Даниъл Силва
Английският убиец (10)

9.
Коста де Прата, Португалия

Пътят, който водеше към вилата на Анна Ролф, се виеше около един хълм, извисяващ се на брега на Атлантически океан. Понякога елова горичка или сиви гранитни зъбери скриваха гледката към океана. След това Габриел вземаше още един завой, дърветата оредяваха и океанът се появяваше отново пред очите му. Беше късен следобед, слънцето почти докосваше хоризонта, водната повърхност имаше цвят на праскови и есенни листа. Гигантски вълни прииждаха с глух, равномерен тътен на малкия плаж. Отвори прозореца на колата и подпря лакътя си на него. Студен въздух, наситен с мирис на море, изпълни колата.

Той зави към селото, следвайки дадените му инструкции. След Мавританските развалини — наляво, после надолу по хълма покрай старата винарна, следвай пътя, който минава покрай лозето и води към гората. Асфалтът се смени с настилка от дребен чакъл, следваше мек път, застлан със сплъстени борови иглици.

Пътят го отведе до една дървена порта. Габриел слезе и я отвори достатъчно, за да може да мине колата. Вкара я в обширния двор. Вилата се извиси пред него — с Г-образна форма, с теракотен покрив и стени от бял камък. Изключи мотора и тогава до него долетяха звуците от свиренето на Анна Ролф. Той се заслуша за миг, опитвайки се да познае какво свири, но не можа.

Когато слезе от колата, видя един мъж, който бавно се изкачваше по склона — широкопола шапка, работни ръкавици от кожа, къса угарка от ръчно свита цигара, лепната в ъгълчето на устата му. Докато оглеждаше посетителя, той изтупа пръстта от ръкавиците си и ги свали.

— Вие сте човекът от Израел, нали така?

Габриел с неохота кимна едва-едва.

Лозарят се усмихна:

— Елате с мен.

* * *

От терасата се откриваше забележителна гледка: склонът на хълма и лозето, а отвъд тях — океанът. От един отворен прозорец горе долитаха звуците на цигулката на Анна Ролф. Отнякъде изникна икономката; донесе кафе и купчина немски вестници отпреди седмица, а след това безшумно изчезна някъде във вътрешността на вилата. В „Нойе Цюрихер Цайтунг“ Габриел откри статия, посветена на разследването на убийството на Ролф. До нея имаше обширен материал за кариерата на Анна Ролф. Прочете го набързо и го остави настрана. Не научи нищо ново.

Преди да се докосне до някоя картина, Габриел прочиташе всичко, което можеше да открие за художника й. Приложи същия подход и към Анна Ролф. Тя бе започнала да свири на четиригодишна възраст и веднага бе показала необикновен талант. Швейцарският маестро Карл Верли се съгласил да я вземе за своя ученичка и връзката между двамата се запазила до смъртта му. Когато Анна навършила десет години, Верли поискал да я освободят от училище, за да може да посвещава повече време на музиката. Бащата на Анна неохотно се съгласил. Частен учител идвал във вилата в Цюрих, за да й преподава по два часа всеки ден, а през останалото време Анна свирела на цигулката си.

На петнайсет години Анна се представила за първи път на Международния музикален фестивал в Люцерн и направо наелектризирала европейската музикална сцена, след което била поканена да изнесе поредица от концерти в Германия и Холандия. На следващата година спечелила престижния конкурс за цигулари „Ян Сибелиус“ в Хелзинки. Като награда получила голяма парична сума, цигулка „Гуарнери“, право на поредица от концертни изяви и договор за запис.

Скоро след конкурса „Сибелиус“ кариерата на Анна Ролф се устремила право нагоре. Тя била притисната от изнурителния график — многобройни концерти и звукозаписи. Красивата й външност я превърнала в интернационално културно явление. Снимката й се появила по кориците на европейските модни списания. В Америка тя свирила в специална празнична телевизионна програма.

После, след двайсет години на безкрайни турнета и записи, Анна Ролф пострадала от злополуката, при която едва не загубила ръката си. Габриел си представи как би се чувствал, ако внезапно изгубеше способността си да реставрира картини. Не очакваше да завари Анна в добро настроение.

Един час след пристигането на Габриел тя спря да свири. Чуваше се само равномерното тиктакане на метронома. После и той замлъкна. Пет минути по-късно тя се появи на терасата, облечена със сини дънки и светлосив памучен пуловер със синкави оттенъци. Косата й беше влажна.

Анна подаде ръка:

— Аз съм Анна Ролф.

— За мен е чест да се запозная с вас, госпожице Ролф.

— Моля, седнете.

* * *

Ако Габриел беше художник портретист, сигурно щеше да се зарадва на такъв модел като Анна Ролф. Технически погледнато, лицето й представляваше самото съвършенство — високи гладки скули, котешки зелени очи, пълни устни и овална брадичка. Но това бе също така многопластово лице. Чувствено и уязвимо, надменно и твърдо. Тук-там лека следа от тъга. Но нейната енергия — тази трескава, безразсъдна енергия — го заинтригува най-силно и именно нея най-трудно би могъл да пресъздаде върху платното. Очите й святкаха, докато го оглеждаше. Дори след дългите часове на упражнения, ръцете й не можеха да стоят на едно място. Те се движеха по свои собствени пътища: играеха си със запалка, барабаняха по стъклената повърхност на масичката, многократно докосваха лицето, за да отмахнат един разпилян кичур, който непрекъснато падаше върху бузата й. Тя не носеше бижута; нямаше гривна на китката, нито пръстени на пръстите, нищо около шията.

— Надявам се, че не сте ме чакали дълго. Опасявам се, че съм дала много строги инструкции на Карлос и Мария никой да не ме прекъсва, когато свиря.

— За мен беше удоволствие. Свирихте великолепно.

— Всъщност не беше така, но е много любезно от ваша страна, че го казвате.

— Веднъж бях на ваш концерт. Беше в Брюксел преди няколко години. Вечер, посветена на Чайковски, ако не се лъжа. Тогава бяхте направо невероятна.

— Днес не мога дори да се докосна до тези произведения. — Тя потърка белезите по лявата си ръка. Сякаш го направи неволно. Отпусна ръката в скута си и погледна вестника. — Виждам, че сте прочели за баща ми. Цюрихската полиция като че ли не знае много за убийството му, нали?

— Трудно е да се каже.

— Знаете ли нещо, което цюрихската полиция да не знае?

— И това е трудно да се каже.

— Преди да ми съобщите какво всъщност знаете, надявам се, че нямате нищо против да ви задам първо един въпрос.

— Не, разбира се, че не.

— Кой точно сте вие?

— В този случай съм представител на израелското правителство.

— И кой случай по-точно?

— Смъртта на баща ви.

— И защо смъртта на баща ми представлява интерес за правителството на Израел?

— Защото именно аз открих трупа на баща ви.

— Полицаите в Цюрих ми казаха, че трупът на баща ми е бил открит от един художник реставратор, който бил пристигнал, за да почисти картина на Рафаел.

— Така е.

— И вие сте този художник реставратор?

— В този случай.

Личеше си, че тя усилено се мъчи да схване връзката.

— Извинете, мистър Алон, но току-що приключих осемчасовите си упражнения. Може би мозъкът ми не работи както трябва. Вероятно ще трябва да започнем отначало.

* * *

Габриел й разказа историята, която бе научил от Шамрон в Цюрих. Че баща й се е свързал с израелското правителство и е помолил за тайна среща. Че не е обяснил защо иска тази среща. Че Габриел е бил изпратен в Цюрих, за да се срещне с него, но когато пристигнал, баща й вече бил мъртъв. Анна Ролф безстрастно изслуша тази история, само ръката й си играеше с кичур коса.

— И какво искате от мен, мистър Алон? — попита го тя, когато Габриел приключи.

— Бих искал да знам дали нямате някаква представа защо баща ви е искал да се срещне с нас.

— Баща ми беше банкер, мистър Алон. Швейцарски банкер. В живота му имаше много неща, лични и професионални, които той не споделяше с мен. Ако сте чели вестниците, сигурно знаете, че ние с него не бяхме особено близки и че той никога не говореше с мен за работата си.

— Съвсем нищо ли?

Тя пренебрегна въпроса му и на свой ред попита:

— С кои вас?

— Какво имате предвид?

— Казахте, че баща ми е искал да се срещне с вас. С кои вас? За кого работите?

— Аз работя за малка агенция, свързана с Министерството на отбраната.

— Министерството на отбраната?

— Да.

— Значи сте шпионин?

— Не, не съм шпионин.

— Вие ли убихте баща ми?

— Госпожице Ролф, моля ви. Дойдох тук, за да ви помоля за помощ, а не за да си играем игрички.

— Да се запише, че обвиняемият не можа да отговори на въпроса.

— Аз не съм убил баща ви, но бих искал да разбера кой го е извършил. И ако знаех защо е искал да се срещне с нас, на първо място това щеше да ми подскаже някои отговори.

Тя обърна лице към океана.

— Значи вие смятате, че са го убили заради онова, което е можел да ви каже?

— Така изглежда. — Габриел помълча. След малко попита: — Знаете ли защо баща ви е искал да говори с нас?

— Струва ми се, че бих могла да предположа.

— Ще ми кажете ли?

— Зависи.

— От какво?

— От това дали ще реша да намеся вас и правителството на Израел в личните работи на моето семейство.

— Мога да ви уверя, че ще бъдем много дискретни.

— Говорите като швейцарски банкер, мистър Алон… но пък сигурно и не сте много по-различен. — Зелените й очи се бяха спрели върху лицето му, но с нищо не издаваха какви са намеренията й. — Трябва ми малко време, за да обмисля вашето предложение.

— Разбирам.

— На селския площад има кафене. Собственикът му се казва Мануел. На втория етаж той държи стая за гости. Не е нещо особено, но ще можете удобно да прекарате нощта. Сутринта ще ви кажа какво съм решила.