Следващата среща на Ирина с Наташа Маякова беше лице в лице. Наташа имаше собствена школа за актьорско майсторство, в която работеха четирима инструктори, а самата тя водеше занятия един път седмично. Ирина се записа именно в нейната група.

Естествено, трябваше да се подложи на първоначално прослушване. Но това не й създаде особени проблеми, тъй като постоянното балансиране между Валери и Марс неусетно я беше превърнало в актриса, при това доста добра. Откри, че не изпитва сценична треска. Избра откъс от „Три сестри“ на Чехов — това й се струваше особено подходящо за случая. Вероятно беше чела добре, тъй като на следващия ден я уведомиха, че е приета в класа на Маякова.

Групата се състоеше от шест жени. Събираха се в една прашна задна стаичка на новия Московски театър, който Ирина харесваше далеч по-малко от стария.

Записа се под друго име, разбира се. Целта й беше да разкрие естеството на отношенията между Валери и Наташа Маякова, а след това да го използва срещу него и да измъкне информацията за „Бялата звезда“, от която се нуждаеше Марс. В групата се представи като Катя Бороская, а Марс с удоволствие й предостави фалшивите документи, необходими за записването. Не я попита защо са й необходими тези документи, а и тя не му каза. Все още беше много рано.

— Искам да се чувстваш като свободен агент — подхвърли й той. — Имам ти пълно доверие.

На първата лекция Наташа Маякова им каза, че този клас не би бил възможен без перестройката. Каза го с гордостта на момиченце, на което са разрешили да закъснее чак до полунощ. Ирина намери думите й за противно наивни и дори опасни.

— Тук ще изучаваме творчеството на известни американски драматурзи като например Едуард Олби — продължи Наташа. — Избрах него, тъй като в пиесите „Малката Алис“ и „Деликатно равновесие“ ясно се усеща влиянието на Чехов. Екзистенциалистичният ужас на героите на Олби се доближава до онова отчаяние, което присъства в „Три сестри“ и „Вишнева градина“. И двамата прекрасно владеят динамиката на инерцията, магическото й влияние върху публиката.

Наташа поиска от ученичките си сами да извършат „студения прочит“, после добави:

— Предпочитам този метод, тъй като възнамерявам да ви хвърля в дълбоката вода без никакво предупреждение…

Избра две от тях да четат откъси от „Кой се страхува от Вирджиния Улф“, едната се оказа Ирина. Падна й се ролята на Марта — същата, която беше гледала в един малък авангарден театър на Кеймбридж, при това в изпълнение на Елизабет Тейлър. Спомни си как седеше в затъмнения салон сред американските студенти, а душата й се изпълваше с невероятното чувство за пълна свобода… Усети миризмата на пресни пуканки, отново изпита чувството, че плува гола в кристалните води на планинско езеро… После пред очите й се появи изразителното лице на Елизабет Тейлър, реалността се стопи и стана далечна, далечна…

Часът свърши, Наташа Мякова я помоли да остане. Ирина моментално застана нащрек, имаше чувството, че е разкрита и ще се наложи да мине в защита.

— Имаш ли време за чаша чай? — попита актрисата, когато останаха сами.

Беше доста късно и се принудиха да слязат в нощния бар на хотел „Метропол“ — едно от малкото московски заведения, което беше отворено след полунощ. Московчани обичаха да идват тук, тъй като преди години хотелът е бил любимото място на Ленин — в просторните му зали титанът на революцията изнасял своите пламенни беседи. Днес обаче хотелът изглеждаше стар и занемарен, позлатата по стените отдавна се беше напукала и плачеше за обновление.

Поръчаха, после Наташа се облегна назад и започна:

— Катя, искам да си поговорим, тъй като бях впечатлена от начина, по който четеш Олби… — разбърка захарта в чашата си и някак разсеяно добави: — Финландска… Неотдавна научих, че внасяме дори захар… Не мога да разбера защо в тази страна никога няма достатъчно захар, а млякото е рядко срещан лукс. Къде изчезват огромните количества, които се произвеждат? Говори се, че „Бялата звезда“ отвлича камиони и цели влакови композиции, но според мен това са само слухове.

Ирина замълча, правилно преценила, че Наташа не търси отговор на въпросите си, а просто разсъждава на глас. Същевременно не я изпускаше от очи. Наташа беше истинска красавица: руса, синеока, с динамични черти на лицето, което би било агресивно, ако не беше меко очертаната уста. Ирина мразеше това лице.

— „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ е трудна пиеса — продължи Наташа, отпи глътка чай и сбърчи нос. — Слаб е, такъв трябва да предлагат само на туристите. — На лицето й се появи приятелска, някак срамежлива усмивка, която накара Ирина да потръпне от изненада. — Героите също са особени, някак прекалено американски… — замълча, сякаш се колебаеше дали да продължи, после тръсна глава: — Но ти се справи с Марта много добре, бих казала — дори отлично…

— Благодаря — отвърна Ирина. В душата й се промъкнаха гняв и ревност, предизвикани от свободното поведение на актрисата, която очевидно можеше да се справи с всякаква ситуация.

— Несъмнено си усетила, че Марта се нуждае от известна доза вътрешен гняв, който — като чайник, забравен на печката, всеки миг може да се възпламени… — Наташа вдигна глава към Ирина, паузата беше точно премерена, както се полага на добър актьор. — Но у теб се долавя истински гняв, Катя… В душата ти бушува океан от ярост и именно той ти позволява да изградиш реалния образ на Марта… Точно за тази ярост искам да си поговорим. Питам се дали съзнаваш, че си безнадеждно затънала в нея?

Ирина не знаеше какво да отговори. Понечи да приеме думите на Наташа като обида, но после си спомни за натрапчивия кошмар от сънищата си, за насечената от решетки луна… От него излизаше с цената на огромни усилия, събуждаше се с главоболие и световъртежи. Възможно ли е това състояние да се дължи на яростта? Погледна Наташа Маякова с ново подозрение. Просто защото дори дългогодишните й приятелки не бяха й задавали толкова интимен и обезпокояващо точен въпрос…

— И това ли е част от идеите ти за перестройката? — язвително попита тя.

Наташа се засмя, на лицето й отново се изписа онази очарователна свенливост, която объркваше Ирина.

— О, не — отвърна с въздишка тя. — Това са пълни глупости. Говоря ги просто защото моите ученици очакват нещо от тоя сорт… То им помага да се отпуснат.

— Опасни глупости! — натъртено рече Ирина и мрачно поклати глава.

— Така ли? С какво са толкова опасни?

— С това, че внушават заблуди. Че трябва да сме доволни, защото са ни позволили да тичаме без каишка из градината…

— Какво лошо има в това?

— Всичко! — тръсна глава Ирина. — Въпросът не е в каишката, а във факта, че все още ни третират като палета. Джаф, джаф!

Наташа поръча водка и „закуски“ — чиния с типични за Русия мезета. Проговори едва когато отново останаха сами:

— Олга, Маша и Ирина — трите Чехови сестри, часове наред мечтаят как един ден ще заминат за Москва… Не го правят, разбира се. А ние чак в края на пиесата разбираме, че всъщност живеят само на няколко километра от столицата. Мисля, че точно това състояние имаш предвид…

Ирина отново изпита желанието да се разкрещи, да скочи на крака и да попита: „Какво правиш с Валери Бондасенко? Следобед ли го чукаш, преди репетиция? Или споделяш леглото му нощем, когато мен ме няма?“

„Невъзможно! Чудовищно! Но защо мисля само за това?!“ Запази самообладание с цената на огромни усилия, неволно си даде сметка, че отново е на ръба на нервната криза. Тръсна глава да прогони мрачните мисли и каза:

— Колко си самодоволна, Господи! Убедена си, че знаеш каква си, че знаеш точно какво вършиш! Ръководиш малката си театрална школа с твърдото убеждение, че по този начин допринасяш за статута на жените в нашето общество. Но на практика се заблуждаваш, при това много дълбоко!

Ти си част от системата, точно както КГБ. Дори си по-опасна, защото всеки знае с какво се занимава КГБ. Докато ти се представяш за нещо, което не си… Подкрепяш системата с твърденията, че твоите ученици са свободни, внушаваш им, че за новия си статут трябва да благодарят именно на системата. Какво на практика е твоето послание? Не се оплаквайте, бъдете доволни, вършете това, което ви се казва! Вижте колко сте добре, колко сте свободни! Пълни глупости, драга!

— Предполагам, че ще искаш да напуснеш групата ми — въздъхна Наташа и довърши чая си.

— Нищо подобно. Мога да търпя глупостите, стига действително да овладея актьорското майсторство.

— Няма да са ти необходими кой знае колко уроци — отбеляза Наташа, докато им поднасяха водката и мезето.

Хапнаха и пийнаха, над масата се възцари мълчание. Ирина внимателно оглеждаше чуждестранните туристи, особено облеклото им. Винаги беше мечтала за хубави дрехи. Все още помнеше как се отби в един магазин за галантерия в Бостън и поиска да премери изящното копринено боди, което видя на витрината. Никога нямаше да забрави приятното, почти еротично чувство, което я обзе при докосването на божествената материя. Хвърли скрит поглед към Наташа и изведнъж изпита непреодолимо желание да сподели декадентските си мисли с нея. Душата й болезнено се сви, искаше й се да се разтвори към света, към близки хора…

— На сцената се стремим да правим разлика в персонажите — меко промълви Наташа. — Разликата между главните и второстепенните роли… Тази вечер ти доказа, че имаш талант за това…

Каза го с такава топлота и сърдечност, че Ирина без да иска промълви:

— Извинявай…

— Няма за какво — въздъхна Наташа и избърса устните си с книжна салфетка. — Предполагам, че напълно заслужавам упреците ти… От студентските години насам не бяха ме кастрили така безжалостно… Моят преподавател беше гениален актьор, но в класната стая — истински садист. Обожавах го, почти припаднах от радост, когато ме прие в групата си. После само ревях… Нощем се мятах в леглото, в главата ми кънтеше безпощадната му критика. Бях готова на всичко, за да получа дори една-единствена похвала…

— И получи ли я? — попита Ирина.

— Да, макар и по косвен начин — отвърна Наташа и поръча по още една водка. — Станах завършена актриса. Той искаше от мен само това, нищо друго… Веднъж призна, че само у мен виждал истински заложби, другите студенти били безлична маса… И правеше всичко възможно да развие тези заложби.

— Като те е карал да страдаш?

— Като ме принуждаваше да надникна в душата си, да потърся скъпоценната искра в дълбините й… — Наташа замълча, докато келнерката заменяше празните чаши с пълни, после леко поклати глава: — Знаеш ли, Катя, аз бях сираче… Израснах в държавно сиропиталище. В душата ми тежеше огромна буца лед, изпитвах силен гняв, но не знаех срещу кого… Не знаех дали родителите ми са мъртви, или просто са ме захвърлили. Но и в двата случая ги мразех — просто защото не са край мен… Тази омраза ме разяждаше отвътре, растеше като тумор…

Откъде съм се появила? Кои са майка ми и баща ми? Имам ли дядо и баба? Въпроси, на които повечето хора имат отговори. Толкова обикновени, че никой не им обръща внимание. Но за мен те бяха грозна язва, бяха недъг, който никаква протеза не може да замени… Бях различна от другите, бях аутсайдер… Никога не забравях това. Особено тежко беше по време на ваканциите, когато всеки се събираше с близките си. Ядяха, пиеха, смееха се… Просто бяха заедно… — дълбоко концентрирана, Наташа сякаш беше забравила за съществуването на Ирина. Ирисите на очите й станаха някак тъмни и безпомощни. — Помня всичко, дявол да го вземе! Проклятието на актьора е, че никога нищо не забравя!… — пръстът й леко докосна ръба на чашата. — Когато бях малка, страшно много ми се искаше някой да ми пее приспивна песничка… Може би майка, запомнила простите думи на песничката от своята майка… Може би баща, който да ме сложи на коляното си и да ми разказва приказки за вълци и призраци, за царски дъщери…

Ръката й блъсна чашата с такава сила, че водката се разля по покривката.

— Остави я! — дрезгаво заповяда тя, видяла как Ирина се опитва да попие мокрото петно със салфетката. — Важното е да знаеш, че е тук… Като спомените!

В очите й блестеше мрачна, дори отчаяна решителност. Сърцето на Ирина, се сви. Странно, помисли си тя. Хората често се оказват съвсем различни от това, което мислиш за тях. Наташа изглеждаше толкова щастлива в прегръдката на Валери, толкова самоуверена на сцената! А сега — на ръба на отчаянието и с просълзени очи — признава, че е самотна и нещастна… За миг Ирина забрави омразата си, заряза ролята, която играеше.

— Добре ли си? — попита загрижено тя и се наведе над масата.

— Какво те кара да мислиш, че не съм? — сопнато отвърна Наташа.

— Гледаш така, сякаш искаш да убиеш някого.

— Интересно… — проточи Наташа. — Същото си помислих и аз за теб, когато четеше репликите на Марта…

— Така ли? — стреснато я изгледа Ирина и неволно потръпна. „Господи, нима е възможно?! Появих се с намерението да унищожа тази жена, а сега изведнъж разбирам, че бихме могли да бъдем дори приятелки! Сигурна съм, че ще ме разбере правилно, ако й кажа какво съм изпитала в Бостън! Наистина ще ме разбере и едва ли ще тича да ме натопи в КГБ за еретичните мисли! Господи, нима нещастието наистина обединява хората? Животът понякога предлага изненади…“ — Мисля, че ще изпия още една водка — меко промълви тя.

— И аз — кимна Наташа. — Но този път ще поръчаме старка, искаш ли? — имаше предвид една особено силна разновидност на руската водка.

Изпиха по две чашки старка, хапваха от мезето. Мълчаха, но в това мълчание вече се усещаше една особена, успокояваща интимност.

— Знаеш ли, Катя — въздъхна най-сетне Наташа. — Пожелах да се срещнем насаме, защото като те гледах как четеш репликите на Марта, виждах себе си… Сякаш бях изправена пред вълшебно огледало, което ме връщаше в миналото. Признавам, че успя да ме разтърсиш здравата! Трябва да опозная това момиче, рекох си… Нямам семейство, нямам близки… Защо да не се опознаем? Може пък да станем приятелки, да прекараме и Великден заедно…

— Не си омъжена, така ли? — попита Ирина. Въпросът й беше по-скоро отражение на това, което би попитала в случай, че Наташа се окаже семейна: „Имаш си мъж, защо тогава спиш с Валери?“ Изпита остра нужда от яснота и сигурност, даваше си сметка, че контактът с Наташа прилича на пътуване с лодка в бурно море. Всяко разклащане на вълните намаляваше сигурността й, тласкаше я навътре, към тайнствените изумрудени дълбини…

— Работата е там, че винаги съм се оказвала прекалено красива, за да се получи нещо сериозно — усмихна се Наташа. — Мъжете се лепят за мен като мухи на мед. А аз така и не успях да разбера дали виждат у мен нещо друго, извън физическата красота… Те откликват единствено на лицето, на тялото ми… Аз си зная, че притежавам и други качества, но дали го знаят те? На този въпрос така и не успях да получа отговор…

— Но на твое място аз бих помислила за семейство — отбеляза Ирина. — Самотна си, а на света все пак има и свестни мъже…

— Трудно ми е да приемам мъжете именно защото съм самотна — въздъхна Наташа. — Искам всичко да е безупречно, всичко да е съвършено… Ами ако съпругът ме напусне? Ами ако аз реша да го напусна? Страхувах се от повторението на това, което бяха сторили моите родители, направо се парализирах при представата за нещо солидно и постоянно… Мисля, че не вярвам в искрените отношения между половете…

— Признавам, че и аз не вярвам — въздъхна Ирина. — Мъжете са мръсници!

— Но не можем без тях, нали? — погледна я съучастнически Наташа. — Понякога си мисля, че ги искаме именно защото са мръсници — засмя се, този път към смеха й се присъедини и изненаданата Ирина.

Помисли за Валери и сякаш нож прониза сърцето й. Отново си представи усмихнатата и очевидно щастлива Наташа, хванала го под ръка на улица „Горки“. Следеше ги от известно време насам и вече знаеше, че се срещат поне два пъти седмично. Защо ще го правят, ако не са любовници?

Или Наташа лъже, или Валери — лукавият и хитър Валери — е хвърлил примката си върху нея и иска да я използва по начина, по който използваше самата Ирина. Кое е по-вероятно? Не й беше трудно да открие отговора на този въпрос…

Два пъти в седмицата Марс Волков напускаше кабинета си, качваше се в черната чайка и заминаваше за Звездното градче — модерния жилищен комплекс на съветските космонавти.

В това нямаше нищо необичайно, тъй като беше народен представител на Голяма Москва, която включваше и предградията. А самото Звездно градче имаше голямо политическо значение в Конгреса на народните депутати.

Посещенията му се отличаваха с обичайната показност, поведението му беше като на кинозвезда: раздаваше усмивки и ръкостискания, стараеше се да очарова всички: бюрократите, които управляваха миниградчето, служителите от службата за поддръжка, които си въобразяваха, че го управляват; учените, които си въобразяваха, че управляват техническите служби, и накрая — самите космонавти, които го населяваха…

Всички жители на Звездното градче бяха доволни да го видят там, с изключение на един. Но Марс ходеше два пъти седмично там именно заради него и му отделяше почти цялото си време. Ръкостисканията с бюрократите, ослепителните усмивки, предназначени за техническия персонал, компетентните, но не особено любопитни въпроси към учените и потупването по гърба на космонавтите приключваха сравнително бързо, след което идваше ред на истинската работа. Разпитите.

Героят от злощастната мисия „Один-Галактика II“, единият от двамата жители на планетата, направили опит да стъпят на Марс, разполагаше с отделна сграда в Градчето. Тя беше напълно самостоятелна, град в градчето, разполагаше със свой собствен батальон от учени, теоретици, лекари, лаборанти и охрана. Приличаше на крепост. Изясняването на причините за провала на мисията „Один-Галактика“ беше възложено на Марс — една трудна и отговорна задача. Двадесет месеца след нещастието разследването продължаваше, резултати все още нямаше. Едно дълбоко секретно разследване.

Сградата на Героя беше на четири етажа. В приземието бяха разположени генераторите, които захранваха цялата сложна и разнообразна апаратура. Първите два етажа бяха запълнени с лаборатории и камери за изпитания, медицинският екип имаше задължението да следи физическото състояние на Героя и два пъти на ден го подлагаше на щателни прегледи: пулс, дишане, ЕКГ, ЕФГ, стресови фактори и всичко останало. Последните два етажа бяха отредени за личните нужди на Героя, доколкото ги имаше.

Подлагайки се на сложните процедури за сигурност, които сам бе въвел, Марс си помисли, че идва тук вече цяла година, още от самото построяване на сградата. Но Героя продължаваше да бъде загадка за него — такава, каквато беше при първата им среща. Не знаеше защо се получи така. Причините едва ли бяха в Героя — той приемаше разпитите с желание, а понякога дори и с нетърпение. Въпреки това обаче Марс нямаше никаква представа за това, което става в главата му, не знаеше как се чувства, какви мисли го вълнуват. Сякаш бяха изстреляли в Космоса едно нормално човешко същество, което е претърпяло някаква странна метаморфоза там, горе, за да се завърне на Земята като представител на друга планета…

Промяната беше огромна.

Разбира се, никой не забравяше травматичния ефект. Той се дължеше както на внезапната и ужасна смърт на човека, с когото беше живял в продължение на дълги месеци и на когото беше поверил живота си по време на опасната мисия, така и на шока от тежките повреди на космическия кораб, на мисълта, че мисията е провалена, на страха, че може би никога вече няма да види Земята… Едновременно с това учените продължаваха да работят и върху един друг вариант. Вариант, свързан с евентуалното въздействие на космическите лъчи, проникнали през скафандъра му. Вариант, плашещ със своята неизвестност.

Всичко това трябваше да се вземе предвид от човека, поел задължението да разпитва Героя. Марс го вършеше педантично, съвестно и внимателно, но резултатите бяха все така незадоволителни.

— Къде е? — попита той, стигнал коридора на последния етаж. Въпросът му беше отправен към Татяна — една от внимателно подбраните компаньонки пазачи на Героя.

— В басейна, другарю — отвърна жената.

— Сам ли е?

— Не, с него е Лара.

Марс кимна с глава. Героя държеше да е заобиколен от жени, а той беше последният човек на този свят, който би го лишил от желаната компания. Хора като Героя имат правото на избор, поне що се отнася до удоволствията.

Напоследък Героя все по-трудно понасяше твърдата земя под краката си и предпочиташе да е във водна среда. В това нямаше нищо чудно, особено след като учените установиха, че продължителната безтегловност е нанесла необратими поражения не само на мускулатурата, но и на костите му. През последните месеци тялото му видимо се промени. Нищо не остана от стройния и здрав младеж, фигурата му се прегърби, чертите му се разкривиха, превръщайки го в някакъв зловещ Квазимодо… Но най-странното беше, че Лара и Татяна не обръщаха никакво внимание на тази уродливост, грижите им за Героя станаха по-пламенни… Още една загадка, която Марс трябваше да дешифрира…

Първо видя Лара — една безупречна фигура, облечена в оскъдно изрязан бански костюм. Просната на ръба на басейна с морска вода, тя беше заета да храни синия делфин. Животното беше пуснато в басейна преди около шест месеца. Първоначално Марс беше категорично против този странен каприз, но Лара успя да го убеди, че Героя се нуждае от компания, която двете с Татяна не могат да му предложат…

В ушите му отекнаха странните звуци, които издаваше делфинът. Приличаха на ритмично потракване, наподобяващо цъкане с език. Преди няколко седмици, късно през нощта, скритите във водата микрофони (видеокамерите бяха безполезни в дълбокия басейн) регистрираха това потракване в два различни диапазона на звука. При последвалата проверка се установи, че Героя се намира в басейна и прави опит да общува с млекопитаещото.

Лара чу стъпките му и се обърна.

— Добро утро, другарю — поздрави го тя и продължи да храни делфина.

Марс отвърна на поздрава и насочи очи към Героя, който се беше отпуснал във водата до делфина. Неволно потръпна, принуден да признае пред себе си, че между човека и животното има твърде много прилики. Подложено на интензивна космическа радиация, тялото на Героя беше гладко и напълно обезкосмено. Пореше солената вода с онази лекота, която е свойствена за хората, израснали край морето. Привързаността му към морската стихия беше толкова силна, че на даден етап (според рапорта на Лара) сериозно се беше замислил да иска присаждането на ципи между пръстите на ръцете и краката си.

Марс така и не разбра дали намеренията му са били сериозни. Героя обичаше да изразява странни желания, охотно разиграваше всички, които следяха състоянието му. Веднъж вече беше побъркал докторите, успял незабелязано да прикрепи сърдечния монитор към тялото на делфина.

Заключението на Марс беше категорично: макар и сериозно пострадал в космическата катастрофа, Героя продължава да демонстрира изключителни умствени способности. Независимо от все по-ярко проявяващите се физически недъзи, мозъкът му работи на високи обороти както преди. Израз на това беше предпочитанието му към водата. Давайки си ясна сметка, че е обект на постоянно наблюдение, Героя бързо беше открил, че басейнът е единственото място, където може да намери уединеше, да бъде далеч от електронните очи на апаратурата.

„Аз съм като Одисей, попаднал в плен на острова на Полифем“, подхвърли един ден той. После, забелязал недоумението върху лицето на Марс, невъзмутимо добави: „Полифем е името на циклопа, победен от Одисей… Ти не се притеснявай от празнотите в познанията си… Напоследък аз просто имам достатъчно време да чета…“

А Марс така и не разбра дали забележката му е искрена, или тежи от скрита ирония.

— Добро утро, Виктор — подвикна той. — Как си днес?

— Гадно — отвърна Героя. — И не ме наричай Виктор. Нали знаеш, че не искам никакви имена тук…

— Няма как — приклекна до парапета Марс. — Нали това е твоето име? — В душата му се промъкна чувство на досада. Все същото, Господи! Все същото!

— Ще ти кажа нещо, което без съмнение ще те изненада — изръмжа Героя. — Няма да клекна пред теб. Преживях ужас, който никой смъртен не е преживявал. Но въпреки това оцелях. Жив съм, разбираш ли? Ето защо нямам никакво намерение да потъна в мрака на нощта, каквото несъмнено е твоето желание. Нямам намерение да ти спестя неприятностите… Моите другари знаят, че съм тук, знаят, че съм жив зад тези стени. Не можеш да ми сториш нищо лошо, не можеш и да ме убиеш… Защото после ще трябва да се разправяш с тях… С всичките космонавти!

— Имаш един куп привилегии — меко му напомни Марс. — Лара. Татяна. Басейнът. Делфинът. Най-вече делфинът… Аз ти ги предоставих, аз мога да ти ги отнема…

— Аз пък мога да млъкна — отвърна Героя. — Мога да престана да разговарям с теб, а и с всички останали — очите му се спряха върху лицето на Марс. — Е, какво доказахме с всичко това?

Марс извади малка рибка от кофата до себе си и я хвърли във водата. Делфинът го погледна, отвори уста и започна дълга серия от крякане.

Героя отметна глава и избухна в смях.

— Знаеш ли, тя има повече чувство за хумор от всички вас!

— Какво иска да ми каже? — сбърчи нос Марс.

— Името й е Арбат — поясни Героя. — И изобщо не те харесва.

Марс прехапа устни, въоръжи се с търпение и попита:

— А казва ли защо?

— Първо — защото не знаеш името й. И, второ — защото ти няма доверие.

Марс въздъхна, душата му се изпълни с отвращение. „Докъде стигнах, Господи, горчиво си помисли той. Да ме карат да си бъбря с някакъв делфин!“ Но едновременно с това съзна, че друг начин да поддържа контакт с Героя просто няма.

— Откъде Арбат е толкова сигурна, че не заслужавам доверие? — направи опит да се усмихне той. — Защо не взема храна от мен?

Делфинът нададе енергични писъци, Героя се усмихна:

— А от Лара ще вземе…

— Жалко — промърмори Марс й сложи една рибка в ръката на Лара. Делфинът подскочи и светкавично погълна храната.

— Трябва да поговорим, Виктор — тръсна глава Марс.

— Добре де, ще поговорим — съгласи се Героя. — Но защо настояваш да ме наричаш Виктор? Казах ти, че не обичам имената…

Без съмнение този мъж е бил изключително красив, въздъхна в себе си Марс. Но нещо необяснимо беше станало с него там горе, в небето. Беше виждал много снимки на Героя, основната част от тях го показваха в навечерието на полета, още преди да бъде спуснат в тясната кабина на „Один-Галактика II“. Този човек тук нямаше нищо общо с онзи прекрасен, пращящ от здраве младеж. Конфигурацията на черепа и скелета бяха същите, разбира се. Но тялото му беше прегърбено и смалено, а походката му — когато беше в състояние да ходи — наподобяваше походката на деветдесетгодишен старец. Обикновено се придвижваше в инвалидна количка с електродвигател, изработена специално за целта. „Може би това е отговорът на загадката“, въздъхна Марс. Там, в Космоса, Виктор е станал жертва на неизвестен процес, довел до преждевременното му състаряване. Но най-странното беше, че този процес е засегнал само тялото му, докато мозъкът си оставаше все така брилянтен… Загадка, за която Марс нямаше отговор.

— Наричам те Виктор, защото така трябва — рече на глас той. — В това отношение имам специални заповеди — леко се завъртя, очите му останаха заковани върху лицето на отпуснатия върху повърхността на водата мъж. — Но ако от това ще ти стане по-леко, мога да ти го призная: за мен ти не си Виктор, а Героя… С главно „Г“!

— Нещо като военен чин, а?

— Не, аз виждам нещата в друга светлина. Изобщо не те приемам за Космонавт с главно „К“…

— Какво мога да направя за теб днес, Волков? — попита Героя, на когото очевидно омръзнаха дребните заяждания. Делфинът усети промяната в гласа му и моментално застана нащрек. Марс вече беше информиран, че животното реагира и на най-малката промяна в душевното и емоционалното състояние на господаря си. Арбат обърна гръб на Лара и рибките в ръцете й, гъвкавото й тяло се плъзна към Героя, устата й отново подхвана забързаната си песен…

Марс потисна раздразнението си. Базисните техники на разпита изискват установяването на ритъм. Успееш ли да накараш обекта да отговаря на въпросите ти — независимо от тяхното съдържание, — ще ти бъде далеч по-лесно да получиш отговорите, които те интересуват.

Но едно е да те прекъсват живи хора по време на упражнения, а съвсем друго — някакво грамадно земноводно. Беше на прага на избухването, но очите му попаднаха върху безизразното лице на Героя и изведнъж разбра, че точно това се очаква от него. Несъмнено човекът във водата познаваше не по-зле от него основните закони на разпита и се готвеше да направи всичко възможно, за да блокира въпросите му.

— Ще ти призная нещо — въздъхна Марс. — Дойдох да ти кажа, че тази малка пиеса ми омръзна до смърт! Имам чувството, че блъскам заключената врата на Вечността, над която пише „Минаването забранено“! Имам чувството, че са ме натикали в Чистилището! Писна ми да се съобразявам със странните ти желания, искам да наричам нещата с истинските им имена. До известна степен ти си тук против волята си, но и аз съм в същото положение. Не съм молил никого за тази задача, нито пък съм особено доволен от факта, че я възложиха именно на мен. Не си мисли, че ми е много приятно да гледам как страдаш, как се скапваш с всеки изминал ден!

— Нима очакваш да приема всичките тези дрънканици? — спокойно попита Героя.

— Това би било наивно — кимна Марс, скочи на крака и методично се зае да изключва всички уреди за подслушване и наблюдение. Върху лицето на Лара се изписа ужас, но Героя го наблюдаваше напълно равнодушно.

Тридесет секунди по-късно до слуха им долетя тропот на обувки, вратата отхвръкна на пантите си й на прага се появиха двама въоръжени пазачи.

— Всичко е наред — успокои ги Марс. — Аз изключих апаратурата, можете да се върнете по местата си.

— И какво ще правим там? — попита един от членовете на медицинския екип, надникнал зад гърба на охраната. — Без показанията на уредите нашето присъствие тук е напълно безсмислено…

— Тогава идете да обядвате — предложи Марс. — Или просто се разходете. Навън е прекрасен пролетен ден, възползвайте се…

— Надявам се, че имате разрешение за това, което вършите — обади се втори лекар. — Защото последиците ще бъдат много сериозни!

— Махайте се по дяволите! — изведнъж кресна Марс. Стреснати от необичайното му избухване, хората на вратата побързаха да изчезнат.

Настъпи тежко мълчание.

— Искам Лара да остане — обади се най-сетне Героя.

— Добре — кимна Марс.

— Искам да изляза от водата.

Лара пристъпи напред, но Марс й направи знак да остане на мястото си. Наведе се, хвана Героя под мишниците и го изтегли от басейна. Лара отиде да докара инвалидната количка, а Марс взе една хавлия и започна да подсушава голото тяло.

Героя никога не носеше бански костюм, очите на Марс с интерес пробягаха по тялото му. Липсата на окосмение беше странна, но привлекателна. Бяха го измъкнали като парцалена кукла от повредената капсула, а последвалото мускулно възстановяване даде наистина забележителни резултати (за разлика от костите, които бяха необратимо увредени). Гладката му кожа буквално грееше под разсеяната светлина на лампите, цветът й беше сребристосив, като на далечна звезда. Марс за пръв път разбра защо, въпреки деформациите на тялото си, Героя е сексуално привлекателен за Лара и Татяна.

Двамата с Лара го настаниха в инвалидната количка. Жената извади чиста кърпа и я хвърли над слабините му. Героя ненавиждаше дрехите, вероятно защото му беше трудно да се облича и съблича, защото дрехите непрекъснато му напомняха за недъзите…

— С какво име искаш да те наричам? — започна Марс, твърдо решен да проведе разпита си.

— Не зная. Но не ме наричай Виктор. Аз не съм Виктор.

— Разбира се, че не си…

— Какво ще кажеш за Одисей? — лицето на Героя беше все така невъзмутимо. — Обещавам да не ти викам Полифем…

Марс се поколеба, просто защото не беше сигурен дали това не е поредната шега. После кимна с глава:

— Добре. Как си със съня, Одисей?

— Аз не спя — отвърна с готовност Героя. Това беше една от любимите му теми. — Аз сънувам, а това е нещо съвсем различно. Когато човек сънува непрекъснато, той не спи, а живее… Друг, съвсем различен живот, в друго състояние…

Марс вече беше свикнал с подобен вид разсъждения.

— И какво сънуваш?

— Сънувам безкрайния Космос, изпълнен с блестящи звезди… Сънувам невероятните цветове, които видях там, сред звездите…

— Какви са те? Червени, сини, зелени?

— Не мога да ти кажа — поклати глава Героя. — Просто няма такива думи, с които бих могъл да ти ги опиша… На практика това дори не са цветове в ефимерния смисъл на думата…

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… В тях се съдържа някаква субстанция…

— Каква субстанция? Такава, от каквато е направен космическият кораб?

— Не, нещо съвсем различно…

Настъпи продължителна пауза. Марс хвърли поглед към Лара, която седеше с длани на коленете и внимателно слушаше. Очите й не се отделяха от лицето на Героя. Дали верността й няма да се пропука, неволно се запита той. После побърза да прогони тази мисъл проучвал основно миналото им, отлично знаеше, че може да им се довери. Но все пак изпитваше съмнение, просто такава му беше работата… Едновременно с това съзнаваше, че ако иска да получи някакъв резултат, в никакъв случай не бива да дава воля на параноята си…

Героя прочисти гърлото си и тихо продължи:

— Откакто се свестих, непрекъснато мисля за това… И постепенно стигнах до извода, че съм видял цвета на Бога…

— Защо мислиш така? — погледна го с интерес Марс.

— Защото това се потвърждава от сънищата ми, от лицата на всички хора, които населяват тази планета…

— Лара — извърна глава Марс. — Ти вярваш ли на тези приказки?

— Да.

Героя също се обърна към нея:

— Разкажи му — рече. — Все едно, че му поднасяш един от седмичните си рапорти…

Лара замръзна от смайване, Марс също беше разтърсен. Откъде Героя може да знае за рапортите?

— Нали искаш да наричаме нещата с истинските им имена? — стрелна го с поглед Героя.

Марс тръсна глава и прие предизвикателството.

— Добре — извърна се към Лара той. — Разкажи ми.

— Аз просто му вярвам — тихо рече жената, а очите й се отправиха към леко развълнуваната повърхност на басейна.

Преди да зададе следващия си въпрос, Марс направи някои съпоставки.

— Може би сънищата ти казват, че си самият Бог? — вдигна глава той.

Устните на Героя се разтеглиха в лека усмивка, очите му иронично проблеснаха.

— Аз не съм луд, Волков — тихо каза той. — Намеците ти в тази посока са безплодни и, бих казал, глупави…

— Оттеглям ги — решително отвърна Марс, преценил, че е по-добре да признае малкото си поражение. — Но сам разбираш, че бях длъжен да ги направя, нали?

— Питам се защо — изгледа го продължително Героя. — Нещата не са чак толкова тайнствени, макар да съм готов да се обзаложа, че ТИ ги приемаш за такива… Има само един начин да придадем някакъв смисъл на този разговор, Волков… Признанието, че и ти вярваш в Бога, също като мен… Не, не се опитвай да го отричаш заради Лара. Няма смисъл, просто защото и тя вярва в Бога… А също и Арбат, ей там, в басейна… По този въпрос сред присъстващите цари пълно единодушие. Освен това Лара ти принадлежи изцяло, тялом и духом… В страна, която отрича капиталистическото чувство за собственост, това звучи особено иронично, нали? Виждам, че устните ти мърдат, Волков. Какво има? Защо не говориш? Аха, това е ерес, така ли? Добре. Значи и двамата обладаваме еретични мисли. Виждаш ли? Не си по-различен от мен, макар че не очаквам да си го признаеш…

Очите на Марс пламтяха. Сякаш искаха да пронижат черепа на Героя, да изгорят тайнствената космическа зараза, настанила се в главата му.

— Всички ние чувстваме присъствието на Бога — продължи Героя. — Именно това присъствие ни обединява в този момент… Четири безкрайно различни живи същества… А може би точно нашата вяра в Него ни е събрала тук…

— Не искам да говорим за Бога — обади се Марс.

— Веднага сменяме темата — иронично се усмихна Героя. — Не бих допуснал да изпитваш душевен дискомфорт… — лицето му мрачно се разкриви. — Но преди това ще ти кажа още нещо… Открих основната ти слабост, Волков…

Марс усети как устата му пресъхва от непонятно чувство за срам. Прииска му се чаша вода, но не посмя да помоли Лара, страхувайки се от присмеха на Героя.

— И каква е тя? — объркано смотолеви той.

— Всичко е много просто — усмихна се Героя. — Ти нямаш представа какво е станало с мен там, горе, нали? Затова, каквото и да ти разказвам, ти не можеш да го отхвърлиш — просто ей така… Дори това да е най-голямата небивалица, Волков! Аз не се мисля за Бог, но в определен смисъл действително съм такъв, особено за теб… Защото не знаеш абсолютно нищо за мен!

— Ти си човек, също като мен — направи опит да се овладее Марс. — И двамата сме обикновени човешки същества — но в гласа му липсваше убеденост.

— Ние с теб приличаме на испански цигани, Волков — продължаваше да се усмихва Героя. — Перчим се един срещу друг… Като на дуел, вързани за двата края на двуметрово въже… Но и двамата нямаме ножове — традиционното циганско оръжие. Затова отчаяно се борим да измислим нов начин, с чиято помощ да постигнем победата… Резултатът е равен, никой не може да вземе предимство… — усмивката му се разшири и стана някак жестока. — Или вече не е така? Нима си открил начин да ме победиш? Нима нашият дуел ще се превърне във война на надхитряне?

— Ние не сме противници — поклати глава Марс. — Не зная защо мислиш, че аз съм ти враг…

Героя не отговори, очите му бяха насочени към Арбат.

— За какво си говорите с делфина? — внезапно попита Марс.

— С Арбат — поправи го Героя.

— Добре, с Арбат…

— Обсъждаме тайните на Вселената — промълви Героя, без да откъсва очи от делфина. — Сложността на съществуванието, разнообразието на познанието… Но най-вече тайнството на смъртта…

Марс хвърли озадачен поглед към Лара, но тя гледаше право пред себе си. Изведнъж изпита чувството, че губи ориентация. „Какво става тук, запита се той. Един от присъстващите очевидно е луд, но защо не мога да разбера кой е той?“

— Какво стана там, в Космоса? — смени тактиката той. — Връзката с „Один-Галактика“ беше прекъсната и точно тогава стана нещастието… Зная, че оттогава изтече доста вода, но…

— Не и за мен — прекъсна го Героя. — За мен всичко изглежда така, сякаш се е случило вчера.

— Разбирам, че определени обстоятелства НАИСТИНА изглеждат така, сякаш…

— Случи се вчера! — повтори Героя, вдигна ръце и ги уви около въображаемо кълбо над главата си. — Защото аз се научих да боравя с времето така, както вие боравите със светлинните лъчи…

Продължаваше да казва „вие“, вместо „ние“ — сякаш се беше изключил от състава на човешкия род.

— Изтекоха петнадесет месеца откакто излязох от комата, нали? Колко пъти си ме питал, какво е станало и колко пъти съм ти отговарял?

„Безброй, призна в себе си Марс. Но бедата е там, че никой не ти вярва…“

— Отговори ми пак — рече на глас той. — Въпреки всичко…

— Пак или още един път? — попита Героя.

Размениха си напрегнати усмивки, после Марс бавно осъзна, че Героя ще се окаже прав. Отношенията им наистина се превръщаха във война на надхитряне. Трябва да бъда сигурен, че не той ще бъде победителят в тази война, зарече се мислено.

— Пуснахме модулните компоненти за кацането на Марс в орбита, точно според инструкциите — започна Героя. — Всичко вървеше по план, двамата работехме в чудесен синхрон. Вече се намирахме извън гравитационното притегляне на Луната. Трябва да призная, че бяхте прави да ограничите бройката на екипажа. Десет души нямаха никакви шансове да се справят с първоначално замисления огромен модул. Дори силно смалената версия беше трудна за нас двамата, тъй като компонентите й бяха изстреляни с отделни ракети — носители…

В крайна сметка успяхме и насочихме кораба в траектория към Марс — втората фаза на мисията. Луната беше невероятно близо, струваше ни се, че можем да я докоснем с ръка… Неусетно се превърнах в невръстното хлапе, което гледа небесното светило от прозореца, на стаята си и се пита какво ли има там… Но аз вече знаех какво има там и неволно потръпвах от ужас… На практика ми прилошаваше от гледката, изпитвах онова усещане, което вероятно е изпитвал Мойсей при вида на опожарената гора… Грешах, разбира се. Това чувство щеше да се появи доста по-късно…

Потъвахме все по-дълбоко в необятния Космос. Марс мигаше в далечината като огромен червен фар — опасен, но привлекателен… Спяхме мъртвешки сън… Бяха ни предупредили, че това е естествено при една мисия, която ще продължи цели три години. През деня се чувствахме смъртно уморени. Постоянната връзка ви позволяваше да знаете точния час на събуждането, а също и този на лягането… Най-странното беше, че изобщо не сънувах. Споделих този факт с психиатрите, но те не ми повярваха. Просто защото медицината има твърди доказателства за обратното. Според показанията на вашите уреди, аз редовно съм имал съновидения. Психиатрите твърдяха, че съм сънувал, но не помня какво… Може би действително съм имал известно движение в очните ябълки, но не сънувах! Още от малък помня всичко, което ми се присънва, затова съм толкова сигурен… Но в Космоса престанах да сънувам, вероятно защото сънувах наяве…

Психиатрите твърдят, че обръщам прекалено голямо внимание на сънищата. Казват, че съм пристрастен към тях. Но на фона на това, което се случи горе, аз съм сигурен, че сънищата нямат абсолютно никакво значение… Зная какво си мислите — че съм се заблудил относно това, което се случи по време на аварията, или че най-безсрамно ви лъжа… Иначе отдавна да сте престанали да ме разпитвате и да ме държите под ключ… Зная как се чувствате… Просто мразите загадките, готови сте да обърнете Земята, за да ги разрешите…

Героя изведнъж избухна в див смях, сълзи се затъркаляха по бузите му.

— Господи, всичко е толкова смешно! — изстена той. — Не зная какво ми става… Преди старта не се отличавах с кой знае какво чувство за хумор… Може би го придобих след дългото висене между рая и ада…

Марс изпита непреодолимо желание да разкъса тежката тишина, увиснала над главите им след тези думи.

— А какво стана с Грегъри? — попита той.

— Никакви имена! — гневно изрева Героя. — Предупредих те вече, дяволите да те вземат! Но ти си арогантно копеле и винаги вършиш това, което си намислил! Махай се от тук, по дяволите!

— Извинявай — смотолеви Марс. — Просто забравих…

— Забравил си, как ли не! — изръмжа Героя, извърна се към Арбат и двамата започнаха да си разменят странни, кресливи звуци.

Марс погледна към Лара. Лицето й беше спокойно, но леко смръщено. Дали в него няма неодобрение, запита се Марс.

Реши да опита отново:

— Как ще наричаме мъртвия ти партньор? — попита той, изчака малко, после добави: — Одисей, чуваш ли ме?

— Менелай — отвърна Героя, без да отмества очи от Арбат.

— Добре. Какво стана с Менелай?

— Умря — неочаквано бързо отвърна Героя. — Беше навън. И двамата бяхме в скафандри, но аз все още бях във вътрешността на кораба… Типичен нещастен случай, такива са предвидени в инструкциите. Всичко беше наред, после изведнъж… — замълча, тишината отново легна като тежка мантия върху плещите им. Гърбът му леко потрепна, после мрачният разказ продължи: — Според мен ни връхлетя някаква странна буря… Сякаш милиони ситни метеорити ни обляха с невидим душ… Чух някакъв неприятен звук — все едно, че някой хвърля шепи пясък върху корпуса… После чух гласа му… Беше тънък и напрегнат, веднага разбрах, че се е случило нещо лошо… Наложих шлема и побързах да изляза извън кораба…

Гледката беше страшна. Неговият шлем беше разкъсан от космическата буря. Висяхме в сянката на кораба, наоколо имаше странно сияние. Не идваше от звездите… Тяхната светлина е ярка. Именно на светлината на това… хм… странно сияние аз видях какво беше станало с него… Визьорът на шлема му беше пръснат от космическия пясък или Бог знае от какво… Нима някой може да знае истината? Това със сигурност не сме ние…

Въздухът отдавна беше излетял от скафандъра му. Когато стигнах до него, вече беше вкочанен, увиснал като новородено на пъпната си връв… Въртеше се бавно, широко отворените му очи гледаха право напред… Не зная дали мога да опиша точно ужасната гледка, която представляваше… Но… Той се усмихваше! Въпреки отоците и контузиите върху разкривеното си лице, той се усмихваше! Стигнах до него, прекратих въртеливото движение на скафандъра и го завлякох обратно във вътрешността на кораба. Беше мъртъв, с нищо друго не можех да му помогна…

После разгледах лицето му отблизо. Очите му бяха страшни, сякаш нещо го беше ослепило. Отначало помислих, че това е следствие от космическия прах, но после промених мнението си. Оказа се, че са засегнати единствено очите, останалата част от лицето му беше непокътната…

Във въздуха отново се възцари тежка тишина. Марс изчака колкото може, после попита:

— Какво стана с очите на Менелай? Какво видя в тях?

Главата на Героя безсилно клюмна.

— Има ли смисъл да продължавам? — мрачно попита той. — Няма да ми повярваш, просто защото ще вляза в остро противоречие с вашата наука…

— Не е така — поклати глава Марс. — Съдебномедицинската експертиза не влиза в противоречие с разказа ти. Аутопсията на Менелай не доведе до категорични заключения. Труп като труп, нищо необичайно за отбелязване… Сякаш някой предварително го беше почистил от евентуалните улики. Много въпроси останаха без отговор. Каква е причината за смъртта? Защо скафандърът му е показал дефект? Какво се е случило в онези решителни минути, през които той е бил извън кораба, а ти все още си бил вътре? Сигурни сме само в едно: нещастието е причинено от неизвестен за нас космически разум. Доказателство за това е фактът, че по време на инцидента блокира цялата телеметрична апаратура на борда. Останахме глухи и слепи, причините са неизвестни…

Героя се изправи в инвалидната количка и глухо промълви:

— Казах ти всичко, което видях.

— Така е — замислено кимна Марс.

— Но никой не ми вярва, нали?

— Честно казано, наистина не е лесно да се повярва на твоята история… Да, доста хора считат, че лъжеш или пък просто нямаш точни спомени от момента на трагедията…

— И ти ли си сред тях? — втренчено го погледна Героя.

Това е решителният миг, въздъхна в себе си Марс. При всеки разпит настъпва моментът, в който махалото тръгва в обратна посока — психологически най-благоприятният момент да превърнеш врага в приятел… Много са причините, които го обуславят: обектът иска да сложи край на своята изолация, не е в състояние да прави разлика между истина и фантазия, или пък просто не може да анализира собствените си емоции. Но Героя е далеч по-силен и умен от средностатистическия обект на разпит. В неговия случай се стигна до фаталния въпрос, просто защото Марс му позволи да надникне в собствената му душа. Героя има нужда от сродна душа, от някой, който е различен от Лара и Арбат.

Марс моментално разбра, че Героя би усетил всяка неискреност или груба лъжа. Беше уязвим, но тази уязвимост го правеше двойно по-опасен. Марс нямаше намерение да попада в капана, провалил толкова много следователи по света: да стигне до погрешното заключение, че уязвимостта е признак на слабост.

— Честно казано, не зная на какво да вярвам — поклати глава той. — Патологоанатомичните изследвания са безполезни, а онези, които упорито се придържат към научните методи, според мен дълбоко грешат… — вдигна ръце и обърна дланите си нагоре, сякаш да подчертае безсилието. — Мисля, че не лъжеш… Нямаш причина да го правиш. В същото време съм твърдо убеден, че всякакви намеци за пропуски в паметта ти са напълно изключени!

— Остава да се самозаблуждавам — подхвърли Героя.

— Както сам каза, никой не знае какво е станало с теб там, горе — поклати глава Марс. — Аз обаче съм сигурен само в едно: никой няма право да отхвърля разказа ти с лека ръка. Ето защо постоянно искам да го повтаряш, ето защо не използвам записи, направени преди месец или година. Искам да слушам теб!

Почти видя как мозъкът на Героя опипва току-що изречените думи. Беше страшно интересно — сякаш наблюдаваше змия, която се готви да погълне жертвата си.

Най-сетне Героя въздъхна и кимна с глава:

— Това го помня до най-незначителните подробности! Беше в очите му, в очите на Менелай… Зениците бяха изчезнали, имаше само ириси — огромни, блестящи ириси. Очите му се превърнаха в цвят… Но какъв цвят! Онзи, който може да се открие между звездите… Цветът на Бога!

— Той ти проговори, нали? — предпазливо подхвърли Марс. — Трупът отвори уста и…

— Не, не! — тръсна глава Героя. — Това няма нищо общо с научната фантастика и филмите на ужасите… Той нито възкръсна, нито оживя като вампир или зомби… Това беше нещо съвсем друго… Нещо, което трябва да видиш със собствените си очи, за да повярваш… Аз все още не го разбирам, макар че вече петнадесет месеца го разглеждам от всички възможни ъгли: физически, метафизически, философски, религиозни… Това не беше магия, Волков. Аз не съм глупак. Но не беше и илюзия… — Героя напълни дробовете си с въздух и бавно продължи: — Трупът не отвори уста, нито пък ми проговори. Това е истината. Но едновременно с това осъществи контакт с мен. Чрез очите, разбираш ли? Започваш ли поне мъничко да разбираш? Нямах работа с нито една от познатите форми на контакт, включително телепатията. Но в тези очи с невероятен цвят се съдържаше послание!

Лара се наведе и стисна ръката на Героя между дланите си. Марс използва паузата и тихо попита:

— И какво беше това послание?

Очите на Героя станаха тъмни, преливащи от напора на чувствата. От устата му излетя груба руска ругатня.

— Господи, какви хора сте вие? — простена той. — Нима нищо не разбирате? Точно това имах предвид, когато казах, че съм увиснал между рая и ада! Получих послание, но не го разбрах!

Денят в Архангелское беше чудесен — хладен, ясен, безоблачен. До красивото имение можеше да се стигне сравнително лесно — човек трябва да напусне центъра на Москва по Кутузовски проспект и да поеме по пътя за Минск. При отклонението за Рубльово се завива надясно, пресича се Москва река по моста при Успенское и оттам се поема на югозапад, към самото Архангелское.

Валери Бондасенко използваше именно този маршрут. Веднъж седмично, но в различни дни и различни часове на денонощието. В средата на имението се издигаше величествен дворец, облицован с дървени плочки, изграден в характерния за XVIII век стил „Белведере“, зад него се простираше красив и добре поддържан парк, а още по-нататък светлееше брезова горичка. При хубаво време тук гъмжеше от туристи, които се разхождаха и щракаха с фотоапаратите си.

Посещенията на Валери обаче нямаха нищо общо с удоволствието. Колата му подминаваше Архангелское и поемаше по тесния път, който пресичаше гората на изток, а после рязко свиваше на север.

В далечния край на гората се появи мрачна сграда от гранит и дърво, оградена от висока каменна ограда. Тежките врати на портала бяха отворени и сякаш го очакваха. Той вкара колата през тях и паркира до редицата очукани пикапи, волги и жигулита, на повечето от които липсваха чистачките на стъклата.

Вътрешността на мрачната сграда вонеше на дезинфекционни материали, а отделни места — направо на повръщано… По коридорите бързаха санитарки с бели престилки, всички до една с широки рамене и мрачни лица. Тук-там се срещаха и мъже с палки на кръста, които бавно се разхождаха напред-назад и надничаха през малките зарешетени прозорчета на вратите. Това заведение беше лудница, независимо дали човек ще използва точно тази дума, или ще предпочете някое по-малко обидно определение.

Валери го мразеше. Тук си спомняше за всичко лошо и мрачно, което съществува на този свят. Слабо осветените коридори воняха на дезинфекция и изпражнения, но най-вече на отчаяние. Виновни за това бяха колкото хората от обслужващия персонал, толкова и пациентите. Тези, последните, пристигаха тук по силата на обстоятелствата, хладната утроба на каменната сграда беше последната спирка в живота им. Тук излежаваха присъдата на обществото, без надежда за помилване, без надежда за нищо добро… Никой никога не напускаше това място. Нито пациентите, нито пазачите. Всички до един излежаваха доживотни присъди, невидимите им секрети изпълваха въздуха с тежкото отчаяние на обречените — като отровни газове над огромно и мрачно блато…

Завръщайки се в Москва след посещение тук, Валери неизменно хвърляше дрехите си в най-отдалечения ъгъл на апартамента, влизаше в банята и дълго се търкаше с четка и сапун. Какво ли искаше да смъкне от себе си с помощта на ледената струя?

Мръсотията лесно изчезваше в тръбите на канализацията, но със спомените не беше така. Спомените съществуват самостоятелно, напълно независими от волята на човека. Запален почитател на Юнг, Валери отдавна беше открил, че голяма част от възгледите му се формират под натиска на онази странна смесица от минало, настояще и бъдеще, която е характерна за всяко живо същество — лепкава и жилава като мрежата на огромен паяк… А в центъра на тази мрежа зловещо проблясва миналото — общо и задължително за всеки човек…

В тази мрачна точка се съдържа и способността (а може би желанието?) на човека да бъде нехуманен по отношение на ближния си. Убийството — заклеймявано от обществото във всички фази на човешката история — все пак си остава едно от най-съкровените желания на индивида. Той най-често прибягва до него по отношение на съседа си, при това в най-тежката му форма — масовото убийство…

Нима бе толкова далеч в историята 1918 година — когато чичото на Валери е бил застрелян в центъра на Киев само защото дръзнал да говори на украински? По онова време президентът на Украйна е бил покорен слуга на Кремъл. Той забранил с декрет украинския език, наричайки го реакционен, креация на гнилата интелигенция и кулаците — онези украински селяни, които неуморно превивали гръб, за да изхранват цяла Русия. По силата на този декрет един от многобройните руски войници в Киев просто насочил пушката си в главата на чичото и дръпнал спусъка. „Не изпълнява заповедта, ваша чест! Наказан, ваша чест…“

Ами баща му? Валери си даваше сметка, че не бива да се замисля върху съдбата му. Ужасната съдба на много хора в тази страна, включително и руснаци…

Тръсна глава и тръгна по окосената трева на поляната. Очите му се насочиха към сенчестата горичка от борове и гъвкави брези, отвъд която беше разположен красивият замък на Архангелское. Защо са тези мрачни мисли?

— Другарю Колчев?

Валери позна гласа на доктор Калинин, окачи пресилена усмивка на лицето си и бавно се обърна:

— Здравейте, докторе.

— Добре направихте, че се отбихте — каза доктор Калинин с тон, който би подхождал на погребален агент. Валери знаеше, че не го прави нарочно, че тонът му е в съответствие с духа, който витае над тази мрачна сграда. Когато човек прекарва голяма част от времето си сред живи мъртъвци, той неволно започва да се влияе от тях.

Доктор Калинин беше млад човек със светла коса и дълбоко хлътнали очи. Валери не знаеше какво провинение го е запратило в това чистилище толкова млад, нямаше и желание да узнае. Въпреки това изпитваше жалост към него.

— Трябва ви повечко слънце — отбеляза той и махна с ръка към безоблачното небе. — Ще ви се отрази добре…

— Всичко е от проклетата дълга зима — въздъхна докторът. — Слава богу, че пролетта вече е тук, нещата ще се оправят… — но от мрачното изражение на лицето му беше ясно, че нещата никога няма да се оправят, поне за него…

Валери тикна ръце в джобовете си и тръгна през полянката, изпъстрена с дървени столове. Повечето от тях бяха заети от болните — странни същества, напълно смазани както във физическо, така и в психическо отношение. Зад всеки от тях се издигаше заплашителната фигура на санитар в бяла престилка. Валери инстинктивно искаше да забави мига, в който ще се наложи да влезе в прокълнатата от Бога сграда. Вонята на коридорите й никога не можеше да се забрави, още отсега чувстваше как му се повдига от нея. „Това е положението, докторе, рече си той. Съжалявам, но работното ти място е гадно и кара стомаха ми да се свива… Разбираш ме, нали?“

— Тя е будна — подхвърли доктор Калинин, решил да се докосне до болезнената, но неизбежна причина за посещението му. — Ще се радва да ви види…

„Защо го правя“, запита се Валери. Защо се опитва да спусне булото на илюзията над ужасната истина? После сам си отговори: ясно е защо. Нима иначе доктор Калинин би успял да се примири със собствения си живот, протичащ в тази къща на ужасите? Над лудостта и анархията трябва да бъде спуснато булото на някаква нормалност, колкото и крехко да е то. В противен случай губиш чувство за реалност, полудяваш като всички останали…

Въпреки логичността на това обяснение, Валери нямаше никакво намерение да се подчинява на лунатичните правила, които му се предлагаха.

— Докторе — въздъхна той и забави ход. — Моята дъщеря не се е радвала на нищо в живота си. Тя просто е лишена от способността да изпитва радост, но това за съжаление не й пречи да изпитва отчаяние. Усещам това в мига, в който се приближа към нея…

„Отчетливо усещане, добави в себе си той. Натрапчиво като миризмата на цъфнали рози. Кошмарът, който смущава съня ми…“

— Ако посещенията ви станат по-чести, вероятно и по-леко ще ги понасяте — подхвърли докторът.

Валери се закова на място, ръцете в джобовете му се свиха в юмруци. „Господи, докторе, нима изобщо не ме разбираш, отчаяно се запита той. Нима не можеш да си представиш, че има моменти (като този сега), в които бих ти пръснал черепа, без дори окото ми да мигне?! Разбира се, че не можеш… Иначе едва ли би дръзнал да ми демонстрираш фалшивото си превъзходство. Вярно е, че те съжалявам, но едновременно с това те мразя и в червата! Защото твоята дъщеря е нормална и здрава, докато моята…“

— Идвам, когато ми е възможно — сухо рече той.

— Разбира се, другарю Колчев. Мнението ми беше клинично, в интерес на дъщеря ви…

„Идиот! Нима не знаеш, че дъщеря ми е извън обсега на тъпите ти психиатрични теории?“ Валери с мъка потисна желанието си да избухне. Не можеше да си го позволи дори само защото идваше тук като обикновен гражданин. Другарят Колчев се представяше за обикновен машинист, който познава членовете на Политбюро единствено от снимките им във вестниците… Друг начин нямаше. Прекалено много врагове кръжаха на почетно разстояние около него и дебнеха удобния миг. Научеха ли за болната му дъщеря, те без колебание биха се възползвали от този факт, биха го превърнали в лост, с чиято помощ ще го изхвърлят от властта… „Защо иначе ще я държа тук, в тази мрачна дупка“, запита се с въздишка Валери. После тръсна глава и се извърна с лице към доктора.

— Дъщеря ми не знае кой съм, нито пък й пука дали идвам да я видя, или не… Тя не възприема нищо от заобикалящата я действителност… Мисля, че няма да възразите на това, нали?

— Тя наистина не реагира — кимна доктор Калинин. — Но нима знаем какво става в главата й?

„Гад, червей, плужек! Само като те гледам и ми се повръща! Не, докторче! Няма да ти доставя удоволствието да избухна. При определени обстоятелства дори аз мога да го направя… Но няма, ти си от особено значение за мен. Ти се грижиш за дъщеря ми… Макар и лишена от разум, тя е най-скъпото ми същество на този свят!“

— Прав сте кимна сдържано той. — Човек никога не трябва да губи надежда, нали?

— Това се казва дух! — одобрително се усмихна доктор Калинин. — Почакайте тук, ще я изведем, както обикновено…

— Много любезно от ваша страна — рече Валери. В този миг беше убеден, че, зърне ли безжизненото лице на дъщеря си, с положителност ще се разкрещи. — Ценя високо помощта ви…

— Това ми е работата — отвърна докторът и енергично закрачи към своята къща на ужасите.

Валери бавно се насочи към края на поляната, където се издигаше висока, самотна бреза. В основата й имаше грубо скована дървена пейка. Седна до някакъв дългокос младеж, извърнал лице към топлите лъчи на пролетното слънце. На дясната му буза имаше червеникав белег, очевидно по рождение.

— Научихте ли последната новина? — попита младежът, без да отваря очи. — Националистите от „Бялата звезда“ принудили правителството да се откаже от подземните ядрени опити в Семипалатинск…

— Така ли? — проточи Валери. — Аз пък мислех, че това е станало под натиска на природозащитните организации в Казахстан…

— Правителствена пропаганда! — отсече дългокосият. — Това е работа на „Бялата звезда“!

„Бялата звезда“. Където и да отиде, все това име чува… Очите му се насочиха нагоре, към клоните на брезата. Обичаше това място, тъй като дървото му напомняше за родния дом в Киев… А Киев неизменно му напомняше за нещо друго: пушечен изстрел, кръвта на чичо му по паважа, ритникът на руския войник в слабините на все още топлия труп. „Получи си заслуженото, гад!“ Бащата на Валери отваря уста да изкрещи, после се овладява и се обръща с гръб. В очите му има сълзи. Беше слушал тази история толкова много пъти, че отдавна вече се мислеше за участник в нея. Представяше си, че е там, на киевската улица, стиснал ръката на баща си…

Татко…

Нима е възможно да ти сторят всичко това?

По-добре да не мисли. Това беше отдавна, преди много години. Но времето е без значение, както би казал Юнг.

Болката продължаваше да пулсира в наранената душа на Валери — душа на украинец, но и на руснак… Душа, неспособна да забрави…

Доктор Калинин се появи след около пет минути. Валери вече беше сам, тъй като дългокосият младеж стана и се отдалечи. До доктора вървеше високо момиче с бледа кожа.

Възрастта й не може да се определи нито от лицето, нито от неоформеното й тяло, помисли си Валери. Но момичето беше на осемнадесет… Години, които не бяха оставили никаква следа, изтекли като сън, като вик за помощ на изгубено в гората дете… Вик, толкова слаб и далечен, че Валери не знаеше в каква посока да го търси…

Погледна гъстата златиста коса, ясносините очи. Сърцето му се сви пред тази странна, сякаш неземна красота. Обзе го безсилие, искаше му се да изкрещи. Все още не можеше да се примири с факта, че с нищо не може да й помогне… Най-голямото му желание беше да общува с нея, да я изтръгне от летаргията. С цената на всичко, дори с помощта на отвъдни сили! Да, точно така! Това бяха мислите в главата на Валери Денисович Бондасенко, най-прагматичния човек на света…

Доктор Калинин извърна момичето към него.

— Миличка — прошепна Валери. От очите му се откъсна самотна сълза, търкулна се по бузата му и капна в тревата. Въпреки усилията на волята му, въпреки присъствието на доктор Калинин…

— Непознати ще срещнеш и в собственото си семейство — промърмори Големия Езо. — Така казваше баба ми…

— В момента за мен всички са непознати — отвърна Хоно. Прибягна до думичката „хито“, която в буквален превод означаваше „хора“, но винаги чужди и равнодушни към теб.

— Искам да ти благодаря за помощта. Напуснах дома на Ейкичи, без да поискам нищо, освен да не ме безпокои повече…

Седяха на дивана в един доста просторен апартамент. Големия Езо носеше тъмен официален костюм, а Хоно беше облечена в копринено костюмче с пола-панталон, което току-що беше купила. Лампиони с различна големина хвърляха обилна светлина върху модерното западно обзавеждане. Връщаха се от продължителна вечеря в един ресторант със съмнителна репутация, в който гъмжеше от борци сумо и други подозрителни типове.

Навън луната се бореше с тъмните буреносни облаци, лъчите й все по-трудно си пробиваха път сред тях.

— Дано новото жилище ти хареса — рече Големия Езо и разпери ръце.

— Страхотно е — отвърна Хоно, стана и се приближи до прозореца. — Винаги съм мечтала прозорците ми да гледат към Сумида. Погледни! Върху водата има лунна пътечка! Сякаш е гравирана там… — Чувстваше се така, сякаш се намира в един нов и напълно непознат град. Обърна се към Езо и добави: — Вероятно още съм в шок, но това не ми пречи да харесвам мястото, особено размерите му. Сякаш се намирам в Америка!

— Моите приятели от Америка наистина се чувстват удобно тук — усмихна се Големия Езо. — Вечно се оплакват от малките размери на жилищата в Токио, само тук им беше широко…

— Няма да остана дълго — разтревожено го погледна Хоно. — Можеш да бъдеш спокоен…

— Ще останеш колкото е необходимо — махна с ръка Езо. — Притежавам още доста такива апартаменти из Токио.

— Е, все пак трябва да мисля и за разноските…

— Защо? — погледна я той. — Мен разноските не ме притесняват — усети укора в погледа й и тръсна глава. — Сега вече се питаш защо правя всичко това, нали? И какво ще поискам в замяна…

— Не, но…

— Съвсем нормални въпроси — прекъсна я той. — Първо — аз съм якудза. Второ — ти ме мразиш и в червата. Сама го каза при първата ни среща, нали? А подобна комбинация не предполага доверие…

Хоно объркано замълча. За пръв път срещаше човек, който говори толкова директно, който пренебрегва дебелите пластове ритуално притворство — неразделна част от разговорите между всички японци.

— Нещата стоят далеч по-просто — продължи едрият оябун. — Интересуват ме престъпленията, които твоят приятел Какуей Саката е документирал в онези шифровани записки. Поддържам тесни връзки с деловите кръгове в тази страна и искам да разбера тайните на Саката. При това преди някой като съпруга ти, който без съмнение ще ги направи достояние на властите.

— Но…

— Време е да се залавяме за работа — категорично добави Големия Езо. — Готова ли си, госпожо Канзей? — в ръцете му се появи бележник-календар, най-горният лист премина в ръцете на Хоно. — Това е програмата ти за вечерта. Моля за стриктното й спазване. Обещавам, че няма да ти бъде скучно. Долу те чака кола. Шофьорът има копие от програмата и е запознат с подробностите.

— А какво ще стане с Гийн и бележниците?

— По този въпрос ще говорим утре сутринта — изправи се Езо. — Ще се срещнем в клуба на Гинза, точно в шест. А сега трябва да тръгвам. Приятна вечер, госпожо Канзей.

Пред сградата действително я чакаше шофьор. Той се поклони и отвори задната врата на сребристосив мерцедес 560 SEL със затъмнени стъкла. Нощният въздух беше напоен с влагата на предстоящия дъжд. Хоно влезе в хладното и слабо осветено купе, в което се оказа и още един човек.

— Добър вечер, госпожо Канзей — любезно поздрави слабичък младеж с гъста, сресана право назад коса. Беше облечен в безупречен летен костюм от фина материя в гълъбов цвят, бяла риза и вратовръзка. Очите му бяха скрити зад очила с огледални стъкла. Хоно механично забеляза златните ръкавели и масивния пръстен на дясната му ръка. — Казвам се Фукуда и тази вечер ще бъда ваш гид, по молба на Големия Езо. Надявам се, че ще бъдете доволна — в гласа му липсваше вълнение.

Огромният мерцедес безшумно се плъзна по оживените улици на Токио. Хоно имаше чувството, че е попаднала в нов и непознат свят, за чието съществуване обикновените хора дори не подозират. Свят, в който не действат природните закони, в който социалните и икономическите правила са без значение. Свят на мъгла и сънища… Облегна глава на луксозната немска кожа и престана да мисли за каквото и да било.

Първата им спирка беше в Шинжуки. Влязоха в един небостъргач, качиха се в бърз асансьор и спряха на 40-тия етаж. Фукуда я поведе по дълъг и пуст коридор, в който единственият звук беше шепотът на климатичната инсталация.

Спряха пред малка врата в дъното, Фукуда извади ключ и го пъхна в ключалката. На стената в дъното беше изписан йероглифът Кага, а под него триизмерна бронзова отливка на познат фирмен знак — наподобяващ този на „Мицубиши“ и „Панасоник“.

Преминаха през няколко канцеларии. Бяха празни и призрачни, тишината се нарушаваше единствено от включването на факс машините, които живееха свой собствен живот и осъществяваха тайнствени космически връзки с Австралия, Германия или Щатите тогава, когато пожелаят. Един роботизиран свят на електронни платки и силициеви чипове, който действа по свои закони…

Най-сетне Фукуда хвана бравата на врата от тъмно дърво, обърна се към Хоно и долепи пръст до устните й. Озоваха се в някаква секретарска канцелария. Прозорецът зад масивното бюро беше с вдигнати щори, лъч сребърна светлина пронизваше стаята. Фукуда внимателно я поведе към тъмния ъгъл на канцеларията, от който се влизаше в шефския кабинет. От тук можеха да гледат и слушат незабелязано.

Собственикът на кабинета дишаше тежко, тялото му почти закриваше жената с високо вдигната пола на кожения диван.

— Мъжът е вицепрезидент по финансовите въпроси на „Кага“ — прошепна в ухото й Фукуда. — А жената позната ли ви е?

Хоно напрегна взор и със смайване установи, че това е Мама-сан — икономката на къщата, в която бяха заловили Ейкичи с любовника му.

Очите й не се отделяха от едрото тяло на вицепрезидента, което усърдно работеше за задоволяване на страстта си. Лишено от искрата на сексуалното привличане, човешкото съвкупление винаги изглежда странно, дори гротескно, помисли си тя. Страстта е онзи магически компонент, с чиято помощ животинското задоволяване се превръща в любов. И тогава падат всички прегради — расови, религиозни, дори класови… Колко велики мъже са били погубвани от низките си страсти?

Фукуда й направи знак да го последва и двамата безшумно поеха обратно по пътя, по който бяха дошли.

Асфалтът беше влажен и мътно проблясваше. Над Токио се сипеше ситна суграшица — нито дъжд, нито сняг. Макар че времето беше топло, водните капчици почукваха по настилката като градушка, натежали от твърдите частици на промишления смог. „Някой ден японците несъмнено ще им измислят име, помисли си Хоно. Точно както ще измислят име и на странните електронни диалози между нощните факсове…“

Мерцедесът ги понесе сред оживения трафик с едва чуто мъркане. Потъваха все по-дълбоко в сърцето на Шинжуку — царството на забранените удоволствия, увито в ослепителното сияние на разноцветния неон, отразяващ се в стъклените кули на властта и богатството.

Мерцедесът се плъзна към тротоара и спря срещу входа на един „удон“ — заведение, в което се предлагат само макарони. Фукуда я преведе през топлия и шумен салон на ресторанта, отвори някаква врата и стъпките им отекнаха в пуст, полутъмен коридор.

От него се озоваха в просторно помещение с нисък таван, което очевидно беше таен игрален дом на Якудза. Около дългите маси се тълпяха хора с различен статут в обществото, осветлението идваше от силни лампи, увиснали на дълги синджири ниско над масите.

Фукуда и Хоно се придържаха към сянката на стените. Очите на Хоно бяха привлечени от живописните татуировки „иризуми“ на якудза, които мърдаха като живи под ярката светлина, докато собствениците им местеха дебели пачки с пари по зеленото сукно.

Това не беше обикновен игрален дом като онези, които се срещаха в крайните квартали. Тук залозите бяха изключително високи. Хоно се зае да оглежда лицата на играчите. Повечето от тях бяха облечени консервативно, но с безупречен вкус, лицата им издаваха напрегната деловитост. Такива лица Хоно срещаше ежедневно в чакалнята на кабинета на Кунио Мишита.

Фукуда се приведе към ухото й:

— Третият играч вляво… Онзи с тънките мустачки, който залага максимално… Той е вицепрезидент по административните въпроси на „Кага“…

Хоно остана на място, очите й не изпускаха висшия администратор на корпорацията, който за по-малко от час изгуби шест и половина милиона йени — някъде около 50 000 долара. Очевидно гореше от хазартна страст и нямаше никакво намерение да спре до тук. Лицето му беше потно, косата — разрошена. Поиска писалка и забързано подписа маркер за същата сума — нови петдесет хиляди долара. Обслужващите масата якудза поеха бележката и започнаха да си я предават от ръка на ръка. Пътят й завърши при шефа на масата — плешив мъж с татуиран дракон върху голия череп.

Той внимателно прочете написаното върху маркера и вдигна глава. Лицето му беше непроницаемо, а очите му се забиха право в очите на Фукуда. Хоно потръпна и извърна глава точно навреме, за да види едва доловимото кимане на мъжа до себе си. Плешивият прибра маркера, извади три пачки йени и ги побутна към вицепрезидента на „Кага“.

Малко преди да стигнат до третия пункт от маршрута си, Хоно започна да се пита докъде се простира влиянието на Големия Езо в огромния търговско-промишлен конгломерат „Кага“. Все още бяха в района на Шинжуку, но далеч от центъра, сред тесни и мръсни улички, обитавани от не безопасни рожби на нощта. Подобно на повечето жители на Токио, и Хоно беше чувала какви ли не истории за този квартал, но за пръв път го виждаше с очите си.

— Не се страхувайте, госпожо Канзей — обади се Фукуда, сякаш прочел мислите й. — Докато сте с мен, нищо лошо няма да ви се случи…

Слязоха от колата и тръгнаха по мокрия тротоар. Минаваше полунощ.

Хоно долови някаква особена миризма във въздуха. Така вони човешката утайка на всеки голям град. Хората с психически отклонения, душевните инвалиди, перверзните типове, изритани от обществото и натикани в отходните канали на града…

Мерцедесът спря на известно разстояние от неосветен мост, по който ръмжаха камионите за нощно зареждане на магазините.

Фукуда я поведе натам, но вместо да тръгнат по моста, те хлътнаха под него. До ушите й достигна плясъкът на водата около изгнилите колове на дървен кей, вонята на гнило стана нетърпима.

Хлътнаха в някакъв мръсен бар. По брега на реката имаше цял низ подобни заведения, наричаха ги „акачочин“. Тук човек можеше да купи всичко, от което се нуждае, разбира се, на съответната цена…

Под неприятно яркото осветление на червени лампи се тълпяха двойки. Прилично облечени жени с добре поддържани фризури правеха компания на бизнесмени от втора ръка — такива, които не могат да си позволят изисканите клубове в Нихонбаши или Гинза, където едно питие струва цяло състояние.

— Мъжът срещу вас — обади се внезапно Фукуда. — Онзи с гъстата сива коса… Това е президентът на „Кага“. Задоволява сексуалните си апетити тук, тъй като е сигурен, че никой от познатите му не посещава подобни дупки…

— Очевидно греши, защото вие го разпознахте — отбеляза Хоно.

— Всички грешим — отвърна загадъчно Фукуда. — Този „акачочин“ е собственост на Големия Езо. Ще останете много изненадана, ако разберете колко много важна информация се предлага в подобни дупки… — Фукуда кимна с глава и добави: — Сега искам хубавичко да огледате създанието, което е ангажирало вниманието на нашия президент…

Тръгнаха към вътрешността на заведението, Хоно не изпускаше от очи добре облечената жена, увиснала на ръката на бизнесмена. Когато минаха на крачка от масата им, от устата й излетя сподавено възклицание. Оказа се, че жената е мъж. Травестит, облечен в безупречно ушити женски дрехи.

Изскочила най-сетне навън, Хоно напълни гърдите си с чист въздух и с удоволствие подложи лице на дъждовните струи. Изведнъж й се стори, че вонящият въздух край реката е еликсир в сравнение с атмосферата в онази дупка.

Върнали се в хладния комфорт на мерцедеса, те прекосиха моста и се насочиха към блестящите светлини и небостъргачите на едно друго, напълно различно Токио.

Мерцедесът навлезе в квартала Акасака, увеличи скоростта си и се понесе към хотел „Капитол“. Влязоха в кафенето оригами и Фукуда поръча германски пай с ябълки. Хоно нямаше апетит и само гледаше как младият мъж унищожава пълна чиния и се пресяга към нейната.

Точно пет минути след като приключи с храната, Фукуда се извърна към входа на ресторанта зад гърба си. Хоно проследи погледа му и с учудване видя фигурата на шефа си Кунио Мишита, който размени няколко думи с портиера и се насочи към масата на един мъж, когото Хоно не беше забелязала до този момент. Оказа се, че това е японският министър на финансите.

Двамата си размениха любезни поклони и подеха оживен разговор. Поръчаха си само кафе, но почти не докоснаха чашките. След няколко минути станаха и си тръгнаха.

Фукуда плати сметката и двамата се насочиха към вратата. Тръгнаха подир Мишита и министъра. Навсякъде около тях блестяха неонови реклами, небостъргачите от стъкло и стомана демонстрираха новото богатство на Япония.

Отначало Хоно не видя нищо необичайно в срещата между шефа си и министъра. Просто двама бизнесмени с общи интереси разменят мисли помежду си. Но после забеляза как подозрително издут плик преминава в ръцете на министъра, който побърза да го напъха във вътрешния джоб на сакото си. Двамата продължиха бавната си разходка, както разговаряха спокойно, сякаш нищо не беше се случило. Десет минути по-късно се разделиха.

Фукуда и Хоно продължиха разходката си из Акасака. Хоно си мислеше за огромния късмет на „Мишита индъстриз“ през последната година, когато печелеше търг след търг за спонсорирани от правителството проекти. Компанията винаги беше най-подходяща за развитие на нови дейности, винаги закриваше част от производството си точно преди Министерският съвет да обяви това производство за остаряло и безперспективно. Едва сега разбра, че тук късметът няма нищо общо. Всичко опираше до срещи като тази, на която присъстваха преди малко.

Високите сгради около тях чезнеха в ниско надвисналите, натежали от влага облаци, които бледо отразяваха сиянието на града. Хоно винаги беше обичала този град, гордееше се с него. Но сега изведнъж започна да го вижда в по-друга светлина.

Спомни си за лунната пътека върху спокойните води на Сумида, която беше зърнала през прозореца на новото си жилище. Една от мечтите й се беше превърнала в действителност. Сега обаче беше изправена срещу обратната страна на медала — един кошмарен свят, изпълнен с корупция, измама и смърт, също част от любимото Токио. Нейното Токио. „Господи, въздъхна тя. Тази вечер станах свидетел на чудовищни неща! Нима ще мога отново да заобичам този град?“

Фукуда я въведе в малък парк и кимна по посока на къса каменна пейка. Седнаха. Някъде в мрака ромолеше поточе, над пейката се издигаше стар японски кедър с изкорубен ствол.

— Това място винаги ми е харесвало — обади се някак отнесено Фукуда. — Идвам тук, когато градът ми се струва прекалено мрачен и усещам, че не го издържам повече… Сядам на тази пейка и гледам стария кедър…

— Горкото дърво — отбеляза Хоно. — Изглежда така, сякаш Господ го е поразил с мълнията си…

— Аз пък мисля, че красотата на този кедър е била отнета от болката… Вижте го — нима игличките му не изглеждат странно на фона на неоновите реклами, стоманата и стъклото? Нима стволът му не е разкривен, защото е трябвало да търси светлината на слънцето между тези метални кули? Не бих казал, че Бог е виновен за уродливостта на това дърво…

Хоно разбра внушението. Тук Бог и човек бяха едно монолитно цяло, природата няма думата в защита на своите творения. Старият кедър просто подчертаваше липсата на смисъл в живота на тази огромна метрополия.

— Аз също бих била доволна да се отбивам тук — простичко отвърна тя.

Наближаваше три сутринта. Последната спирка от маршрута им се оказа грозна, подобна на бункер сграда в Шимабаши. Изградена от гол железобетон, тя беше абсолютно безлична, Хоно остана с усещането, че някой нарочно я е побил тук, сред старите и далеч по-нормални къщи на малката уличка.

Вътре цареше полумрак, сякаш се намираха в нощна гора.

— Можете да се преоблечете ей там — рече Фукуда и махна с ръка към една врата в дъното на коридора.

Хоно влезе в съблекалнята, изкъпа се и облече мекото „ги“, с което се практикуват бойните изкуства. Отиде в дожото, което беше доста по-различно от онова в клуба на Големия Езо. Това тук беше по-голямо, по-зле осветено и някак заплашително. За миг изпита чувството, че се намира в замъка на великия шогун Йеасу Токугава…

Не след дълго се появи и Фукуда. На главата му имаше защитна маска, а в ръцете си държеше два „бокена“ — традиционните дървени саби за кенжуцу. Носеше и втора маска, очевидно за Хоно.

Хвърли й маската и сабята, после зае стойка за нападение:

— Как сте в боя със саби, госпожо Канзей? — попита той и се хвърли напред.

Хоно нямаше време да отговаря, засипана с истинска вихрушка от удари. Правеше всичко възможно да се защитава, но безсънието започна да си казва тежката дума. А също и изненадата от това, което беше видяла по време на нощната обиколка. Разкритията бяха толкова шокиращи, че не й беше лесно да се настрои на друга вълна, да постигне високата степен на съсредоточеност, която е задължителна при кенжуцу.

Но човек никога не може да избира кога да влиза в бой и тя добре знаеше това. Наложи й се да търси концентрация в движение, по най-бързия начин. Стисна зъби и тялото й постепенно започна да се подчинява на командите на мозъка.

В хода на този процес обаче разбра, че Фукуда просто си играе с нея. Променяше тактиката си с лениви движения, в ударите му личеше известно пренебрежение.

Хоно добре знаеше, че най-важното нещо при кенжуцу е да разгадаеш тактиката на противника. Едва тогава избираш своята, търсиш слабите му места, засипваш го с финтове. Това продължава до мига, в който си сигурен, че можеш да нанесеш решителния удар.

Но каква е тактиката на Фукуда? Макар и пренебрежителни, ударите му бяха изключително разнообразни и тя не беше в състояние да разкрие намеренията му. Сега най-важното беше да разбере дали тези удари са наистина тромави, или зад тях се крие нещо друго. Дали умело прикрива стратегията си, или просто няма такава?

От своя сенсей по кенжуцу знаеше, че е по-добре да надцениш противника, отколкото да го подцениш. Придържайки се към това правило, тя усили концентрацията на волята си и с благодарност усети пулсиращата радиация на своето „ва“.

Нито за миг не потърси преимущество в битката. Подозираше, че точно това иска Фукуда. Чакаше я да мине в атака и да прояви онази небрежност, която неизбежно ще я вкара в капана му. Не беше забравила грешката, която допусна в двубоя с Големия Езо и нямаше намерение да я повтаря.

За страничния наблюдател битката се водеше монотонно, по един и същи начин. Фукуда продължаваше да променя стратегията си, принуждавайки я да стори същото. Но присъствието на нейното „ва“ започваше да се усеща. Атаките й ставаха все по-стремителни, блокираше неговите с нарастваща лекота. Бавно и постепенно изтикваше противника си към края на татамито, скоро Фукуда се оказа притиснат в ъгъла. Само една стъпка го делеше от лакираната повърхност на пода, което означаваше поражение.

Хоно реши, че е време да се възползва от цялото могъщество на своето „ва“. Но в мига, в който го стори, тялото й изведнъж блокира, а дървеният бокен се изплъзна от ръката й. Фукуда контраатакува, сабята му се насочи към главата й. Тя вдигна ръце и я хвана между дланите си.

Фукуда моментално спря и дълбоко се поклони.

— Големия Езо беше прав относно бойния ви дух, госпожо Канзей — почтително рече той.

— Но аз съм жена — изгледа го продължително тя. — А жените рядко могат да бъдат добри бойци.

Фукуда свали защитната маска от главата си и тя ахна:

— Какво става, Господи? Нима това сте вие?!

Лишено от червило и скрито под слънчевите очила, това лице й се беше сторило абсолютно мъжествено. Сега обаче то беше подчертано женско, излъчваше съвършена красота. Ето я разликата между „мъжествената хубост“ и „женската красота“, въздъхна в себе си Хоно. Две твърди и категорични понятия, с които беше свикнала от дете. Сега обаче виждаше онази груба действителност, която Фукуда й показа по наистина забележителен начин: възприятията за света са онази сложна паяжина, която човек възприема заедно с майчиното мляко…

— Аз също съм жена, госпожо Канзей — промълви Фукуда. — Но това не ми пречи да съм сенсей в шестнадесет разновидности на бойните изкуства — тъмните й очи блестяха, но не от гордост, а от задоволство, че Хоно разбира внушението. — Вече не помня колко мъже съм победила на кенжуцу… Затова можете да ми вярвате, като казвам, че притежавате дух на истински боец. Също като мен…

Напуснаха залата заедно, изкъпаха се в една и съща съблекалня, после се облякоха и излязоха в нощта. Наближаваше пет сутринта и Хоно се питаше какво ще правят до шест — часа, в който трябваше да се срещне в клуба на Гинза с Големия Езо.

Скоро получи отговор на този въпрос. Мерцедесът бавно се плъзна обратно към футуристичните колоси на Шинжуку. Улиците бяха пусти, нямайте ги дори камионите. Боботенето им долиташе отдалеч, като далечна гръмотевица. Вече бяха стигнали крайния си пункт — складовете по бреговете на Сумида…

Двадесет минути по-късно отново се озоваха пред игралния клуб. Хазартът се вихреше с пълна сила. Хоно имаше чувството, че са отсъствали пет минути, а не пет часа. Помещението вонеше на цигарен дим и спарени тела, напрежението се усещаше във въздуха. Хоно си спомни за баща си, стомахът й се сви. Колко ли нощи е стоял на колене пред зеленото сукно, губейки всички пари, с които разполага? Със сигурност повече, отколкото са дърветата в гората край Йошино… Съдбата му беше такава. Да умре от силата на порока си… Никой съдебен лекар не би записал подобно заключение в смъртния акт, но такава беше истината…

Голите до кръста якудза продължаваха да клечат край ниските маси, разноцветните им „иризуми“ потно проблясваха. Съставът на играчите също не беше променен, те все така местеха купчини с пари върху зеленото сукно, никой не изглеждаше уморен или отегчен. Дори обратното — в очите им светеше трескав блясък, нервите им бяха опънати до скъсване.

Бяха обзети от вечната комарджийска заблуда, че печалбата е близо, че вече я докосват с ръка… Макар на практика да беше точно обратното — печалбата си беше все така илюзорна, колкото и в началото на играта. Точно в това се съдържаше най-опасната заблуда на техния порок. Заблудата, която рано или късно води до унищожението им…

Хоно насочи вниманието си към административния вицепрезидент на „Кага“ още преди Фукуда да й прошепне това. Той току-що беше загубил нова купчина пари, ръката му нервно потъна в джоба. Извади бележник и подписа поредния маркер. Колко ли такива бележки е подписал тази нощ? На каква сума възлиза купчинката, подредена пред главното крупие? „Господи, поклати глава Хоно. Нима е възможно да се губят толкова много пари?“

Вицепрезидентът пусна маркера, очите му ревниво следяха как якудза си го предават от ръка на ръка. Хартийката най-сетне кацна пред онзи с бръснатата глава, върху която беше татуиран дракон. Той дори не я погледна, очите му отново потърсиха погледа на Фукуда.

Този път Фукуда не помръдна. Устните й се доближиха до ухото на Хоно:

— Какво ще ме посъветвате? — прошепна тя. — Да приема ли маркера на „Кага“, или да го откажа?

— Нямам право да ви давам съвет — поклати глава Хоно. — Просто не разполагам с нужната информация.

— Информацията е без значение — отвърна Фукуда. — Казвайте: да или не?

— Не зная…

— Знаете — поклати глава Фукуда. — Знаете не по-зле от мен. Време е да поемете отговорност. Воинският ви дух има нужда от отговорност, единствено благодарение на нея той може да укрепва и процъфтява…

Хоно премести поглед от мъжа с дракона към вицепрезидента на „Кага“. Би трябвало да помисли за ужасната агония на баща си, за страданията на семейството си… Може би го правеше, но по нов, съвсем различен начин. Не изпитваше никакви симпатии към човека на „Кага“. Той беше затънал в порока прекалено дълбоко, за да може да му се помогне. Освен това нямаше никакво желание да му помага и това беше другата изненада… За пръв път видя порока на баща си от друг ъгъл, за пръв път разбра, че отношението й към този порок може да бъде различно и многообразно — като лунните зайчета, подскачащи върху развълнуваната повърхност на Сумида. В последния миг на нерешителност главата й се проясни, тя изведнъж разбра значението на всичко видяно през тази нощ, на кратките реплики на Фукуда… Колебанието изчезна, всичко беше ясно…

— Приемете маркера! — отсече боецът с гласа на Хоно.

Фукуда кимна, мъжът с дракона прибра бележката и тикна три дебели пачки йени към вицепрезидента на „Кага“, чиито очи алчно проблеснаха.

В шест без три минути мерцедесът безшумно паркира пред клуба на Големия Езо в Гинза. Дъждът беше спрял, черните облаци бързо отстъпваха, подгонени от свеж източен ветрец. Небето над небостъргачите в центъра вече просветляваше, цветът му беше гълъбовосив, съвсем като костюма на Фукуда.

— Няма да дойдете с мен, нали? — попита Хоно.

— Не — поклати глава Фукуда. — Имам друга работа.

— Ще се видим ли пак?

Шофьорът слезе и отвори вратичката пред Хоно.

— Това зависи само от вас, госпожо Канзей — усмихна се Фукуда. — Властта е в ръцете ви, съдбата ви — също…

Хоно бавно излезе на тротоара, гърдите й жадно поеха свежия въздух на настъпващото утро. Най-сетне, помисли си тя и душата й запя.

— Открихме го! — обяви с усмивка Големия Езо, едва изчакал я да прекоси гладките гранитни плочи на ресторанта.

— Искаш да кажеш, че Гийн е жив? — попита тя и се отпусна в свободния стол. — Пострадал ли е?

— Твоят университетски професор е жив и здрав, госпожо Канзей — засмя се Езо и леко сви рамене. — Не може и да бъде другояче, тъй като никой с нищо не го е заплашвал…

— Не разбирам…

Слънцето изгря, първите му лъчи блеснаха в остъклените фасади на гигантските административни сгради в центъра на Шинжуку. Знак за нощните хищници да се прибират по дупките си, да спят в очакване на мрака… В съзнанието й изплува споменът за изкривения японски кедър в онази градинка, за болезнения контраст между уродливото му стебло и геометричното съвършенство на модерния градски център. Изведнъж й се прииска да бъде там, да попие страданието на безмълвното дърво, да го съживи чрез собственото си страдание…

— Твоят приятел Гийн е умно момче — поклати глава Големия Езо. — Сам е организирал отвличането си…

Вероятно беше направил поръчката още преди пристигането на Хоно, тъй като на масата се появи закуска в американски стил: портокалов сок, яйца с бекон, царевични пръчици и черно кафе. Хоно никога не беше виждала толкова храна на закуска, но сега изведнъж усети вълчи глад.

Би трябвало да е изненадана от съобщението на Големия Езо, но на практика не се чувстваше така. Веднъж извикан на живот, воинският дух очевидно встъпваше в правата си.

— Гийн е прибягнал до номера с отвличането просто за да не му висиш на главата — поясни Големия Езо. — Появи се отново едва след като е направил плановете си и е взел всички мерки за тяхното практическо осъществяване… Появи се тук, в центъра на моя свят… Това не му е било трудно, тъй като той винаги е бил сред редовните посетители…

Големия Езо прекъсна обясненията си и й хвърли един любопитен поглед:

— Виждам, че не си особено учудена, госпожо Канзей. Нали Гийн ти се беше заклел, че е зарязал комара и е обърнал гръб на миналото си?

— Наистина го стори — кимна Хоно. — Но така постъпваше и баща ми. Не помня колко пъти се е клел на майка ми в абсолютно същото…

— Преди няколко дни беше доста по-склонна да повярваш на приятеля си…

Хоно се замисли. Преди няколко дни. Наистина беше така, но сега й се струваше, че оттогава е изминал един цял живот… Вдигна глава и впи поглед в очите на Големия Езо:

— Сега иска да ни продаде дневниците, нали?

— И да, и не — въздъхна оябунът. — Според мен той изпитва остра нужда от пари. Задлъжнял е във всичките ми игрални домове… Но е твърде умен, за да се раздели с дневниците ей така, на един път… Успял е да разшифрова кода на Саката, на това се дължи и забавянето му… Сега вече знае съдържанието на дневниците и правилно е преценил, че то е прекалено ценно, за да го изпусне…

— Какво възнамерява да прави?

— Можеш да се сетиш и сама — въздъхна Големия Езо. — Не е толкова трудно.

Хоно се замисли само за миг.

— Иска да смуче пари от нас — отсече тя. — Като в замяна ни предлага информация на парче.

— Като всички аматьори, и Гийн си въобразява, че може да надхитри професионалистите — въздъхна Големия Езо. — Защо иначе би рискувал да се появява всяка нощ в моите игрални заведения? Сега ми е определил среща точно в осем сутринта. Трябва да се видим в средата на моста Нихонбаши. Аз ще му занеса пари, а той ще ми, даде една разшифрована страница от дневниците. Едва след като се уверя, че информацията си струва парите, той ще ми даде адреса, на който държи самите дневници, съответно разшифровани… Разбира се, дневниците няма да са там, ще започне доенето…

— Но това е безкрайно опасно за него!

— Именно — кимна Големия Езо. — Само че той дори не го подозира… Иска да преговаря с мен, защото ме познава. Или поне си мисли, че ме познава… На практика е на ръба, всеки момент може да падне в пропастта — помълча малко, после добави: — Работата е там, че Гийн разчита на теб, госпожо Канзей… Ти си главният му коз.

— Едно време си го обичала — започна Големия Езо с тон, с който майките разказват на децата си фантастични приказки. — Но днес воинският дух ти показва, че си обичала не Гийн, а представата, която си си изградила за него. Представа, съдържаща собствените ти нужди и желания… Вероятно същата, която те е накарала да се омъжиш за Ейкичи Канзей… Но и в двата случая тази представа няма нищо общо с действителността…

Бяха в лимузината на Големия Езо и пътуваха към Нихонбаши. Градът зад стъклата изглеждаше така, сякаш се пробуждаше от тежък махмурлук.

— Какво възнамеряваш да правиш? — попита Хоно.

— Аз ли? — учудено я погледна Езо. — Абсолютно нищо!

Лимузината спря до бордюра, шофьорът изскочи и отвори вратичката откъм страната на Хоно. В ръката му се поклащаше тънко дипломатическо куфарче. Без да показва признаци на изненада, новата Хоно го пое и бавно стъпи на тротоара.

— Какво има вътре? — попита тя, но вече знаеше отговора, сякаш долетял до слуха й заедно с тихия шепот на Фукуда: „Всичко, което искаш…“

— Ще остана тук, докато въпросът бъде решен — обади се от вътрешността на колата Големия Езо.

Хоно пое по моста, без да поглежда назад. Преди векове от Нихонбаши е започвал главният път Токайдо, свързващ столицата (тогава наричана Едо) с Киото. В съзнанието й изплува спомен от детството — стои захласната пред великолепна дърворезба от Хирошиге, изобразяваща именно Нихонбаши. Може би точно тогава, погълната от неземната красота на шедьовъра, тя беше започнала да обича Токио…

Часът беше точно осем. Гийн вече беше под арката, маркираща средата на моста. Зад гърба му се простираше центърът на Токио в цялото си великолепие — блестящ и загадъчен като самия живот…

Той я видя и лицето му пребледня. Обърна се с намерението да побегне, после алчността в душата му надделя и краката му се заковаха на място.

— Защо искаше да избягаш? — попита Хоно. — Защо открадна дневниците?

— Едва ли ще ме разбереш — забързано отвърна Гийн. — Трябваха ми пари, много ми трябваха…

— Можеше да ми поискаш — подхвърли Хоно.

— Не ставай смешна! — изсмя се той. — Трябват ми много повече, отколкото би могла да предложиш.

— От къде знаеш колко мога да предложа? — попита тя. — Трябваше да си поискаш.

Гийн сведе глава, на лицето му се появи напрегната усмивка.

— Права си — въздъхна той. — Едва сега си давам сметка, че наистина трябваше да ти поискам… Но бях изпаднал в шок от появата ти, чувствата ми се оказаха непокътнати… Исках всичко да бъде както преди, без значение, че вече си омъжена. Исках теб, Хоно… Затова имах нужда от пари. Трябва да се оправя с текущите неща, после вече всичко ще бъде наред…

— Продължаваш да играеш комар — установи Хоно, без да показва, че е чула тирадата му.

— Не! Нали ти казах, че…

— Защо ме лъжеш?

— Кълна се, че…

— Винаги си ме лъгал!

— Хоно, какво ти става?

— Нищо — отвърна тя и вдигна празното куфарче. — Ето парите, които ще оправят текущите ти неща…

Гийн колебливо кимна, в ръката му се появи лист хартия.

— Информацията в дневниците е смайваща — промърмори той и й подаде хартията. — Просто не мога да повярвам, че е истинска. Но не може да бъде другояче, тъй като всичко е подложено на проверка от няколко независими източника. Ето виж: време и място на срещите, точната сума на прехвърлените средства. В тези дневници се съдържа цялата сложна мрежа на подкупи, измами и корупция, върху която се гради политиката на правителството…

— Сигурен ли си?

Усмивката на Гийн се разшири. Стори му се, че ще успее да спечели, въпреки странното поведение на Хоно.

— Това ще остане тайна за теб, докато не получа цялата сума — отвърна той. — Едва тогава ще ти предам ключа за шифъра.

— Искам го веднага.

— А?

— Искам както шифъра, така и всичко разшифровано до този момент! — отсече Хоно, сграбчи яката му и го дръпна с такава сила, че чак зъбите му изтракаха. — Ще ми предадеш всичко още сега, като наказание за лъжите и кражбите си!

— Ти си луда — задъхано извика Гийн. — Напълно откачена! Аз съм уговорил условията на сделката предварително!

— Или ще ми кажеш това, което искам да зная, или ще те ликвидирам! — изръмжа Хоно. — Тук, пред очите на всички! За назидание на крадците и измамниците!

— Но аз не…

— Край на всичките ти пороци! — отсече Хоно и заби пръст в слънчевия му сплит. Лицето му се разкриви от болка, тялото му се сви, от устата му протекоха лиги.

— Причинил си болка на прекалено много хора! — просъска Хоно и му нанесе нов удар. Очите на Гийн сякаш щяха да изскочат от орбитите си. — Една от тях съм и аз, малката Хоно, която се кълнеш, че обичаш… Именно аз ще сложа край на всичко!

Показалецът й се присви и отново потъна в плътта му, този път насочен право в сърцето.

— Ще сложа край и на твоите мъки, тъй като ти очевидно не можеш да се справиш сам… Вместо да действаш като мъж, ти затъваш все по-дълбоко в измами и самозаблуждения.

Придърпа го толкова близо до себе си, че чуваше как пърха сърцето му. Пипалата на „ва“ се разгънаха като стоманена мрежа, в душата й нахлу триумф. Отново си спомни за Фукуда и преобразяването. Дали воинският дух вече доминира в душата й? Не, още не… Но скоро и това ще стане.

— Възнамерявам да ти строша гръбнака! — просъска заплашително тя. — Не, сега няма да те убия… Мислеше, че все още можеш да ме омагьосаш, нали? Че ще успееш да ме омаеш със сладките си приказки. Но аз вече зная какво представляваш и се освободих от магията ти. Затова ще получа всичко, което искам!

— Но аз не го притежавам — проплака Гийн. — Отдавна не съм се занимавал с дешифровки, забравил съм много неща… Остарявам, паметта ми изневерява… Намерих друг човек да свърши работата. Той се занимава с дешифровката, у него е това, което искаш…

— Име и адрес! — стегна хватката си Хоно.

Гийн й ги каза, главата му безсилно се люшкаше върху раменете. А Хоно — неустрашимият воин, изведнъж изпита пристъп на отвращение. Така се беше почувствала и пред слабостта на баща си. Дойде й до гуша да бъде доброто момиченце, да подлага на анализ чувствата си, да прикрива отвращението си в името на доброто възпитание.

От устата й се откъсна дрезгав вик, ръцете й се стегнаха. Ушите й доловиха рязко пропукване, сякаш някой ходеше върху сухи съчки. Шийните прешлени на Гийн се счупиха, главата му клюмна. Тя подхвана омекналото тяло и го прехвърли през перилата на Нихонбаши — „Началото на пътя“… Трупът пльосна в ленивите води на Сумида. Същите, над които нощем играеше красивата лунна пътека…

После жената воин се наведе, взе празното дипломатическо куфарче и спокойно се насочи към чакащата в края на моста лимузина. В съзнанието й се появи грозно сгърченият ствол на самотния кедър, превърнал се в символ на самия живот… Извивките на осакатеното дърво омекотяваха безмилостно геометричната панорама на модерния град, но едновременно с това й напомняха за страданията на хората… Кедърът беше живото доказателство за съществуването на надеждата. Навсякъде — дори в непрогледната мъгла, в тъмнината на нощта, сред непоносимата болка… Съзнанието й потръпна, миналото се стопи и изчезна. Пред очите й блесна бъдещето — сияйно, красиво, безгранично…

Усещаше пулса на любимия град около себе си, топлата кръв на стотиците и хиляди улички — артерии, пренасящи кислорода до най-отдалечените кътчета на този огромен организъм. Но жената воин вече беше избрала своя път. Онзи, който ще я отведе до най-желаната мечта на живота й: свободата.

Към следващата част или към съдържанието

Ерик Лустбадер Операция „Бялата звезда“ (7)

Метаданни

Данни

Операция „Бялата звезда“

Операция „Бялата звезда“

Информация

История

Сваляне / Връзки

Книга втораЗдравата машина

Шеста глава

Ерик Лустбадер
Операция „Бялата звезда“ (7)

Книга втора
Здравата машина