Даниъл Силва
Английският убиец (28)

27.
Виена

Когато стигнаха до западните покрайнини на Виена, Габриел трябваше здраво да стисне кормилото, за да не треперят ръцете му. Не беше идвал в града от нощта, когато избухна бомбата — една нощ на пожар и кръв и на хиляда лъжи. Чу вой на сирена и не бе сигурен дали е реална, или е просто част от спомените му, докато сините светлини на една линейка не блеснаха в огледалото на колата. Габриел спря колата до тротоара, а сърцето му яростно се блъскаше в гърдите. Спомни си как бе пътувал с Леа в линейката, молейки се да бъде избавена от болката на изгарянията, независимо на каква цена. Спомни си как беше седял до раздробеното тяло на сина си, докато в съседната стая шефът на Австрийските секретни служби крещеше на Ари Шамрон, че е превърнал центъра на Виена във военна зона.

Отново се присъедини към потока от коли. Дисциплината на шофьора му помогна да овладее бурните си емоции. Пет минути по-късно, в квартал „Щефансдом“, Габриел спря пред магазинче за сувенири. Анна отвори очи:

— Къде отиваш?

— Чакай ме тук.

Той влезе в магазинчето и след малко се върна с пластмасова чантичка за пазаруване в ръка. Подаде я на Анна. Тя извади и двете покупки: чифт големи слънчеви очила и бейзболна шапка с надпис „Виена“ отпред.

— Какво трябва да правя с тези неща?

— Спомняш ли си какво се случи на Лисабонското летище в нощта, когато ми показа изчезналата колекция на баща ти?

— Това беше дълга нощ, Габриел. Припомни ми.

— Една жена те спря и поиска автограф.

— Непрекъснато се случва.

— Именно. Сложи ги.

Тя си сложи очилата и прибра косата си под шапката. Огледа се за миг в огледалцето на пудриерата си, а после се обърна към него:

— Как изглеждам?

— Като известна личност, която се опитва да се скрие зад големи тъмни очила и тъпа шапка — уморено отвърна той. — Но засега ще трябва да се задоволим с това.

Спряха пред един хотел на Вайбурггасе, наречен „Императрица Елизабет“, и се регистрираха под името Шмит. Дадоха им стая, в която подът имаше цвят на мед. Анна се тръшна на леглото, както си беше с очилата и шапката.

Габриел отиде в банята и дълго гледа лицето си в огледалото. Вдигна дясната ръка до лицето си, замириса му на барут и огън и си представи лицата на двамата мъже, които беше убил във вилата на Ролф в Цюрих. Пусна топлата вода и изми ръцете и врата си. Изведнъж банята се изпълни с призраци — смъртнобледи, безжизнени мъже с дупки от куршуми по лицата и гърдите. Той погледна надолу и видя, че умивалникът е пълен с тяхната кръв. Избърса ръцете си с хавлиена кърпа, но това не помогна — кръвта остана. После помещението започна да се върти в кръг и Габриел падна на колене върху тоалетната чиния.

* * *

Когато се върна в спалнята, Анна лежеше със затворени очи.

— Добре ли си? — промълви тя.

— Излизам. Ти стой тук. Няма да отваряш вратата на никого, освен на мен.

— Няма да се бавиш, нали?

— Не много.

— Ще те чакам до късно — каза Анна, унасяйки се в сън.

— Както искаш.

След това тя заспа. Габриел я зави с едно одеяло и излезе.

* * *

Долу, във фоайето, той каза на прекалено услужливия виенски администратор, че никой не бива да безпокои фрау Шмит. Онзи кимна енергично, сякаш искаше да създаде впечатлението, че е готов да рискува живота си, ако се наложи да попречи на някого да прекъсне почивката на фрау Шмит. Габриел остави няколко шилинга върху плота, побутна ги към него и излезе.

Отиде на Щефанплац, като пътьом проверяваше дали не го следят и запаметяваше лицата на хората наоколо. После влезе в катедралата и бавно тръгна сред туристите през главния кораб, докато стигна до един страничен олтар. Вдигна очи към олтарната икона, изобразяваща мъченичеството на свети Стефан. Габриел бе завършил реставрацията на картината в нощта, когато в колата на Леа избухна бомба. Беше свършил добра работа. Само когато наклонеше глава на една страна, за да се види ефектът при страничното осветление, можеше да забележи разликата между своята намеса и оригинала.

Обърна се и огледа лицата на хората, застанали зад него. Не разпозна никого. Но нещо друго го порази. Всички те бяха приковани от красотата на олтарната икона. Е, поне нещо добро бе произлязло от престоя му във Виена. Хвърли още един последен поглед на картината, а след това излезе от катедралата и тръгна към Еврейския квартал.

* * *

Варварската мечта на Адолф Хитлер да освободи Виена от евреите бе осъществена до голяма степен. Преди войната около двеста хиляди бяха живели тук, мнозина от тях в лабиринта от улици около Юденплац. Днес бяха останали само няколко хиляди, главно новопристигнали от Изтока, и старият Еврейски квартал бе превърнат в ивица от бутици, ресторанти и нощни клубове. Виенчани го наричаха Бермудския триъгълник.

Габриел премина покрай прозорците на баровете със спуснати жалузи на Щернгасе, после зави по една лъкатушна пешеходна алея, водеща до каменно стълбище. Горе имаше тежка врата, украсена с ковани гвоздеи. До вратата се виждаше месингова табелка: „Военновременни искове и издирвания — само с предварителна уговорка.“ Той натисна звънеца.

— С какво мога да ви помогна?

— Бих искал да видя мистър Лавон, моля.

— Имате ли уговорена среща?

— Не.

— Мистър Лавон не приема посетители без предварително записване.

— Опасявам се, че случаят е спешен.

— Името ви, моля?

— Кажете му, че го търси Габриел Алон. Той ще се сети.

* * *

Стаята, в която въведоха Габриел, беше в класически виенски стил, що се отнасяше до пропорциите и обзавеждането: висок таван, полиран дървен под, който отразяваше светлината, нахлуваща през големите прозорци, лавици, които се огъваха под тежестта на безброй томове и папки. Лавон като че ли се губеше в тази обстановка. Но пък той притежаваше много специалната дарба да се слива с фона.

В този момент Лавон едва-едва запазваше равновесие върху библиотечната стълбичка, докато прелистваше съдържанието на издута папка и си мърмореше нещо под нос. Светлината от прозорците хвърляше зеленикави отблясъци върху лицето му и именно в този миг Габриел осъзна, че стъклата са непроницаеми за куршуми. Лавон изведнъж вдигна поглед от папката и наклони глава надолу, за да го види над очилата си с изцапани полукръгли стъкла, кацнали на края на носа му. Пепел от цигарата му падна в папката. Той като че ли не забеляза това, защото я затвори, пъхна я на мястото й на лавицата и се усмихна:

— Габриел Алон! Ангел-отмъстителят на Шамрон. Господи боже, какво правиш тук?

Слезе от стълбичката като човек със стари болки в ставите. Както винаги, той като че ли бе облякъл всичките си дрехи наведнъж: синя риза с яка с копчета, бежов пуловер с висока яка, плетена вълнена жилетка, увиснало сако от плат „рибена кост“, което изглеждаше с един номер по-голямо. Беше се обръснал много небрежно и носеше само чорапи, без обувки.

Хвана двете ръце на Габриел и го целуна по бузата. Колко ли време е изминало? Двайсет години, помисли си Габриел. Според речника на операцията „Гняв Божи“ Лавон беше ayin — ловец. Археолог по образование, той беше дебнал членове на „Черният септември“ и бе изнамирал начини да ги унищожи. Беше блестящ при провеждане на наблюдение, хамелеон, който винаги можеше да се слее с околната среда. Операцията бе свързана с ужасяващо физическо и психическо натоварване за всички, но Габриел си спомняше, че Лавон бе страдал най-много. Работейки сам и незащитен сред враговете за дълги периоди от време, той бе развил хронично стомашно заболяване, което бе довело до намаляване на оскъдното му тегло с десет килограма. Когато всичко свърши, Лавон започна да работи като доцент в Еврейския университет, а в края на седмицата обикновено се занимаваше с разкопки на Западния бряг. Скоро се натъкна и на други гледни точки. Също като Габриел, той беше син на оцелели от Холокоста. Търсенето на древни останки изглеждаше тривиално, когато в близкото минало имаше толкова много за изравяне. Той се премести във Виена и започна да използва изключителните си дарби по друг начин: издирваше нацисти и плячкосани от тях съкровища.

— И така, какво те доведе във Виена? Бизнес? Удоволствия?

— Август Ролф.

— Ролф? Банкерът ли? — Лавон наведе глава и сурово изгледа Габриел над очилата си. — Габриел, нали не ти… — С дясната си ръка изобрази стрелба с пушка.

Габриел свали ципа на якето си, извади плика, който бе взел от бюрото на Ролф, и го връчи на Лавон. Той внимателно го отвори, сякаш държеше отломка от древен керамичен съд, и извади съдържанието му. Погледна първата снимка, след това — втората, лицето му не изразяваше нищо. После вдигна поглед към Габриел и се усмихна:

— Брей, брей, хер Ролф си е направил много хубави снимки. Откъде ги взе, Габриел?

— От бюрото на стареца в Цюрих. — Подаде му калъфката с документи.

— А тези?

— От същото място.

Лавон отново разгледа снимките.

— Фантастично!

— Какво означават?

— Трябва да измъкна няколко папки. Ще накарам момичетата да ти приготвят кафе и нещо за ядене. Тази работа ще ни отнеме доста време.

* * *

Те седяха един срещу друг до правоъгълната маса за конференции, а между тях имаше купчина папки. Габриел с учудване разбра какви хора са идвали тук преди него: старци, убедени, че мъжът от съседния апартамент е бил един от техните мъчители в „Бухенвалд“; деца, които се опитваха да отворят кодираната банкова сметка в Швейцария, където баща им бе скрил спестяванията си, преди да го откарат на изток до архипелага на смъртта. Лавон взе една от снимките — Ролф, седнал в един ресторант до мъж с белези от дуели по бузите — и я вдигна пред очите на Габриел.

— Разпозна ли този човек?

— Не.

— Името му е Валтер Шеленберг, бригаден фюрер от СС. — Лавон взе най-горната папка от купчината и я разтвори пред него. — Валтер Шеленберг беше шеф на Четвърти отдел в главната квартира на немското контраразузнаване. Четвърти отдел се занимаваше с чуждестранното разузнаване, което на практика превръщаше Шеленберг в главен международен шпионин на Нацистката партия. Той беше замесен в някои от най-драматичните епизоди на военното разузнаване: случая „Венло“, опита за отвличане на херцога на Уиндзор, операцията „Цицерон“. В Нюрнберг беше осъден, задето е бил член на СС, но получи лека присъда — само шест години затвор.

— Шест години? Защо?

— Защото през последните месеци на войната е уредил освобождаването на няколко евреи от лагерите на смъртта.

— И как е успял да го направи?

— Продал ги е.

— Та защо главният шпионин на Нацистката партия е обядвал с Август Ролф?

— Разузнавателните служби по целия свят имат едно нещо общо помежду си: всичките се издържат с пари, за да работят. Дори Шамрон не би могъл да оцелее без пари. Но когато Шамрон има нужда от пари, той просто полага ръка върху рамото на някой богат приятел и му разказва историята за това как е пленил Айхман. Шеленберг е имал специален проблем. Неговите пари не стрували нищо извън Германия. Имал е нужда от банкер в неутрална държава, който да може да му осигурява твърда валута, а след това да прехвърля тези пари чрез някоя подставена компания или зад някакъв друг параван за неговите агенти. Шеленберг е имал нужда от човек като Август Ролф. — Лавон взе документите, които Габриел беше намерил в бюрото на Ролф. — Вземи например тази сделка. Хиляда и петстотин лири стерлинги прехвърлени от сметките на „Пилар Ентърпрайсис ООД“ в сметката на мистър Иван Едберг, „Ендскилде Банк“, Стокхолм, на 23-и октомври 1943 година.

Габриел разгледа документа, а след това го плъзна по масата обратно към Лавон.

— Швеция, то се знае, е била неутрална и е представлявала нещо като огнище на военновременното разузнаване — каза Лавон. — Шеленберг със сигурност е имал свой агент там, ако не и цяла мрежа. Подозирам, че мистър Едберг е бил един от тези агенти. Навярно водачът и ковчежникът на мрежата.

Лавон пъхна ордера за банковия превод обратно в купчината и извади друг. Взря се в него през очилата си за четене, като примигваше заради дима, излизащ от цигарата между устните му.

— Още един банков превод: хиляда лири стерлинги от сметката на „Пилар Ентърпрайсис ООД“ за мистър Хосе Суарес, чрез „Банк ъф Лисабон“. — Лавон сложи документа на масата и погледна Габриел. — Португалия, също като Швеция, беше неутрална, а Лисабон представляваше нещо като увеселителен парк за шпиони. Самият Шеленберг действаше там по време на аферата „Херцогът на Уиндзор“.

— Значи Ролф е бил тайният банкер на Шеленберг. Но как всичко това обяснява снимката на Ролф в „Берхтесгаден“ с Химлер и Хитлер?

Лавон приготви следващата си чашка кафе с благоговението на истински виенчанин: точно определено количество гъста сметана, захар — колкото да смекчи горчивата жилка. Габриел си го представи в неговия защитен апартамент в Париж, как преживява само с минерална вода и слаб чай, защото увреденият му стомах не понася нищо друго.

— След Сталинград вътре в Германия всичко се промени. Дори искрено вярващите в победата знаеха, че това е краят. Руснаците прииждаха от изток, нахлуването от запад бе неизбежно. Всеки, който беше натрупал богатство от войната, отчаяно се бореше да запази това богатство. И към кого според теб се обръщаше за помощ?

— Към швейцарските банкери.

— И Август Ролф трябва да е бил в уникалната позиция да трупа капитал от поврата във войната. От тези документи като че ли излиза, че той е бил важен агент на Шеленберг. Подозирам, че нацистките шефове трябва да са ценили много високо хер Ролф.

— Някой, на когото са могли да разчитат да се погрижи за парите им?

— Техните пари. Техните откраднати съкровища. Всичко.

— Ами какво ще кажеш за списъка с имената и номера на банкови сметки?

— Според мен трябва да приемем, че това са немски клиенти. Ще ги проверя в нашата база данни, за да разберем дали не са известни членове на СС и на Нацистката партия, но подозирам, че това са псевдоними.

— Възможно ли е тези сметки да са регистрирани и някъде другаде в банковите папки?

Лавон поклати отрицателно глава:

— Както е обичайно, истинската самоличност на собствениците на секретни банкови сметки е известна само на висши служители на една банка. Колкото по-известен е клиентът, толкова по-малко хора знаят името, съответстващо на номера на сметката. Ако тези банкови сметки са принадлежали на нацисти, съмнявам се, че за тях е знаел някой друг, освен Ролф.

— Щом е запазил списъка през всичките тези години, това означава ли, че сметките все още съществуват?

— Предполагам, че е възможно. В много голяма степен зависи от това кой е бил собственикът им. Ако собственикът на банковата сметка е успял да се измъкне от Германия в края на войната, тогава се съмнявам, че сметката му все още съществува. Но ако собственикът е бил арестуван от съюзниците…

— Тогава е възможно неговите пари и ценности да са все още в трезора на банката на Ролф.

— Възможно, но малко вероятно.

Лавон събра документите и снимките и ги пъхна обратно в плика. После вдигна поглед към Габриел и каза:

— Аз отговорих на всичките ти въпроси. Сега е време и ти да отговориш на някои от моите.

— Какво искаш да знаеш?

— Всъщност само едно нещо — отвърна Лавон, като вдигна високо плика. — Бих искал да знам какво, по дяволите, правиш ти със секретните папки на Август Ролф?

* * *

Лавон не харесваше нищо повече от една хубава история. Винаги е било така. По време на операцията „Черният септември“ двамата бяха споделяли близостта на лишените от сън: Лавон не можеше да спи заради болките в стомаха, Габриел — заради неспокойната си съвест. Габриел си го представи — съвсем измършавял, седнал със скръстени крака на пода, пита какво е усещането да убиваш. И Габриел беше споделил това с него — защото имаше нужда да каже на някого.

— Няма Бог на този свят — бе рекъл Лавон. — Има само Шамрон. Шамрон решава кой ще живее и кой ще умре. И праща момчета като теб да изпълнят ужасната му мъст.

И сега, както тогава, Лавон не гледаше Габриел, докато той разказваше своята история. Беше вперил поглед в ръцете си и непрекъснато въртеше запалката между подвижните си кутрета, докато Габриел свърши.

— Имаш ли списък на картините, които са били взети от тайното хранилище?

— Имам, но не знам доколко е точен.

— В Ню Йорк има един човек. Той е посветил живота си на темата за откраднатите от нацистите произведения на изкуството. Познава съдържанието на всяка открадната колекция, на всеки банков превод, знае за всяко намерено произведение, за всяко липсващо все още. Ако някой знае нещо за колекционерските навици на Август Ролф, то това е той.

— Действай тихо, Ели. Много тихо.

— Скъпи ми Габриел, аз не знам друг начин.

Облякоха палтата си и Лавон го съпроводи през Юденплац.

— Дъщерята знае ли нещо по този въпрос?

— Все още не.

— Не ти завиждам. Ще ти се обадя, когато науча нещо от моя приятел в Ню Йорк. А междувременно иди в хотела и си дай малко почивка. Не изглеждаш добре.

— Не си спомням кога съм спал за последен път.

Лавон поклати глава и сложи малката си ръка на рамото на Габриел:

— Пак си убил някого, Габриел. Виждам го, изписано на лицето ти. Белега на смъртта. Иди в стаята си и си измий лицето.

— А ти бъди добро момче и пази гърба си.

— Бях свикнал да пазя твоя.

— Ти беше най-добрият.

— Ще ти издам една малка тайна, Габриел. Все още съм най-добрият.

С тези думи Лавон се обърна и изчезна сред тълпата на Юденплац.

* * *

Габриел отиде пеш до италианското ресторантче, където за последен път се бе хранил със своите Леа и Дани. За първи път след десет години той застана на мястото, където колата бе експлодирала. Погледна нагоре и видя шпилът на катедралата „Свети Стефан“ да се рее над покривите. Внезапно задуха вятър; Габриел вдигна яката на палтото си. Какво беше очаквал да изпита? Мъка? Ярост? Омраза? За голяма своя изненада, не почувства нищо особено. Обърна се и тръгна в дъжда обратно към хотела.

* * *

Под вратата бе пъхнат екземпляр на „Ди Пресе“, който лежеше на пода в малкото преддверие. Габриел го вдигна и влезе в спалнята. Анна все още спеше. По някое време бе свалила дрехите си и в неясната светлина сияйно бялата кожа на рамото й се открояваше на фона на завивките. Той пусна вестника на леглото до нея.

Изтощението изведнъж го овладя. Имаше нужда от сън. Но къде да легне? На леглото ли? До Анна? До дъщерята на Август Ролф? Какво знаеше тя? Какви тайни бе скрил от нея баща й? Какви тайни бе скрила тя от Габриел?

Спомни си какво му бе казал Джулиан Ишърууд в Лондон: „При всички случаи смятай, че тя знае повече за баща си и за неговата колекция, отколкото ти казва. Дъщерите имат склонност да защитават бащите си дори когато ги смятат за пълни негодници.“

Не, помисли си той, няма да легна да спя до Анна Ролф. В дрешника намери допълнително одеяло и още една възглавница и си направи надве-натри легло на пода. Все едно че лежеше върху плоча от студен мрамор. Пресегна се и без да поглежда, опипа пухения юрган, търсейки вестника. Тихо го разтвори, за да не я събуди. На първа страница имаше статия за убийството на швейцарския писател Емил Жакоби в Лион.