Даниъл Силва
Изповедникът (28)

28. Венеция

Приливът заливаше стъпалата на „Сан Дзакария“. Франческо Тиеполо, облечен в непромокаем шлифер и гумени ботуши до коленете, тежко пристъпваше по наводнения площад в спускащия се здрач. Влезе в църквата и наруши свещената тишина с вик, че е време да приключват работата за деня. Адриана Дзинети сякаш полетя от високото си скеле пред главния олтар. Антонио Полити широко се прозина и направи поредица мъчителни пози от йога, целейки да демонстрира пред шефа си как уморителната работа се е отразила на младото му тяло. Тиеполо погледна творбата на Белини. Завесата стоеше на мястото си, но луминесцентните лампи не светеха. Едва се сдържа да не се разкрещи импулсивно.

Антонио Полити застана до него и сложи изцапаната си с боя длан на едрото му рамо.

— Кога, Франческо? Кога най-сетне ще проумееш, че той няма да се върне?

Кога наистина? Момчето не беше готово за работа върху шедьовър като този на Белини, но Тиеполо нямаше избор, защото църквата трябваше да отвори вратите си за посетители навреме за пролетния туристически сезон.

— Ще го почакаме още един ден — каза той, все още приковал поглед в неосветената картина. — Ако не се върне до утре следобед, ще възложа на теб да я довършиш.

Радостта на Антонио се измести на заден план от нескрития му интерес към високото очарователно създание, което бавно крачеше през църквата. Имаше черни очи и буйни, непокорни тъмни коси. Тиеполо разбираше от лица и характерни черти. Би заложил хонорара си за проекта „Сан Дзакария“, че е еврейка. Струваше му се позната. Май я бе виждал един-два пъти да наблюдава работата на реставраторите.

Антонио тръгна към нея. Тиеполо протегна мощната си ръка, препречи пътя му и любезно се усмихна.

— Мога ли да ви помогна с нещо, синьорина?

— Търся Франческо Тиеполо.

Настроението на Антонио помръкна. Тиеполо сложи ръка на гърдите си.

— Вече го намери, съкровище.

— Приятелка съм на Марио Делвекио.

Закачливият поглед на Тиеполо изведнъж охладня. Скръсти ръце пред широкия си гръден кош и я изгледа ядосано с присвити очи.

— Къде е той, за бога?

Жената не каза нищо, само му подаде хартийка. Той я разгъна и прочете бележката:

Твоят приятел във Ватикана е в смъртна опасност. Нуждая се от помощта ти, за да спася живота му.

Вдигна очи и на лицето му се изписа недоумение.

— Коя си ти?

— Не е важно, синьор Тиеполо.

Едрият мъж смачка бележката в мечешката си лапа.

— Къде е той?

— Ще му помогнете ли да спаси живота на приятеля ви?

— Ще изслушам това, което има да ми каже. Ако приятелят ми наистина е в опасност, разбира се, че ще помогна.

— Тогава трябва да дойдете с мен.

— Сега ли?

— Моля ви, синьор Тиеполо. Страхувам се, че нямаме много време.

— Къде отиваме?

Тя бързо го сграбчи за лакътя и го задърпа към вратата.

* * *

В Канареджо се носеше мирис на солена вода от лагуната. Жената поведе Тиеполо по моста над канала Рио ди Гето Нуово, а после през мрачния тунел, изпълнен с влага и плесен. В другия край се появи силует на дребничък мъж, с ръце в джобовете на кожено яке, обграден с ореол от жълтеникава светлина. Тиеполо спря.

* * *

— Би ли ми казал какво става, мамка му?

— Очевидно си получил бележката ми.

— Заинтригува ме. Но трябва да признаеш, че не съдържаше много подробности, освен едно шокиращо сведение. Откъде ти, реставратор на име Марио Делвекио, знаеш, че животът на папата е в опасност?

— Реставрирането на картини е нещо като хоби за мен. Върша друга работа… за която малцина знаят. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа, Франческо?

— За кого работиш?

— Не е важно за кого.

— Дяволски важно е, щом искаш да ти помогна да се добереш до папата.

— Работя за разузнавателна служба. Не постоянно, само при специални обстоятелства.

— Например смърт на близък.

— Всъщност да.

— За чие разузнаване работиш?

— Бих предпочел да отмина този въпрос.

— Разбира се, но щом искаш да говоря с папата, ще се наложи да отговаряш на всичките ми въпроси. Повтарям: За чие разузнаване работиш? Италианското? Ватиканското?

— Не съм италианец, Франческо.

— Не си италианец! Много смешно, Марио.

— Не се казвам Марио.

* * *

Направиха пълна обиколка на площада. Габриел и Тиеполо — рамо до рамо, а Киара — на няколко крачки зад тях. Франческо имаше нужда от време, за да осмисли информацията, която току-що бе поел. Беше проницателен и интелигентен венецианец, с връзки в политиката и обществото, и все пак ситуацията, с която се сблъскваше сега, не можеше да се сравни с нищо преживяно. Сякаш някой му бе казал, че картината на Тициан на олтара на „Фрари“ е репродукция, нарисувана от руснак. Най-сетне си пое дълбоко дъх — като тенор преди кулминационен пасаж от ария, и извърна глава към Габриел.

— Помня как дойде тук като младеж. Беше през седемдесет и четвърта или седемдесет и пета, нали? — Очите му се взираха в Габриел, но мислено се бе пренесъл във Венеция двайсет и пет години назад, в малко ателие, пълно с лъчезарни младежки лица. — Помня как чиракуваше при Умберто Конти. Още тогава беше талантлив. По-добър от всички други. Един ден щеше да станеш велик. Умберто го знаеше. Както и аз. — Поглади заплетената си брада с едрата си ръка. — Умберто знаеше ли истината за теб? Знаеше ли, че си израелски агент?

— Умберто не знаеше нищо.

— Заблуждавал си Умберто Конти? Трябва да се срамуваш от себе си. Той вярваше в Марио Делвекио. — Тиеполо замълча, овладя гнева си и сниши глас: — Вярваше, че Марио Делвекио ще стане един от най-великите реставратори.

— Винаги съм искал да кажа истината на Умберто, но не можех. Имам врагове, Франческо, Хора, които унищожиха семейството ми. Тези хора искат да ме убият днес заради неща, които са се случили преди трийсет години. Ако мислиш, че италианците са злопаметни, трябва да прекараш известно време в Близкия изток. Ние сме измислили вендетата, не сицилианците.

— „Каин уби Апел и бе прогонен на изток от рая“, А ти си изгнаник тук, на нашия мочурлив остров, а лагуната, за да лекуваш пострадали картини.

Това бе призив за помирение. Габриел го прие със снизходителна усмивка.

— Знаещ ли, че извърших непростим грях за човек с моята професии? Разкрих ти истинската си самоличност, защото се страхувам, че приятелят ти е в смъртна опасност.

— Наистина ли мислиш, че възнамеряват да го убият?

— Вече са убили много хора. Убиха мой приятел.

Тиеполо огледа пустия площад.

— Познавах добре и Йоан Павел Първи — Албино Лучани. Той искаше да прочисти Ватикана. Да продаде материалните активи на Църквата и да даде парите на бедните. Да направи революция в Църквата. Почина трийсет и три дни след избирането си. „Сърдечен удар“, твърдеше Ватиканът. — Франческо поклати глава. — Сърцето му беше напълно здраво. Имаше сърце на лъв. Както и смелост. Промените, които планираше да извърши в Църквата, щяха да ядосат много хора. И толкова…

Тиеполо сви рамене, а после извади от джоба си мобилен телефон и бързо набра номер от паметта. Когато най-сетне някой вдигна, той се представи и помоли да го свържат с отец Луиджи Донати. Докато изчакваше, закри микрофона с ръка и прошепна на Габриел:

— Личният секретар на папата. Беше тук с него дълги години. Много дискретен. Изключително лоялен.

Явно следващият глас бе на Донати, защото пет минути водиха въодушевен разговор, пълен с иронични реплики за Рим и Курията. Габриел се убеди, че Франческо е узнал доста за политиката на Църквата от своя приятел папата. Когато най-сетне стигна до съществената част, подходи така тактично и елегантно, че за Габриел думите му прозвучаха и невинно, и тревожно. Тиеполо бе усвоил доста ценни уроци от интригите във венецианските художествени среди. Умееше да води едновременно два разговора.

Най-сетне затвори и пъхна телефона обратно в джоба си.

— Е? — попита Габриел.

— Отец Донати ще поговори с папата.

* * *

Отец Донати дълго остана загледан в телефона, докато реши как да постъпи. Думите на Тиеполо отекваха в ушите му. Трябва да се видя със Светия отец. Важно е да се срещна с него преди петък. Франческо никога не бе говорил така. Отношенията му със Светия отец бяха просто приятелски — спагети, червено вино и забавни истории, които напомняха на папата за доброто старо време във Венеция, преди да стане затворник в Апостолическия дворец. И защо преди петък? Какво имаше предвид? В петък Светият отец щеше да посети синагогата. Нима Тиеполо се опитваше да му каже, че има проблем?

Донати рязко стана и се отправи към папския апартамент. Размина се с две от монахините, които се грижеха за домакинството, без да размени нито дума с тях, и влезе в трапезарията. Светият отец бе приел делегация епископи от американския Среден запад и разговорът бе стигнал до неприятна за негово Светейшество тема. Не скри облекчението си, когато видя Луиджи да влиза в стаята, въпреки мрачното му делово изражение.

Свещеникът застана до него и леко се наведе, за да говори направо в ухото му. Доловили напрежението на Донати, епископите извърнаха глави. Щом личният му секретар свърши, папата остави вилицата и ножа си и затвори очи за миг. После вдигна поглед, кимна и отново насочи вниманието си към гостите.

— Е, докъде бяхме стигнали? — попита той, докато Донати се оттегляше.

* * *

Изминаха дължината на площада от край до край шест пъти, докато чакаха телефонът да звънне. Тиеполо запълни минутите на напрежение с десетки въпроси към Габриел: за работата му в израелското разузнаване, за семейството му, за това как се чувства един евреин, денонощно заобиколен от християнски символи. Агентът отговори на онези, на които можеше, и тактично отклони нагазващите в неудобни води. Все още не напълно убеден, че Габриел не е италианец, Франческо настойчиво го подкани да каже няколко думи на иврит. През следващите минути двамата с Киара проведоха шеговит разговор, главно за сметка на италианеца, докато не ги прекъсна звънът на телефона. Тиеполо мълчаливо слуша няколко секунди и промърмори:

— Разбирам, отец Донати.

Затвори и прибра телефона.

— Даде ли ти отговор?

Франческо се усмихна.