Даниъл Силва
Изповедникът (35)

35. Ватикан

Габриел стигна до входа на площад „Свети Петър“ за три минути. Когато гумите изсвистяха пред металните решетки, стреснат карабинер насочи автомата си и се подготви за стрелба. Отец Донати размаха ватиканската си карта.

— Свали оръжието, идиот такъв! Аз съм Луиджи Донати, личният секретар на папата. Имаме извънредна ситуация. Вдигни заграждението!

— Но…

— Размърдай се! По-живо!

Карабинерът отмести една решетка — достатъчно, за да мине мотоциклетът. Габриел се провря през пролуката и пое по претъпкания с хора площад. Изплашени туристи отскочиха встрани, крещейки обиди по негов адрес на пет-шест езика.

Когато стигнаха до Бронзовите врати, гвардеецът бе оставил алебардата и държеше пистолет „Берета“ в протегнатите си напред ръце. Свали оръжието, щом се увери, че човекът, който седи отзад на мотоциклета, наистина е отец Донати.

— Съобщиха ни, че тук е влязло външно лице — каза свещеникът.

Швейцарецът кимна.

— Пристигна сигнал за стрелба в двореца.

Навярно в някой друг живот отец Донати бе тренирал лека атлетика или футбол. С дългите си крака и стройна фигура изкачи стълбите по три стъпала наведнъж и измина коридорите като спринтьор, устремен към финалната линия. Габриел се стараеше да не го изпуска от очи.

Трябваха им по-малко от две минути, за да стигнат до апартамента на кардинал Бриндизи на втория етаж. Там вече се бяха събрали няколко гвардейци и трима свещеници от Курията. Тялото на отец Масконе бе проснато върху бюрото в преддверието, сред локва кръв.

— Господи, стигнало се е твърде далеч! — промълви отец Донати. Наведе се над мъртвия свещеник и му даде последно причастие.

Габриел влезе в кабинета и откри една монахиня, наведена над тялото на кардинал Бриндизи. Отец Донати го последва с бледо като восък лице. Олюля се, пристъпвайки през стаята, и се строполи на пода до монахинята, без да осъзнава, че коленичи в локва кръв.

* * *

От мястото си в края на колонадата Катрин Бусар бе видяла всичко: пристигането на двамата мъже на мотоциклет, спора между карабинера и свещеника, който твърдеше, че е секретар на папата, лудото препускане по площада. Явно знаеха, че вътре става нещо. Запали мотора и зачака с поглед, вперен в Бронзовите врати.

* * *

Надеждите на Ланге да се измъкне безшумно от Ватикана почти рухнаха. Фоайето на двореца бе пълно с швейцарски гвардейци и ватикански полицаи, а Бронзовите врати навярно бяха запечатани. Очевидно някой бе задействал алармата. Трябваше да състави нов план за бягство. В припрян опит да промени външността си, свали очилата и ги пъхна в джоба си. После спокойно се отправи към Бронзовите врати.

Един гвардеец сложи ръка на гърдите му.

— Никой не може да влиза или излиза до следващо нареждане.

— Не мога да си позволя закъснение. Трябва да изляза веднага за неотложна среща.

— Заповедите са си заповеди, монсеньор. Имало е стрелба. Никой не може да напусне сградата.

— Стрелба? Във Ватикана? Мили боже!

За да отклони вниманието на швейцареца, той се прекръсти, преди да посегне под сакото на свещеническия си костюм и да извади „Стечкин“-а. Гвардеецът отчаяно затършува в ренесансовата си одежда за своето оръжие, но преди да го вкара в действие, Ланге го простреля два пъти в гърдите.

В коридора отекна писък, когато се втурна напред. Друг охранител препречи пътя му, насочил берета, но се поколеба: Ланге бе заобиколен от викащи свещеници и ватикански бюрократи. Мъжът, който по осем часа на ден държеше в ръце алебарда, не събра смелост да стреля към тълпата и да рискува да пострадат невинни. Ерик нямаше подобни скрупули. Светкавично вдигна „Стечкин“-а и го повали с един изстрел.

Спринтира до Бронзовите врати. Един карабинер тръгна към него с пистолет в ръка и му изкрещя да хвърли оръжието. Ланге се обърна и стреля. Карабинерът падна върху паважа на „Свети Петър“.

Следващата гледка приличаше на видение от кошмарите му: шестима карабинери тичаха срещу него с насочени автомати. Нямаше начин да се избави от това със стрелба. Хайде, Катрин! Къде се губиш?

На няколко крачки от него стоеше жена, навярно американка, на около двадесет и пет години, вцепенена от ужас. Той измина разстоянието до нея с три големи крачки, сграбчи я за косите и я придърпа пред тялото си. Карабинерите внезапно спряха. Ланге допря пистолета до слепоочието на младата жена и я повлече по площада.

* * *

Габриел чу писъци под прозореца на кардинал Бриндизи. Отмести плътните пердета и надникна между тях. На площада бе настанал смут: тичаха карабинери с насочени оръжия, а туристите бързаха към колонадата, търсейки прикритие. Към центъра на площада вървеше мъж със свещенически костюм, който държеше пистолет до слепоочието на жена.

* * *

Катрин Бусар също видя всичко, чакайки до Колонадата на Бернини. Когато на площада настъпи хаос, карабинерът, който бе отместил заграждението за двамата мъже на мотоциклет, напусна поста си и побягна към двореца. Катрин потегли напред, сви през пролуката в оградата и се отправи към центъра на площада.

Ерик я видя да се приближава. Щом дойде на няколко крачки от него, той блъсна американката на земята, качи се на мотоциклета отпред, хвана кормилото и пое обратно към края на площад „Свети Петър“. Един карабинер спринтираше покрай заграждението, бързайки да ги изпревари и да затвори пролуката. Ланге се прицели и изстреля последните два патрона. Карабинерът се строполи на паважа.

Мотоциклетът профуча през отвора в заграждението и се насочи на юг.

* * *

На площад „Свети Петър“ цареше хаос. Явно първата грижа на полицията бе да обезопаси района и да помогне на жертвите, вместо да преследва мъжа, причинил суматохата. Габриел знаеше, че за опитен професионалист е въпрос на секунди да се скрие в лабиринтите на Рим. Всъщност веднъж самият той бе успял. След миг Леопарда, убиецът на Бенджамин и безброй други, щеше да изчезне завинаги.

Мотоциклетът, с който Габриел и отец Донати бяха пристигнали от синагогата, стоеше там, където го бяха оставили, подпрян на няколко метра от Бронзовите врати. Ключовете все още бяха в джоба му. Метна се на седалката и потегли с рев по площада.

Заобиколи колонадата, тръгна надясно, по следите на убиеца, и веднага се изправи пред дилема. Можеше да продължи по периметъра на града държава или да завие наляво, към южния край на обширния парк Яникулум. Когато забави, за да вземе решение, към него се приближи турист и изкрещя на френски:

— Да не би да търсите свещеник с пистолет?

Французинът посочи надолу по „Борго Санто Спирито“ — тясна павирана уличка с ватикански административни сгради и магазини за религиозни сувенири. Габриел зави наляво и даде газ. Стори му се логично. Ако убиецът следваше този път за бягство, можеше да изчезне сред откритите площи на парка. Оттам за минути щеше да стигне до заплетените улички на Трастевере, а от Трастевере — до жилищната зона на хълма Авентин отвъд реката.

След стотина метра Габриел пое с бясна скорост плътно покрай прашната фасада на представителна сграда. Излезе на оживен площад близо до реката, сви вдясно и се отправи нагоре към парка. До входа на подземна автогара имаше кръгово кръстовище. Най-сетне съзря убиеца — мотоциклетист в черно, с пътничка зад себе си. Машината профуча през кръстовището и изчезна в парка. Габриел ги последва.

Край асфалтирания път имаше широки чакълени алеи с пинии. Пътят продължаваше по гръбнака на хълма, постепенно се издигаше и след няколко секунди Габриел имаше чувството, че се носи над града. Наближавайки Пиацале Гарибалди, сред натовареното движение видя проблясък — мотоциклет, който опасно си проправяше път между колите, управляван от мъж в черно. Когато навлезе сред хаоса на огромния площад, за миг го изгуби от поглед, но отново го забеляза да завива по тясна улица, която водеше надолу по хълма към Трастевере. Продължи след него, ниско приведен над мотоциклета, не обръщайки внимание на симфонията от клаксони и ругатни.

На излизане от парка последваха стръмна редица остри завои. Полицейският мотоциклет се оказа по-мощен от този на убиеца, а и Габриел нямаше допълнителен товар и проблеми с баланса. Бързо скъси разстоянието и скоро се оказа на трийсетина метра зад убиеца.

Пъхна ръка под сакото си и извади беретата. Успя да я насочи с лявата си ръка, докато здраво държеше газта с дясната. Мотоциклетът изрева. Жената извърна глава и се прицели в него с автоматичен пистолет.

Габриел едва чу изстрелите сред оглушителния шум на моторите. Единият улучи стъклото, мотоциклетът се разклати от удара и той изпусна ръкохватката. Леопарда се отдалечаваше. Габриел с мъка успя да хване кормилото. Изнервящо бавно, постепенно отново скъси разстоянието.

* * *

Ерик откъсна поглед от пътя за миг и съзря преследвача в огледалото за обратно виждане. Тъмни коси, матова кожа, тясно лице и изражение на непоколебима решителност. Нима това беше Габриел Алон? Агентът с кодово име Меча, който хладнокръвно бе влязъл във вилата в Тунис и бе убил един от най-строго охраняваните хора на планетата? Мъжът, за когото Казагранде го бе уверил, че няма да създава проблеми? Ланге се надяваше някой ден да му се отплати за услугата.

Засега се съсредоточи върху най-неотложната си задача: да намери път за бягство. Отвъд, реката, на Авентинския хълм, го чакаше кола. За да отиде там, трябваше да мине през лабиринта на Трастевере. Бе уверен, че израелецът ще го загуби от поглед, ако и двамата доживеят дотогава.

Спомни си за дома си в Гринделвалд, за спускането със ски в подножието на Айгер и нощите с жени в огромното си легло. След това си представи алтернативата: да гние в италиански затвор, преживявайки с оскъдни порции мазна храна, и никога вече да не докосне жена — до края на живота си. Всичко бе за предпочитане пред това, дори смъртта.

Натисна газта докрай и продължи опасно бързо. Отпред се простираха улиците на Трастевере. Свобода. В огледалото за обратно виждане забеляза, че израелецът го настига и се готви за стрелба. Ланге се опита да увеличи скоростта, но не успяваше. Причината бе Катрин. Тежестта й го забавяше.

Чу изстрели и свистене на куршуми покрай ушите си. Катрин изпищя. Той усети как ръцете й се отпуснаха на таза му.

— Дръж се здраво! — каза й Ерик, но без особена увереност в гласа. Излезе от парка и навлезе в Трастевере по улица със занемарени жилищни сгради. После сви по малка уличка, тясна и павирана, с паркирани от двете страни коли. В другия й край се издигаше камбанария на църква в романски стил, с кръст на върха — като мерник на пушка. Устреми се към нея.

Хватката на Катрин все повече отслабваше. Ланге хвърли поглед назад. Устата й се пълнеше с кръв, а лицето й бе тебеширенобяло. В огледалото видя, че израелецът е на не повече от трийсет метра от него и все повече се приближава.

— Прости ми, Катрин — промълви Ерик. Сграбчи китката й и я изви, докато усети как костите изпукаха. Катрин пищеше и се опитваше да се държи за него, но с една ръка бе безполезно.

Той усети как тя се свлече безпомощно зад мотоциклета. Ударът на тялото й в паветата бе звук, който никога нямаше да забрави.

Не погледна назад.

* * *

Жената падна напречно на улицата. Габриел имаше по-малко от секунда да реагира. Стисна спирачката като менгеме, но осъзна, че мощният мотоциклет няма да спре навреме. Енергично се наведе наляво и го повали върху паветата. Ръката му се удари в тях. Докато се плъзгаше по улицата, изведнъж видя как мотоциклетът се премята във въздуха.

Приземи се върху трупа на жената, взирайки се в две красиви изцъклени очи. Щом вдигна глава, мярна Леопарда да профучава напред по улицата и да изчезва зад църковната камбанария.

После загуби съзнание.

* * *

В суматохата на площад „Свети Петър“ никой не забеляза възрастния мъж, който бавно си проправяше път по излъскания от времето паваж. Той съзря умиращ гвардеец, чиято ярка униформа беше напоена с кръв. За миг спря до тялото на млад карабинер. Видя американска девойка, която пищеше в прегръдките на майка си. След минути ужасът щеше да обхване безброй хора, когато чуеха новината за убийството на кардинала. Видя окървавените камъни на площад „Свети Петър“. Истински кошмар. По-лош от онзи ден на 1981 г., когато едва не убиха Поляка. Аз причиних това — помисли си Казагранде. — Вината е моя.

Измъкна се през колонадата и тръгна към портата „Санта Анна“. Представи си последиците. Неизбежното разкриване на заговора. Изобличаването на „Крукс Вера“. Как да обясни, че всъщност е спасил живота на папата? Че дори е спасил самата Църква, отстранявайки кардинал Бриндизи? Кръвта, пролята на площад „Свети Петър“, бе необходима — за пречистване. Но никой не би му повярвал. Щеше да умре опозорен, като презрян убиец.

Спря пред вратата на църквата „Санта Анна“. Там пазеше швейцарски гвардеец. Спешно бе повикан на дежурство, затова бе облечен с джинси и шушляково яке. Изглеждаше изненадан, когато го видя бавно да пристъпва по стъпалата.

— Има ли някой вътре? — попита Казагранде.

— Не, генерале. Опразнихме църквата веднага щом започна стрелбата. Вратите са заключени.

— Отключи ги, ако обичаш. Чувствам нужда да се помоля.

В малката църква беше тъмно. Швейцарецът остана до вратата и любопитно проследи Казагранде, който премина по пътеката и коленичи пред олтара. Няколко секунди трескаво се моли, а после пъхна ръка в джоба на палтото си.

Охранителят побягна към него, крещейки:

— Не, генерале! Спрете!

Но Казагранде сякаш не го чу. Пъхна дулото на пистолета в устата си, натисна спусъка и в пустата църква отекна изстрел. Задържа се на колене няколко секунди, достатъчно дълго, за да събуди у швейцареца плаха надежда, че по някакво чудо не е успял. Но тялото политна напред и се строполи пред олтара. Карло Казагранде, спасителят на Италия, беше мъртъв.