Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Angel Eyes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Ерик Лустбадер. Операция „Бялата звезда“. Книга 1

Американска. Първо издание

ИК „Гарант-21“, София, 1996

Редактор: Елисавета Павлова

ISBN: 954-800-963-3

 

 

Издание:

Ерик Лустбадер. Операция „Бялата звезда“. Книга 2

Американска. Първо издание

ИК „Гарант-21“, София, 1996

Редактор: Елисавета Павлова

ISBN: 954-800-964-1

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Провинцията на Вирджиния, Картечният град

Ръсел Слейд взе Тори със специалната си бронирана лимузина, изработена по поръчка. Навън още не се беше съмнало, птиците едва започваха да се пробуждат.

С присъщата си арогантност той беше останал на летище Лос Анджелис, сигурен в нейното обаждане. Разполагаше с три от тези специални коли, които издържаха на картечен огън, вървяха с 240 километра в час и бяха пълни с ултра модерни електронни средства за комуникация. Те поддържаха висока готовност и бяха на негово разположение, когато му потрябват, в три от най-възловите града на страната — Вашингтон, Ню Йорк и Лос Анджелис. Истински мобилни офиси, тези автомобили бяха от жизненоважно значение за работата му, в тях той не само ръководеше акциите на отдела си, но често се хранеше и спеше. Ръсел имаше почти патологическа нетърпимост към застояването на едно място. Без съмнение тази странна привичка беше наследство от Бърнард Годуин, който преди години оцеля при опит за атентат от страна на КГБ именно благодарение на нея. Ръсел ненавиждаше хотелите, главно защото в тях нямаше начин да бъде осигурена стопроцентова безопасност. Прекалено многоброен персонал, коридори и стълбища, прекалено много хора с резервни ключове и оживено движение по всяко време на денонощието…

За негова чест обаче, той не прояви никакво злорадство, а прие обаждането й като нещо, което е напълно в реда на нещата. Когато Тори получи възможност да се замисли върху този факт, тя проумя, че е очаквала от него точно такова поведение и всичко беше наред.

По време на полета към Вашингтон имаше предостатъчно време за размисъл. Полет в частния самолет на Ръсел, разбира се. Техниката против отвличане се беше оказала толкова тежка и обемиста, че „Алеята“ се принуди да поръча за нуждите на ръководството си не първоначално одобрения малък реактивен самолет „Лиър“, а един доста солиден „Боинг-727“. Тори умираше за сън, но затвореше ли очи, в главата й изплуваше картината от къщата на Ариел на Рашън хил, разкъсаният от експлозията диван и споменът за онази, другата експлозия, която беше раздробила бедрото й… Споменът за грозно озъбената маска на смъртта, която беше погледнала право в очите…

Стряскаше се от ударите на собственото си сърце, отваряше очи и се надигаше в креслото. Ръсел седеше насреща й, потънал в съдържанието на дълъг факс, изпратен от оперативния център на „Алеята“, скрит дълбоко под изумруденозелените хълмове на Вирджиния. Помнеше го като пушач, но сега очевидно беше отказал цигарите и ритмично дъвчеше капачката на някаква химикалка.

Някъде над Охайо или Мисури им поднесоха кафе и сандвичи и Тори с благодарност пое пластмасовата чинийка. Нямаше никакво желание да се връща към кошмарната дрямка, запълнена с болка и вледеняващ ужас.

Ръсел се обади едва когато приключиха със закуската.

— Продължаваш ли да поддържаш връзки с японския вариант на мафията? — попита той.

Тори не обърна внимание на иронията в гласа му. Все още си го представяше небрежно отпуснат в блиндираната лимузина, арогантен и циничен… Толкова сигурен в нейното обаждане, че не си беше направил труда да се качи на самолета. Изпита желанието да стовари един юмрук в лицето му, но вместо това направи опит да се концентрира върху плана, който се очертаваше в главата й. Някъде на разсъмване тя стигна до заключението, че има начин да получи всичко, което иска: своята работа в „Алеята“, като тя, а не Ръсел диктува условията; едновременно с това да го накаже за наглостта, да отмъсти за отстраняването си… Възнамеряваше да го нарани далеч по-дълбоко, отколкото би сторила това с помощта на юмруците си. Все пак представата за мутрата му със скоби за фиксиране на счупени челюсти я накара да изпусне една замечтана въздишка…

— Ако имаш предвид Якудза — да, аз все още имам контакт с тях — невинно се усмихна тя.

Ръсел кимна с глава, сякаш доволен, че е издържала някакъв неизвестен тест.

— Много добре — рече. — Защото твоите Якудза са затънали до гуша!

— Имаш предвид убийството на Ариел Соларес?

Ръсел отмести подвижната лампичка и притисна с пръсти клепачите си. Лицето му потъна в сянка. Зад илюминаторите се мяркаха белите кълба на облаците, разкъсани от скоростта на реактивния лайнер.

— Помниш ли онези убийци от Якудза, които ви преследваха в подземията на Буенос Айрес? — попита той. — Е, те бяха една малка част от заплахата, която трябва да отстраним… Страхувам се, че ни очакват още доста мръсни номера…

— Сега разбирам на какво дължа личното ти посещение — въздъхна Тори. — Японците играят някаква игра и ти имаш нужда от моя опит… — очите й се спряха върху лицето му с престорена загриженост. — Но какво е това? Нима си се изпотил под мустачките?

— Не ставай смешна!

Отговорът му прозвуча раздразнително и Тори изпита дълбоко задоволство.

— Сериозна ли е тази игра? — попита тя.

— Твоите японски приятелчета започват да ме дразнят — хладно я изгледа Ръсел. — Не признават никакви правила!

— Напротив, те винаги играят по правилата — поклати глава Тори. — Проблемът е там, че ти реагираш като всеки друг член на американската администрация… И нямаш никаква представа за тези правила!

Той се втренчи в нея с изражението на човек, сблъскал се със странно произведение на модерното изкуство. В погледа му имаше шок, объркване и солидна доза гняв.

Тори изпревари реакцията му, скочи на крака и отиде в тоалетната. Върна се двадесет минути по-късно, облечена в топла жилетка от естествен мохер над плътно прилепнало боди. Надолу носеше плисирана поличка в бежов цвят, на краката си имаше меки обувки от кожа на гущер, на ушите й се поклащаха обици от солидно злато.

— Едно малко шоу, а? — язвително подхвърли Ръсел.

— Ето как ти се отразява Л.А. — въздъхна с престорено съжаление тя. — Винаги си мислиш за някакво шоу… — на лицето й се появи усмивка. — Ти може и да не оценяваш усилията ми, но Бърнард положително ще бъде на друго мнение.

 

 

Вашингтон ги посрещна с гъсти изпарения, издигащи се от Потомак. Една от специалните лимузини на Ръсел ги очакваше направо на пистата. Мощният двигател едва чуто мъркаше, тъмните стъкла предлагаха надеждна защита както срещу столичната влага, така и срещу куршумите на евентуален убиец.

Тори изчака да излязат сред хълмовете на Вирджиния и въпреки протестите на Ръсел спусна прозорчето от своята страна.

— Искам да чуя как пеят птичките — поясни тя, докато колата се насочваше към магистралата с четири платна. По нея изминаха точно осем километра, след което свърнаха по широко и гладко шосе, от двете страни на което се занизаха къщичките на типично американско градче, с обичайните за цялата страна магазини: „Сиърс“, „Д.С. Пени“, „Рейдио Шак“ и „Файленс“ — огромната аптечна верига с представителства във всяко населено място. Лимузината прекоси градчето и влезе в голям подземен паркинг. Стигна най-долното ниво и спря срещу гола бетонна стена, боядисана в бяло. Изчакаха електронната проверка, продължила няколко секунди. После на малкия пулт пред Ръсел светна зелена лампичка и той набра десетцифровия шифър за достъп. Част от бетонната стена се вдигна и лимузината се плъзна в отвора.

Озоваха се в тунел с две платна, очертани от жълто-оранжеви светлини. Пътуваха по него в продължение на десетина минути, бетонната настилка се изви стръмно нагоре и не след дълго отново се озоваха сред зелените поля на Вирджиния. Но този път периметърът беше очертан от висока ограда, намираха се в модерна ферма за развъждане на коне — истинския дом на „Алеята“.

Бърнард Годуин ги очакваше пред главния вход. Зърна Тори да слиза от задната врата на лимузината и на лицето му изгря широка усмивка. А тя с изненада установи, че изобщо не се е променил от времето на последната им среща: от фигурата му все така се излъчваше самоуверената решителност на опитен римски пълководец и мъдър държавник. Никога в живота си не беше виждала човек, на когото толкова много приляга мантията на властта. В сравнение с него Ръсел изглеждаше неуверен ученик. Имаше чувството, че Бърнард Годуин се нуждае от властта така, както бебето се нуждае от майчиното мляко; както собствената й майка се нуждае от постоянните си артистични превъплъщения. Лишен от власт, той би загинал в рамките на двадесет и четири часа…

— Господи, Тори! Изглеждаш сто пъти по-добре отпреди година и половина! — Бърнард пристъпи крачка напред и топло я прегърна, устните му леко докоснаха ухото й. — Страшно се радвам, че отново си тук!

В следващия миг вече я отдалечаваше от себе си, главата му се извърна към лимузината:

— Браво, Ръсел! Успя да я доведеш отново у дома…

По традиция рапортите се приемаха в тапициран с плюш апартамент, напълно изолиран от останалата част на сградата. В него дори електрическото захранване беше самостоятелно, от специално монтирани генератори. Всъщност целият комплекс беше напълно независим в енергийно отношение — Бърнард Годуин беше успял да се пребори за това още при създаването на „Алеята“. Тежките и скъпи генератори бяха монтирани по такъв начин, че правеха невъзможно използването на каквито и да било подслушвателни устройства.

Мебелировката в апартамента беше типична за елитен мъжки клуб — солидна и удобна, със спартански нюанс. Точно по тази причина Тори реши да се облече подчертано женствено, дори провокативно. Осемнадесет месеца не беше стъпвала тук, в този могъщ център на тайната власт. Затова искаше завръщането й да се усети, особено от мъжете, които упражняват тази власт…

Настаниха се около солидна маса от полирано дърво, отрупана със сандвичи, пресни плодове, кафе и сокове. Тори не беше сигурна, че има апетит, но си взе от всичко — ей така, по навик… Тук разговорите неизменно се провеждаха свободно, с дълги паузи за похапване… Механично наблягаше на боровинките — плодовете, които фигурираха в списъка на тъй наречената оперативна храна. По време на Втората световна война боровинките са били неразделна част от менюто на бойните пилоти, тъй като съдържат ензим, който изостря зрението…

Тори вдигна глава и хвърли очаквателен поглед към Бърнард. Но той само поклати глава и кратко рече:

— Започвай, Ръсел.

Ръсел Слейд извади гланцирана папка. На корицата пишеше „Сладолед“, горният десен ъгъл беше пресечен от алена черта. Това означаваше, че съдържанието на папката е строго секретно и не може да бъде размножавано или изнасяно извън периметъра на „Алеята“ без РД — лично разрешение на директора.

Ръсел прочисти гърлото си и започна:

— Тори, по време на полета вече ти споменах, че нашите противници готвят една изключително опасна операция. Не се шегувах, нито пък преувеличавах… Става въпрос за разпространение на наркотици в глобален мащаб.

— Кокаин?

Ръсел и Бърнард Годуин размениха кратки погледи, после по-младият мъж кимна с глава:

— И да, и не… Нещата станаха достатъчно лоши, когато южноамериканските наркобарони започнаха да подкупват своите правителства, превръщайки ги в съучастници на целия процес — от отглеждането до разпространението на кокаина… Сега обаче сме изправени пред нов, още по-опасен момент, който заплашва пряко националната сигурност на Съединените щати.

Замълча и отпи глътка портокалов сок. А Тори си припомни, че Ръсел Слейд е изключително добър в разговорите, винаги знае кога и по какъв начин да привлича вниманието на събеседниците си.

— Първият обезпокоителен сигнал дойде преди около година — продължи той. — Умря едно хлапе във Вашингтон… Зная, че това не звучи особено убедително, но по време на разследването излязоха наяве някои доста странни, бих казал дори смразяващи обстоятелства. Първо: хлапето беше момиче на около петнадесет години, бяло момиче от добро семейство. Тъжно или не, именно този факт привлече нашето внимание… Ако жертвата беше някое обикновено хлапе от улицата, ние едва ли щяхме да се занимаваме с нея…

Но бащата на това момиче се оказа не само състоятелен, но и доста влиятелен човек, твърдо решен да разкрие загадката на нещастието, което сполетяло семейството му. За тази цел наел опитен специалист — бивш главен съдебен лекар на Ню Йорк, който се пенсионирал преди време и пишел мемоарите си. Умен тип, който знае къде и как да се рови. Когато предал предварителните си заключения на бащата, онзи бил толкова разтревожен, че започнал да звъни на приятелите си в правителството. Вдига се шум, информацията влиза и в нашите компютри. Бях принуден да взема незабавни мерки и изпратих Ариел Соларес да получи лични впечатления от участниците в случая.

Ръсел откачи лист хартия от машинката на папката и го подаде на Тори:

— Това е заключението на съдебния лекар. Няма смисъл да го четеш цялото, аз ще ти го предам в резюме: въпросното петнадесетгодишно момиче не е починало от свръхдоза наркотик (каквото е първоначалното медицинско заключение), а от системна злоупотреба с кокаин.

В стаята се възцари тишина. Тори бе принудена да признае пред себе си, че Ръсел не е забравил как се борави с драматичните паузи.

— Надявам се, че започваш да схващаш пред каква главоблъсканица бяхме изправени. Нима е възможно петнадесетгодишно хлапе да умре от системна злоупотреба с кокаин? Криминалистите са категорични, че за достигането на този фатален етап са нужни поне десет години здраво друсане, при това с тежки наркотици. Нещо невъзможно в нашия случай, нали? Но доказателството въпреки всичко беше пред очите ни!

Пръстите на Ръсел несъзнателно потънаха в джоба на сакото и Тори разбра, че търси цигари. Овладя се почти веднага и отпи нова глътка сок.

— Наетият от бащата патолог се блъска над загадката в продължение на шест седмици — продължи Слейд. — Но той наистина е един изключително умен стар пес и успява да я разреши… Момичето действително е вземало кокаин, но едва в продължение на три месеца… — очите му се заковаха върху лицето на Тори. — За три месеца организмът й се скапва така, сякаш е злоупотребявала с наркотици цели десет години! Как е възможно това? Отговорът дава самият кокаин… На пръв поглед една съвсем нормална дрога, този кокаин показва доста странни свойства, когато е подложен на задълбочен молекулярен анализ. Отначало отклоненията ни се струваха незначителни, но ние си направихме труда да възстановим точния му състав в една от нашите лаборатории. Ефектът върху опитните мишки беше поразителен. Оказа се, че този наркотик е силна отрова, просто и ясно… Естествено той не действа като отрова и не предизвиква бърза смърт. В сравнение с него обикновеният кокаин изглежда като безвредна бучка захар… Защото новата субстанция не само възбужда до крайност човека, който я употребява, но и е изключително прилепчива. Който я опита веднъж, вече не може да се откаже. Една истинска бомба с часовников механизъм, който се задейства максимум след три месеца и организмът е мъртъв…

Тори се замисли върху чутото, после вдигна глава:

— В тази връзка ли си изпратил Ариел в Буенос Айрес?

— Да.

— А двамата якудза в тунелите?

Ръсел стрелна с поглед Бърнард Годуин, после очите му се върнаха към Тори:

— Ариел стигна до заключението, че те са свързани с нелегалния канал на дрогата. После, както пише в последния му рапорт, той е открил друга, още по-обезпокоителна връзка между Якудза и супер кокаина…

— Чакай малко — прекъсна го Тори. — Нима твърдиш, че японците произвеждат този наркотик?

— По всичко личи, че е така — кимна Ръсел.

— Откъде е получил Ариел тази информация? Кои са осведомителите?

— Не знаем това — призна Ръсел. — Успя да ме убеди, че трябва да прекратим всички обичайни контакти помежду си, иначе едва ли ще успее да проникне сред мрежата… Знаеш какво означава това: никакъв ежедневен контрол, никакви регулярни рапорти, никаква подкрепа в случай на нужда… Каза, че действа в изключително опасна обстановка и ако бъде заподозрян… — млъкна и сведе поглед към надписа „сладолед“ в ръцете си. „Вероятно не вижда нищо, а просто си спомня за загиналия агент“, съобрази Тори.

— Така възникна идеята за твоето привличане — вдигна глава Ръсел. — Ти познаваш японците, тяхната култура. Те никога нищо не откриват сами, но сложат ли ръка върху даден прототип, могат да го усъвършенстват като никой друг на този свят…

— Не е вярно, че не правят открития — поклати глава Тори.

— Знаеш какво има предвид Ръсел — намеси се за пръв път Бърнард. — Този кокаин не е синтезиран по изкуствен начин. Оригиналната дрога е основна съставка в него, само така той се превръща в най-страшното оръжие, изобретено някога от човека…

— Но в това няма логика! — изгледа ги последователно Тори. — Защо японците ще искат да създадат този супер наркотик? Ако е за пари, всичко би било наред… Но защо им е да го превръщат в оръжие? Това е чудовищно!

— Напълно съм съгласен с теб — кимна Бърнард Годуин. — Но определени среди в нашата администрация са твърдо убедени, че от няколко години насам Япония води необявена икономическа война с Щатите и няма да се спре пред нищо, за да постигне победата… — облиза устните си, както правеше винаги, когато е изправен пред труден проблем. — Лично аз не вярвам на тази теза, но ще останеш изненадана, ако ти кажа колко хора на Капитолийския хълм са убедени в нейното съществуване, да не говорим за Белия дом… — изражението на лицето му беше все така твърдо и решително. Лице на истински лидер. — За момента сме сигурни единствено в това, което успя да разкрие Ариел: супер кокаинът действително е създаден от японците. От теб искаме да разкриеш останалото: кой го произвежда, кой го купува, защо го купува… А после ще имаш възможността да ги пратиш по дяволите, веднъж и завинаги!

 

 

— Опитай се бъдеш по-толерантна с Ръсел — рече Бърнард Годуин. — Той е добър човек.

— Той ме уволни! — отвърна Тори.

— Вярно, при това с мое съгласие…

— С твое какво?!

— Тори, аз те обучих на всичко и много те обичам. Включих те сред агентите на „Алеята“ с ясното съзнание какъв риск поемам. Защото бях убеден, че твоите изключителни умствени и физически качества ще вземат превес над останалото: склонността ти към бунт и неподчинение, към рисковани решения…

Но, за добро или лошо, „Алеята“ е организация с военизирани структури и ти вече познаваш част от тяхното действие. Никой не може да нарушава правилника, тъй като това заплашва сигурността на цялата организация. А ти се опита да сториш точно това и понесе последиците. Ръсел постъпи така, както би постъпил всеки директор, затова престани да го обвиняваш…

Намираха се на просторната затревена площ, изпъстрена с препятствия за прескачане. Наоколо не се виждаше жива душа, но въпреки това те се придържаха в близост до храстите и дърветата — естествена преграда срещу електронното подслушване от разстояние.

— Добре — въздъхна Тори. — Може би наистина се отнасям несправедливо с него. Но това не означава, че се отказвам от претенциите си.

— А какви са те?

— Да се завърна на работа при определени от мен условия.

— Това ми звучи твърде опасно, за да го приема безпрекословно — усмихна се Бърнард. — Кажи ми какво точно искаш.

Тори помисли за миг, после тръсна глава и започна:

— Не искам да нарушавам правилника, искам просто мъничко да го променя. Искам пълна свобода на действие при…

— Невъзможно!

— Вие имате нужда от мен, нали?

Бърнард се извърна, очите му я пронизаха.

— Хайде да престанем с този танц, Тори — изръмжа той. — Познаваме се прекалено добре. Ние имаме нужда от теб, но и ти имаш нужда от нас. Ако отречеш този факт, аз незабавно ще прекратя всякакви контакти с теб. Защото това би означавало, че се самозаблуждаваш, следователно лесно би могла да заблудиш и нас. Не мога да позволя подобен развой на събитията, каквото и да ми струва това. Ти обичаш лова и опасността, обичаш дори кръвта, която се плиска около теб… Не, излишно е да го отричаш — и двамата знаем, че е истина… Ти обичаш танца пред лицето на смъртта, Тори. И умееш да го правиш така, както никой друг…

Настъпи пауза, нарушавана единствено от почукването на кълвача, скрит в листака над главите им.

— Ако ме изслушаш, вероятно ще приемеш това, което искам — промълви най-сетне Тори.

— Съмнявам се — поклати глава Бърнард. — Но все пак искам да го чуя…

Отново закрачиха напред и спряха едва когато стигнаха сянката на няколко огромни клена. Под тях беше хладно и лъхаше на влага, на огряната от слънцето поляна кротко пасяха коне. Картината беше идилично спокойна.

— Искам РД, което ще ми дава незабавен достъп до секретен материали — заяви Тори. — Да има постоянно действие, защото иначе ще губя твърде много време… И още нещо — искам Ръсел за партньор в оперативната работа!

Мълчанието, което последва, беше толкова тежко, че Тори чу хрупането на конските зъби от поне шестстотин метра разстояние. Това беше личното й отмъщение към Ръсел Слейд: да изкара бюрократа от чистичката канцелария, да го натика в калта, да го изправи срещу лицето на врага… И да надзърне в очите на смъртта, ако има късмет, разбира се…

Нито за миг не се разколеба от думите на Бърнард. Някогашен актьор, той прекрасно умееше да насища изразите си с емоции. Но Тори беше израснала в тази среда и отдавна беше имунизирана срещу поведение от подобен род.

— Мястото на директора не е на фронта… — промълви най-сетне Бърнард.

— Въпреки това аз…

— Не мога да позволя това.

Тори се извърна и подигравателно отдаде чест:

— Тогава ще се видим след още година и половина!

— Тори, ти също имаш нужда от нас…

Тя направи крачка по посока на слънцето, Бърнард протегна ръка да я спре.

— Окей — въздъхна той. — Ще получиш постоянното си РД — пръстите му се увиха около ръката й. — Никога не съм те молил за каквото и да било, Тори… Но сега ще го направя. Ние наистина имаме нужда от теб! Далеч повече, отколкото беше склонен да покаже Ръсел. Но и той е човек, и той притежава чувство за гордост… Може би и ти се нуждаеш от нас повече, отколкото си склонна да признаеш. Дявол да го вземе, прекрасно знаеш, че в думите ми има истина, нали?

Тори издържа погледа му, без да мигне.

— Искам Ръсел за партньор, Бърнард!

— Защо?

— Тук, в тази херметически затворена ферма, той е страхотно изолиран, Бърнард. Също както в блиндираните си лимузини и обезопасените самолети. За разлика от теб, той е напълно откъснат от света. Спомни си… Твоят опит не се изчерпваше единствено с екипа умни глави и оперативния център, нали? От време на време считаше за необходимо да отлепиш ухо от безжичните телефони и да го опреш в земята. Ръсел ще бъде заплаха за мен, ако остане тук и единствената му грижа бъде да ме засипва със заповеди. Така е постъпвал с Ариел, така се готви да постъпи с мен. Дай ми го за партньор. Опитът ще му бъде от полза, а и на мен ще помогне…

— Не съм сигурен, че точно тази мисия е най-подходяща за подобни експерименти.

Сега беше ред на Тори да се втренчи в лицето му.

— Искаш да кажеш, че е твърде опасна за него, но мен можеш да ме похарчиш, така ли?

— На този етап не мога да си позволя да изгубя нито един от двама ви — поклати глава Бърнард, но в поведението му се долови колебание.

— Но не можеш да позволиш и разпространението на новия кокаин, нали? Разполагаш с доказателства, че този процес вече е започнал. А представяш ли си как ще завърши? Ако тази мисия не стартира, Ръсел вероятно няма да има шанс за участие в друга…

 

 

— Как успя да те убеди? — учудено го изгледа Ръсел. — Сигурен съм, че идеята не е била твоя…

— Не ставай нагъл! — сряза го Бърнард. — Аз я одобрих и това е важното!

— Винаги си проявявал слабост към нея — въздъхна Ръсел.

— При това съвсем основателно. Струва ми се, че ти така и не успя да оцениш по достойнство таланта на Тори…

— Донякъде си прав — неохотно се съгласи Ръсел. — Но аз никога не съм изпитвал стопроцентово доверие в нея. Не, не в обикновения смисъл на думата… Но поведението й страда от хронична непредвидимост. Зная, че я доведе тук с надеждата да се отърси от бунтарството. Но сам виждаш, че никога няма да стигне зрелостта, нали?

— Не съм убеден, че „зрелост“ е най-подходящата оперативна дума — поклати глава Бърнард. — Тя просто ненавижда организации от всякакъв вид, а аз започвам да се убеждавам, че това е по-скоро предимство, отколкото недостатък. Особено за задачите, които й поставяме…

Ръсел презрително изсумтя.

— Ще разбереш какво имам предвид, само ако се освободиш от личната си антипатия — продължи Бърнард. — Омразата към организациите я прави сто процента сигурна. Представяш ли си, че някой някога би могъл да я презавербува? Изключено! В този смисъл тя е чиста като сняг, а свободният дух завинаги ще я остави такава. Трябва да си благодарен на Бога, че разполагаш с такъв агент…

— Всичко това са пълни глупости! — избухна Ръсел. — Проклет да бъда, ако тръгна с нея и изпълнявам заповедите й!

— Виж какво, Ръсел! — изръмжа Бърнард Годуин и сграбчи ръката на по-младия мъж. — Не само ще тръгнеш, но и ще се представиш добре! Защото, ако не го сториш, мога да ти гарантирам погребение в рамките на тридесет и шест часа! Такова е мястото, за което потегляте, ясно ли е? На света няма по-добър оперативен агент от Тори Нън. Няма! Тя те пожела за партньор като част от условията да се върне при нас и аз дадох съгласието си. Толкоз!

— А какви бяха другите условия?

— Остави ги на мен. Те са просто подробности. Сега искам от теб да се заемеш с тази японска ситуация. Аз и без това си имам достатъчно работа с проклетата „Бяла звезда“!

— Не мога да повярвам, че още се ровиш в тази история — учудено го погледна Ръсел.

— „Бялата звезда“ е първата ни реална следа към организираната националистическа съпротива в рамките на СССР — отвърна Бърнард. — Затова никога няма да се откажа от нея.

— Но дори ти, с твоите връзки и умение да убеждаваш, не успя да получиш одобрение — изтъкна Ръсел. — Всички се страхуват, че отново ще се окажем в ситуацията отпреди известно време… Никой не е забравил фиаското на операция „Бумеранг“.

— Не е нужно и ти да ми напомняш за нея — въздъхна Бърнард.

— Опитвам се да те предпазя — рече Ръсел. — Предшествениците на КГБ вече са правили подобен номер през 20-те… Създават Тръста и всички са убедени, че това е организация за свалянето на Ленин. Правят го толкова добре, че много емигранти се завръщат в родината си, за да се включат в новата съпротивителна организация. Естествено само за да попаднат в лапите на Феликс Дзержински — шефа на НКВД. Това, е установен модел, Бърнард… А ние знаем, че КГБ обича да работи по установени модели. „Бялата звезда“ без съмнение…

— Аз вярвам, че „Бялата звезда“ е напълно реална организация — твърдо го прекъсна Бърнард. — И се бори за съюз на независими държави в рамките на СССР — нещо, което твърде много се доближава до нашите щати…

— Значи истински Съюз на съветските социалистически републики, а? — почти се изсмя Ръсел.

— Не социалистически и точно там е работата! „Бялата звезда“ се бори за демократична република, а това означава окончателна смърт на социализма в Русия. Лично аз съм убеден, че това е пътят, по който тази страна може да влезе в двадесет и първи век като наистина модерна държава. Защото от промените зависи оцеляването им. Русия отчаяно иска да стане конкурентоспособна на страни като Япония, Корея и Тайван, да печели твърда валута от износа си. Но социализмът я сковава. Тя се нуждае от свободна пазарна икономика толкова силно, колкото и от независими в национално отношение републики, освободени от робството на Москва. Ръководството на „Бялата звезда“ разбира това, но е изкушено да избърза. И с това неволно привлича върху себе си повече внимание, отколкото е здравословно за него… — Ръката му се размаха във въздуха. — Но стига сме обсъждали „Бялата звезда“! Имаме далеч по-неотложни задачи.

Очевидно ободрен от разходката, Бърнард помълча малко, после започна:

— Може би мислиш, че съм прекалено сантиментален по отношение на Тори Нън. Но скоро ще промениш мнението си, бъди сигурен в това. Наскоро прегледах архивите и установих, че нито веднъж не си използвал целия й потенциал…

— Това е твое мнение.

— Което е единственото валидно мнение — рязко отвърна Годуин, после побърза да смени тона. — В случая просто съм по-обективен от теб, Ръсел… Отричай колкото щеш, но ти просто не можеш да понасяш Тори Нън и това е голата истина. И аз зная защо — защото ако наистина беше стигнала „зрелостта“ (според собственото ти неточно определение), днес директор щеше да е тя, а не ти… Колкото повече мисля за предложението й, толкова повече се убеждавам, че е права. Ти действително се атрофираш зад това бюро. Има опасност скоро да бъдеш вреден не само за себе си, но и за „Алеята“. Никой от нас не иска това да стане факт, нали?

Подновиха разходката си и скоро приближиха мястото, на което бяха разговаряли Тори и Бърнард. Но сега се свечеряваше, конете бяха прибрани. Без тях хълмовете изглеждаха някак пусти…

— О, не се прави на толкова съкрушен — поклати глава Бърнард. — Получаваш уникален шанс да поправиш грешките, които си допуснал в миналото. Не всеки може да се похвали с това…

— Въпреки това искам гаранции — тръсна глава Ръсел. — Сам знаеш, че е възможно да си сбъркал. Тя може пак да наруши правилата и тогава всички ще бъдем в опасност.

— Вярно — кимна Бърнард. — И това е още една причина да работиш съвместно с нея по време на операцията. Кой по-добре от теб би усетил фалшива нотка в поведението й?

— Ами ако се окаже, че ти грешиш?

— О, тогава нещата ще бъдат безкрайно прости — отвърна Бърнард Годуин и тръгна обратно към къщата: — Имаш разрешението ми да я ликвидираш!

 

 

— Първата ни спирка е Япония, затова трябва да получа експресна информация за най-важните неща — промърмори Ръсел, докато пътуваха към летището. — Обичаи, начин на поведение, идиоматични изрази и всичко останало…

— Няма да пътуваме за Япония — поклати глава Тори. — Поне не веднага…

— Но нали японците…

— Трябва да хванем нишката отначало, иначе няма да стигнем доникъде — поясни Тори. — Няма смисъл да си завираме носа някъде по средата на пътя и да се чудим в коя посока да тръгнем…

— Но нали нишката тръгва именно от Япония? Логично е да започнем от там.

— Логиката носи полза само в лабораторна среда. Там, където отиваме, решителна роля ще играе интуицията…

От оперативния център на „Алеята“ се беше свързала с Естильо, своя аржентински приятел. Размениха няколко общи приказки, после споменаха Соларес. От гласа на Естильо ясно пролича колко тежко преживява загубата на приятеля си, но иначе не каза нищо определено. Беше сдържан, мъката остана скрита в душата му. Но Тори я усети много добре, ненапразно Естильо твърдеше, че тя, дълбоко в себе си, винаги е била истински „портеньо“…

— Добре — капитулира Ръсел. — Къде отиваме?

— В Картечния град — отвърна Тори.

— Меделин? — смаяно попита Ръсел. — Колумбия?

— Точно така — кимна Тори и пое по стълбичката на частния 727. Шофьорът на лимузината пъргаво се зае да подрежда багажа им в търбуха на металната птица.

— Даваш ли си сметка, че това е забранена зона дори за американските дипломатически представители? — избухна Ръсел. — Чувала ли си, че в това мирно градче плащаш осемдесет долара да ти посвирят на ухо в някой ресторант, но само десет, за да видиш сметката на някого? — имаше предвид „сикарио“ — младите и безскрупулни наемни убийци, които в Колумбия се срещаха на всеки ъгъл. — Знаеш ли, че тази адска дупка е световен рекордьор по неразкрити убийства сред градовете, които не са в състояние на война?

— Но Меделин е в състояние на война — отвърна Тори и се обърна да го погледне: — Виж какво, Ръсел. Няма значение дали японците са замесени, или не. Тук става въпрос за кокаинов канал, затова отиваме при източника.

— Хубаво — въздъхна Ръсел и се обърна да хвърли последен поглед на Вашингтон. Вече изпитваше носталгия по удобствата, които оставяше тук. — Източник, който ще ни посрещне с дулото на автомат, насочен в гърдите ни!

 

 

Меделин се намира в западната част на Колумбия, недалеч от Тихия океан, сгушен в дълбока долина сред могъщите склонове на Андите. Боингът беше принуден да кръжи дълго над непристъпните планински върхове, после, някак изведнъж, рязко започна да се снижава.

Тори и Ръсел получиха отлична възможност да огледат околността, сякаш бяха безгрижни туристи, стиснали илюстровани брошури в ръце. Под тях се нижеха терасите на великолепно поддържани овощни градини, другото основно перо за износ на, Картечния град.

Останаха на пистата, докато екипажът изключи двигателите, после Тори отиде да поговори с командира. Всички на борда бяха опитни агенти на „Алеята“.

Така изтекоха петнадесетина минути и Ръсел започна да губи търпение. Скочи на крака и тръгна към пилотската кабина.

— Няма ли да се махаме от тук, за бога? — нервно подвикна той.

— Не бива да се появяваме на летището — отвърна Тори. — Там има достатъчно „сикарио“, които чакат да се появи някой гринго и да се лепнат за него…

— Какво ще правим в такъв случай?

— За момента нищо — отвърна Тори и махна с ръка към илюминатора.

Ръсел се приведе напред и успя да зърне двама души в униформи, които с достойнство крачеха към самолета. Ботушите им скоро зачукаха по металната стълбичка.

— Дай ми паспорта си — прошепна Тори, взе документа от ръката на Ръсел и тръгна да посрещне гостите.

Разговаряха на испански. От това, което долавяше, Ръсел бързо разбра, че Тори владее езика безупречно, не по-зле от униформените. Той самият също говореше испански добре, заедно с още няколко езика. Но беше достатъчно честен да си признае, че акцентът му винаги личи. Тори го превъзхождаше главно във владеенето на идиоматичните изрази и онези особени нюанси, които елиминират акцента и околните трудно разбират, че пред тях стои чужденка.

Ръсел видя как пачка американски долари преминават в ръцете на униформените, после Тори им подаде паспортите на всички, които се намираха на борда. Граничарите бързо ги подпечатаха и си тръгнаха, без дори да погледнат към Ръсел.

Тори му направи знак и двамата се насочиха към стълбичката. Граничарите не се виждаха никъде. Ръсел напълни дробовете си с чистия планински въздух, лишен от потискащата влага на градовете с по-малка надморска височина.

Тори носеше малък сак от парашутна коприна. Изправиха се в сянката на самолета и търпеливо зачакаха процедурата по презареждане с гориво и всички онези проверки, които предшестват самолетните полети.

На пистата се появи синьо рено с четири врати и бързо се насочи към тях. Тори беше поискала именно рено, тъй като то разполагаше с по-мощен двигател и по-просторно купе от обичайните тук мазди и тойоти.

— Въоръжен ли си? — погледна го тя.

Ръсел поклати глава.

— Иди при главния пилот и си избери някакво оръжие — нареди му тя. — По съвместителство той изпълнява ролята и на главен оръжейник.

Ръсел се подчини, но в душата му бликна гняв. Не си направи труда да огледа екипажа и сега трябваше да научи от нея кой какъв е в тази експедиция. Вече съжаляваше, че прие да участва в операцията. Но нима имаше друг избор? Никакъв, въздъхна мрачно той. Бърнард се беше погрижил за това.

Когато се върна, Тори вече седеше на задната седалка и разговаряше с шофьора. Ръсел се настани до нея и колата рязко потегли. Човекът зад волана беше здравеняк с посребрена коса и тънки мустачки. Очите му бяха скрити зад широки слънчеви очила с огледални стъкла, а облеклото му беше просто — памучна риза с отворена яка и ленен панталон.

— Добре дошъл в „Метра-лин“, сеньор Слейд — поздрави го Естильо. Така звучеше името на Меделин на местен жаргон. — Метра-лин, Картечния град…

— Защо не взехме хеликоптер? — попита Ръсел и се извърна към Тори.

— Защото последните чужденци, които го сториха, бяха превърнати в добре обгорели трупове — отвърна Тори. — Терористите сикарио очакват от жертвите си точно това и са готови за нападение… — раменете й леко се повдигнаха. — Алтернативата на гринго, предполагам… Но ние ще се придвижваме като местните…

Реното летеше с огромна скорост по неравната повърхност на тесния път, който криволичеше сред гористи хълмове. Ръсел протегна врат и хвърли поглед на скоростомера. Механично прецени, че се движат поне с тридесет километра в час над допустимата скорост за подобен път. Готвеше се да каже това на глас, когато Естильо за миг отмести очи от платното и лаконично поясни:

— Преследват ни.

Ръсел се завъртя толкова рязко, че шийните му прешлени изпукаха. Зад тях летяха два блестящи с хромираните си части мотоциклета, които бързо скъсяваха разстоянието до реното.

— Господи Исусе! — възкликна той. — Това ли са ти прехвалените мерки за сигурност? — измъкна пистолета, който му предаде пилотът. Беше тежко оръжие, добро за стрелба от средно разстояние и абсолютно смъртоносно от близко.

— Опитай се да им избягаш — рече Тори. Естильо натисна газта и реното се стрелна напред. Гумите пронизително засвириха по острите завои, дърветата край пътя се превърнаха в плътна зелена стена. Ръсел отново се обърна. Мотоциклетите бяха поизостанали, но вече наваксваха.

— Никога не можем да им избягаме — въздъхна той.

— Нямаме подобни намерения — поясни Тори и се извърна към шофьора: — Намали, Естильо… — кратка пауза, после: — Знаеш какво да правиш, нали?

Ръсел видя как ръката на латиноамериканеца се плъзга надолу, между краката му, а Тори дърпа ципа на сака от парашутен плат.

— Луда ли си?! — изкрещя той. — Тези бандити ще ни направят на кайма!

Мотоциклетите с грохот се изравниха с реното. Ръсел видя, че на всеки от тях имаше по двама „сикарио“, отрупани с оръжие като коледни елхи. Всички бяха хлапаци, не повече от седемнадесетгодишни. В околностите на Меделин беше пълно с такива лумпенизирани типове — хладнокръвни убийци, пристрастени от ранна възраст, към кокаина. Те вършеха престъпленията си не толкова от необходимост, колкото от заслепяваща жажда да проливат кръв… С разширени от ужас очи Ръсел видя как дулата на две пушки с отрязани цеви се насочват към реното, миг по-късно към тях се присъединиха и чифт автомати МАК-10.

Естильо скочи на спирачката в мига, в който проехтяха първите изстрели. Реното поднесе, задницата му почти запречи пътя. Тори изскочи навън още преди да престане клатенето на купето, ръцете й се протегнаха напред в класическата стойка на снайперист.

Подминали обекта на нападението си, мотоциклетите заковаха на място и започнаха да правят обратен завой. Това означаваше, че онези с пушките не могат да се прицелят, преди да завърши този процес.

Тори държеше някакъв пистолет с дълга цев, който Ръсел не познаваше. Натисна спусъка, проехтяха два изстрела. Ездачите на първия мотоциклет отлетяха встрани и назад, останалата без контрол машина пресече платното и се заби в крайпътните храсти. Облак мазен дим се вдигна в кристалночистия въздух, изпълнен с аромата на диви цветя.

Вторият мотоциклет стремително приближаваше. Ръсел забеляза, че шофьорът им, когото Тори нарече Естильо, стоеше спокойно, в ръцете му не се виждаше оръжие. Вероятно беше парализиран от страх. Но самият Ръсел не изпитваше такива емоции. Може и да е бюрократ, както го нарича Тори, но оценките му по стрелба винаги бяха отлични, а в допълнение посещаваше три пъти седмично специалната зала за бойни изкуства „дожо“.

Вдигна пистолета и изскочи до кръста през отвореното прозорче на колата. В момента, в който започна да се прицелва, Естильо рязко се извърна и сложи ръка върху оръжието му.

— Заповед — лаконично поясни той.

— Но тези „сикарио“…

— Търпение — рече на испански Естильо. — Стой и гледай.

Тори напусна прикритието на реното, затръшна вратичката и хукна по шосето — в посоката, от която бяха дошли.

— Какво става? — изкрещя Ръсел и подаде глава през прозореца. — Тори, къде, по дяволите… — направи безуспешен опит да изтръгне пистолета си от хватката на Естильо, в ушите му екнаха пушечни изстрели. — Пусни пистолета, да те вземат мътните! — изрева той. — Не виждаш ли, че ще я убият?

Мотоциклетът летеше в дясната половина на шосето, точно по следите на Тори. Разнесе се сърдитият лай на автомат МАК-10.

Мотоциклетът почти се изравни с тях. Само след миг щеше да профучи покрай колата и тогава вече нямаше как да помогнат на Тори. Ръсел удвои усилията си, но пистолетът остана в ръката на Естильо. Не можеше да приложи цялата си сила и умение, просто не беше свикнал да се бори в толкова тясно пространство. Облегалката на предната седалка беше солидна преграда срещу ударите, които беше усвоил в дожото.

Видя лицата на двамата сикарио, развяващите се на вятъра дълги коси, широките и злобни усмивки на лицата им. Изобщо не погледнаха към реното и мъжете в него, цялото им внимание беше насочено към жената, убила приятелите им. Въздухът се разтърси от поредния автоматичен откос.

В момента, в който бандитите се изравниха с реното, Естильо гръмна през отворения страничен прозорец, кракът му светкавично изрита вратата.

Мотоциклетът беше прекалено близо, за да избегне удара. Разнесе се пронизително скърцане на гуми, после вратата отлетя заедно с пантите си. Моторът се вдигна във въздуха като разгневен жребец, после се преобърна с жален писък на двигателя, като ранен звяр…

Естильо излетя навън като стрела, Ръсел се извърна и видя тичащата обратно Тори. Кракът на аржентинеца изрита автомата по-далеч от безчувствената ръка на бандита.

Едва след като излезе от колата, Ръсел видя кръглата дупка в челото на мъртвия бандит. „Какъв изстрел, Господи“, не можа да скрие удивлението си той.

Естильо пристъпи крачка напред и затисна с крак китката на втория „сикарио“, който понечи да вдигне пушката. От носа и ухото на хлапака течеше кръв. До пристигането на Тори никой не продума нищо.

Тори приклекна до последния от нападателите и заплашително изръмжа:

— Кой ви изпрати?

Онзи направи презрителна гримаса и я заплю в лицето. Тори приближи цевта на странното си оръжие до коляното му и натисна спусъка. Сикариото подскочи като пронизан от гръмотевица. Лицето му стана бяло като платно, очите му се завъртяха лудешки в орбитите си. Сълзите от болката направиха кални вадички по прашното му лице.

Тори се наведе над него, дулото на револвера се насочи в слабините му.

— Натисна ли спусъка втори път, нещо друго ще излезе от строя! — заплашително просъска тя.

От устата на хлапака излетя само една дума:

— Круз.

„Бикът“… После тялото му се разтърси в буйни спазми, сякаш изведнъж беше пипнал малария.

 

 

Когато пристигнаха, коридата вече беше в пълен ход. Изпуснаха да чуят как наркобароните и въоръжените до зъби бодигардове пеят химните на Колумбия и Меделин с патриотичен жар, но кръв все още не беше пролята. Добър знак.

Места имаше само на слънчевата страна на трибуната. Беше страшно горещо. Дълбоката, оформена като гигантска купа арена миришеше на стар камък, червеникава прах и войнственост. Седнаха така, че бикът с кървясали очи беше точно срещу тях, изправен заплашително на крачка от тънък като вейка матадор.

— Ще ми кажеш ли какво, по дяволите, търсим тук? — изръмжа Ръсел, след като се отпуснаха на дървената пейка, без облегалки.

— В онези подземия двамата с Ариел подслушахме разговора между японците, които ни преследваха — отвърна Тори. — Още преди да разберат, че сме там. Току-що бяха убили човек на име Рега, който по всяка вероятност е бил аржентинската им връзка. След като се запознах с твоята информация, ми мина през ума, че трябва да тръгнем по тази нишка… Искам да разбера кой е Рега. Затова повиках Естильо…

— А кой е Естильо? — попита Ръсел и стрелна с поглед сивокосия мъж.

— Мой приятел — отвърна Тори. — Това ти стига.

— Изобщо не ми стига — възрази Ръсел. — Той не е проверен, не е длъжен да изпълнява нашите заповеди. За мен не е нищо повече от дупка в стената…

— Но за мен е.

— Предупреждавам те, Тори! — леко повиши тон Ръсел. — Ако възнамеряваш да превърнеш тази мисия в своя лична.

— О, Ръс, защо не се прибереш у дома? — прекъсна го с отвращение в гласа Тори. — Сбърках с теб, ти наистина нямаш нищо общо с това, което става тук. Върни се зад бюрото си във Вирджиния и ме остави да си върша работата!

Бикът връхлетя срещу матадора, който ловко отскочи встрани, а плащът му грациозно профуча на пет сантиметра от страховитите рога. Фигурата „Вероника“, едно наистина добро изпълнение.

— Не съм дошъл тук, за да се отказвам — мрачно поклати глава Ръсел. — Това хич не си го и помисляй. Но този човек…

— Май забрави, а? Естильо спаси живота ти на онзи път от летището! — гневно го изгледа Тори. — Моя също! И този акт струва сто пъти повече от всичките ти електронни проверки, взети накуп!

Бикът отново се втурна напред, тълпата нададе възбуден рев. Матадорът грациозно отскочи и заби една пика в мускулестия му врат.

— Какво варварство! — гнусливо се намръщи Ръсел. — Сякаш сме в Средновековието!

— Това е изкуството на смъртта, сеньор Слейд — обади се Естильо. — Меделин е известен с природните си красоти и смъртта. В коридата отсъства насилието, тя предлага красива и благородна смърт. И точно това привлича тълпата…

— Не разбирам — поклати глава Ръсел.

— Естильо ме осведоми за самоличността на Рега — продължи подхванатата тема Тори. — Бил е колумбиец, работил е за един от най-големите наркокартели на Картечния град. Те са фамилен бизнес, изключително богати и добре организирани. Нито Естильо, нито аз имаме представа защо японците са го ликвидирали. Те имат нужда от суровина за производството на своя супер кокаин, защо трябва да прекъсват доставките? В това няма логика. Дойдохме тук, за да си изясним нещата, и няма да мръднем дори крачка напред, преди да го сторим.

— Но какво общо има коридата?

— Трябва да разберем за кого е работил Рега. За Круз — най-могъщия фамилен картел в Меделин, или пък за конкурентите му от Орола, които държат района на Кали. Ще започнем с Круз, защото именно той е изпратил онези сикарио да ни ликвидират. Трябва да разговаряме с него, а той се намира тук… — пръстът на Тори се насочи към дебел мъж, седнал почти директно срещу тях, точно на границата между сянката и палещите слънчеви лъчи. Беше в обкръжението на няколко сикарио, въоръжени с карабини. Жената до него беше извънредно красива, в ръцете й имаше пудриера с огледалце, очите й бяха сведени към нея.

Естильо се извърна към Тори и махна по посока на жената:

— Меделин ражда най-опасните убийци на света, а Кали — най-красивите жени! Потвърждение за това е Соня, приятелката на Круз… Говори се, че когато Круз притисне под себе си това прекрасно тяло, родено в Кали, той може да мисли единствено за Орола, своите смъртни врагове…

— Съдейки по това, което стана на пътя, тоя тип Круз едва ли иска да има нещо общо с нас — обади се мрачно Ръсел.

— Иска и още как — отвърна Тори. — Но все още не го знае…

На арената под краката им бикът започна да дава първите признаци на изтощение. Продължаваше да налита срещу матадора, но главата му беше тежко отпусната, а огромното тяло бе изгубило доста от пъргавината си. Слабият мъж направи грациозна крачка встрани и тържествено заби сабята си във врата на животното, точно зад масивния череп. Ударът беше нанесен с хирургическа точност, острието прониза сърцето на бика. Кървясалите очи бясно се завъртяха, предните крака започнаха да се подгъват. Миг по-късно животното падна на пясъка. Скочила на крака, тълпата крещеше и ръкопляскаше. Към матадора полетяха цветя, той направи елегантен поклон и вдигна ръце към небето.

Тори не изпускаше от очи жената до Круз. Имаше нещо странно в начина, по който не отделяше очи от огледалцето в ръцете си. В един момент леко помръдна и слънчевото зайче се плъзна по лицето на мургав мъж. Тори се наведе и прошепна нещо в ухото на Естильо, после посочи с ръка към отсрещната трибуна. Двамата станаха на крака.

— Чакай тук — извърна се тя към Ръсел.

— Но…

— Нищо няма да ти се случи, ако останеш на мястото си — погледна го в очите тя и тихо добави: — Разбираш ли?

Ръсел мрачно кимна с глава. Всичко беше от ясно по-ясно. Той е един нещастен гринго, попаднал във враждебно обкръжение. Затова трябва да си наляга парцалите и да върши това, което му казват…

— Как предпочиташ да го направим? — попита Естильо.

— Ти мини отзад, а аз ще се опитам да застана между него и Круз — отвърна Тори.

Естильо кимна и двамата се разделиха. Естильо тръгна нагоре, към най-високата част на трибуната, пробивайки си път сред възторжената тълпа, която продължаваше да приветства красивата смърт на бика.

Тори успя да се промъкне достатъчно близо до мургавия мъж, за да види смъртоносния блясък в очите му. Тя отлично познаваше този блясък, криещ в себе си максимална концентрация. Така гледа човек, който иска да се изключи от околната среда, да забрави всичко и всички преди решителната атака. В случая обект на тази атака щеше да бъде Круз.

Естильо познаваше всички в Кали и без усилие идентифицира мургавия мъж: той беше от клана Орола — най-непримиримия съперник на Круз.

Мисията на мургавия несъмнено беше самоубийствена. Не носеше нито пушка, нито автомат МАК-10, арсеналът му се изчерпваше с малък пистолет. Това беше типично за Орола, чиито босове винаги бяха предпочитали единичните удари, нанесени с хирургическа точност. За разлика от дивите сикарио на Меделин, които разрушават цели квартали, за да ликвидират жертвата си. Тук ставаше въпрос и за нещо друго. Ликвидирането на Круз във върховния миг на коридата съдържаше в себе си и онази изтънчена ирония, която беше неразделна част от поведението на всички, свързани с клана Орола. Тори изпита неволно възхищение от умно подбраната стратегия. Това обаче изобщо не й попречи в избора на позицията, от която щеше да предотврати коварния атентат.

Спря на крачка от мургавия убиец и застина на място.

Концентрира се дълбоко, усещайки тежестта на „ва“ в долната част на корема си. Мъжът не забелязваше нищо, очите му не изпускаха фигурата на жертвата. Бодигардовете на Круз изобщо не го тревожеха, просто защото не възнамеряваше да се спасява с бягство. В случаи като този бягството беше изключено.

Тълпата пееше и скандираше името на матадора, който пристъпи към мъртвия звяр и елегантно измъкна сабята си от сърцето му. По блестящото острие плъзна тънка струйка кръв.

Тори търпеливо чакаше. Когато мургавият извади пистолета си и го насочи в гърдите на Круз, тя нададе пронизителния боен вик „киай“, тялото й се стрелна напред. Ръбът на дланта й се стовари върху протегнатата ръка на убиеца със страхотна сила, костта пропука и се счупи.

С периферното си зрение видя как Круз прикляка и изчезва зад телата на бодигардовете, които светкавично го наобиколиха и вдигнаха карабините си. Разнесоха се писъци на уплаха, най-близките зрители панически се разбягаха.

Сега вече нямаше защо да бърза. Тори измъкна пистолета от омекналите пръсти на мургавия и го сграбчи за яката на дрехата, за да предотврати падането му. Главата му безсилно увисна, а нейните очи зърнаха уязвимата точка на шията. Неволно си помисли за бика, проснат долу, на арената, сред локва бързо съсирваща се кръв. „Тук Естильо греши, каза си тя. В тази смърт няма нищо елегантно, нищо красиво… Смъртта си е смърт, подчинява се на свои собствени правила. Или я има, или я няма. Толкоз!“

Круз изкрещя някакви заповеди, хората му бавно разхлабиха кръга и тръгнаха към нея. Пейките бързо опустяваха, скоро на трибуната останаха само участниците в инцидента. Круз стъпи на бетонната пътечка и се насочи към Тори и увисналия в ръцете й убиец.

Тори го изчака да се приближи на няколко крачки и едва тогава сграбчи косата на мургавия и вдигна главата му.

— Познаваш ли го? — подозрително попита Круз, гласът му прозвуча дрезгаво и малко неуверено.

— Идва от Кали — кимна Тори. — Носел ти е подарък от Орола…

— Последен подарък — промърмори Круз и взе пистолета от ръката й. Разгледа го, после вдигна глава и заби тежкия си поглед в лицето на Тори. — Това върши работа само от близко разстояние… Значи не е имал намерение да бяга…

— Не.

— Е, след като е така… — Круз тикна дулото в тила на мургавия и натисна спусъка.

 

 

Огромният апартамент на Круз заемаше последния етаж на „Монако билдинг“ — един луксозен блок, издигащ се в сърцето на Ел Побладо, най-престижния квартал на Меделин. Долу патрулираха въоръжени до зъби бодигардове, двама с карабини стояха на пост пред входния вестибюл. Просторният хол беше претъпкан с мечи и леопардови кожи, на пода имаше дебел фламандски килим, изключително стар и изключително скъп. Целият апартамент беше задръстен от сикарио — млади, отрупани с оръжие, жадни за кръв.

Тори изпита разочарование от Круз, особено след като го видя да разстрелва убиеца на Орола, без дори да си направи труда да го подложи на разпит. Същевременно си даде и сметка, че босът едва ли имаше друг избор — всяко колебание пред подчинените щеше да се отрази както на авторитета, така и на бизнеса му.

Изглеждаше прилично, въпреки плоското лице. Косата му беше черна, зализана назад и стигаща чак до гърба. Ако не беше намръщен и раздразнителен, винаги готов да натисне спусъка, Круз едва ли би подсказал с нещо, че е един от най-влиятелните наркобарони не само в Меделин, но и в цяла Колумбия.

Без съмнение фамилията Орола не се заблуждаваше от невзрачния му външен вид. Само три месеца по-рано под негово ръководство беше организиран атентат срещу най-младия от братята Орола, тръгнал да проверява връзките на Круз с боливийските „кокалерос“ на пазара Ел Черито. „Кокалерос“ наричаха селяните, които се занимават единствено с отглеждането на кока и снабдяват с нея тайните рафинерии, разположени високо в непристъпните планини. Круз изтълкува този акт като открито обявяване на война и реагира по единствения начин, който познаваше. Дъждът от куршумите на неговите сикарио засипваше врага в продължение на пет безкрайно дълги минути. Резултатите бяха печални: младият Орола беше надупчен като решето, тримата му телохранители — също. Освен това смъртта застигна около дузина ратаи, натоварени със сто килограма суров кокаин, четирима случайни минувачи. Десетки бяха ранени, а пазарището се превърна в куп ламаринени отломки. Седмици след инцидента Круз се хвалеше наляво-надясно с победата си.

— Това не е първият атентат срещу мен, организиран от Орола — каза Круз, след като се настаниха в огромния хол. — Но те са калпави хора и нямат никаква представа как се организира едно майсторско убийство… — „Пак се фука, помисли си Тори. Но това е нормално. Намира се в безопасност, окървавеният скалп на поредния враг е в ръцете му…“

Тори представи Ръсел и Естильо. Наркобаронът любезно се усмихваше, но в очите му липсваше интерес. „Това ще се промени“, рече си Тори. Но само когато настъпи подходящият момент.

— Знаете ли в какво ще се превърне тази страна без мен и хора като мен? — попита Круз, без да се обръща конкретно към никого. — В един кенеф! — на лицето му се появи усмивка. — Ако не ми вярвате, питайте икономистите… Икономиката на Колумбия е крехка и нестабилна, като вазите „Мин“ в моята колекция… Без експорта на кокаин страната ще потъне в дълбока рецесия и ще си остане завинаги там… Всъщност няма смисъл да искате мнението на икономистите… Всички те са „мариконес“. По-добре питайте обикновените хора, народа на Колумбия… Те ще ви кажат истината. Те са против тази гражданска война, наложена от президента… До гуша им е дошло от това правителство. Както на мен ми дойде до гуша да поставям бомби из пощи и други държавни учреждения… По мое мнение правителството на Колумбия отдавна е мъртво.

„Елементарна самовъзхвала, натрапчива като миризмата на евтин парфюм“, помисли си Тори. Въздъхна и с досада установи, че вече й е дошло до гуша от тоя тип.

Соня, мадамата на Круз, беше поела ролята на домакиня и раздаваше питиета на гостите. Тори не пропусна да отбележи, че въпреки силния загар, кожата на лицето й е доста побледняла…

Тори седеше до Ръсел на дълъг диван, пред нея имаше кристална масичка с една от древните китайски вази, които изобилстваха в помещението. Забеляза, че брокатените завеси на прозорците са поръбени с метално фолио. Дали това ги прави непроницаеми за куршуми, или е обикновена изолация, запита се тя.

— Даваш ли си сметка какво правиш? — попита я шепнешком Ръсел.

— Надявам се, че си добър в импровизациите — отвърна по същия начин тя.

— Е, вече сте тук! — обяви самодоволно Круз. От цялото му поведение личеше, че макар и да му беше спасила живота, Тори едва ли може да разчита на нещо повече от поканата да посети жилището на един велик мъж. Компанията очевидно го отегчаваше. Може би наистина вярва, че е безсмъртен и намесата на Тори не е била от особено значение. А може би просто се беше корумпирал от абсолютната си власт до такава степен, че вече по нищо не се отличава от обикновената свиня…

И в двата случая обаче Тори беше твърдо решена да го разтърси, при това здравата. Този дебелак едва ли е по-различен от другите представители на породата си, единствените неща, които го вълнуват, са властта и сексът. При това именно в този порядък… Въпреки че за хора като него сексът почти не се отличава от властта, двете винаги вървят ръка за ръка…

В този смисъл Соня играеше важна роля в живота му. В момента, в който тази роля избледнее, Круз несъмнено ще се погрижи за окончателното й отстраняване. Ще я прати в калта завинаги и окото му няма да мигне. Но за момента тя процъфтяваше под сянката на властта му, стараеше се да го облива с топлите вълни на своята сексуалност и всичко беше наред. Тези вълни имаха нещо вълшебно в себе си, Круз — подобно на играч на зарове в мига преди решителното хвърляне — беше твърдо убеден, че късметът е на негова страна. Късметът, възприел образа на Соня. Това го караше да не я пази само за леглото, да я води навсякъде със себе си — по улиците и тържищата на Картечния град — там, където върши своите сделки, там където разчиства сметки с враговете си. Там, където е цар… А обикновените хора гледаха и завиждаха. Чудеха се на качествата на Круз, успял да привлече и задържи една толкова прекрасна жена…

Круз хвърли изразителен поглед на часовника си, Естильо забеляза това и се изправи.

— Достатъчно сигурно ли е това място? — попита той.

— Сигурно? — озадачено вдигна глава Круз. — Какво искаш да кажеш?

— Нищо — въздъхна Естильо. — Просто се питам дали това беше единственият убиец, когото Орола са изпратили в Меделин…

— Да не си се побъркал? — презрително изръмжа Круз и се блъсна в гърдите, грубо като горила. — Тук е моето сърце. От тук започват лъчите на огромната ми империя. Орола са нищо. Никой от тях няма задник, за да се опита да проникне в тази сграда.

Соня се извини и излезе, миг по-късно и Тори стори същото. Забърза по коридора и настигна домакинята малко преди вратата на банята да се затръшне под носа й. Предотврати това, като тикна обувката си през прага, бутна вратата и влезе.

— Господи Исусе! — неволно възкликна тя. Помещението й се стори колкото футболно игрище, обзаведено е изключителен разкош. Всичко беше двойно, включително двуметровите вани за хидромасаж и живите палми в метални буренца. Тори не можеше да установи кое преобладава тук — мраморът или кристалните огледала. Обърна се, превъртя ключа и загледа смяната на емоциите върху лицето на Соня.

— Дните ти тук са преброени — хладно я осведоми тя. — Това ще ти каже всяка врачка, към която се обърнеш…

— Една вече го каза — отвърна с изненадваща прямота колумбийката. — При това го каза с пребледняло от страх лице… — замълча, опитвайки се да прецени Тори, после се отказа и попита: — Круз ли те праща?

В поведението й имаше повече примирение, отколкото страх.

— Не, за бога! — засмя се Тори.

— Но ти си негова приятелка, нали?

— Искам нещо от него и това е доста по-различно от приятелството…

— Така е — съгласи се Соня и раменете й едва доловимо помръднаха. — Значи имаш делови отношения с него и си дошла да сключиш сделка…

— Може би — кимна Тори. — Но тази сделка едва ли има нещо общо с Круз… — облегна се на вратата и рязко попита: — На кого си любовница? — гласът й прозвуча толкова рязко, че Соня подскочи от изненада — С кого от братята Орола споделяш леглото?

— Ти си луда!

— Ако тук има някой луд, това с положителност не съм аз! — отсече Тори. — Видях те да сигнализираш на убиеца по време на коридата. Какво си въобразяваш, че правиш? Това не е детска игра!

— Разбира се, че не е! — просъска Соня, а лицето й се разкриви от омраза. — Моят любим беше онзи мъж, когото Круз уби в Ел Черито! Нито за миг не се замислих, когато чух предложението на братята му! И защо да го правя? Какво остана от живота ми? Нищо! Нищо, с изключение на желанието за мъст! Това е всичко, което ме кара да дишам!

— Я се погледни — въздъхна Тори и насила я обърна с лице към близкото огледало. — Приличаш на робот, който ходи и говори… Нищо повече!

Соня облиза устните си и тръсна глава:

— Приличам на това, което обича да гледа Круз. А той е побъркан, можеш да бъдеш сигурна в това…

— Много хора са побъркани…

— Не ме разбираш. Този човек е напълно луд! Всички наркобарони са такива. Вероятно има нещо във въздуха, който дишат… Или жаждата за власт ги побърква, не знам… Но Круз е опасен колкото за мен, толкова и за теб. Когато маниаците маршируват, всички трябва да се отстранят от пътя им. Точка по въпроса.

— Значи трябва да се намери начин за обездвижването му — подхвърли Тори.

Соня се втренчи в очите й, отразени от огледалото.

— Ще си пръсна черепа в мига, в който видя смъртта на Круз! — тихо, но решително прошепна тя.

— Така ли? — завъртя я към себе си Тори. — Нима животът ти струва колкото на онзи нещастник, когото Круз уби като муха? Защо тогава още не си му видяла сметката? Нима не си имала достатъчно шансове до го сториш, докато спи?

— Страх ме е от него, дори когато спи и хърка, а шкембето му се тресе като желе! — проплака Соня. — Властта му ме парализира, богатството му сякаш е килия с железни решетки… — раменете и отново потръпнаха, лицето й помръкна. — Защо ли ти обяснявам всичко това? Ти не можеш да ме разбереш…

Но Тори разбираше прекрасно, далеч по-добре, отколкото можеше да допусне другата жена.

— Не може да няма начин да се освободиш от оковите на властта му — тихо подхвърли тя.

— Нищо не разбираш — поклати глава Соня. — Круз вече е мъртъв, но все още не го знае… За братята на Рубен е важен начинът, по който ще го настигне смъртта.

— Публична екзекуция като тази, която трябваше да стане днес — кимна Тори.

— Защо я предотврати? — погледна я Соня. — Ти не си приятелка на Круз…

— Разполага с информация, която искам да получа — кратко отвърна Тори. — Получа ли я, войната може да бъде възобновена. Нямам никакво желание да ви се бъркам.

— Но ти вече се забърка — хладно се усмихна Соня. — Войната е такова нещо, че човек няма право на избор… Ти попречи на намеренията ни и автоматически зае страната на нашите врагове. Приятелите ти също…

Тори замълча. Соня изчака няколко секунди, после продължи:

— Кажи какво искаш да получиш от Круз и аз ще ти помогна. Но в замяна ти и твоите приятели ще ми помогнете да го ликвидирам.

— От къде на къде? — вдигна глава Тори. — Това си е твоя вендета, а не моя… Мога да получа от Круз исканата информация далеч по-просто — достатъчно е само да те издам. Научи ли, че си агент на Орола, той без съмнение ще ми бъде много благодарен, нали?

— Значи изобщо не го познаваш — въздъхна Соня, извади една цигара от кутия „Марлборо“, но не я запали. Очите й пробягаха по лицето на Тори като очите на фехтовчик, който хвърля последен поглед на противника, преди да надене маската. — Круз е от хората, които вземат, но не дават… Няма да получиш от него абсолютно нищо, докато не му предложиш значителна сума в брой… — раменете й леко се повдигнаха, цигарата кацна на тоалетката. — Освен това не само аз съм агент на Орола в неговото обкръжение… Такъв е и Хорхе, един от лейтенантите му… За разлика от Круз, братята Орола знаят как да харчат парите си. Хорхе не знае нищо за мен, но аз зная за него…

„Естильо е прав, въздъхна в себе си Тори. Тук вярност не съществува, от значение са единствено парите.“

— Защо трябва да помагам на теб и Орола? — попита на глас тя.

— Защото си ми задължена — тръсна глава Соня. — Отне ми нещо, което по право ми принадлежи: смъртта на Круз. Сега си длъжна да ми я върнеш!

От изражението на лицето й Тори разбра, че жаждата за отмъщение наистина е всичко, което движи тази жена. Отмъщение, което без съмнение ще я унищожи, но единственото нещо на този свят, което може да нарече наистина свое… Без него животът й губи всякакъв смисъл…

Соня извади късче оризова хартия от чекмеджето на тоалетката, разкъса цигарата и изсипа тютюна върху него. Отгоре прибави ситен бял прашец, по всяка вероятност кокаин. Нави цигарата на руло и я залепи с език, после запали и жадно дръпна. Само след няколко секунди кафявите й очи започнаха да се изцъклят, а зениците им станаха огромни.

Тори изпита желанието да помогне на това нещастно момиче. Да протегне ръка, да я убеди, че е жива, че съществува независимо от Круз и Орола, дори от призрака на Рубен, мъртвия любим… Не го стори, просто защото видя, че вече е късно. Соня беше добра жена, попаднала в тежка ситуация.

В мига, в който е приела плановете на братята Орола, тя е продала душата си на дявола. Връщане назад нямаше. Единственото нещо, с което Тори би могла да й помогне, беше да направи пътуването й по-малко болезнено…

Неволно се запита дали може да се довери на някого тук.

Доверие заслужават хората, но тук такива няма. Всички са бездушни призраци, движени единствено от алчност и жажда за отмъщение. Греховете на прокълнатите… Тежката миризма на кокаина я удари в носа, започна да й прилошава. Миризмата на безнадеждната корупция…

— Е, добре — промърмори на глас тя, усещайки как косъмчетата на врата й настръхват. Ситуацията беше крайно опасна, на карта беше заложен успехът на цялата мисия. Искаше й се да вярва, че помага на една жена в отчаяно положение, но въпреки това не можеше да се отърве от чувството, че току-що е сключила сделка със зъл демон…

— Хей, момичета, добре ли си прекарвате тук? — ухили се Круз. — По какъв начин се забавлявате? Мъжете не обичат да си показват пишките, затова се чудя вие какво можете да си покажете… — поведението му беше преднамерено грубо, все още не беше се освободил от възбудата на убийството. Очевидно беше от хората, за които проливането на кръв е свързано с върховна наслада.

— Двете със Соня говорихме за важни неща — подхвърли Тори.

— Така ли? — презрително я изгледа Круз. — За какви? Може би за нов модел вибратори? — горилите зад гърба му се ухилиха като добре дресирани животни.

Тори пристъпи крачка напред и спря на метър от него.

— Соня е видяла как един от най-доверените ти хора сигнализира на убиеца!

— Лъжеш! — изкрещя Круз и се извърна към Соня с такава злоба, че тя неволно подскочи, въпреки влиянието на кокаина: — Защо не ми го каза веднага?

— На практика не е разбрала какво вижда — намеси се успокоително Тори. — Изясни си го едва сега, след като я разпитах…

— Това е невъзможно! — изкрещя Круз.

— Напротив — поклати глава Тори. — Именно по този начин убиецът е успял да се промъкне достатъчно близо, за да използва онзи малък пистолет…

Круз млъкна.

— Помисли си — продължи да го кове Тори. — Подобен, атентат е лишен от всякакъв смисъл, ако братята Орола не са разчитали на своя агент сред обкръжението ти…

— Защо пък трябва да ти вярвам? — изръмжа Круз и впи кървясалите си очички в лицето й.

— И аз това се питам — сви рамене Тори. — Не съм направила нищо да спечеля доверието ти. Само ти спасих живота на онази арена…

— Може би си го направила по съвсем прозаични причини, а? — зловещо се ухили Круз и многозначително потърка пръстите си.

— Това е без значение — поклати глава Тори. — Важното е, че един от твоите лейтенанти работи за Орола.

— Ти го казваш!

Тори разигра колебание, после бавно вдигна глава:

— Мисля, че можем да ти бъдем от помощ… — кимна по посока на Ръсел и добави: — Сеньор Слейд е нашият експерт по разкриване на „къртици“.

— На какво? — попита с недоумение Круз.

— На „къртици“ — повтори Ръсел. — Това са агентите на врага, успели да се внедрят в твоята организация.

— Аха — кимна Круз. — Къртици значи… — очите му враждебно опипаха лицето на Ръсел. — И как ги вадиш от дупките?

Ръсел неволно си спомни думите, които му беше прошепнала Тори: „Надявам се, че си добър импровизатор…“

— Имам си начин — отвърна на глас той. — Просто ги надушвам…

Пристъпи към скупчилите се до вратата горили и започна да ги оглежда. Някои отвръщаха на погледа му с откровено любопитство, други го гледаха враждебно. Но нито един не отклони погледа си.

— Това е интересно — промърмори Круз и застана до него.

— Ето какво ще направим — обади се Тори. — Ще ти прошепна в ухото името на човека, който е дал сигнала на убиеца. А сеньор Слейд ще го посочи, въпреки че не е чул какво ти казвам… Става ли?

— Става — изръмжа Круз и мрачно се втренчи в Ръсел. — Я ми кажи, сеньор Слейд, какво правиш с къртиците, след като ги разкриеш?

Ръсел изпита отчаяно желание да погледне Тори, но беше достатъчно умен да не го стори. Усещаше, че този наркобарон е маниакално подозрителен и веднага ще ги обвини в някаква шашма… Умът му бясно препускаше.

— Преди време имах работа с един съветски агент — започна с лека въздишка той. Сякаш ситуацията беше безкрайно досадна. — Разпитвах го тридесет часа без прекъсване и в крайна сметка го принудих да рухне… Измъкнах от него всичко, което ми беше необходимо…

— А какво беше то? — подозрително попита Круз.

— Сведения за всички операции на неговата организация, в които има участие — отвърна Ръсел.

— Аз зная много за това, което става в картела Орола — сви рамене Круз. — Но няма да е излишно, ако науча още повече — тръгна да се разхожда пред строените в редица лейтенанти, пръстите му небрежно си играеха с огромен ловджийски нож. — А как точно разкри вражеския агент, сеньор Слейд?

— От поредицата дребни, почти незабележими грешки, които допуска всеки агент, независимо от добрата си подготовка — отвърна Ръсел. — Те се проявяват най-добре по време на разпит, а аз съм свикнал да ги откривам…

Круз бавно кимна с глава.

— Много добре. Изминаха почти четири месеца, откакто екзекутирах Рубен Орола… В рамките на този срок братята му направиха три опита да ме ликвидират, последният от тях беше днес… — обърна се и впи тежък поглед в лицето на Ръсел. — По тази причина се нуждая от опита ти в разкриването на „къртици“. Тук и сега, още в този момент!

Тори пристъпи към Круз и прошепна нещо в ухото му, а Ръсел бавно тръгна пред редицата. Нямаше абсолютно никаква идея какво търси, но играта му доставяше странно, дори перверзно удоволствие. Усещаше как властта натежава в мускулите му, чувстваше нарастващото напрежение у хората, с които разменяше по някоя дума. Не пропускаше да отбележи потрепването на лицеви мускули, присвиването на зеници, ситните капчици пот по челата и над устните…

Придвижваше се бавно, но скоро спря пред последния в редицата. Сега вече мърдане няма — ще трябва да даде на Круз името на предателя, при това същото, което Тори беше прошепнала в ухото му. Но как, за бога?

Спря пред последния лейтенант и се направи, че оглежда лицето му, едновременно с това търсеше очите на Тори с крайчеца на погледа си. Не успя да ги зърне, но за сметка на това в полезрението му попадна лявата й ръка. Беше спокойно отпусната край тялото, пръстите й бяха свити, с изключение на показалеца и безименния. Сякаш беше защитник в бейзбола, показващ на колегите си, че иска параболичен удар… Но, да, разбира се! Вторият в редицата!

Приключи с огледа на строените мъже и бавно се върна назад. Спря пред втория лейтенант в редицата и без колебание протегна ръка:

— Това е „къртицата“!

— Хорхе, нали ти казах? — подхвърли Тори.

— Лаваперо (кучи син)! — изкрещя Круз, сграбчи нещастника за яката и го закова за стената. Хорхе смутено започна да мънка, но босът очевидно не го чуваше. Независимо дали се използва за лична употреба или за търговия, кокаинът ражда силна параноя.

— Нож! — изръмжа Круз и протегна ръка. Един от лейтенантите пристъпи напред и сложи в ръката му дълъг щик — от онези, които използва американската морска пехота.

Круз го стисна и без нито миг колебание преряза гърлото на Хорхе. После, без да обръща внимание на кръвта, която бликна като фонтан и опръска ръцете му, той грубо разтвори челюстите на предателя и отряза езика му. Тялото се строполи на пода със смразяващ тътен.

Круз вдигна отрязания език над главата си. Очевидно се чувстваше като онзи матадор, който преди броени минути измъкна острието на сабята си от сърцето на мъртвия бик.

— Изпратете го на Орола! — дрезгаво заповяда той. — Не забравяйте да го покриете с хубав сух лед, искам онези копелета да го получат свеж, като в най-добрия ресторант! — От гърдите му излетя налудничав смях. — Съжалявам, че няма да видя лицата им в този миг!

Извърна се към Естильо и попита:

— Сега се чувстваш по-сигурен, нали? — напереното поведение бързо се завръщаше, фигурата му се изправи и сякаш стана по-висок. Очите му се спряха върху Ръсел. — Благодаря за помощта, сеньор Слейд. По какъв начин искаш да те възнаградя? Пари? Кокаин? Кораб? Хеликоптер? Или може би самолет? Тук е Меделин, гринго! Тук няма невъзможни неща! — усмивката му се разшири. — В Картечния град магазините работят двадесет и четири часа в денонощието, сеньор Слейд. А цените на стоките винаги са добри…

— Благодаря за вниманието — кимна Ръсел. — Но нищо от изброеното не ни върши работа… Бихме предпочели малко информация…

— Така ли? — лицето на Круз помръкна, очевидно не одобри внезапната промяна в хода на разговора. — Каква информация? Аз не съм информатор, не търгувам с тази стока.

Соня пристъпи между двамата, безпогрешно забелязала признаците на зараждащия се гняв у своя господар. Изправи се съвсем близо до Круз, бръкна в пазвата си и измъкна дебела златна верижка, на която висеше камък с изящен обков. Взе ръката му и притисна пръстите му около камъка.

— Тези хора ни носят късмет, корасон — прошепна тя. — Усещам го с цялата си душа… Ти също, нали? Вонята на Орола се разтапя и изчезва, същото става и с мъката от убийството на Рега — там, в далечния Буенос Айрес… Чужденците донесоха тази промяна, корасон… Ето, нима не усещаш новия вкус в устата си? Богатият вкус на парите се завръща… Вкусът на страшно много пари!

Достатъчно близо, за да чува тихите думи на Соня, Тори се почувства привлечена и отвратена едновременно. В гласа на тъмнокосата жена имаше нещо дълбоко интимно, блясъкът му се отразяваше в очите й. Сякаш започна да прави секс с господаря си направо тук, пред очите на всички…

Вече разполагаше с късче от мозайката. Рега действително е бил човек на Круз. Но защо са го убили онези от Якудза? Какво каза единият от тях в мрачните тунели? „От него вече няма полза…“

— Войната избухна с пълна сила именно когато Орола убиха Рега — поклати глава Круз. — А от нея имат полза единствено търговците на оръжие…

— Круз — обади се Тори. — Рега не е бил убит от Орола.

— Ти пък откъде знаеш това? — намръщено я изгледа той.

— Натъкнах се на убийците му в Буенос Айрес — поясни тя. — И за малко не изгубих живота си. Те бяха японски гангстери…

— Японски гангстери? — изсмя се недоверчиво Круз, после лицето му изведнъж помръкна. — За глупак ли ме вземаш?

— Нищо подобно, корасон — обади се Соня, продължавайки да притиска пръстите му около амулета си. — Помисли малко… Рега поддържаше контакт с изключително богат купувач, парите течаха като река… Именно по тази причина изпрати него в Буенос Айрес, нали? Не обикновен превозвач, а един от най-доверените си лейтенанти… Тя казва истината, корасон. Нима не виждаш как всичко съвпада?

— Но за какво им е на японците толкова много кокаин? — възкликна Круз.

— Точно това се опитваме да открием — отвърна Тори.

— Виждаш ли, корасон? — възбудено извика Соня. — Те наистина ни носят късмет!

— Трябва да разберем защо японците са очистили Рега — обади се Ръсел. — Той е бил единствената им връзка с доставчика…

Круз се замисли.

— Възможни са два отговора — въздъхна най-сетне той. — Или не искат повече доставки, или са намерили по-изгоден партньор.

— Знаем със сигурност, че кокаин все още им трябва — поклати глава Ръсел.

— Възможно ли е да са получили по-изгодна оферта от Орола? — попита Тори.

— В такива огромни количества? — попита Круз, после поклати глава. — Веднага бих разбрал… Не, ако японците имат нов доставчик, той с положителност не е картелът Кали!

— Кой е тогава? — изгледа го продължително Ръсел.

Круз помълча, после сви рамене и несигурно подхвърли:

— Може би е просто слух — знаете какво влияние имат слуховете тук… Но… През последните няколко месеца упорито се говори, че в планините на провинция Мета е заработила нова и модерна фабрика за производство на кокаин. Това е на изток от тук, малко след като се прекоси река Манакасия… Местността е дива и непристъпна, няма начин да се проверяват никакви слухове… Затова не им обръщаме внимание…

— Чия територия е това? — попита Ръсел.

— Нито на Орола, нито моя — сви рамене Круз. — Там всичко е под контрола на колумбийската армия и ОАС… — имаше предвид Отдела за административна сигурност към правителството, чиято задача беше да контролира наркокартелите, като преследва всички кокалерос — дребните производители на наркотика. — По принцип са калпави, но при определени обстоятелства могат да бъдат опасни…

— Значи ничия земя, така ли? — подхвърли Естильо.

— Liano negro — кимна Круз. — Черна джунгла. Земята на сенките. Според един от най-упоритите слухове, войската и ОАС са окупирали района не за да открият новата фабрика, а за да я охраняват… — раменете му отново се повдигнаха. — Но слуховете винаги са силно преувеличени, нали? Няма начин да се разбере истината…

Има такъв начин, разбира се. Една и съща мисъл премина през главата на Тори и Соня, Ръсел и Естильо… Именно тя ги накара да разменят напрегнати погледи. Цялата необходима информация беше разменена, без да се каже нито дума. Беше им ясно, че тръгват за Liano negro, откъдето ще хванат нишката на сложната японска игра…

 

 

Двадесет часа по-късно вече напускаха Картечния град. Намираха се на борда на един от хеликоптерите на Круз — американски военнотранспортен модел „Бел Джет Рейнджър“.

Малко преди излитането Соня направи знак на Тори и я отведе настрана.

— Не забравяй какво ми обеща! — прошепна тя. — Трябва да ми помогнеш да ликвидирам Круз!

— Няма да забравя — каза Тори. — Но това ще стане, като се върнем.

— Добре, като се върнете — кимна Соня. Каза и още нещо, но думите й потънаха във воя на витлата. „Дали зърна съмнение върху лицето на колумбийката, или само така й се беше сторило“, запита се Тори.

Всички носеха комбинезони от лека материя в защитен цвят — униформата на въздушните десантчици. Въоръжението им се състоеше от мачете, армейски нож, револвер 45-и калибър и лек автомат „Узи“ с по три резервни пълнителя.

В търбуха на хеликоптера беше тъмно, вибрациите ги разтърсваха чак до костите. Ръсел отиде да поговори с пилота, който трябваше да ги спусне в точно определен район, а после, двадесет и четири часа по-късно, да ги прибере обратно. Уговорката беше да се върне още веднъж, след нови двадесет и четири часа, ако нещо попречи на групата да се яви на уговореното място. Естильо се изтегна на дървената скамейка до стената и веднага заспа. Тори облегна глава на хладния илюминатор и затвори очи.

 

 

— Не бива да се тревожиш толкова, сеньор Слейд — обади се няколко часа по-късно Естильо. — Ние, аржентинците, имаме една хубава поговорка: „Когато сатаната се опитва да ходи по леда, той винаги пада по нос… Ледът не е любимата му настилка.“

„С кого се занася“, запита се Тори, докато хеликоптерът бавно се снижаваше над малката полянка, появила се като светло петно сред гъстата джунгла на провинция Мета. В душата й помръдна мрачно предчувствие.

Черната джунгла. Домът на сенките. Територията, която е извън контрола на Круз и Орола… Но все някой трябва да я контролира, нали? Въпросът е кой е този някой…