Даниъл Силва
Изповедникът (1)

1. Мюнхен

Жилищната кооперация на Адалбертщрасе 68 бе една от малкото в обновеното предградие Швабинг, все още непревзети от шумния и разрастващ се професионален елит на Мюнхен. Сгушена между две сгради от червени тухли, които излъчваха предвоенен чар, тя изглеждаше като грозновата заварена сестра. Фасадата й бе с напукана мазилка, а силуетът — схлупен и невзрачен. Затова обитателите й бяха разнородна общност от студенти, художници, анархисти и неукротими пънкари, надзиравани от властна домоуправителка на име фрау Ратцингер, която според слуховете бе живяла в първата кооперация, построена тук и разрушена от бомба на Съюзниците. Сградата дразнеше кварталните активисти като трън в окото, който трябва да се извади. Защитниците на архитектурното наследство твърдяха, че въплъщава бохемската арогантност, която някога е превръщала Швабинг в Монмартър на Германия — квартала на Хесе, Ман и Ленин. „И на Адолф Хитлер“, би се изкушил да добави професорът, който работеше до прозореца на втория етаж, но малцина в старото предградие искаха да им се напомня, че младият австрийски изгнаник също е черпил вдъхновение от тези тихи сенчести улички.

За студентите и колегите си той бе хер доктор професор Щерн, за приятелите и съседите — просто Бенджамин, а за редките посетители от родината си — Бенямин. В безименен офис комплекс от стъкло и бетон в Тел Авив, където все още се пазеше досието за младежките му подвизи, въпреки молбите му да го унищожат, винаги щяха да го наричат Бени, най-малкия от непокорните синове на Ари Шамрон. Официално Бенджамин Щерн все още се водеше член на Историческия факултет на Еврейския университет в Йерусалим, въпреки че през последните четири години работеше като гостуващ преподавател по европейска история в престижния мюнхенски университет „Лудвиг-Максимилиан“. Това се бе превърнало в нещо като постоянен трансфер, но професор Щерн нямаше нищо против. По странно стечение на историческите обстоятелства, в днешно време животът на един евреин бе по-приятен в Германия, отколкото в Йерусалим или Тел Авив.

Фактът, че майка му е преживяла ужасите в гетото на Рига, правеше положението на професора сред другите обитатели на №68 малко особено. Събуждаше любопитството им. Той беше тяхната съвест. Подхвърляха реплики за палестинския терор и тактично задаваха въпроси, които не смееха да отправят към родителите или бабите и дядовците си. Приемаха го като свой наставник и мъдър съветник, на когото имат доверие. Обръщаха се към него за помощ в учението си. Изливаха душите си, когато приятелките им ги изоставяха. Опустошаваха хладилника му, когато бяха гладни, или тършуваха в портфейла му, когато оставаха без пукната пара. И най-важното — бе приел ролята на говорител от името на наемателите при всички спорове с омразната фрау Ратцингер. Единствено професор Щерн не се боеше от нея. Сякаш помежду им съществуваше специална връзка. Чувство за близост.

— Това е стокхолмски синдром — твърдеше Алекс от последния етаж. — Привързаност между затворник и надзирател, между господар и слуга.

Но имаше и нещо повече. Професорът и старицата сякаш говореха на един и същ език.

Година по-рано, когато книгата му за конференцията от Ванзее^[2] стана световен бестселър, професор Щерн бе започнал да обмисля идеята да се премести в по-луксозна сграда, например с подобаваща охрана и изглед към Английските градини. Някъде, където останалите наематели няма да гледат на апартамента му като на свой. Това вся паника сред другите обитатели. Една вечер вкупом пристигнаха при него с гореща молба да остане. Обещаха да не крадат от храната му и да не искат заеми, които няма надежда да върнат. Щели да се съобразяват с нуждата му от тишина и да го молят за съвет само когато е абсолютно необходимо. Професорът отстъпи, но след месец апартаментът му отново се превърна в общото помещение на Адалбертщрасе 68. Тайно се радваше, че идват. Сега буйните младежи от №68 бяха единственото семейство на Бенджамин Щерн.

Тракането на преминаващ трамвай прекъсна размишленията му. Вдигна глава миг преди возилото да се скрие зад короната на един кестен и погледна часовника си. Единадесет и тридесет. Работеше без почивка от пет сутринта. Свали очилата си и дълго разтърква очите си. Какво бе казал Оруел за писането на книги? „Ужасна, изтощителна работа, като безконечен пристъп на мъчителна болест“. Понякога Бенджамин Щерн имаше чувството, че тази книга ще се окаже фатална.

Червената лампичка на телефонния му секретар примигваше. Имаше навик да изключва звука, за да избегне нежелани прекъсвания. Колебливо, като специалист по обезвреждане на бомби, изправен пред дилемата коя жичка да среже, той протегна ръка и натисна бутона. В малката тонколона зазвуча оглушителна хевиметъл музика, последвана от боен вик:

— Имам добри новини, хер доктор професор. Преди края на този ден на планетата вече ще има един мръсен евреин по-малко! Wiedersehen^[3], хер доктор професор.

Щрак.

Професор Щерн изтри съобщението. Вече бе свикнал с подобни заплахи. Напоследък получаваше по две на седмица; а ако се е появявал по телевизията или е участвал в обществени дебати — и повече. Познаваше гласовете и мислено ги наричаше с шеговити имена, за да намали въздействието им върху нервите си. Този чешит се обаждаше най-малко по два пъти всеки месец. Професор Щерн го бе кръстил Улфи. Понякога съобщаваше на полицията, но по-често не си правеше труда. Така или иначе, нищо не можеха да сторят.

Заключи ръкописа и бележките си в сейфа, скрит в пода под бюрото му. Обу се, облече вълнен балтон и взе торбата си за смет от кухнята. Старата сграда нямаше асансьор, което означаваше, че трябва да измине два реда стълби, за да стигне до партера. Щом стъпи във фоайето, го лъхна миризма на химикали. Сградата приютяваше малък, но процъфтяващ салон за красота. Професорът го ненавиждаше. Когато имаше много клиентки, острият мирис на лакочистител се издигаше през вентилационната система и изпълваше апартамента му. Освен това козметичният салон правеше сигурността на сградата по-слаба, отколкото му се искаше. Нямаше отделен вход откъм улицата и фоайето постоянно бе пълно с красиви жителки на Швабинг, дошли за педикюр, процедури на лицето или коламаска.

Сви вдясно, към коридор, който водеше до малкия вътрешен двор, поколеба се на прага и погледна дали котките са там. Бяха го събудили в полунощ, сборичквайки се за нещо, намерено в кофата за смет. Тази сутрин нямаше котки, само две отегчени козметички с бели туники пушеха цигари до оградата. Затътри крака по потъмнелите плочки и хвърли торбата си в контейнера.

Когато се върна във фоайето, завари фрау Ратцингер настървено да налага балатума с проскубана сламена метла.

— Добро утро, хер доктор професор — процеди старицата през зъби и укорително добави: — Навън ли ще пиете сутрешното си кафе?

Професор Щерн кимна и промърмори:

— Ja, ja, фрау Ратцингер.

Тя погледна навъсено към две небрежно струпани купчини листовки, едните — рекламиращи безплатен концерт в парка, а другите — клиника за холистичен масаж на Шелингщрасе.

— Колкото и пъти да им казвам да не оставят такива неща тук, не престават. Виновна е онази студентка по актьорско майсторство от 4Б. Пуска кого ли не в сградата.

Професорът сви рамене, сякаш учуден от безотговорното поведение на младите, и приветливо й се усмихна. Фрау Ратцингер грабна листовките и замарширува с тях към вътрешния двор. Миг по-късно я чу да хока козметичките за хвърлените на земята фасове.

Излезе на улицата и се спря да прецени времето. Не беше твърде студено за началото на март. Слънцето надничаше през тънък воал от облаци. Пъхна ръце в джобовете на палтото си и тръгна. Щом навлезе в Английските градини, пое по сенчеста алея покрай препълнения от дъждовете канал. Обичаше този парк. Тук умът му си почиваше след сутрешните усилия пред компютъра. И по-важното — тук имаше възможност да провери дали го следят. Спря се и артистично потупа по джоба си, преструвайки се, че е забравил нещо. После закрачи в обратната посока, вглеждайки се във всички лица, за да се увери, че никое от тях не съвпада с образ, запечатан в базата данни на забележителната му памет. Постоя на малкия извит мост, сякаш само да посъзерцава движението на водата. Пласьор на дрога с татуирани паяци по лицето му предложи хероин. Професорът промърмори нещо несвързано и бързо се отдалечи. Две минути по-късно влезе в телефонна кабина и си даде вид, че набира номер, докато внимателно оглеждаше обстановката. Остави слушалката.

Wiedersehen, хер доктор професор.

Сви по Лудвигщрасе и забърза през университетския комплекс с наведена глава, надявайки се да не го забележи някой студент или колега. Тази седмица беше получил доста неучтиво писмо от доктор Хелмут Бергер, надменния декан, който питаше кога най-сетне ще завърши книгата и ще започне отново да изпълнява задълженията си на преподавател. Професор Щерн не харесваше Хелмут Бергер — всеизвестната им вражда бе и лична, и професионална — и не бе намерил време да отговори.

Суматохата на пазара „Виктуалиенмаркт“ измести мислите за работата му на заден план. Мина покрай купчините примамливи плодове и зеленчуци, сергиите с цветя и месарниците на открито. Избра продукти за вечерята си, пресече улицата и влезе в отсрещното кафене „Едушо“ за кафе и черен хляб. Четиридесет и пет минути по-късно се отправи към Швабинг, чувствайки се ободрен, с отпочинал ум, готов за нова схватка с книгата си. Или със своята „болест“, както би я нарекъл Оруел.

Щом влезе в кооперацията, заедно с него във фоайето нахлу силен вятър, който разпиля нова купчина розови листовки. Професорът наклони глава, за да прочете една от тях. Зад ъгъла бяха открили заведение, предлагащо ястия с къри за вкъщи. Обичаше хубавото къри. Вдигна една листовка и я пъхна в джоба на палтото си.

Вятърът бе отнесъл няколко от хартийките във вътрешния двор. Фрау Ратцингер щеше да побеснее. Докато професорът тихо се изкачваше по стъпалата, тя подаде глава от бърлогата си и ги забеляза. Предсказуемо възмутена, втренчи убийствен поглед в него. Той пъхна ключа в ключалката си и чу старицата да ругае зад гърба му в поредния си гневен изблик.

Професорът прибра покупките в кухнята и си свари чай. После тръгна по коридора към кабинета си. До бюрото му стоеше висок мъж с атлетично телосложение, който нехайно прелистваше записките от проучванията му. Бе облечен с бяла туника, като онези на козметичките от салона за красота. Имаше руси, леко прошарени коси. Щом го чу да влиза, неканеният гост вдигна поглед. Очите му бяха сиви, леденостудени.

— Отворете сейфа, хер доктор професор — каза той със спокоен, почти закачлив глас.

Говореше немски с особен акцент. Не беше Улфи, професорът бе сигурен в това, имаше усет за езици и местни наречия. Мъжът с туниката бе швейцарец и говорът му — швейцарски немски, звучеше напевно, като този на хората от планинските долини.

— За кого се мислиш, по дяволите?

— Отворете сейфа — повтори непознатият и отново прикова поглед в записките на бюрото.

— В сейфа няма нищо ценно. Ако търсиш пари…

Професор Щерн не успя да довърши изречението. С ловко движение неканеният гост пъхна ръка под туниката и извади пистолет със заглушител. Ученият разбираше от оръжия толкова, колкото и от езици. Пистолетът бе „Стечкин“, произведен в Русия. Куршумът прониза капачката на дясното му коляно. Падна на пода, притискайки раната с ръка. Между пръстите му на тласъци бликаше кръв.

— Мисля, че сега ще те принудя да ми дадеш комбинацията — спокойно каза швейцарецът.

Болката не можеше да се сравни с нищо, което Бенджамин Щерн бе преживял досега. Бореше се за глътка въздух, а в съзнанието му цареше пълен безпорядък. Комбинацията? Господи, та той едва помнеше името си.

— Чакам, хер доктор професор.

Положи усилие да вдиша и издиша няколко пъти. Това осигури на мозъка му достатъчно кислород, за да си спомни комбинацията за сейфа. Докато рецитираше цифрите, брадичката му трепереше от шока. Непознатият коленичи на пода и уверено завъртя ръчката. След малко вратата се отвори.

Натрапникът надникна вътре, а после погледна професора.

— Имаш копия на дисковете. Къде ги държиш?

— Не зная за какво говориш.

— Ако нещата останат така, ще можеш да ходиш с бастун. — Повдигна пистолета. — А ако прострелям и другото ти коляно, до края на живота си ще се влачиш с патерици.

Професорът губеше съзнание. Брадичката му трепереше. Стегни се, по дяволите! Не му доставяй удоволствието да види, че се страхуваш!

— В хладилника.

— В хладилника?

— В случай… — потръпна от болка той — на пожар.

Непознатият повдигна вежди. Умно момче. Бе донесъл със себе си чанта и черен найлонов чувал с дължина около метър. Посегна вътре и извади цилиндричен предмет — спрей с боя. Отстрани капачката и с нетрепваща ръка започна да рисува символи по стената на кабинета. Символи на насилие. Символи на омраза. Професорът глуповато се запита какво ли ще каже фрау Ратцингер, когато види това. Навярно в полусъзнание бе изрекъл нещо на глас, защото швейцарецът го изгледа озадачено.

Щом свърши с графитите, натрапникът върна спрея в чувала и застана пред професора. Заради болката в изпотрошените кости Бенджамин Щерн гореше от треска. Причерняваше му и му се струваше, че непознатият стои в края на тунел. Професорът потърси в сивите очи признаци на лудост, но долови само хладна разсъдливост. Този човек не бе фанатизиран расист, а професионалист.

Неканеният гост се надвеси над него.

— Искате ли да направите последна изповед, професор Щерн?

— За какво… — Направи гримаса от болка. — … говориш?

— Много просто. Искаш ли да изповядаш греховете си?

— Ти си убиецът — промълви Бенджамин Щерн, сякаш бълнуваше.

Мъчителят му се усмихна. Отново вдигна пистолета и изстреля два куршума в гърдите на учения. Бенджамин Щерн усети как тялото му потръпна конвулсивно, но престана да чувства болка. Остана в съзнание за няколко секунди, достатъчно дълго, за да види как убиецът коленичи до него и спокойно допря палец до влажното му чело. Шепнеше нещо. На латински? Да, професорът бе сигурен.

— Ego te absolvo a peccatis tuis, in nomine Patris et Filii et Spiritus Sancti. Amen^[4].

Професорът погледна убиеца си в очите.

— Но аз съм евреин — каза той.

— Няма значение — отвърна убиецът. Допря пистолета до слепоочието му и изстреля още един, последен куршум.