Метаданни
Данни
- Серия
- Габриел Алон (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Confessor, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валентина Атанасова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 30 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Даниъл Силва. Изповедникът
ИК „Хермес“, Пловдив, 2005
Американска. Първо издание
Отговорен редактор: Петя Димитрова
Стилов редактор: Атанаска Кузманова
Коректор: Недялка Георгиева
Компютърна обработка: Костадин Чаушев
Художествено оформление на корицата: Георги Атанасов Станков
ISBN: 954-26-0354—1
Формат 84/108/32 Печатни коли 24
История
- — Добавяне
24. Сен Сезар, Прованс
На бледозеленикавата светлина от таблото Габриел претършува портфейла на убития. Не намери нито шофьорска книжка, нито някакъв друг документ за самоличност. Най-сетне откри визитна картичка, сгъната надве и пъхната зад снимка на момиче с рокля без ръкави. Бе толкова стара, че се наложи да включи лампата на тавана, за да прочете избледнялото име: ПАУЛО ОЛИВЕРО, Ufficio Sicurezza di Vaticano[1]. Повдигна я и я показа на Киара. Тя хвърли поглед към визитката за миг и отново се съсредоточи върху пътя.
— Какво пише?
— Че има голяма вероятност човекът, когото току-що убих, да е ченге от Ватикана.
— Страхотно.
Габриел запамети телефонния номер, а след това накъса картичката и хвърли парчетата през прозореца. Излязоха на магистралата. Киара намали скоростта, очаквайки напътствия, и Габриел я насочи на запад, към Екс ан Прованс. Тя запали цигара със запалката на таблото. Ръката й трепереше.
— Ще ми кажеш ли къде отиваме сега?
— Трябва да се измъкнем от Прованс възможно най-бързо — обясни той. — А за после все още не съм решил.
— Имам ли право да изразя мнение?
— Защо не?
— Време е да се върнеш у дома. Вече знаеш какво се е случило в манастира и кой е убил Бенджамин. Не можеш да направиш нищо повече, освен да затънеш още по-дълбоко.
— Има още нещо — заяви Габриел. — Трябва да има.
— За какво говориш?
Той разсеяно се загледа през прозореца. Пейзажът бе суров и вятърът изпълваше въздуха с червеникав прах. Но очите му бяха слепи за всичко наоколо. Вместо това видяха как майка Винченца седи на същото място, където Мартин Лутер и епископ Лоренци бяха подписали своя договор за убийства, и му разказва, че Бенджамин е дошъл в манастира „Светото сърце“, за да узнае повече за евреите, които са се укривали там. Видяха Алесио Роси, треперещ от страх, с изгризани от напрежение нокти, да му казва как са го принудили да прекрати разследването си за изчезналите свещеници. Видяха сестра Реджина да слуша как Лутер и Лоренци спокойно обсъждат защо папа Пий XII трябва да запази мълчание пред лицето на геноцида, а в скута й спи дете.
Накрая видяха Бенджамин, двайсетгодишно момче с късогледи очи, крехки рамене и гениален ум, достоен за академично величие. Бе искал да е част от операцията „Божи гняв“ толкова силно, колкото Габриел бе искал да се измъкне от нея. Всъщност Бенджамин бе мечтал да стане алеф, стрелец, но в методичния му ум нямаше място за способностите, необходими, за да насочи пистолет към нечие лице в тъмна уличка и да натисне спусъка. Притежаваше всички качества на идеалния поддържащ агент и нито веднъж не бе допуснал грешка… дори накрая, когато „Черният септември“ и европейските служби за сигурност дишаха във врата им. Този Бенджамин видя Габриел сега. Този Бенджамин никога не би заложил репутацията си на карта заради един-единствен източник или документ, колкото и достоверен да изглежда.
— Бенджамин не би написал книга, уличаваща Католическата църква в съдействие за холокоста, въз основа само на писмото на сестра Реджина. Трябва да е разполагал и с нещо друго.
Киара отби от магистралата и натисна спирачките.
— Е, и?
— Работил съм с Бенджамин в акция. Зная как разсъждаваше, как работеше умът му. Беше безкрайно съобразителен. Съставяше предостатъчно резервни планове. Бенджамин е знаел, че книгата ще предизвика взрив. Затова е пазел съдържанието й в тайна. Сигурно е скрил копия от важните си разкрития на места, които враговете му не биха открили. — След миг колебание добави: — Но където приятелите му ще се сетят да потърсят.
Киара загаси цигарата си в пепелника.
— В Академията ни учеха как да виждаме стотици възможни скривалища, когато влезем в стая. Скривалища за документи, оръжия и какво ли не.
— С Бенджамин посещавахме курса заедно.
— Тогава къде отиваме?
Габриел вдигна ръка и посочи право напред.
* * *
Шофираха на смени, редувайки се през два часа. Киара успя да поспи, докато си почиваше, но Габриел лежеше буден на спуснатата седалка, с ръце зад тила, загледан през затъмненото стъкло на покрива. Наум повторно претърсваше апартамента на Бенджамин, отваряше книги и чекмеджета, скринове и шкафове и търсеше други тайни скривалища.
Утрото настъпи, сиво и навъсено. Сипеше се ту дъждовен порой, ту лавина от режещия вятър в долината на Рона. До обяд не се развидели напълно и фаровете на пежото останаха запалени. На немската граница Габриел изтръпна, когато полицаят се взира малко по-дълго в канадския му паспорт.
Преминаха през равнина с разкаляни ферми, поддържайки високата скорост на движението по аутобана. В градчето Меминген Габриел спря на бензиностанция. Недалеч се виждаше търговски център с малък универсален магазин. Изпрати Киара там със списък и това, което тя донесе, му допадна повече от купените в Кан дрехи: два сиви панталона, две памучни ризи, черен пуловер, чифт черни обувки с гумени подметки и ватиран шлифер. Във втора чанта имаше две фенерчета, пакет батерии, отвертки, клещи и гаечни ключове.
Габриел се преоблече в колата, когато наближиха Мюнхен. Пристигнаха късно следобед. Небето бе притъмняло и валеше проливен дъжд. „Идеално време за акция — би казал Шамрон. — Дар от боговете на разузнаването“. От изтощение Габриел усещаше пулсираща болка в слепоочията, а под клепачите му сякаш имаше песъчинки. Не помнеше кога за последен път е спал спокойно цяла нощ. Погледна Киара и видя, че здраво стиска волана, сякаш е единствената опора, на която се крепи будна. Не можеше и да става дума за хотел. Но Киара имаше идея.
* * *
Съвсем близо до стария градски център, до Райхенбахплац, се намира доста невзрачна сграда с плоска фасада и хоросанова мазилка. Над двойната остъклена врата има надпис: JUDISCHES EINKAUFSZENTRUM VON MUNCHEN — „Еврейска общност, Мюнхенски център“. Киара паркира пред главния вход и бързо влезе. След пет минути се върна, сви покрай ъгъла и спря срещу страничния вход. Младо момиче държеше вратата отворена. Бе на нейните години, със закръглен ханш и гарвановочерни коси.
— Как успя? — попита Габриел.
— Обадиха се на баща ми във Венеция. Той потвърди, че сме свои.
Центърът имаше съвременен интериор, осветен от силни неонови лампи. Момичето ги поведе по стълбището към втория етаж, до малка стая с гол балатум и две еднакви легла с бежови покривки. Обстановката напомняше на Габриел за болнично отделение.
— Обзаведохме я за гости и извънредни случаи — обясни момичето. — На ваше разположение е за няколко часа. Зад онази врата има баня с душ.
— Трябва да изпратя факс — каза Габриел.
— На долния етаж. Ще ви заведа.
Габриел слезе с нея в малък кабинет до главната приемна.
— Имате ли ксерокс?
— Разбира се. Ето там.
Той извади писмото на сестра Реджина Каркаси от джоба на якето си и направи копие. После написа няколко думи на отделен лист и подаде всичките на момичето. Продиктува й номера по памет и тя зареди страниците във факс апарата.
— Виена? — попита момичето.
Габриел кимна. Чу пронизителния звук, който издаде факсът, когато се свърза с офиса на Ели Лавон, и се загледа в листовете, които влизаха един по един. След две минути изпращането приключи. Факсът звънна и изплю лист с две набързо надраскани думи.
Документите — получени.
Габриел позна почерка на Лавон.
— Имате ли нужда от нещо друго?
— Само няколко часа сън.
— За това не мога да ви помогна. — За първи път момичето му се усмихна. — Можете ли да намерите пътя до стаята си сам?
— Няма проблем.
Когато се върна горе, пердетата на прозореца бяха спуснати. Притиснала колене към гърдите си, Киара лежеше в едно от леглата и вече спеше. Габриел се съблече и се пъхна под одеялото на второто легло, внимавайки скърцащата пружина да не я събуди. Най-сетне затвори очи и заспа, без да сънува.
* * *
Във Виена Ели Лавон стоеше наведен над факс апарата си, с цигара в уста, и намръщено се взираше в листовете, които стискаше между върховете на пожълтелите от никотин пръсти. Върна се в кабинета си, където в плътната следобедна сянка седеше мъж. Лавон развя листовете.
— Героят и героинята изплуваха.
— Къде са? — попита Ари Шамрон.
Лавон погледна номера, от който бе изпратен факсът.
— В Мюнхен.
Шамрон затвори очи.
— Къде в Мюнхен?
Ели отново погледна факса и този път се усмихна, когато вдигна очи.
— Явно нашето момче е намерило пътя обратно към лоното на своя народ.
— А документът?
— За съжаление италианският не е сред езиците, които владея, но съдейки по първия ред, бих казал, че е открил сестра Реджина.
— Покажи ми го.
Лавон му подаде листовете. Шамрон прочете първия ред на глас:
— Mi chiamo Regina Carcassi…[2]
Стрелна Лавон с поглед.
— Познаваш ли някого, който говори италиански?
— Мога да намеря.
— Веднага, Ели.
* * *
Габриел се събуди в пълен мрак. Повдигна ръка към лицето си и погледна светещия циферблат на часовника си. Точно десет. Прерови дрехите си на пода, докато напипа писмото на сестра Реджина. Едва сега си пое дъх.
Киара лежеше до него. По някое време бе изпълзяла от леглото си и като малко дете се бе сгушила в неговото. Спеше с гръб към него и косите й бяха разпилени върху възглавницата му. Когато докосна рамото й, тя се претърколи и го погледна. Очите й бяха влажни.
— Какво има?
— Просто си мислех.
— За какво?
Последва дълго мълчание, нарушавано само от звука на клаксон под прозореца им.
— Понякога се отбивах в „Сан Дзакария“, докато ти работеше. Виждах те застанал на скелето, скрит зад завесата. Няколко пъти надникнах и те забелязах да се взираш в лицето на Девата.
— Явно трябва да сложа по-голяма завеса.
— Виждаш нея, нали? Когато съзерцаваш Девата, виждаш лицето на жена си. Виждаш белезите й. — Габриел не каза нищо в отговор. Киара се надигна на лакти, взря се в лицето му и прокара пръст по носа му, сякаш беше скулптура. — Съчувствам ти.
— Никой няма вина, освен самия аз. Постъпих глупаво, като я доведох на бойното поле.
— Затова ти съчувствам. Ако имаше кого другиго да обвиниш, навярно щеше да ти е по-леко. — Тя отпусна глава на гърдите му и замълча за миг. — Господи, ненавиждам това място. Мюнхен. Градът, в който е започнало всичко. Знаеш ли, че Хитлер е имал щаб на няколко преки оттук?
— Зная.
— Мислех, че нещата са се променили и са настъпили по-добри дни. Преди шест месеца някой остави ковчег пред синагогата на баща ми. На капака имаше свастика, а вътре — бележка: „Този ковчег е за венецианските евреи! Онези, които ни се изплъзнаха първия път“.
— Няма реална заплаха — каза Габриел.
— Старите се изплашиха. Нали разбираш, помнят какво се е случило. — Киара повдигна ръка към лицето си и изтри сълза от бузата си. — Наистина ли мислиш, че Бени се е добрал до още нещо?
— Бих заложил живота си.
— Какво друго ни е нужно? Епископ от Ватикана е седял на една маса с Мартин Лутер през 1942-а и е дал благословията си за избиването на милиони евреи. Шейсет години по-късно „Крукс Вера“ уби приятеля ти и други хора, за да запази това в тайна.
— Не искам „Крукс Вера“ да успее. Искам тази тайна да излезе наяве и за да постигна целта си, ми е нужно и нещо друго, освен писмото на сестра Реджина.
— Знаеш ли какво ще предизвика това във Ватикана?
— Проблемът не е мой.
— Ще ги унищожиш — каза тя. — А после ще се върнеш в църквата „Сан Дзакария“ да довършиш реставрацията на своя Белини. Ти си противоречива личност.
— Казвали са ми го.
Киара вдигна глава, опря брадичка на гърдите му и срещна погледа му. Косите й се разпиляха по лицето му.
— Защо ни мразят, Габриел? Какво сме им сторили?
* * *
Пежото стоеше там, където го бяха оставили, паркирано срещу страничния вход на еврейския център, и блестеше под жълтата светлина на улична лампа. Габриел подкара внимателно по мокрите улици. Заобиколи градския център по широкия булевард „Томас Винер Ринг“, който опасваше сърцето на стария Мюнхен, и по Лудвигщрасе се отправи към квартала Швабинг. До входа на една метростанция видя купчина сини листовки, затиснати с червена тухла. Киара скочи, грабна ги и ги донесе в колата.
Габриел мина покрай Адалбертщрасе 68 два пъти, за да прецени дали е безопасно. Паркира зад ъгъла, на Барерщрасе, и угаси двигателя. Покрай тях затрака трамвай с една-единствена възрастна пътничка, която тъжно се взираше през запотеното стъкло.
Докато вървяха към входа на жилищната сграда, Габриел си спомни за първия си разговор с детектив Аксел Вайс.
Наемателите са били много небрежни по отношение на това кого пускат вътре. Ако някой натисне бутона на домофона и каже: „Реклами“, често е влизал без проблем.
След кратко колебание Габриел натисна едновременно два бутона. Няколко секунди по-късно отговори сънен глас:
— Да?
Той изрече „паролата“. Прозвуча бръмчене и вратата се отключи, а щом влязоха, автоматично се заключи. Габриел я отвори и затвори за втори път, в случай че някой слушаше. После стовари листовките на земята и тръгна през фоайето към стълбището — бързо, защото възрастната домоуправителка може да бе будна.
Тихо изкачиха стъпалата до площадката на втория етаж. Вратата на апартамента на Бенджамин все още бе маркирана с полицейска лента и имаше залепена бележка за ограничен достъп. Импровизираният мемориал с цветя и съболезнователни писма беше разчистен.
Киара приклекна и пъхна тънък метален инструмент в ключалката. Габриел застана с гръб към нея да наблюдава стълбището. Трийсет секунди по-късно чу ключалката да щраква и вратата се отвори. Минаха под полицейската лента и влязоха. Габриел затвори и включи фенерчето си.
— Действай бързо — каза той. — Не се тревожи, че ще оставим разхвърляно.
Тръгнаха към голямата стая с изглед към улицата, която Бенджамин бе използвал за кабинет. Лъчът на фенерчето освети неонацистките графити върху стената.
— Боже мой! — прошепна Киара.
— Започни от този край — нареди Габриел. — Ще претърсим всяка стая заедно, а после ще преминем в следващата.
Претърсваха безшумно, но ефективно. Габриел разглоби бюрото, а Киара свали и прелисти всяка книга от лавиците. Нищо. Той размести мебелите, свали калъфите, разпори възглавниците. Нищо. Преобърна масичката за кафе, развъртя краката й и провери за кухини. Нищо. Заедно навиха килима и потърсиха процеп, в който можеше да има пъхнати документи. Нищо. Габриел коленичи и търпеливо провери всяка от дъските на пода, за да види дали някоя от тях е разкована. Киара огледа радиаторите.
По дяволите!
В единия край на стаята имаше врата към малка ниша. Вътре Бенджамин бе съхранявал още книги. Претърсиха я заедно и отново не намериха нищо.
Докато затваряше вратата на излизане, Габриел долови тих необичаен звук; не проскърцване на панти, а странно изшумоляване. Натисна дръжката и последователно отвори и затвори вратата няколко пъти. Отваряне, затваряне, отваряне, затваряне, отваряне…
Вратата бе куха и в нея имаше нещо.
Обърна се към Киара:
— Подай ми онази отвертка.
Застана на колене, развъртя болтовете, които придържаха бравата, и я разглоби. За едната част бе вързана найлонова връвчица, на която висеше нещо, пъхнато във вратата. Габриел внимателно я издърпа и извади прозрачен джоб с цип. Вътре имаше старателно сгънати листове хартия.
— Господи! — възкликна Киара. — Не мога да повярвам, че наистина го намери!
Той отвори джоба, извади листовете и внимателно ги разгъна на светлината на фенерчето. Затвори очи, тихо изруга и ги повдигна, за да ги види и тя.
Беше копие от писмото на сестра Реджина.
Бавно се изправи. Бяха загубили повече от час, за да намерят нещо, което вече имаха. Колко още време щяха да загубят, докато се доберат до това, което им беше нужно? Въздъхна дълбоко и се обърна.
В този миг видя силует на човек, застанал сред безпорядъка в стаята. Посегна към джоба си, стисна дръжката на пистолета и бързо го извади. Докато го насочваше за стрелба, Киара освети мишената с фенерчето. За щастие Габриел успя да задържи показалеца си на спусъка, без да го натисне, защото на три метра пред него, с ръка над очите, стоеше жена в розов халат.
* * *
Обстановката в малкия апартамент на фрау Ратцингер издаваше мания за ред и чистота и Габриел веднага забеляза това. Кухнята бе безупречно стерилна, съдовете в малкия бюфет — поставени на витрината в стройни редици, а дребните украшения на масичката във всекидневната изглеждаха, сякаш са били многократно подреждани и преподреждани от пациентка в клиника за душевноболни, на каквато тя в много отношения приличаше.
— Къде бяхте? — попита той с ласкав тон; сякаш говореше на малко дете.
— Първо в Дахау, после в Равенсбрук и накрая в Рига. — Фрау Ратцингер замълча за миг. — Родителите ми бяха убити в Рига. Застреляха ги Einsatzgruppen — бродещите Отряди на смъртта на СС. Заровиха ги заедно с двадесет и седем хиляди други в общ гроб, изкопан от руски военнопленници.
Тя нави ръкава си и показа татуирания си номер — като онзи, който майка му толкова упорито се бе опитвала да скрие. Дори в най-убийствената лятна жега в долината на Израил бе предпочитала да носи блуза с дълъг ръкав, отколкото някой непознат да види този „белег на срама“, както го наричаше. Този символ на еврейска слабост.
— Бенджамин се страхуваше, че ще го убият — продължи фрау Ратцингер. — Обаждаха се по всяко време и говореха ужасни неща по телефона му. Стояха пред сградата нощем, за да го сплашат. Каза ми, че ако с него се случи нещо, тук ще пристигнат хора от Израел.
Отвори чекмедже на бюфета си и извади бяла ленена покривка за маса. Разгъна я с помощта на Киара. Вътре имаше голям хартиен плик с облепени с тиксо ръбове и капак.
— Това ли търсите? — Фрау Ратцингер го повдигна към Габриел. — Когато ви видях за първи път, си помислих, че навярно вие сте човекът, но не знаех дали мога да ви имам доверие. В онзи апартамент ставаха много странни неща. Посреднощ влизаха хора. Полицаи изнасяха вещи на Бенджамин. Бях изплашена. Както навярно предполагате, все още изпитвам недоверие към мъже в униформи.
Тъжните й очи се втренчиха в Габриел.
— Не сте негов брат, нали?
— Не съм, фрау Ратцингер.
— Така си и помислих. Затова ви дадох очилата. Знаех, че ако сте човекът, за когото говореше Бенджамин, ще тръгнете по следите и те ще ви доведат отново при мен. Трябваше да съм сигурна, че вие сте този човек. Вие ли сте, хер Ландау?
— Не съм хер Ландау, но да, аз съм човекът.
— Немският ви е много добър — каза тя. — Наистина ли сте от Израел?
— Отраснах в долината на Израил. — Габриел без предупреждение заговори на иврит: — Бенджамин ми беше близък като брат. Той би искал аз да отворя плика.
— Тогава мисля, че ви принадлежи — отвърна тя на същия език. — Довършете работата на приятеля си. Но каквото и да правите, не се връщайте отново тук. Не сте в безопасност. — Внимателно пъхна плика в ръцете му и докосна лицето му. — Тръгвайте.