Даниъл Силва
Английският убиец (39)

38.
Венеция

Късно в следващия следобед Англичанина бавно вървеше по „Кале делла Пасион“, а пред него се извисяваше реещата се в небесата готическа камбанария на църквата „Фрари“. Промъкна се през група туристи, като ловко привеждаше глава, за да избегне чадърите им, люшкащи се подобно на медузи, носени от прилива. На площада имаше кафене. Поръча си кафе и пръсна туристическите си пътеводители и карти върху малката масичка. Ако някой го наблюдаваше, щеше да го вземе просто за поредния турист, което напълно устройваше Англичанина.

Беше започнал работа рано тази сутрин. Малко след закуска бе напуснал хотела си в „Санта Кроче“ с пътеводителите и картите в ръце и бе прекарал няколко часа, скитайки из „Сан Марко“ и „Сан Поло“, като запаметяваше техните улици, мостове и площади, точно както бе правил по-рано, в един друг живот, в Западен Белфаст. Обърна особено внимание на улиците и каналите около църквата „Фрари“ и Скуола Гранде ди Сан Роко, като си играеше сам на една игра — обикаляше в кръг из улиците на „Сан Поло“, докато съвсем целенасочено не се загубеше. След това успяваше да се ориентира как да се върне обратно до църквата „Фрари“, като проверяваше дали знае имената на улиците. Влезе в Скуола и прекара няколко минути в долната зала, като се преструваше, че разглежда огромните картини на Тинторето, но на практика повече се интересуваше от връзката между главния вход и стълбището. После се качи в горната зала и постоя там, изучавайки приблизителното място, където евентуално щеше да седи по време на концерта. Росети се оказа прав; дори от дъното на залата нямаше да представлява никакъв проблем за един професионалист да застреля с „Танфолио“ цигуларката.

Погледна часовника си — беше малко преди пет. Концертът трябваше да започне в осем и половина. Преди това му оставаше да свърши само още една работа. Плати и в сгъстяващия се сумрак тръгна пеш към Канале Гранде. По пътя се отби в магазин за мъжко облекло и си купи ново яке от изкуствена материя с яка от рипсено кадифе. Тези якета бяха много на мода през този сезон във Венеция; през деня бе видял по улиците десетки хора с такива якета.

Прекоси Канале Гранде с traghetto и отиде до магазина на синьор Росети в „Сан Марко“. Дребничкият бижутер стоеше зад щанда, канейки се да затвори магазинчето за вечерта. Англичанина още веднъж го последва нагоре по скърцащите стълби до кабинета му.

— Имам нужда от лодка.

— Това не е проблем. За кога ще я искате?

— Веднага.

Бижутерът потърка едната си буза:

— Познавам младеж на име Анжело. Той има водно такси. Много е внимателен, напълно надежден.

— Да не е от онези, дето задават неудобни въпроси?

— Не. И по-рано е вършил подобни услуги.

— Ще можеш ли бързо да се свържеш с него?

— Струва ми се — да. За какво да се уговоря с младежа?

— Бих искал да ме чака на Рио ди Сан Поло, близо до музея „Голдони“.

— Разбирам. Това не би било проблем, но ще трябва да има допълнително заплащане за нощен труд — нещо обичайно във Венеция. Един момент, моля. Да видим дали ще успея да се свържа с него.

Росети намери името на човека в телефонния указател и набра номера му. След кратък разговор сделката бе уговорена. Анжело щеше да бъде до музея „Голдони“ след петнайсет минути и щеше да чака там.

— Може би ще е по-лесно да платите на мен — каза Росети. — Аз ще се погрижа за интересите на момчето.

Плащането отново стана в долари, след като Росети пресметна сумата в тефтерчето си. Англичанина слезе сам до вратата на бижутерския магазин и отиде пеш до един ресторант на „Кале делла Верона“, където си поръча проста вечеря от зеленчукова супа и макарони с гъби и сметана. По време на вечерята в ушите му не звучеше веселата глъчка в ресторантчето, а магнетофонният запис на разговора, който бе взел от Емил Жакоби — разговора между швейцарския професор и Габриел Алон за греховете на един мъж на име Август Ролф. Баща на жената, която го бяха наели да убие.

Малко по-късно, когато си поръча кафе еспресо, той помоли келнера за парче хартия. Написа на него няколко думи и го пъхна в джоба си. След вечерята отиде до Канапе Гранде и се качи на водно такси, което трябваше да го закара до Сан Роко.

Избухването на ослепителни светлини разби на пух и прах изисканото спокойствие във фоайето на хотел „Луна-Балиони“. Осветлението помръкна, набра сили и отново се върна към живот. Синьор Брунетти, главният портиер, плесна с ръце и промълви благодарствена молитва.

Габриел поведе Анна през фоайето към пристана. Джонатан вървеше на една крачка пред тях. Дебора бе на една крачка зад тях, като носеше в едната си ръка цигулката „Гуарнери“, а в другата — „Страдивариуса“. Синьор Брунетти помаха за сбогуване и й пожела най-голям успех. Останалата част от персонала премерено изръкопляска. Анна се усмихна и вдигна качулката на главата си.

Три водни таксита чакаха на пристана, моторите им работеха на празен ход, а черните им полирани носове лъщяха в дъжда под ярките светлини. Джонатан тръгна пръв, последван от Габриел. Като погледна надясно, той видя Моше и Ицхак да стоят на тясното мостче за пешеходци, водещо към Канале Гранде. Моше гледаше в обратна посока, приковал поглед в тълпата на спирка „Сан Марко“.

Габриел се обърна и даде знак на Анна да се качи. Предаде я в ръцете на шофьора на второто водно такси, а след това я последва в кабината. Джонатан и Дебора се качиха на първото такси. Моше и Ицхак останаха на моста, докато такситата не минаха под тях. Тогава се спуснаха по стълбите и се качиха на последната лодка.

Габриел погледна часовника си — беше седем и половина.

* * *

Канале Гранде лениво се виеше в сърцето на Венеция, образувайки нещо като обърнато S в коритото на древна река. По нареждане на Габриел водните таксите плаваха в средата на канала, следвайки издължената му и плавна извивка покрай „Сан Марко“.

Габриел остана в кабината с Анна, пердетата бяха спуснати, а светлините — угасени. В първото такси Джонатан стоеше на носа до шофьора и не изпускаше нищо от погледа си. В третото Ицхак и Моше правеха същото. Десет минути по-късно и тримата бяха мокри от горе до долу, когато такситата навлязоха в Рио делла Фрескада.

Именно тази част от пътуването най-много притесняваше Габриел. В тесния канал такситата трябваше рязко да намалят скорост, а между Канале Гранде и Сан Роко имаше четири моста. Това бе идеалното място за извършване на убийство.

Габриел извади телефона си и набра номера на Джонатан. Анна стисна ръката му.

* * *

Облечен с черен костюм и с кестенявия си копринен шал — неговата запазена марка, Закарая Кордони крачеше напред-назад из долната зала на Скуола Гранде ди Сан Роко, стискайки между пръстите си незапалена цигара. Наблизо стоеше Фиона Ричардсън, импресариото на Анна.

— Къде е тя? — попита Кордони.

— На път е.

— Сигурна ли си?

— Обади ми се, преди да тръгне от хотела.

— Ще удържи на думата си, нали, Фиона?

— Идва.

— Защото ако не удържи на думата си, ще се постарая никога повече да не може да работи в Италия.

— Тя ще дойде, Закарал.

Тъкмо в този момент Анна влезе в залата, заобиколена от екипа на Габриел.

— Анна! Скъпа! — задъхано възкликна Кордони. — Тази вечер изглеждаш направо великолепно. Какво още бихме могли да направим за теб, за да имаш страхотен успех?

— Бих искала да видя горната зала, преди да пристигне публиката.

Кордони галантно й подаде ръка:

— Оттук, моля.

* * *

Анна вече два пъти бе свирила в Сан Роко, но спазвайки обичайния си ритуал преди концерта, тя бавно обходи залата, за да се увери, че всичко е, както трябва — разположението на сцената и на пианото, подреждането на седалките, осветлението. Габриел направи същото, но по съвсем друга причина.

Когато огледът приключи, Кордони я преведе през просторна галерия зад сцената с под от тъмно дърво и гоблени по стените. В съседство се намираше малък салон, който щеше да послужи на Анна за гримьорна. Един охранител от Скуола стоеше на пост пред вратата. Носеше виненочервен блейзер.

— Отпечатал съм две програми за тазвечерния концерт — предпазливо каза Кордони. — Една с „Тръпката на Дявола“ и една — без нея. След пет минути ще отворят вратите.

Анна погледна Габриел, след това Фиона Ричардсън.

— Сигурна съм, че една венецианска вечер няма да бъде завършена без Тартини. Раздавай програмите с „Тръпката на Дявола“.

— Сигурна ли си, Анна? — попита Фиона.

— Несъмнено.

— Както желаеш — каза Закарая Кордони.

* * *

Когато Кордони и Фиона Ричардсън си тръгнаха, Анна свали палтото си и извади калъфа с цигулката „Гуарнери“. Габриел седна, а тя го изгледа сърдито, с ръце на хълбоците:

— Какво си мислиш, че правиш?

— Ще остана тук с теб.

— Не, няма. Имам нужда да бъда сама преди концерта. Не може да стоиш тук и да ме разсейваш.

— Опасявам се, че тази вечер се налага да направиш изключение.

— Кажи ми нещо, Габриел. Ако ти реставрираше една от онези картини на Тинторето там отвън, щеше ли да искаш да стоя зад гърба ти и да наблюдавам над рамото ти какво правиш?

— Разбирам.

— Добре… а сега се махай оттук.

* * *

Анна притежаваше тази дарба: способността да се изолира от всичко, което я разсейва, силата да създаде непроницаема стена от мълчание около себе си, да се скрие като в пашкул. Беше открила тази си дарба в онази сутрин, когато майка й се самоуби. Изпълнението на една проста гама — си минор, в две октави, възходяща, низходяща — бе достатъчно, за да премине през някакъв мистичен илюминатор в друго време и в друг свят. За нещастие способността й да си създава такова идеално подредено и тихо място се ограничаваше единствено до нещата, свързани с цигулката, а иначе Бог знаеше, че всичко останало в живота й представлява пълен хаос.

Познаваше музиканти, които бяха стигнали дотам, че ненавиждаха своите инструменти. На Анна това никога не се бе случвало. За нея цигулката бе котвата, която я предпазваше да не се блъсне в скалите, спасителното водолазно въже, с което я издърпваха на сушата всеки път, когато имаше опасност да се удави. Когато държеше цигулката в ръце, й се случваха само хубави неща. Именно когато я изпуснеше от ръцете си, нещата излизаха от контрол.

Тази мистична стена на мълчанието не се появяваше автоматично. Трябваше да я повика. Тя метна палтото си на облегалката на един стол в бароков стил и смачка цигарата си в пепелника. Свали часовника си и го пусна в дамската си чантичка. Времето вече нямаше значение — тя щеше да създаде своя собствен миг във времето, който щеше да съществува само веднъж и никога нямаше да може да бъде повторен.

Тази вечер бе решила да свири с цигулката „Гуарнери“. Това изглеждаше много подходящо, тъй като този инструмент вероятно бе сглобен преди двеста години в работилница, намираща се недалеч от мястото, където Анна седеше сега. Тя отвори калъфа и прокара пръсти по дължината на цигулката — корпуса, грифа, магаренцето, тялото. Тази „Гуарнери“ на Анна бе истинска дама. Изискана и грациозна, без недостатъци и дефекти, без драскотина.

Извади цигулката от калъфа й, притисна я до шията си и я опря в познатото местенце — на няколко сантиметра над основата на рамото. Роклята й беше без презрамки; не искаше нищо да стои между тялото й и инструмента. Отначало усещаше хладното й докосване върху кожата си, но скоро топлината на тялото й проникна в дървото. Положи лъка върху струната сол и го дръпна. Цигулката реагира с плътен, резониращ тон. Нейният тон. Тонът на Анна Ролф. Вратата към онова мистично място беше отворена.

Позволи си само веднъж да погледне ръката си. Белезите бяха толкова грозни! Искаше й се да имаше някакъв начин да ги скрие. След това прогони тази мисъл от съзнанието си. Не с ръката си свиреше на цигулката, а именно с главата си. Пръстите й се подчиняваха на командите на мозъка.

Тя изключи осветлението и затвори очи, след това положи лъка върху струните и го прокара по тях, извличайки звук от цигулката. Анна не свиреше гами, нито музикални упражнения, не изпълни част от композицията, която щеше да изсвири тази вечер. Вече нищо не можеше да направи, за да се подготви още по-добре. Музиката така бе проникнала във всяка нейна клетка, че щеше да я изсвири не по памет, а по инстинкт. Сега просто извличаше звук от цигулката и позволяваше на звука да премине през тялото й. Сега сме само ти и аз, цигулке, помисли си тя. Само ти и аз.

Долови ромона на тих разговор зад вратата. Натисна едно копче в съзнанието си и звукът изчезна. През стените се процеждаше тихата глъчка от горната зала, която започваше да се изпълва с публика. Тя натисна копчето и тези звуци също изчезнаха.

Сега сме само ти и аз, цигулке. Само ти и аз…

Анна си помисли за мъжа от снимките на Габриел, убиеца, известен като Англичанина. От много дълго време не се бе доверявала на мъж. Навярно предателството на баща й — лъжите, които й беше казал за причините за самоубийството на майка й — я бе изкривило по някакъв начин и тя не вярваше на мъжете. Но тази вечер щеше да повери живота си в ръцете на Габриел Алон. Баща й бе пуснал в ход плана си да изкупи ужасните грехове, които бе извършил. Беше убит, преди да успее да завърши започнатото. Габриел трябваше да го довърши вместо него. И Анна щеше да му помогне по единствения известен й начин — като свири на цигулка. Красиво.

Стената започна да се сключва около нея, да я обгръща. Нямаше никакъв убиец, нямаше никакви снимки на баща й с Адолф Хитлер, нямаше никакъв Габриел Алон. Бяха само тя и цигулката.

Някой тихо почука на вратата. Лъкът на Анна мигновено замря.

— Остават пет минути, мис Ролф.

— Благодаря.

Лъкът се плъзна по струната още веднъж. Звукът премина през тялото й. Цигулката пареше като огън кожата й. Стената се сключи около нея. Тя бе като изгубена. Скоро вратата се отвори и тя заплува към горната зала. Когато влезе вътре, усети, че я аплодират — знаеше го само от опит, а не от информацията, която й доставяха сетивата. Не можеше да вижда публиката, нито да я чува.

Анна наведе глава и изчака един момент, преди да вдигне цигулката над рамото си и да я притисне към шията. След това положи лъка върху струните, поколеба се за миг и засвири.

* * *

Габриел установи своя наблюдателен пост под картината на Тинторето „Изкушението на Христа“. Погледът му бавно-бавно обходи залата. Човек по човек, лице по лице, той претърсваше залата, за да открие онзи от снимката. Ако и убиецът да беше там, Габриел не го видя.

Провери разположението на екипа си. Ицхак стоеше в другия край на залата, точно срещу Габриел. На няколко стъпки от него, на най-горната стълбищна площадка, стоеше Моше. Шимон и Илана кръстосваха дъното на залата, а на няколко крачки вдясно от Габриел бе Джонатан, скръстил ръце, опрял брадичка на гърдите си, мрачният му поглед бе вперен напред.

За миг Габриел си позволи да погледне към Анна. Тя изпълняваше „Тръпката на Дявола“ без акомпанимент, какъвто бе и замисълът на Тартини. Първата част бе завладяваща — плавните и приглушени тактове от проста мелодия, леката барокова орнаментация, натрапчивото и тревожно повтаряне на си бемол и сол — свирене на две струни едновременно. Дяволският акорд.

Анна свиреше със затворени очи, тялото й леко се поклащаше, сякаш физически извличаше звука от своя инструмент. Тя се намираше на по-малко от десет стъпки разстояние, но за момента Габриел знаеше, че е изгубена за него. В момента Анна принадлежеше на музиката и каквато и връзка да бе имало между тях, тя беше прекъсната.

Сега той я наблюдаваше като неин почитател… и някак смътно като реставратор, както си помисли. Беше й помогнал да открие истината за баща си и да се примири с миналото на семейството си. Повредата си беше все още там, но бе скрита, невидима за невъоръжено око, както при идеалната реставрация.

Тя изсвири коварните хроматични низходящи акорди в края на първата част. След кратка пауза започна втората част. Звучаща закачливо и в по-бързо темпо, тя бе изпълнена с трудни кръстосвания на струните, поради което ръката й трябваше да се движи непрекъснато от първа до пета позиция и от първата до последната струна. Осемнайсет минути по-късно, когато третата част се разля във финалното арпеджио на акорда в си минор, публиката избухна в аплодисменти.

Анна свали цигулката и няколко пъти дълбоко си пое дъх. Едва тогава отвори очи. Отвърна с лек поклон на аплодисментите. Ако изобщо бе погледнала към Габриел, той така и не го разбра, защото в този момент вече се бе обърнал с гръб към нея и оглеждаше залата, търсейки един въоръжен мъж.