Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Confessor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
in82qh (2014)
Разпознаване и корекция
Mummu (2015)

Издание:

Даниъл Силва. Изповедникът

ИК „Хермес“, Пловдив, 2005

Американска. Първо издание

Отговорен редактор: Петя Димитрова

Стилов редактор: Атанаска Кузманова

Коректор: Недялка Георгиева

Компютърна обработка: Костадин Чаушев

Художествено оформление на корицата: Георги Атанасов Станков

ISBN: 954-26-0354—1

 

Формат 84/108/32 Печатни коли 24

История

  1. — Добавяне

37. Венеция

Измина почти месец, докато Габриел се възстанови достатъчно, за да се върне във Венеция. Настаниха се в четириетажна къща край канал в Канареджо, със собствен кей и малка лодка. През входната врата, до която имаше две керамични саксии, преливащи от мушката, се влизаше в тих вътрешен двор, изпълнен с ухание на розмарин. Системата за сигурност, инсталирана от неизвестна фирма за електроника от Тел Авив, бе достатъчно надеждна дори за Академията.

Габриел не беше в състояние да продължи битката си с картината на Белини. Зрението му все още бе замъглено и не издържаше дълго прав, без да почувства световъртеж. Повечето нощи се будеше с пулсиращо главоболие. Когато за първи път видя гърба му, Франческо Тиеполо си помисли, че изглежда като бит с камшик. Тиеполо отправи молба към инспектора, отговарящ за венецианските църкви, да отложи отварянето на „Сан Дзакария“ с още месец, за да може синьор Делвекио да се възстанови след нелепата си злополука с мотоциклет. Инспекторът отговори с предложение самият Тиеполо да се качи на скелето и да довърши творбата на Белини навреме.

— Туристите идват, Франческо! Нима очакваш да закача надпис, че църквата „Сан Дзакария“ е затворена за ремонт?

Най-неочаквано в спора се намеси Ватиканът. Отец Луиджи Донати изпрати писмо по електронната поща до Венеция, изразявайки желанието на Светия отец синьор Делвекио да получи разрешение да завърши реставрацията на шедьовъра на Белини. Инспекторът бързо промени разпореждането си. На следващия ден в къщата пристигна кутия венециански шоколадови бонбони, придружена от бележка за Габриел с пожелание за скорошно оздравяване.

Докато Габриел се лекуваше, двамата с Киара се държаха като типични венецианци. Хранеха се в ресторанти, който никой турист не би могъл да открие, а след вечеря винаги се разхождаха из Гето Нуово. Понякога след вечерната молитва към тях се присъединяваше и баща й. Тактично подпитваше за естеството на връзката им и правеше опити да отгатне намеренията на Габриел. Когато това продължаваше твърде дълго, Киара леко го потупваше по рамото и казваше:

— Татко, моля те.

После ги хващаше под ръка и тримата мълчаливо крачеха по площада, а приятният вечерен хлад галеше лицата им.

Габриел никога не излизаше от гетото, без първо да се отбие до еврейския приют, за да погледа през прозорците стариците, седнали пред своя телевизор. Заставаше по един и същ начин: с брадичка, подпряна на дясната ръка, десен лакът върху лявата длан и леко наведена глава. Киара почти си го представяше на скелето, загледан в увредена картина, с четка между зъбите.

* * *

През пролетта, докато траеше лечението на Габриел, нямаха друго занимание, освен да следят развоя на събитията във Ватикана с огромен интерес. Както бе обещал, папа Павел VII даде ход на инициативата си, свиквайки комисия от историци и експерти, за да преосмислят ролята на Ватикана по време на Втората световна война, както и дългата история на антисемитизма. Тя се състоеше от дванадесет души: шестима католици и шестима евреи. Според правилник, приет в началото, историците щяха да прекарат пет години в анализиране на безброй документи, съхранявани в тайните архиви на Ватикана. Обсъжданията им щяха да се водят при пълна секретност. В края на петте години щяха да съставят писмен доклад и да го предоставят на папата, който и да е той. От Ню Йорк до Париж и Йерусалим отзивите от страна на еврейската общност бяха изключително позитивни.

Месец след сформирането си комисията подаде първата си молба за документи от тайните архиви. Сред тази първа партида бе меморандум, написан от епископ Себастиано Лоренци от Държавния секретариат на негово Светейшество папа Пий XII. Този меморандум, по-рано смятан за унищожен, съдържаше подробности за тайна среща, състояла се в манастир край Лаго ди Гарда през 1942 г. Съблюдавайки указанията, членовете на комисията не оповестиха нищо.

Инициативата на папата скоро бе засенчена от „аферата Крукс Вера“ както я нарече италианската преса. В поредица изобличителни статии Бенедето Фоа, ватиканският кореспондент на „Ла Република“, разкри съществуването на тайно католическо общество, проникнало до най-високите етажи на Светия престол, римската управа и италианските финансови среди. Според тайните източници на Фоа, пипалата на „Крукс Вера“ бяха стигнали не само до всички краища на Европа, а и до Съединените щати и Латинска Америка. Кардинал Марко Бриндизи, убитият държавен секретар на Ватикана, бе посочен като лидер на „Крукс Вера“, заедно със съмнителния финансист Роберто Пучи и директора на Службата за сигурност на Ватикана Карло Казагранде. Пучи успя да отхвърли обвиненията чрез адвокатите си, но скоро след публикуването на статиите на Фоа една банка, собственост на Пучи, претърпя криза на ликвидност и фалира. Банковият срив разкри, че империята му е картонена кула, която за броени седмици се превърна в куп руини. Самият Пучи напусна любимата си Вила Галатина и намери убежище в Кан.

От Ватикана публично се придържаха към теорията, че въоръженият нападател, причинил хаоса, е религиозен фанатик без връзка с никоя държава, терористична организация или тайно общество. Категорично отричаха съществуването на групировка на име „Крукс Вера“ и често напомняха на ватиканистите, че тайните общества и секти са строго забранени от Църквата. Все пак скоро и прескорпусът, и всички други, които следяха делата на Ватикана, се убедиха, че папа Павел VII провежда чистка. Повече от десет членове на Римската курия бяха върнати на църковна служба или пенсионирани, включително и консервативният председател на Събора за съхранение на доктрината. След назначаването на приемник на Марко Бриндизи персоналът на Държавния секретариат бе изцяло подменен. Директорът на пресслужбата Рудолф Герц се завърна във Виена.

Ари Шамрон следеше възстановяването на Габриел от Тел Авив. Въпреки възраженията на Лев, Шамрон успя да си проправи път обратно до булевард „Цар Саул“, за да оглави специален екип, станал известен под името отряд „Леопард“. Единствената цел на тази група бе да открие и неутрализира неуловимия терорист, смятан за физическия убиец на Бенджамин Щерн и много други. Шамрон изглеждаше съживен от новата задача. Най-приближените му забелязаха очевидно подобрение във вида му.

За съжаление на включените в екипа, с по-доброто здраве се върна и огненият му темперамент и той пак започна да изцежда силите на подчинените си докрай. Никоя нишка, никоя привидно незначителна клюка, не бе за пренебрегване. Бяха получени сигнали, че Леопарда е забелязан в Париж, а после в Хелзинки. Чешката полиция подозираше, че той стои зад убийство, извършено в Прага. Името му изплува в Москва във връзка със смъртта на висше длъжностно лице от разузнаването. Израелски агент в Багдад бе чул слухове, че наскоро Леопарда е подписал договор да работи за иракските тайни служби.

Уликите изглеждаха примамливи, но накрая всичките се оказаха безполезни. Въпреки пречките, старецът умоляваше екипа си да не губи вяра. Шамрон имаше своя теория как да открият Леопарда. Парите бяха това, което го поддържаше на гребена на вълната, но този път щяха да го доведат до гибел.

* * *

Една топла вечер в последните дни на май футболна топка полетя към Габриел, докато се разхождаше по площада на Гето Нуово с Киара. Той пусна ръката й и с три бързи крачки стигна до летящата топка.

— Габриел! Главата ти! — извика тя, но той не я чу. Повдигна крак назад и ритна така силно, че тупването отекна във фасадата на синагогата. Топката описа съвършена дъга във въздуха и се приземи в ръцете на момче на около дванайсет години, с кипа, традиционната еврейска шапчица, прихваната за къдравите му коси. Детето остана загледано в него за миг, а после се усмихна и изтича обратно при приятелите си. Щом се прибра у дома, Габриел се обади на Франческо Тиеполо и му каза, че е готов отново да се залови за работа.

* * *

Платформата му се намираше в същото положение, в което я бе оставил: четките и палитрите, боите и разредителят. Църквата бе изцяло на негово разположение. Адриана, Антонио Полита и останалите от екипа „Сан Дзакария“ отдавна бяха изпълнили задачите си и бяха напуснали града. Киара стоеше при него през цялото време, докато той работеше. С гръб към вратата, застанал срещу рамката на великолепната творба, Габриел представляваше удобна мишена, но тя бе неотлъчно до скелето му и тъмните й очи не откъсваха поглед от вратата. Отправи към него само една молба: да свали завесата — и колкото и необичайно да беше за него, той се съгласи.

Работеше дълги часове, повече, отколкото би предпочел при нормални обстоятелства, но искаше да завърши картината колкото се може по-скоро. Тиеполо наминаваше по веднъж на ден, за да донесе храна и да провери напредъка му. Понякога постояваше няколко минути при Киара. Веднъж дори качи тромавото си тяло върху скелето, за да обсъди с Габриел труден детайл от картината.

Габриел работеше с нова увереност. Бе прекарал толкова време в изучаване на Белини и творбите му, че в някои дни сякаш усещаше присъствието на самия маестро до себе си и чуваше напътствията му. Работеше от центъра навън — Мадоната и младенеца, светиите и влъхвите, сложния фон. Размислите му за случая протичаха по подобен начин. Докато ръцете му бяха заети с картината, го измъчваха два въпроса, които се надпреварваха в подсъзнанието му: Кой бе дал на Бенджамин Щерн документите за заговора край Лаго ди Гарда? И защо?

* * *

Един следобед в края на юни Киара го видя на ръба на скелето, с брадичка, подпряна на дясната ръка, лакът върху лявата длан и леко наведена глава. Дълго стоя неподвижен — десет минути по нейния часовник. Плъзгаше поглед нагоре-надолу по високото платно. Тя хвана скелето и енергично го разклати, както често правеше Тиеполо. Габриел се наведе към нея и се усмихна.

— Завършена ли е, синьор Делвекио?

— Почти — разсеяно отвърна той. — Трябва отново да се срещна с него.

— За какво говориш, по дяволите?

Но Габриел не отвърна. Вместо това коленичи и през следващите няколко минути почисти четките и палитрата си и прибра боите и разредителя в правоъгълната кутия. Смъкна се от скелето и хванал Киара под ръка, излезе за последен път от църквата. На път за дома се отбиха в офиса на Тиеполо на площад „Сан Марко“. Габриел му каза, че трябва да се види със Светия отец. Когато пристигнаха в къщата в Канареджо, на телефонния секретар го очакваше съобщение.

Бронзовите врати, утре вечер, в осем часа. Не закъснявай.