Ерик Лустбадер
Операция „Бялата звезда“ (15)

Епилог
У дома

Лос Анджелис, Звездното градче

Тори се завърна в Лос Анджелис точно когато цялото крайбрежие беше потънало под дебел пласт смог, а температурата на въздуха беше толкова висока, че го правеше труден за дишане. По радиото предупреждаваха децата да си стоят у дома, същото се отнасяше за хората над шестдесет и пет и всички болни с дихателни проблеми. Положението не се отличаваше кой знае колко от това в Токио…

Ръсел й каза, че остава на летището да чака самолета на Бърнард, който пристигаше от Източното крайбрежие. Тори реши да си тръгне. Седяха един срещу друг в полуосветения салон на своя Боинг-727, гледаха се и мълчаха. Сякаш най-сетне ги бяха напуснали всички душевни и физически сили. Спаха почти през цялото време на презокеанския полет, но въпреки това чувстваха цялата огромна тежест на изтощението от последните няколко дни.

— Малко преди да кацнем, Бърнард ни изпрати поздравителен факс — промълви най-сетне Ръсел.

— Не зная дали да се смея, или да плача — отвърна Тори.

— Аз също…

— Едно нещо не мога да разбера — вдигна глава Тори. — Как е възможно да останеш да го посрещнеш след всичко, което се случи? Сякаш бизнесът си върви и всичко е наред…

— Имам да довършвам някои неща — отвърна Ръсел, допълни чашата си с кафе и се зае да разбърква захарта. — След Москва не всичко е приключено, нали? — отпи една глътка, на лицето му се появи замислено изражение: — Виновен ли е Бърнард? И ако е виновен, в какво? Не е ли нещо, за което и ние трябва да понесем последиците? Подозирам, че нито ти, нито аз можем да направим безпристрастна преценка на ситуацията. Истината е скрита дълбоко, под дебели пластове алтруизъм и маниакални идеи. Чувствам се длъжен да изясня някои неща по време на предстоящия разговор с Бърнард. И да стигна до някакъв компромис. В противен случай просто ще напусна „Алеята“…

— Къде остана човекът на кариерата, когото познавах? — усмихна се Тори.

— Онзи Ръсел Слейд е мъртъв и погребан! — отсече той и вдигна глава. — Според мен и ти трябва да се срещнеш с Бърнард. Самолетът му ще кацне всеки миг…

— Рапортът може да почака — отвърна тя, наведе се и го целуна през масичката. — Сега за мен е по-важно да се видя с близките си. Освен това не се чувствам подготвена за среща с него. Имам нужда от време, трябва да преосмисля всичко, което се случи… Ако не съм наясно какво изпитвам към него, Господ да му е на помощ!

— Разбирам — кимна Ръсел, но нещо в погледа му я накара да остане на мястото си.

— Какво има, Ръс?

Ръката му легна върху нейната, от устата му се откърти тежка въздишка.

— Хей, нали няма да прибегнеш до коронния си номер с изчезването? — попита смутено той.

— Не — остана сериозна тя. — Вече нямам причини да го правя.

Ръката му остана вкопчена в нейната.

— Имаме да си кажем толкова много неща…

— Нима мислиш, че няма да ни стигне времето? — погали го по бузата тя.

Ръсел се облегна назад и отново си сипа кафе.

— В гимназията често сънувах един кошмар… — тихо промълви той. — Вървя през огромна равнина, истинска пустиня… Вървя години наред… Изведнъж пред мен се разкрива стръмен склон, дъното му чезне в непрогледен мрак… На това място неизменно се събуждах, обзет от ужас. Не исках да направя последната, решителна крачка… — очите му се заковаха в нейните. — Но сега имам чувството, че вече е време за тази крачка… Предпочитам мрака пред голата, безнадеждна пустиня…

— Заедно ще я направим — прошепна Тори, прегърна го и го целуна за сбогом. — Ще имаме достатъчно време за това, обещавам ти…

Напусна самолета. Червеникавият въздух вонеше така, сякаш пожар беше обхванал целия огромен град. Дипломатическият паспорт й позволи да мине през митницата и граничния контрол за броени секунди. Отби се в канцеларията, която беше на разположение на „Алеята“. Вечно на път, Ръсел се беше погрижил да разполага със средства за свръзка по най-оживените летища на Съединените щати — Вашингтон, Ню Йорк, Лос Анджелис и Сан Франциско.

Именно тук се сблъска с Бърнард Годуин. Изправиха се един срещу друг и дълго мълчаха.

— О, детето — чудо най-сетне се завърна — пръв се обади Бърнард. Изглежда по-дребен, отколкото го помня, помисли си с изненада Тори. Но патрицианското му излъчване си беше все същото. — Искаш ли да те черпя едно кафе?

— Не.

— Бих желал да поговорим…

— Ръсел те очаква.

Тори се подписа в книгата на дежурния и прибра един голям плик. Разписката беше на името на Ръсел.

— Вие двамата свършихте страхотна работа — подхвърли Бърнард.

— За теб — изгледа го продължително Тори. — Лично за теб, Бърнард…

— Това са глупости и ти прекрасно го знаеш…

Тори не каза нищо.

— Но какво има? Дадох ти всичко, което искаше: възстановяване на статута, Ръсел изцяло под твое командване. Дори ти върнах родния брат…

„Мръсник“, въздъхна в себе си Тори. Заслужава да му строша коленете! После тръсна глава и реши да му разкаже за начина, по който Хитасура го беше използвал за производството и разпространението на супер кокаина. Видя как кръвта се оттегля от лицето му, а ръката му търси опора.

Не стори нищо, за да му помогне.

Свърши, помълча няколко секунди, после впи поглед в очите му:

— Всичко си има цена, Бърнард, никога не забравяй това! Дори свободата…

Обърна му гръб и си тръгна. Той остана безмълвен и блед, разтърсен до основи. А Тори с недоумение поклати глава. Очакваното облекчение не дойде.

Когато пристигна в Градината на Диана, Тори установи, че Лаура Нън е в студията „Юнивърсъл“, заета със снимките на шпионски филм, наречен „Досието на Черната лисица“… Играеше майката на шпионина — една доста близка до живота роля…

С изненада установи и нещо друго — Елис Нън си беше у дома, изведнъж решил, че днес няма смисъл да ходи в градския си офис. Разбира се, това не му попречи да проведе десетина международни разговора от кабинета си в просторната къща. Това, както винаги, беше станало рано сутринта — между пет и шест, горе-долу по същото време беше излязла и майка й.

Къщата тънеше в сънна тишина. Тори остави багажа в огромния вестибюл и тръгна към стаята си. Не беше се обадила предварително, родителите й нямаха представа, че се прибира. Но стаята й беше безупречно подредена и я очакваше, както винаги. Просна се на леглото, от устата й излетя въздишка на облекчение.

Събуди се няколко часа по-късно, стана и лениво пристъпи към прозореца. Баща й крачеше край басейна, палещите лъчи на слънцето галеха широките му рамене. В един момент спря и вдигна глава към прозореца на Тори. А тя получи възможност да го огледа на спокойствие.

Моментално установи един доста изненадващ факт: въпреки дългогодишните усилия да изглежда американец, Елис Нън притежаваше класическо руско лице. Добре оформено, малко недодялано, но без да бъде грубо. Очите му излъчваха нежност и топлина, също като очите на децата му. Тори не изпита никаква трудност да си го представи как се разхожда по улица „Горки“…

Половин час по-късно се срещнаха пред отрупаната със студени закуски маса в трапезарията. Той стана на крака и я разцелува по бузите според древния руски обичай.

— Добре дошла у дома — поздрави я на руски Елис Нън, от очите му струеше топлина. — Радвам се, че си цяла… — ръката му махна по посока на масата. — Сигурно умираш от глад… Поне майка ти мислеше така… С положителност е вдигнала Мария посред нощ, за да приготви всичко това…

— Разбрах, че е на снимки — усмихна се Тори. — Мария вече успя да ме информира…

— Значи инициативата е на самата Мария — кимна Елис Нън. — Видяла е багажа ти в антрето и се е хванала на работа. Ти винаги си била нейната любимка…

Тогава Тори извади снимката, която хората на „Алеята“ бяха увеличили на летището.

Елис Нън я пое с нещо като благоговение.

— Представяш ли си? — проточи той. — Уловили са Бърнард и мен в момент на действие! — приведе се и напрегна взор към централния сектор на увеличението. — Да, това сме ние с майка ти… Отиваме на среща с Бърнард. Странно е да се види човек в такъв момент…

— Имате късмет, че снимката е направена от човек на Бърнард — подхвърли Тори.

— Да — кимна Елис Нън. — Предполагам, че е така.

Оказа се, че никой от двамата не е гладен. Излязоха навън и започнаха да се разхождат. Любимият маршрут на Елис Нън — първо покрай басейна, а после в градината. Въздухът тежеше от аромата на цветя.

— Защо никога не ми каза за „Люмиер Д’Ор“? — изви глава Тори. Имаше предвид френската фирма с американски собственик, за която й беше разказала Кои. От известно време насам знаеше, че собственик на тази фирма е баща й, а дейността й е била да изкупува хафний за нуждите на ТЯМУ.

— Какво толкова има за казване? — отвърна Елис Нън. — Аз имам много фирми по света: в Италия, Испания, Хонконг… Също и във Франция. Не съм ти ги споменавал просто защото не очаквах, че ще проявиш интерес…

— Положително бих проявила интерес към страничната дейност на „Люмиер Д’Ор“! — натъртено отвърна Тори.

— Това не е твоя работа — отсече баща й. Видял изражението на лицето й, той намали крачка и добави: — О, не ме гледай така! Същият отговор би получила и майка ти. Но тя никога не ми е задавала подобни въпроси…

— В замяна на това е взела участие в операцията, организирана от теб и Бърнард, нали?

— Разговаряла е с Бърнард насаме. Майка ти притежава значителни средства и винаги сама е решавала къде и как да ги изразходва. Има достатъчно опит в това отношение, освен това независимостта й ни е спестявала доста нерви…

— Как точно ви подмами Бърнард, за да вложите средства в ТЯМУ? — попита Тори. — Вероятно ви е казал за Грег, нали?

— Първо, Бърнард изобщо не ни е подмамил — отвърна Елис Нън. — И двамата с майка ти влязохме в този бизнес с широко отворени очи. Той беше достатъчно коректен да ни посочи всички рискове…

В главата на Тори отново прозвуча високомерният глас на Бърнард Годуин: „В каквото и да се забъркаме, ние никога няма да бъдем изправени пред съда.“

— Всички или само някои? — попита на глас тя.

Елис Нън спря и се обърна към нея:

— Имах предвид рисковете за Грег и теб, а не за мен и майката…

— О — промълви объркано Тори.

Продължиха разходката и скоро стигнаха до навеса на беседката, отрупана с цветя. Тори си спомни за приказките на баща си за грузинските селяни.

— Как беше там?

Елис Нън очевидно имаше предвид Русия.

— Не е като у дома, лельо Емилия — стара шега, която баща й никога не беше обичал, осъзна се със закъснение Тори. — Москва е странна… — побърза да добави тя. — Не това, което очаквах…

— Хареса ли ти?

Тори усети, че отговорът й ще бъде важен за него и се замисли.

— Не я намразих — предпазливо отвърна тя. — Чувствах се неудобно там, но това вероятно се дължеше на обстоятелствата. В този град се долавя нещо… как да кажа… заплашително…

— Така е — кимна Елис Нън. Тори почувства, че пред очите му се връща миналото, ясно и непосредствено като горещия калифорнийски ден.

— Не отговори изцяло на въпроса ми как ви подмами Бърнард… — подхвърли тя.

— Зная.

Замълчаха, Елис Нън бавно се изправи в средата на беседката. От зеления гъсталак над главите им полъхна хлад.

— Как ти се стори Грег?

— Променен — отвърна Тори и видя как баща й се намръщи. — Но след всичко, което е преживял, това можеше да се очаква…

— Какво е това всичко? Дори Бърнард няма представа какво са му сторили руснаците по време на дългото затворничество.

— По всичко личи, че той и руският му колега са били подложени на секретен експеримент, включващ облъчване с космическа радиация…

— Велики боже! — изпъшка Елис Нън и лицето му се сгърчи. Миг по-късно вече се овладя. — Искам да сключим един договор… Никога и при никакви обстоятелства да не споменаваш това пред майка си!

— Но Грег твърди, че вие знаете как изглежда…

— Или греши, или е бил информиран погрешно.

— Значи тя никога не трябва да го вижда. Кожата му е сребриста, гладка и плъзгава като на делфин… Няма никакво окосмение. Докато дойде време да го видиш, вероятно ще има и други промени…

Елис Нън се отпусна на каменната пейка в римски стил, вкопана в дъното на беседката. Очите му помътняха.

— Господи, в какъв свят живеем! — с мъка промълви той. Устните му бяха побелели.

Останаха неподвижни и дълго мълчаха. Баща и дъщеря, кръвни роднини. И едновременно с това безкрайно чужди един на друг…

Тори съзнаваше, че трябва да отвори сърцето си за него, но той продължаваше да й бъде чужд и непристъпен както винаги. „Какво ли се върти в главата му, запита се тя. Единственото му човешко чувство е обичта към Грег. Всичко друго е загадка за мен…“

Отново си спомни за Кои. Слънчевият следобед на самоубийството се появи пред очите й в съвсем ясно, до последните подробности. Ярките цветя по поляната, блясъкът на ножа, първите струи алена кръв… Над далечните планини е надвиснало странно сияние… Някаква врата се отваря, светлината прониква дълбоко, дълбоко, чак до дъното на душата… Нали и Грег спомена нещо подобно? Тори потръпна в недоумение. Не можеше да разбере как нечия смърт ще отваря врати, ще пропуска светлина…

Но беше точно така. Последните мигове на Кои се запечатаха дълбоко в душата й, промениха я завинаги. „Аз също бях облечена в бяло през онзи следобед, спомни си тя. Нейната кръв ме обля, проникна в мен… Тя беше обзета от същото отчаяние, което измъчваше и мен. Но аз успях да се огледам в черното огледало на душата й, наложих си да обърна взор към това, което дълго отказвах да видя… Бях се пристрастила към насилието, към властта, която ми даваше то в един мъжки свят… Едва когато надникнах в душата на Кои, разбрах, че насилието е нещо дълбоко порочно. Кои също го разбра. За съжаление тя избра смъртта, безсилна да се промени. Както съм решена да се променя аз…“

Елис Нън се размърда, очите му бавно се фокусираха върху лицето на Тори. Отвори уста да каже нещо, после се отказа.

Тишината стана още по-дълбока. Сякаш се увиваше над главите им като зелените клонки на лозата с току-що оформени гроздове…

 

 

Лаура Нън се прибра малко преди полунощ. Отново прояви странния си нюх да усеща къде точно в огромната къща се намира Тори, отвори вратата на библиотеката и се втурна вътре.

— Миличка! Колко се радвам, че отново си у дома!

Свита на дивана, Тори четеше „История на Виетнам“ от Станли Карноу.

— Здравей, мамо.

Лаура Нън се намръщи, после седна на пода до дивана и кръстоса крака.

— Позицията на йога поддържа тялото младо и свежо! — издекламира тя с глас на инструктор, после се засмя.

Тори усети нервността й и изненадано изправи гръб. Не помнеше майка й да е била нервна.

— Разбрах, че си видяла Грег… — подхвърли Лаура Нън.

— Защо не ми каза, че е жив? Защо ме остави да скърбя за него?

— О, скъпа! Нима мислиш, че ние с баща ти не скърбяхме, когато научихме за изтезанията, на които е бил подложен?

— Не отговаряш на въпроса ми!

— Никога не съм се справяла успешно с инквизициите…

— Един въпрос не е никаква инквизиция, мамо! — простена Тори.

— Имам предвид не броя на въпросите, а тона, с който се задават…

— Добре — предаде се Тори, осъзнала, че не отстъпи ли, нищо няма да се получи. — Извинявай…

Лаура Нън кимна и едва тогава благоволи да даде отговор:

— Забраниха ми…

— Кой?

— Баща ти, разбира се.

Тори замълча, очите й не слизаха от лицето на Лаура Нън.

— Май идеята не е била негова — подхвърли накрая тя.

— Може би — сви рамене майка й. — Беше на Бърнард Годуин, доколкото си спомням…

— Знаеш ли защо? — с Лаура Нън човек трябва да бъде търпелив като с шестгодишно дете.

— Разбира се, че зная — гневно отвърна майка й. — Искаше да те пощади… — главата й убедено кимна: — Да, помня точните му думи… „Искам да спестя на Тори излишни тревоги…“

— Мисля, че това обяснение не ме задоволява.

— Тогава питай баща си.

— Теб питам! — приведе се към нея Тори.

— Недей, Тори! Това не е моя работа…

— Твоя е! — тръсна глава Тори. — Ти си ми майка!

Лаура Нън скри лице в дланите си и се разплака. Тори я гледаше озадачено, тъй като не беше сигурна дали сцената е истинска, предварително репетирана, или просто едно от поредните „упражнения по актьорско майсторство“ на майка й, които най-често биваха импровизирани…

— Сигурно ме мислиш за глупачка — промълви Лаура Нън, след като се наслади на бавното затихване на хлипанията си. — Глупачка, която тича от един моден бутик в друг и мисли как да организира поредното блестящо парти… Не, няма смисъл да отричаш, просто няма смисъл! — избърса очите си, въздишката й беше точно толкова тъжна, колкото трябва. — Но истината е друга. Аз мразя всичко това! Дълбоко в себе си продължавам да бъда простото момиче от провинцията, което се страхува да покаже истинския си лик…

— Взела си нещо от моята професия — промълви Тори, изведнъж разбрала, че това наистина е така.

Лаура Нън замислено наведе глава.

— Май си права, но не съвсем… — ръката й се протегна и някак срамежливо докосна коляното на дъщеря й. — Но ти си нещо далеч повече, Тори. Ти си дзен-полицай, нали?

Сърцето на Тори пропусна един такт, в ушите й прозвучаха прощалните думи на Грег: „Не забравяй дзен-полицая…“ Отново видя загадъчната му усмивка.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би не трябва да говоря така, но… Баща ти мисли за теб като за дзен-полицай… — пръстите й се стегнаха около китката на Тори. — О, зная какво ти е мнението за него — че е груб и твърд, че обича единствено Грег… Но това е толкова далеч от истината, чак ми става смешно…

Вярното е, че Грег беше трудното дете в семейството. Баща ти полудяваше от него. Беше слабо дете, страхуваше се от всичко: от тъмното, от самотата, но най-вече от водата… Аз направих опит да го закрилям, но това разгневи баща ти още повече. „Момчето трябва да взема пример от баща си, а не от майка си!“, сопна ми се веднъж той.

Както и да е… Когато ти се роди, Елис лудо се влюби в теб… Ти беше толкова сладко бебе, винаги спокойно, винаги усмихнато. Освен това беше силна и безстрашна, приемаше всичките игри на баща си. Елис беше на седмото небе! В теб видя реализацията на мечтите си…

После ти порасна и го напусна. Избяга чак в Япония, на другия край на света… Това му дойде като гръм от ясно небе, беше съкрушен…

В главата на Тори отново звънна гласът на Бърнард Годуин: „Ако съм научил нещо от живота, то е, че истината е сложно животно… В мига, в който решиш, че най-сетне си го пипнал за опашката, то се обръща и те захапва за задника…“

— Но моето заминаване не беше необяснимо — каза на глас тя.

— Зная това, скъпа. Но баща ти не успя или не пожела да го разбере… За него ти беше Вселената, целият му живот. Без теб не му остана нищо, заприлича на спукан балон.

— Затова ли реши, че трябва да ме наказва? — попита Тори. — Затова ли не спря да го прави нито за миг?

— О, не! — разшириха се очите на Лаура Нън. — Как можеш да си помислиш подобно нещо! Кой според теб вдигна Мария посред нощ да ти направи любимите лакомства? Не съм аз, можеш да си сигурна в това. Той, естествено, никога няма да го признае…

Истината е друга, момичето ми. Елис Нън наказваше себе си. Убеден е, че те е предал… Макар и да не знае как и с какво. Защо иначе ще заминаваш толкова внезапно и толкова надалеч? Така си мисли баща ти…

Лаура Нън стана, наведе се над Тори и топло я целуна по устните.

— Ние страшно много се гордеем с теб! — на лицето й се появи лека усмивка. — Сега разбираш ли защо се присъединихме към Бърнард? Далеч не само заради Грег, нито пък заради руския произход на баща ти…

Бърнард откровено ни предупреди, че нашите действия могат и да не помогнат на Грег… Но баща ти възприе предложението му като шанс отново да стане част от живота ти. Може би мъничка и периферна, но все пак част… Никога не го призна пред мен, но аз мога да те уверя, че само поради тази причина прие офертата на Бърнард…

Лаура Нън поглади косите на дъщеря си, избърса сълзите й и се усмихна:

— В един момент Бърнард каза, че не дава гаранции за закрилата на Грег. Каза, че няма агенти, на които може да се довери изцяло… А знаеш ли какво отвърна баща ти? „Грешиш, Бърнард, ти разполагаш с дзен-полицая!“

 

 

В късния следобед на другия ден Тори откри баща си в басейна. Беше се прибрал изненадващо рано, но не я потърси. Слънчевите лъчи пронизваха косо листата на палмите и норфолкските борове, по водата играеха разноцветни отблясъци. Мускулестите рамене на Елис Нън работеха ритмично, тялото му пореше водата със завидна лекота.

Облечена в цял бански, Тори безшумно влезе в басейна. Спомни си за Грег, в душата й нахлу болка, примесена с радост.

Известно време плуваше редом с баща си. Той очевидно усети присъствието й, но не намали темпото.

След като измина няколко дължини, ръцете му хванаха каменния парапет, главата му се вдигна над повърхността.

— Радвам се, че отново си тук с мен…

Телата им бяха неподвижни едно срещу друго, калифорнийското слънце жареше лицата им. Полъхна ветрец, листата на палмите прошумоляха.

— Татко… — промълви Тори. — Съжалявам, че те изоставих…

Елис Нън се извърна, но Тори се гмурна и изскочи пред него.

— Рано или късно трябваше да замина, знаеш това… — очите й изпитателно пробягаха по лицето му. — Ти нямаш никаква вина, татко…

— Майка ти се е разприказвала! — стисна устни той.

— Не й се сърди. Вече беше време да разбера някои неща. Мисля, че и тя го е усетила…

— Не би трябвало — поклати глава Елис Нън.

— Защо? — приближи се до него тя.

— Защото ще решиш, че съм слаб — въздъхна той и вдигна глава. — Но аз не съм слаб, Тори!

— Зная, татко — отвърна тя. — Но не мислиш ли, че е по-добре да те познавам отблизо, като истински баща?

Очите му най-сетне срещнаха нейните:

— Защо го направи? Защо избяга?

Тори помълча, после замислено промълви:

— Задушавах се тук… Всичко ми се струваше фалшиво. Празненствата, парите, хората… Имах чувството, че съм се изгубила в безкрайна гора, гъста и непристъпна… Исках да открия местенце само за себе си, татко… Местенце, в което няма да се блъскам в околните…

— Мразеше този дом, нали?

— Не — поклати глава Тори. — Не бива да мислиш по този начин. Просто бях безкрайно объркана, едва ли разбирах чувствата си… Опитай се да приемеш думите ми, татко. Само времето беше в състояние да ми помогне…

Елис Нън се взря в ангелските очи на дъщеря си.

— Какво прекрасно бебе беше… — промълви той. — Никога няма да забравя как пълзеше отгоре ми, блъскаше с юмручета гърдите ми и се смееше… Господи, как само се смееше!

Едва сега Тори разбра, че в душата на баща й са се запазили и други топли спомени, не само спомените за детството му в Русия…

Елис Нън подсмръкна и разтърка нос:

— Защо стана така, че никой от нас не допусна другия до себе си?

— Може би защото твърде много си приличаме — въздъхна Тори. — Всеки е живеел със своите тайни надежди, но те са били твърде нереалистични, за да се сбъднат…

Елис Нън се замисли, после кимна с глава:

— Винаги си била умно момиче…

— Това го дължа на теб, татко — отвърна Тори.

Той протегна ръце и я стисна в прегръдката си.

— Добро пожаловать, папа — прошепна Тори. (Добре дошъл у дома…)

 

 

Грегъри Нън спеше върху гърба на Арбат. Ирина лежеше във водата край тях. Най-лошото вече беше зад гърба им. Валери и московските бойни групи на „Бялата звезда“ успяха да неутрализират заговорниците.

Един от хората на Валери загина, разстрелян от някакъв полковник от КГБ в Лефортово. Друг беше ранен при ареста на армейски генерал. Но заплахата за употреба на ТЯМУ свърши своята работа и ситуацията беше овладяна. В момента Валери се намираше при министър-председателя и двамата работеха върху взаимно приемлив компромис.

Ирина гледаше как светлинните отблясъци играят по лицето на Героя. Много й се искаше да се сгуши в него, но разбираше колко е изтощен и не искаше да го буди. Вероятно мислите й докоснаха съзнанието му, очите му се отвориха. Ирина изпита усещането, че слънцето изгрява.

— И ти ли спа? — попита той.

— Малко… През останалото време те гледах… — усещаше присъствието му направо със сърцето си, душата й болезнено се сви. — Липсва ли ти сестра ти?

— Да — кимна той. — Но повече ми липсват други неща…

— Разбирам — кимна Ирина.

— Знам, че разбираш.

— Дали ще ме пуснат да дойда с теб? — попита тя.

— Как ще ми откажат?

— Но аз нямам необходимата подготовка…

— Ще я получиш от мен — отвърна той, на лицето му изплува усмивка. — Дано не страдаш от клаустрофобия!

— От къде си толкова сигурен, че ще отделят време и средства отново да те изпратят там? — остана сериозна Ирина.

Грегъри Нън сви рамене.

— Такава е човешката природа. Няма начин да се промени. В момента, в който асимилират информацията ми и получат представа за това, на което се натъкнах сред звездите, те просто няма да имат друг избор… Човешкото любопитство няма граници. Историята отдавна е доказала това…

Арбат се размърда до него, едно черно като въглен око се отвори и изпитателно ги огледа. От устата й излетя кратък писък, Героя отвърна. Делфинът доволно се претърколи.

— Какво ще открием там, горе? — попита Ирина.

— Наистина ли искаш предварително да знаеш това?

— Да.

Над водата се възцари тишина. Ирина вече умееше да прави разлика между различните видове тишина, на които често се наслаждаваха. Сегашната й се стори тежка и многозначителна, като златно кюлче върху прецизна везна… От лицето на Грег струеше светлина, сякаш слънцето се издигаше над пустинята… Ясна, лъчиста светлина, от която нищо не можеше да се скрие. Обичта към този човек потрепна като жива в душата й. После изпита усещането, че над тях се спуска ефирният облак на тайнственото му откритие — там, в безбрежния Космос… Обзе я радостно опиянение, сърцето й запя в унисон с неговото… Знаеше какво ще чуе още преди той да беше отворил уста…

— Ще открием времето — промълви Грег и на лицето му отново изплува загадъчната усмивка. — Океан от време, достатъчно голям за търпението на ангелите…