Даниъл Силва
Английският убиец (18)

17.
Париж

Габриел реши, че е време да поговори с Вернер Мюлер. На следващата сутрин позвъни в галерията.

— Мюлер. Bonjour.

— Говорите ли немски?

— Ja.

Габриел премина от френски на немски:

— Интересувам се от една картина, която видях на витрината на вашата галерия през уикенда.

— Коя картина?

— Натюрморта с цветя на Жан-Жорж Ирн.

— Да, прелестна е, нали?

— Наистина. Питах се дали няма да е възможно да я видя по някое време днес.

— Опасявам се, че днес съм доста зает.

— О, наистина ли?

Габриел бе следил всички разговори с галерията за последните седемдесет и два часа и беше съвсем сигурен, че Мюлер би могъл да намери време за една среща.

— Нека само да погледна графика си за днес. Можете ли да изчакате един момент?

— Разбира се.

— Да, ето го. Както изглежда, една среща за днес следобед неочаквано е била отменена.

— Какъв късмет!

— След колко време ще можете да дойдете?

— Всъщност в момента съм наблизо. Мога да дойда при вас до десет-петнайсет минути.

— Прекрасно! А името ви?

— Улбрихт.

— Очаквам ви с нетърпение, хер Улбрихт.

Габриел прекъсна връзката. Набързо събра багажа си, пъхна „Беретата“ в колана на панталона си, след това огледа за последен път стаята, за да се увери, че не е оставил никакви следи след себе си. Преди да тръгне, отиде до прозореца и хвърли един поглед надолу към галерията. Някакъв мъж звънеше на вратата — среден на ръст, с тъмна коса, с дипломатическо куфарче в дясната ръка. Навярно срещата на Мюлер в края на краищата не е била отменена. Габриел набързо изрови камерата си и изразходва цялата ролка, като направи снимки на неочаквания посетител. Извади филма, пъхна го в джоба си и върна камерата в куфара.

Администраторът на рецепцията многословно изрази съжалението си, че хер Кивер си тръгва толкова скоро. Попита дали му е вървяла работата тук и Габриел отговори, че времето много скоро ще покаже.

Навън дъждът безшумно намокри лицето му. Реното бе паркирано на улицата зад ъгъла, две квитанции за глоба бяха прикрепени на предното стъкло с помощта на чистачките. Габриел ги пъхна в джоба си и пусна чантата в багажника.

Погледна часовника си. Бяха изминали дванайсет минути, откакто двамата с Мюлер говориха по телефона. Трябваше да закъснее няколко минути — германецът би очаквал това. Два пъти обиколи блока от сгради, за да разбере дали не го следят, след това отиде до галерията и натисна звънеца. Мюлер му отвори вратата.

— Добро утро, хер Улбрихт. Вече бях започнал да се притеснявам за вас.

— Всъщност малко се затрудних, докато намеря отново мястото.

— Значи не живеете в Париж?

— Тук прекарвам отпуска си. Аз съм от Дюселдорф.

— Разбирам. — Мюлер театрално плесна с ръце. — Значи искате да погледнете по-отблизо Ирн. Напълно ви разбирам. Това е една направо великолепна картина. Прекрасно допълнение към всяка колекция. Нека да я сваля от витрината. Изчакайте един момент.

Докато Мюлер се занимаваше с картината на Ирн, Габриел огледа стаята. Обикновена галерия, много обикновени картини. В дъното на стаята се намираше бюрото на Мюлер, старинно, ръчно боядисано, а на пода до него се виждаше дипломатическо куфарче.

Мюлер свали картината от поставката й на витрината. Беше малка картина, около шейсет на трийсет и пет сантиметра, и Мюлер изобщо не се затрудни с рамката. Сложи я на покрит с филц подиум в центъра на стаята и включи допълнителното осветление.

Габриел се премести по-напред, за да разгледа платното и мимоходом погледна навън през предния прозорец на галерията. Нещо в кафенето на отсрещната страна на улицата привлече погледа му. Нещо, което му беше познато, някакво проблясване — нищо повече.

Той насочи вниманието си към платното и промърмори няколко любезни думи за специфичния почерк на художника и за Изкуството на щриха.

— Вие, изглежда, разбирате доста добре от изкуство, хер Улбрихт — каза Мюлер.

— Достатъчно, за да харча всичките си пари за картини, които всъщност не мога да си позволя — отвърна Габриел и двамата мъже се засмяха добродушно и с разбиране.

Габриел вдигна поглед от картината на Ирн и отново погледна през прозореца към кафенето. Ето че то отново се появи — усещането, че и преди е виждал нещо или някого. Огледа внимателно масите под сенника и тогава го видя. Мъжът сгъна вестника си, изправи се и бързо си тръгна. Човек, който бързаше, който бе закъснял за важна среща. Габриел го бе виждал и по-рано.

Човекът, който току-що бе напуснал галерията…

Габриел се обърна и хвърли поглед на дипломатическото куфарче. След това отново погледна през прозореца навън, но мъжът бе завил зад ъгъла и вече го нямаше.

— Нещо не е наред ли, хер Улбрихт?

Габриел го сграбчи за ръката над лакътя:

— Напуснете галерията! Веднага!

Търговецът на картини дръпна ръката си и успя да се освободи от хватката на Габриел. Оказа се удивително силен.

— Не ме докосвай, ти си луд!

Габриел отново го сграбчи за ръката, но той пак се измъкна:

— Махай се оттук или ще повикам полицията.

Той би могъл лесно да надвие Мюлер, но прецени, че няма време за това. Обърна се и бързо тръгна към вратата. Когато стигна до нея, Мюлер бе освободил електронните ключалки. Габриел излезе на улицата и тръгна по посока на хотела.

И тогава бомбата избухна — оглушителен взрив, който събори Габриел на земята. Той се изправи и тръгна отново, докато звукът от експлозията отекна покрай изящните фасади на къщите по околните улици. След това се чуха звуци, наподобяващи падането на проливен тропически дъжд, но всъщност това бяха само стъклата на хилядата счупени прозореца, които се изсипаха на паважа. Той вдигна ръце да предпази лицето си, но след няколко секунди пръстите му почервеняха от собствената му кръв.

Пороят от счупени стъкла спря, ехото от експлозията затихна в далечината. Габриел потисна импулсивното си желание да погледне назад към опустошението. И по-рано бе виждал резултатите от избухването на бомба на улицата и можеше да си представи картината зад гърба си. Горящи коли, почернели сгради, опустошено кафене, трупове и кръв, стъписаните погледи на оцелелите. Затова свали ръце от лицето си, скри ги в джобовете на сакото и продължи да върви напред с наведена глава, а в ушите му пищеше ужасяващата тишина.