gloria^[2]. Тържествено произнесе литургията Tridentine^[3], защото една от целите на братството бе да възстанови това, което наричаше „обединяваща сила на латинския език“.

Проповедта бе типична за подобни събирания: призив за борба, предупреждение за непреклонност пред лицето на врага, насърчение за смазване на подривните сили на либерализма и модернизма в обществото и самата Църква. Кардиналът не спомена името на братството. За разлика от близките му родственици Опус Деи, Легиони на Христа и Сдружението на свети Пий X, то не съществуваше официално и името му никога не се изричаше. Помежду си членовете му го назоваваха само Институцията.

Казагранде многократно бе чувал тази проповед и този път си позволи умът му да е другаде. Замисли се за положението в Мюнхен и съобщението, което бе получил от информатора си за израелеца Ландау. Предчувстваше нови неприятности, зловеща заплаха за Църквата и братството. Трябваха му благословията на кардинала и парите на Роберто Пучи, за да се справи с нея.

— Hie est enim calix sanguinis mei — изрецитира кардиналът. — „Защото това е чашата с моята кръв, новият и вечният завет, тайнството на вярата, което ще бъде посято за вас и много други за избавление от греховете“.

Казагранде отново насочи вниманието си към свещеника. Пет минути по-късно, когато литургията за причастие завърши, стана и запристъпва в колоната към олтара след Роберто Пучи. Финансистът получи свето причастие, после дойде неговият ред.

Държавният секретар кардинал Марко Бриндизи повдигна нафората, погледна Казагранде в очите и каза на латински:

— Нека тялото на нашия бог Иисус Христос съхрани душата ти за вечен живот.

Карло Казагранде прошепна:

— Амин.

* * *

В параклиса никога не се говореше за бизнес. Деловите разговори се водеха по време на разточителния обяд, сервиран на шведска маса в просторна галерия с гоблени по стените и изглед към терасата. Казагранде беше разсеян и нямаше апетит. По време на дългата си война срещу „Червените бригади“ бе принуден да живее, криейки се в подземни бункери и казарми, в компанията на недодялани военни. Не беше успял да свикне с привилегиите на охолния живот зад стените на Ватикана. Нито пък споделяше ентусиазма на другите гости към гощавката на Роберто Пучи.

Побутна парче пушена сьомга в чинията си, докато кардинал Бриндизи умело ръководеше събранието. Бриндизи бе дългогодишен ватикански бюрократ, но ненавиждаше въртенето в омагьосан кръг и лицемерието, които характеризираха повечето обсъждания в рамките на Курията. Кардиналът бе човек на действието и начинът, по който подхождаше към дневния ред, приличаше на държание на председател на управителен съвет. „Ако не бе станал свещеник — помисли си Казагранде, — щеше да е най-яростният конкурент на Роберто Пучи“.

Мъжете в тази стая смятаха демокрацията за съмнително и неефективно средство за управление и според тях в братството, както и в самата Римокатолическа църква, нямаше място за нея. Бриндизи имаше власт, която щеше да упражнява до смъртта си. На жаргона на Институцията, всеки от мъжете в стаята бе „директор“, който щеше да се завърне у дома и да проведе подобно събрание с подчинените си. По този начин нарежданията на Бриндизи щяха да се разпространят из цялата огромна организация. Нямаше толерантност към творчески идеи и независимо мислене на средното ръководно ниво. Членовете на братството се бяха заклели в пълно подчинение.

Работата на Казагранде никога не се обсъждаше от Директората. Той говореше само на изпълнителна сесия, която в случая представляваше разходка с Бриндизи и Пучи из великолепната стъпаловидна градина на Вила Галатина при едно от прекъсванията за почивка. Бриндизи вървеше в средата с гордо вдигната глава и сплетени на корема пръсти, Казагранде — от лявата му страна, а Пучи — от дясната. Тримата най-влиятелни членове на братството: духовният водач Бриндизи, министърът на финансите Пучи и Казагранде, който отговаряше за сигурността и организацията. Останалите тайно ги наричаха Светата Троица.

Институцията нямаше собствен разузнавателен отдел. Казагранде трябваше да се задоволи с малък контингент ватикански полицаи и швейцарски гвардейци, лоялни към него и братството. Статутът му на легенда в италианската полиция и силите за разузнаване му даваше достъп и до техните ресурси. Освен това бе изградил световна мрежа от информатори и влиятелни лица от службите за сигурност, сред които един главен администратор от американското ФБР, отзивчив при подходящо възнаграждение. Мюнхенският детектив Аксел Вайс бе част от тази мрежа. Както и министърът на вътрешните работи на гъстонаселената с католици Бавария. По предложение на министъра случаят с Щерн бе възложен на Вайс. Той бе изнесъл неудобните материали от апартамента на историка и определяше посоката на разследването. Убийството на Щерн бе приписано на неонацисти, точно както целеше Казагранде. Сега, с появата на израелеца Ландау, той се безпокоеше, че започва да губи контрол над положението в Мюнхен. Изрази опасенията си пред кардинал Бриндизи и Роберто Пучи в градината на Вила Галатина.

— Защо просто не го очистите? — каза Пучи с дрезгавия си глас.

Да, просто го очистете — помисли си Казагранде. — Решението на Пучи за всички проблеми. Генералът бе загубил броя на убийствата, свързани с финансиста от сенчестия бизнес. Подбираше внимателно думите си, защото нямаше желание открито да кръстосва шпаги с него. Веднъж Пучи беше наредил убийството на мъж, който прелъстил дъщеря му, и наемниците му се бяха оказали далеч по-опитни от фанатизираните деца на „Червените бригади“.

— Поехме премерен риск, като ликвидирахме Бенджамин Щерн, но бяхме принудени — заради материалите, до които се бе добрал. — Казагранде говореше с умерен, решителен тон. — Съдейки по действията на Ландау, вече мога категорично да заключа: израелските тайни служби не вярват, че убийството на някогашния им оперативен сътрудник е извършено от неонацистки екстремист.

— Което ни връща към първия ми въпрос — прекъсна го Пучи. — Защо просто не го убиете?

— Не говоря за италианските служби, дон Пучи. Имаме си работа с израелските. Като директор по сигурността, мой дълг е да защитавам Институцията. Според мен ще е голяма грешка да се забъркаме в престрелки с израелските тайни служби. Те имат свои убийци… професионалисти, които са убивали по улиците на Рим и са се измъквали без следа. — Казагранде погледна към Пучи. — Убийци, които могат да проникнат зад стените на това старо абатство, дон Пучи.

Кардинал Бриндизи влезе в ролята на посредник.

— Как предлагаш да процедираме, Карло?

— Внимателно, Ваше Високопреосвещенство. Ако наистина се окаже агент на израелското разузнаване, можем да използваме приятелите си в европейските тайни служби, за да направят живота му доста неприятен. Междувременно трябва да се погрижим да няма какво да намери. — След кратка пауза Казагранде добави: — Остава един неразрешен въпрос. След като прегледах материалите, взети от апартамента на професор Щерн, стигнах до извода, че е имал сътрудник… човек, който и по-рано ни е създавал проблеми.

По лицето на кардинала пробяга гримаса на раздразнение — като вълни, причинени от камъче по съвършено гладка водна повърхност при изгрев, и после лицето му отново прие обичайния си израз.

— А другите аспекти на разследването ти, Карло? Първо, близо ли си до разкриването на самоличността на братята, виновни за достигането на тези документи до професор Щерн?

Казагранде отчаяно поклати глава. Колко ли часа бе прекарал в прелистване на материалите от апартамента в Мюнхен? Тетрадки, компютърни файлове, бележници с адреси… Бе преровил всичко в търсене на лица или група, дала информацията на професора. Досега не бе открил нищо. Щерн добре бе прикрил следите си. Сякаш бе получил документите от призрак.

— За жалост тази част от случая остава загадка, Ваше Високопреосвещенство. Ако този акт на предателство е поръчан от някого във Ватикана, възможно е никога да не узнаем истината. Курията е добра тренировъчна площадка за подобни интриги.

Тази реплика накара Бриндизи леко да се усмихне. Мълчаливо изминаха няколко крачки. Кардиналът бе свел поглед надолу.

— Преди два дни обядвах със Светия отец — най-сетне каза той. — Както подозирахме, негово Светейшество възнамерява да продължи с програмата си за помирение с евреите. Опитах се да го разубедя, но се оказа безполезно. Следващата седмица ще посети Голямата синагога в Рим.

Роберто Пучи плю на земята. Карло Казагранде тежко въздъхна. Не се изненада от новината на кардинала. Имаха свой информатор сред персонала на папата, секретар, който бе член на братството и ги държеше в течение какво става в папския апартамент. От седмици предупреждаваше, че се задава нещо подобно.

— Като папа, той трябва просто да изпълнява задълженията си — сопна се Пучи. — Да знае мястото си.

Казагранде затаи дъх, очаквайки Пучи да предложи любимото си решение на всеки проблем, но дори на него не би му хрумнала подобна мисъл.

— Светият отец няма да се задоволи само да изрази още веднъж съжаление за разногласията ни с евреите в миналото. Възнамерява да отвори тайните архиви.

— Не говори сериозно — каза Казагранде.

— За съжаление не е така. Въпросът е дали, когато ги отвори, историците ще открият нещо.

— Архивите вече са прочистени от всички сведения за срещата в манастира. Що се отнася до свидетелите, проблемът е решен и личните им досиета са унищожени. Светият отец държи да лансира ново проучване, но в архивите няма да се намери компрометираща информация. Освен, разбира се, ако израелецът не успее да възстанови работата на професор Щерн. Ако това стане…

— … Църквата и Институцията ще изпаднат в много тежко положение — довърши кардиналът вместо Казагранде. — За доброто на Църквата и всички, които вярват в нея, тайната за манастира трябва да се запази.

— Да, Ваше Високопреосвещенство.

Роберто Пучи запали цигара.

— Може би нашият приятел от папския апартамент ще убеди Светия отец да не прави тази грешка.

— Вече опитах, дон Пучи. Според нашия човек, папата е твърдо решен да продължи, независимо от съветите на секретарите си и Курията.

— От финансова гледна точка, инициативата на негово Светейшество може да се окаже катастрофална — каза Пучи, сменяйки темата от убийство към пари. — Много хора искат да въртят бизнес с Ватикана заради доброто му име. Ако Светият отец окаля това име в историята…

Бриндизи кимна в знак на съгласие:

— Между нас казано, Светият отец често изразява желание за връщане към дните на бедната църква.

— Ако не внимава — процеди Пучи, — желанието му ще се сбъдне.

Кардинал Бриндизи погледна Казагранде.

— Смяташ ли, че този сътрудник представлява заплаха за нас? — попита кардиналът.

— Да, Ваше Високопреосвещенство.

— Какво искаш от мен, Карло? Освен одобрение, разбира се.

— Само това, Ваше Високопреосвещенство.

— А от дон Пучи?

Казагранде погледна в полупритворените черни очи.

— Имам нужда от пари.