Даниъл Силва
Английският убиец (16)

15.
Париж

Галерия „Мюлер“ се намираше на завоя на малка уличка, между Рю Фобур Сен-т-Оноре и Авеню дьо л’Опера. От едната й страна се бе настанил търговец на мобилни телефони, а от другата й страна имаше бутик за изискано мъжко облекло, което никой мъж не би облякъл. На вратата се виждаше табелка с изписан на ръка четлив надпис в синьо: само с предварителна уговорка. Зад плътното нечупливо стъкло на витрината имаше два малки декоративни натюрморта с цветя, рисувани от второстепенни френски художници от осемнайсети век. Габриел не харесваше художниците на натюрморти с цветя. Три пъти се бе съгласявал да реставрира картини от този период. И всеки път работата се оказваше връх на скуката.

За свой наблюдателен пункт Габриел избра хотел „Лоран“, малък хотел, разположен на петдесет ярда северно от галерията на отсрещната страна на улицата. Регистрира се под името Хайнрих Кивер и нае малка мансарда, която миришеше на разлят коняк и застоял цигарен дим. На рецепцията каза, че е немски сценарист. Че е дошъл в Париж, за да преработи един сценарий за филм, в който действието се развива във Франция по време на войната. Че ще работи много в стаята си и не иска да го безпокоят. Пийна в хотелския бар и направи дебелашки опити да флиртува със сервитьорката. Навикваше камериерките, когато се опитваха да почистят стаята му. Крещеше на момчетата от румсървиса, щом не му доставеха кафето достатъчно бързо. Много скоро целият хотелски персонал и повечето от гостите на хотел „Лоран“ знаеха за смахнатия шваба писател в мансардата.

На път за Париж той бе слязъл на летището в Ница, бе оставил наетия мерцедес и бе наел едно рено. Служителят на „Коли под наем“ се казваше Анри, евреин от Прованс, чието семейство бе оцеляло по време на Холокоста. Според речника на Офиса Анри беше sayan — доброволен помощник. По света имаше хиляди такива sayanim — банкери, които снабдяваха с пари действащите агенти на Офиса, хотелски служители, които можеха да им осигурят квартира, лекари, които можеха без много шум да ги лекуват, ако бяха ранени или болни. Що се отнасяше до Анри, той попълни обичайните документи и предостави реното на Габриел по такъв начин, че никой да не може да го проследи.

Скоро след като пристигна в Париж, Габриел неохотно се свърза с шефа на местния клон на организацията, който се казваше Узи Наво. Наво имаше руса коса с рижав оттенък и телосложение на борец. Беше един от преданите съратници на Шамрон и ревнуваше Стареца заради привързаността му към Габриел. В резултат на това Наво мразеше Габриел така, както по-малкият син мрази батко си, и при всяка възможност му забиваше нож в гърба. По време на тяхната среща на една пейка до фонтана в парка на Тюйлери двамата се държаха хладно и официално, подобно на воюващи генерали, които преговарят за прекратяване на огъня. Наво даде да се разбере, че според него парижкият клон може да се справи с такава проста работа като едно наблюдение и без помощта на великия Габриел Алон. Той също така не беше доволен от факта, че Шамрон го е държал в неведение за причините, поради които един парижки търговец на картини трябваше да бъде поставен под наблюдение от Офиса. Габриел стоически запази спокойствие и докато слушаше тихата тирада на Наво, хвърляше парчета от франзела на гълъбите и от време на време кимаше съчувствено. Когато двайсет минути по-късно Наво си тръгна, вбесен, по настланата с чакъл алея, Габриел си бе уредил всичко необходимо: агенти, които да извършват наблюдението, радиоканали със секретни честоти, коли, подслушвателна апаратура, „Берета“ 22-и калибър.

* * *

В продължение на два дни го наблюдаваха. Работата не бе особено трудна; дори да бе престъпник, Мюлер не се държеше като такъв. Всяка сутрин пристигаше в галерията в девет и четиридесет и пет минути и в десет вече беше готов да приема клиенти. В един и половина следобед затваряше галерията и отиваше в един и същи ресторант на Рю де Риволи, като по пътя спираше само веднъж — да си купи вестници от една и съща будка.

Първия ден го следеше един тъпоумен агент на име Одед. На втория ден го замести източено момче на име Мордекай, което мръзнеше на една маса на тротоара. След обяда то последва Мюлер до галерията, а после се качи в хотелската стая на Габриел, за да докладва.

— Кажи ми нещо, Мордекай — рече Габриел. — Какво обядва той днес?

Слабото лице на агента се издължи още повече от неодобрителна гримаса:

— Морски дарове. Огромно плато. Истинска касапница.

— А ти какво яде, Мордекай?

— Яйца и pommes frites^[1].

— И как бяха?

— Биваше ги.

Вечерният график на Мюлер също бе предсказуем. Стоеше в галерията до шест и половина. Преди да си тръгне, оставяше тъмнозелена найлонова торба с боклук на тротоара за нощното сметосъбиране, а след това вървеше пеш сред множеството по Шан-з-Елизе до кинотеатър „Фуке“. Първата вечер Одед прибра торбичката с боклука и я занесе в стаята на Габриел, а Мордекай проследи търговеца на картини до кинотеатър „Фуке“. На втората вечер двамата агенти си размениха ролите. Докато Мюлер си пийваше шампанско сред многобройните зрители, Габриел се зае с незавидната задача да прерови боклука му. Беше обикновен като дневния график на Мюлер: изхвърлени факсове на пет-шест езика, поща без значение, угарки от цигари, изцапани салфетки и утайка от кафе.

След киното Мюлер се разхождаше бавно по тихите странични улички на Осми арондисман^[2] и след лека вечеря в едно бистро, поемаше към апартамента си. След две такива вечери Одед се разбунтува:

— Той може просто да е швейцарски търговец на картини, който не се занимава много с картини. Може би вие просто си губите времето… и нашето.

Но възраженията на Одед и на останалата част от малкия екип не спряха Габриел. Малко след полунощ той видя от прозореца на стаята си в хотел „Лоран“ как една камионетка без регистрационен номер спря до тротоара пред галерията. След това действието се разви плавно и гладко като режисиран танц. От камионетката излязоха двама мъже. Двайсет секунди по-късно те влязоха с взлом в галерията и изключиха алармената система. Цялата работа им отне по-малко от минута. После двамата мъже се измъкнаха от галерията и се качиха на камионетката. Задните светлини блеснаха два пъти и тя потегли.

Габриел се извърна от прозореца, вдигна телефонната слушалка и набра номера на галерията. След като сигналът прозвуча два пъти, се включи телефонният секретар. Габриел остави слушалката на масата до телефона и засили звука на малко портативно радио. След няколко секунди можеше да чуе записа на телефонния секретар — гласът на Вернер Мюлер обясняваше, че галерията ще бъде отворена за клиенти в десет часа на следващата сутрин. Моля позвънете, за да си уговорите среща.

* * *

На жаргона на Офиса микрофончето, скрито в галерията на Мюлер, се наричаше стъкло. Скрито сред електронните части на телефона, то имаше достатъчен обхват да покрие телефонните разговори на Мюлер, както и разговорите, които се провеждаха в самата стая. Тъй като се захранваше от телефона, нямаше нужда от батерия и можеше да остане на мястото си неограничено време.

На следващата сутрин при Мюлер не пристигнаха перспективни клиенти, нито някой му се обади по телефона. Самият той позвъни два пъти — веднъж в Лион, за да попита дали една картина е на разположение, и втория път — на своя хазяин, за да се оплаче от водопроводната инсталация в апартамента си.

На обяд слушаше новините по радиото. Обядва в същия ресторант по същото време и късно следобед се върна в галерията. В пет часа някой му позвъни по телефона: жена, английски със скандинавски акцент, търсеше скици на Пикасо. Мюлер любезно й обясни, че в неговата колекция няма скици на Пикасо, нито пък каквито и да било картини от него, и бе достатъчно любезен да й даде имената и адресите на двама конкуренти, при които тя можеше да има повече късмет.

В шест часа самият Габриел реши да се обади по телефона. Набра номера на галерията и заговори припряно и развълнувано на френски: попита хер Мюлер дали има натюрморти с цветя от Сезан.

Мюлер прочисти гърлото си:

— За нещастие, мосю, нямам картини на Сезан.

— Странно. Знам от сигурен източник, че сте имали няколко картини на Сезан.

— Вашият сигурен източник има грешка. Bonsoir, monsieur.

Връзката прекъсна. Габриел остави слушалката и отиде при Одед до прозореца. След малко търговецът на картини излезе навън в падащия сумрак и огледа уличката в двете посоки.

— Видя ли това, Одед?

— Личи си, че здравата се е изнервил.

— Все още ли смяташ, че е търговец на картини, който не продава много картини?

— Както изглежда, не му е чиста работата, но защо едно такова обаждане ще опъне нервите му?

Габриел се усмихна и не отговори. Шамрон наричаше това „да пъхнеш камъче в обувката на някого“. Отначало то просто го дразни, но не след дълго на мястото се появява открита рана. Остави камъчето достатъчно дълго и скоро обувката на човека ще се напълни с кръв.

Пет минути по-късно Вернер Мюлер заключи галерията си за през нощта. Вместо да остави торбичката с боклука на обичайното място, той я пусна у съседите си, пред бутика за мъжко облекло. Тръгна към кинотеатър „Фуке“, но на няколко пъти погледна назад през рамо. Не забеляза призрачно слабата фигура на Мордекай, който вървеше след него по другия тротоар. Вернер Мюлер има рана, която бере. Скоро обувката му ще се напълни с кръв, помисли си Габриел.

— Одед, донеси ми боклука му.

* * *

Края на седмицата Мюлер прекарваше по същия предсказуем начин, както и работните дни. Той имаше куче, което яростно лаеше. Одед, който следеше работата на бръмбара от една закрита кола, паркирана зад ъгъла, страдаше от хронично главоболие. Той попита Габриел дали не може да вземе под наем една „Берета“, да убие кучето и да приключи въпроса. А когато Мюлер изведе кучето на разходка край реката, Одед умоляваше за разрешение да хвърли животното зад дигата.

В събота пристигането на една скъпоплатена проститутка на име Вероник наруши скучното ежедневие. Тя пляскаше Мюлер. Той плачеше и я наричаше мама. Кучето лаеше пронизително. След два часа Одед, който се смяташе за нещо като човек с богат жизнен опит, трябваше да напусне наблюдателния си пост в колата, за да глътне малко свеж въздух и да пийне нещо в барчето на отсрещната страна на улицата.

— Световно чукане! — каза той по-късно на Габриел. — Клиничен случай на поквара. Момчетата от „Психологически операции“ на булевард „Кинг Саул“ ще трябва задължително да чуят този запис.

Когато сивото и влажно понеделнишко утро изгря над Париж, Одед бе най-доволният човек на света. Последва още една последна разправия с кучето, Мюлер затръшна вратата на апартамента си и пое към улицата. Одед го наблюдаваше иззад прозореца от тъмно стъкло на колата за наблюдение, а на лицето му бе изписана истинска омраза. След това вдигна радиото до устните си, за да се свърже с Габриел в хотел „Лоран“.

— Както изглежда, Ромео се отправи към галерията. Вече е твой проблем.

И в този момент кучето отново залая, няколко насечени джафкания, сякаш загърмя снайпер, а след това последва масиран преграден артилерийски огън. Одед свали слушалките и стисна главата си с ръце.