Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Angel Eyes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Ерик Лустбадер. Операция „Бялата звезда“. Книга 1

Американска. Първо издание

ИК „Гарант-21“, София, 1996

Редактор: Елисавета Павлова

ISBN: 954-800-963-3

 

 

Издание:

Ерик Лустбадер. Операция „Бялата звезда“. Книга 2

Американска. Първо издание

ИК „Гарант-21“, София, 1996

Редактор: Елисавета Павлова

ISBN: 954-800-964-1

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Liano negro

Тори откри рисунките върху кората на едно дърво в джунглата. Груби и примитивни, издълбани от неизвестна ръка, те излъчваха сила. Бебе, река, мъж без крака, друг мъж, разпънат на кръст, старец без очи, мъртвец…

— Какво, по дяволите, означават? — попита Ръсел.

— Митове — отвърна Естильо.

— Аз не вярвам в митове! — отсече Ръсел, обърна гръб на дървото и започна да оглежда местността.

— Хорхе Луис Боргес — един от най-добрите наши поети, казва, че митът е една безкрайно опростена реалност — подхвърли Естильо. — Така всеки може да я разбере…

— И ти вярваш на това, така ли? — обърна се Ръсел.

— Тук човек трябва да вярва — обади се тихо Тори. — Особено когато се намира в непознатата и враждебна джунгла… Опасно е да твърдим, че мит и реалност са две различни неща. Защото тук значението им се слива, разликата между тях изчезва.

— Защо непрекъснато се стремиш да демонстрираш познания? — изгледа я Ръсел. — Защо искаш да покажеш някакво превъзходство над мен?

— Защото ти си мъж, а аз не съм — отвърна Тори.

— И какво от това?

— Нищо особено. Но подобни неща те карат да си подозрителен спрямо мен, нали?

— Говориш глупости!

— Така ли?

Той й отправи един продължителен поглед, после въздъхна и смени темата:

— Стига! Закъсняваме…

Подминаха дървото с издълбаните фигури и потънаха в храсталаците на liano negro, черната джунгла.

Спряха за почивка чак около пладне. Въздухът беше дяволски влажен и горещ, телата им плуваха в пот. Извадиха манерките с вода, също и нещо за хапване.

— Естильо, какво символизират онези фигури? — попита Ръсел.

— Животът — дрезгаво отвърна аржентинецът. — Раждаме се, растем, съгрешаваме, получаваме наказание за греховете си и умираме… — хвърли в уста няколко хапки боб от консервата в ръката си и добави: — Предполагам, че е нещо като предупреждение… Местните „кампесиньос“ са много суеверни. За тях това е краят на света — liano negro е границата с неизвестното…

— А кой според теб е издълбал тези фигурки? — попита Ръсел.

Естильо кимна в посоката, към която се бяха отправили:

— Онзи, на когото принадлежат тези земи…

— И кой е той?

— Няма смисъл да правим догадки — въздъхна Естильо и се изправи. — Скоро ще разберем.

Продължиха пътя си и двадесетина минути по-късно стигнаха бреговете на река Манакасия. Водите й бяха мътнокафяви, задръстени от паднали дървета и гнили клони, течението не беше силно. Преодоляха я без особени трудности.

— Ако можем да вярваме на онзи пилот, фабриката за кокаин трябва да е някъде наблизо — промърмори Ръсел, след като се озоваха на противоположния бряг.

— Естильо! — прошепна напрегнато Тори. — Спри на място и ме слушай много внимателно! Не мърдай! Не извивай глава! — Заобиколи някакво паднало дърво и застана пред очите на аржентинеца. — Гледай право в мен! — В очите на Естильо се появи ужас. — Полазил те е скален бръмбар!

— Къде? — леко се раздвижиха устните на Естильо, докато тялото му се вцепеняваше от напрежение.

— Точно в основата на врата ти.

— Тори! — Естильо затвори очи, през тялото му премина едва доловима тръпка на ужас.

Видя, че се моли, с крайчеца на окото си забеляза и движението на Ръсел, насочил се към гърба на нещастника. Протегна ръка и стисна китката му между пръстите си, точно когато онзи се готвеше да бръсне гадината от врата на Естильо. Скалният бръмбар беше огромен екземпляр, почти колкото показалеца й. Черната му черупка — мъхеста и отвратителна, мрачно проблясваше на слънчевата светлина.

— Исках само да го перна — оправда се Ръсел.

— И тогава Естильо щеше да е мъртъв — отвърна Тори и посочи към насекомото. — Виждаш ли предните щипки? Вече са забити в кожата. Дори да си достатъчно бърз, те рефлективно ще изстрелят отровата си… — погледна го в очите и попита: — Знаеш ли защо го наричат скален бръмбар? Защото отровата му парализира централната нервна система на жертвата и тя буквално се вкаменява…

— Като погледа на Цирцея, а? — подхвърли Ръсел, но остана неподвижен на мястото си. — Спомних си лекцията за сливането на мит и реалност, която току-що ми изнесохте… — очите му изпитателно пробягаха по лицето на Тори. — Добре, но какво ще правим сега? Аз нямам никакъв опит със скалните бръмбари.

— Пътят към спасението е само един — въздъхна Тори. — Не мърдаш, каквото и да ти струва това. И не издаваш нито звук… — извърна се към Естильо и спря замислен поглед върху гигантското насекомо на врата му. Бръмбарът не помръдваше, но съвсем ясно се виждаше, че грозните му щипци бяха забити дълбоко в кожата на нещастника. Тори усети как по гърба й плъзва студена струйка пот.

Ръката й бавно се вдигна, разперените пръсти предпазливо започнаха да се спускат над черупката на гадината. Дългият, леко извит нокът на безименния пръст спря на няколко милиметра от бръмбара. Напълни дробовете си с въздух и леко потръпна. Даваше си съвсем ясна сметка, че ако не успее да парализира гадината с точен удар в единственото й уязвимо място — тънкия като косъм отвор между черупката и главата — Естильо ще се превърне в труп. Същото ще стане и ако не прецени точно силата на удара си.

Отправи кратка молитва към Бога и потъна в „прана“. Дишането й стана бавно и дълбоко, могъщите пипала на „ва“ бавно се плъзнаха в съзнанието й. Очите й обгърнаха околната среда с необичайна яснота, страхът и колебанието бавно започнаха да се стопяват. После извитият нокът се стрелна надолу и потъна в цепнатината между бронята на насекомото. Усети съпротивление и леко усили натиска. За миг изпадна в паника, решила, че натиска прекалено силно, и гадината в предсмъртна конвулсия ще изстреля отровата си в кръвта на Естильо. След което ще последва парализа и смърт… Отново напълни дробовете си с въздух, изчака за миг и тихо попита:

— Добре ли си, Естильо?

— Махни тая гад от тялото ми!

Облекчението беше толкова силно, че Тори почти избухна в смях. Скалният бръмбар беше парализиран. Протегна лявата си ръка и внимателно хвана мъхестата черупка между пръстите си. В същото време нокътят на безименния пръст остана на мястото си. Започна да тегли, очите й внимателно следяха как грозно закривените щипци излизат от кожата на Естильо. Най-сетне всичко свърши, Тори измъкна гадината и я запрати по посока на близките храсти.

— Готово!

— Браво, момичето ми! — възкликна Естильо и приятелски я плесна по рамото. Кръвта бавно се връщаше в пребледнялото му лице. — Господи, този път наистина се разминах на косъм! — Наведе се и разцелува Тори по двете бузи.

— Много впечатляващо — промърмори Ръсел, докато се подготвяха отново да поемат пътя си.

— Не го направих, за да те впечатля — остро отвърна Тори.

— Хайде вече да престанем, искаш ли? — въздъхна той и вдигна плава. — Просто исках да кажа, че за това, което стори, се изисква много кураж!

Обърна й гръб и пое напред. Крачеше бързо и уверено. Огледал терена заедно с пилота на Круз, той нито веднъж не разтвори топографската карта. Очевидно беше запаметил всички детайли.

— Натам — махна с ръка той и групата предпазливо пое към тъмнеещата стена на джунглата. Светлината под дърветата беше слаба и някак разсеяна, храсталаците тънеха в тайнствен зеленикав полумрак. Напредваха бавно, тъй като сега скоростта нямаше значение, важна беше тишината. Не биваше да използват мачете, защото охраната на кокаиновия цех положително щеше да ги чуе.

Скоро стигнаха ствола на огромно дърво, очевидно живяло тук в продължение на векове. Върху кората му беше издълбана една-единствена, голяма фигура. Представляваше мъж, увиснал с главата надолу над някаква окръжност.

— Черното колело на смъртта — прошепна Естильо. — Символизира безкрайната болка и вечните мъки…

— Още едно предупреждение — промърмори Ръсел, измъкна армейския си нож и ловко изряза кората около странната композиция. — Сега обаче то е в наши ръце!

 

 

Натъкнаха се на военен патрул и това беше първото доказателство, че се намират близо до целта на своето пътешествие. Двадесетина униформени войници се бяха разположили в малка падинка около паянтова колиба, очевидно построена от местните кампесиньо.

Предпазливо се промъкнаха напред и спряха под прикритието на храсталаците, които ограждаха полянката. Скоро забелязаха, че войниците се редуват да влизат в колибата, която беше обзаведена с малък генератор за ток, телевизор и видеокасетофон. Гледаха касета с „Апокалипсис сега“ — това личеше от възбудените им подвиквания, когато отново се озоваваха на открито, заслепени от ярката слънчева светлина. Едни имитираха жаргона на полковник Килгор, други издуваха бузи като полковник Къртц…

Ръсел даде знак да го последват, тримата потънаха обратно в мрачната джунгла и започнаха да описват широк кръг около лагера. Предположенията на Круз за участието на армията изглежда щяха да се окажат верни. Онзи взвод на полянката очевидно нямаше заповед за охрана на периметъра с патрулни двойки. Намираха се на не повече от километър-два от цеха за производство на кокаин и бяха доволни от почивката. Но кой ръководи толкова значителни военни подразделения, запита се Тори, докато групата бавно напредваше към фабриката. Нямаше съмнение, че тук са групирани поне няколкостотин души — доказателство за това бяха домашните животни, на които се натъкваха: кокошки, прасета, кози… После пред очите им започна да се разкрива и самият обект.

Приклекнал до Тори, Ръсел смаяно прошепна:

— Пресвети боже! Това не е никаква фабрика, а един цял шибан град!

Преброиха около дузина ниски и дълги бараки от неръждаема ламарина, очевидно спални помещения. Джунглата отвъд тях беше разчистена и превърната в самолетна писта, простираща се далеч на юг. В началото й клечеше тромавото туловище на двумоторен „Туин Ортър“, около който се суетяха механици.

Продължиха обиколката. Не след дълго се натъкнаха на навеси, под които бяха струпани варели с ацетон и самолетно гориво, етер и червен бензин… Всичко, което беше необходимо за рафинирането на кокаина и транспортирането му до потребителя. Зад складовете имаше още един навес, доста по-голям от предишните. Под него бяха строени три редици мощни електрогенератори. По-нататък следваха стопански постройки — баня с душове, пералня и огромна столова, пригодена да поеме цяла дивизия… Откриха и лабораторията — ниска и дълга постройка с покрив от поцинкована ламарина. Приключиха обиколката си едва след като се увериха, че не са пропуснали нищо.

Във въздуха се носеше тежката сладникава миризма на „сварена“ кока — една замайваща комбинация от етер и кокахидрохлорид, която се превръщаше в нещо като собствен „промишлен смог“ над този странен и опасен град, изникнал сред пущинаците.

— На какво се натъкнахме, по дяволите? — тихо възкликна Естильо. — Това е нещо далеч по-голямо, отколкото си го представяхме, Тори… За да блокираме такъв обект, ще ни бъдат необходими поне два полка!

— Може би — отвърна Тори. — А може би не…

Направи им знак и тръгна в посоката, от която бяха дошли. На два пъти им се наложи да търсят укритие в храстите, тъй като по тясната пътечка с грохот прелитаха джипове. Мъжете вътре бяха въоръжени с автомати, готови за стрелба. Не носеха униформи, но отдалеч личеше, че са военни.

Тори издебна подходящия момент и се насочи към един от навесите. Там внимателно провери съдържанието на сандъци и варели, после се върна при двамата си спътници.

— За момента не можем да направим нищо — съобщи с леко свиване на раменете тя. — Ще изчакаме нощта — нашия най-силен съюзник…

Ръсел пожела да дежури пръв, Тори и Естильо се отпуснаха на земята и опряха гърбове в ствола на гигантско дърво.

Сред листата над главите им пърхаха птички, въздухът ехтеше от силното й равномерно жужене на насекомите.

Тори и Естильо си подаваха манерка, отпивайки на малки, скъпернически глътки. Хапнаха малко кондензирана храна, после Естильо се намести удобно и затвори очи.

— Веднъж, преди много години, отидох в джунглата и намерих едно коте — промърмори той. — Бях невръстно хлапе, но все пак разбрах, че котето е болно… На корема му зееше рана, едното му око не беше в ред… В замяна на това беше страхотен боец… Скрит в храстите, аз гледах как напада и побеждава една двуметрова змия — толкова отровна, че не бих я приближил за нищо на света… Котето си хапна до насита, облиза лапите си и тръгна, мяукайки, към мен… Останах напълно неподвижен. Гледах котето в очите и имах чувството, че, помръдна ли, то ще се нахвърли върху мен… — Естильо сви рамене, въздъхна и продължи: — Не го направи, станахме приятели… В продължение на дълги години нямах никакъв приятел освен това коте. Семейството ми живееше с други емигранти от Германия, не можех да ги понасям… Противна ми беше фалшивата им арогантност, още по-противно — фалшивото им чувство за превъзходство. Бяха ми смешни с твърденията си, че превъзходството им е генетично заложено… Нищо подобно. Те просто купуваха с крадени от нацистите пари уважението на аржентинците… — той се извърна и плю върху черната земя. — Един ден котето изчезна… Просто ей така, без причина. Обърнах земята да го търся, открих го чак вечерта. На една малка уличка зад къщата ни, със счупен врат… На челото му беше изрисуван пречупен кръст и аз разбрах кой го е убил… Близнаците, които живееха в съседство. Бяха гадни копелета както в училище, така и в квартала. Винаги ходеха заедно и момчетата се страхуваха от тях…

С нищо не им показах, че зная кои са убийците на моето коте. Заех се да ги наблюдавам и скоро открих, че единството им свършва в мига, в който останат сами. Тогава се нахвърляха един срещу друг, разкъсвани от съперничество. Бях убеден, че съм открил слабото им място, но все още не знаех как да го използвам…

Стана така, че и двамата бяха луди по едно и също момиче. Беше кокетка, която или ги харесваше и двамата, или просто искаше да се радва на вниманието им. Месеци наред се мъчих да й стана приятел и в крайна сметка успях. Използвах факта, че е слаба по математика, и започнах да й помагам.

Сближихме се, започнахме да говорим на всякакви теми. Аз въртях и сучех и все се опитвах да насочвам разговора към близнаците. Получих достатъчно информация за тях и започнах да пускам клюки — как се биели помежду си за момичето, как единството им в училище и на улицата е куха фасада… Без значение беше фактът, че в тези клюки нямаше капка истина. Важното беше да им повярват…

В крайна сметка успях да настроя близнаците един срещу друг. Толкова сполучливо, че разруших всичко, което ги свързваше — кръвна връзка, взаимна любов… Враждата им беше толкова дълбока, че продължи през остатъка от живота им. Вече възрастни хора, те станаха заклети врагове в бизнеса, правеха всичко възможно взаимно да се унищожат.

Естильо млъкна, тишината на джунглата се нарушаваше единствено от почукването на водните капки върху влажната земя, жуженето на насекомите и далечния призивен зов на неизвестен звяр.

Тори се запита защо Естильо й разказа тази мрачна история. Измина доста време, преди да разбере, че котето е било само символ… Олицетворение на всичко, което топли човешката душа: вярност, приятелство, обич… В главата й изплува споменът от последния разговор помежду им — когато го потърси от централата на „Алеята“. И веднага разбра, че по този начин Естильо изразява мъката си от загубата на Ариел Соларес, очевидно един от най-близките му приятели…

 

 

Над Liano negro се спусна непрогледна нощ. Нямаше луна, мракът се разпръскваше единствено от мощните прожектори на секретния обект. Ослепителната бяла светлина изглеждаше странна, особено когато беше наблюдавана от абсолютния мрак на джунглата. В нейния кръг цветове липсваха — всичко беше бяло или черно като нощта…

Ръсел придружи Тори по пътя към складовете.

— Не съм убеден, че идеята ти е добра — загрижено промърмори той.

— Това е без значение — отвърна Тори и приклекна до един варел с ацетон.

— Забравяш, че аз командвам операцията! — троснато рече той.

— Нищо не командваш! — сряза го Тори. — Ако искаш да се правиш на началник — моля, заповядай! Но те предупреждавам, че си напълно лишен от подчинени!

Кратка пауза, после той приклекна до нея.

— Все още съм на мнение, че идеята ти е безкрайно опасна — напрегнато прошепна той. — Има вероятност всички да загинем!

— Такава вероятност имаше и по време на полета — поклати глава Тори. — Достатъчна беше дори и най-малка грешка от страна на пилота, който ни отпусна Круз… Номерът е да не допускаме никакви грешки… — в ръката й се появи навит на руло канап. — Срежи го, ако обичаш…

Ръсел се подчини, а Тори натопи отрязания край в ацетона. После започна да развива кълбото и се насочи към следващия варел, пълен с етер. Отвори капака, пусна част от канапа вътре и бавно започна да се отдалечава, размотавайки кълбото след себе си.

— Готов ли си?

— Не бих казал — промърмори Ръсел, докато тя щракаше запалката под края на подгизналия канап. После двамата скочиха на крака и побързаха да се отдалечат.

Верижните експлозии отекнаха двадесетина секунда по-късно. В периметъра настана истински хаос — крещяха хора, джипове свиреха с гумите си.

Стиснали автоматите „Узи“ в ръце, тримата тичаха към лабораторията. Не се наложи да стрелят, тъй като в суматохата никой не им обърна внимание. Но това беше само временно. Грохотът на взривовете без съмнение щеше да докара тук всички онези войници, които зяпаха „Апокалипсис сега“ на близката полянка, а командирите им положително щяха да започнат внимателно претърсване на обекта веднага след като потушат възникналия пожар.

Тори прецени, че разполагат с пет минути. Може би и повече, но да се разчита на това, означаваше да се подложат на прекалено голяма опасност.

Атаката срещу лабораторията беше стремителна, истински тайфун. Вратата отскочи от пантите си, скорострелните откоси на узитата пометоха неуверената съпротива на шестимата пазачи, повечето от които бяха мъртви още преди да натиснат спусъка на автоматите си. Десетината лаборанти с вдигнати ръце уплашено се скупчиха в далечния ъгъл, вонята на химикали беше нетърпима, въпреки лишените от стъкла прозорци.

Тори остави Естильо да охранява лаборантите, а двамата с Ръсел се втурнаха между широките работни маси, отрупани с колби и епруветки. Сред тях доминираха дълбоки поцинковани кофи, препълнени с гъста, подобна на желе субстанция. Това беше суровият кокаин, извлечен от дълго врялата суровина в огромните метални казани, издигащи се току зад прозорците.

На една от масите имаше пластмасови торбички, пълни със стрит на прах, рафиниран кокаин.

— Тук има нещо странно — озадачено промълви Тори.

В същия момент се приближи Естильо, автоматът в ръцете му продължаваше да е насочен към лаборантите до стената.

— Успя ли да хвърлиш едно око на пазачите? — подвикна той.

— Нямах време — поклати глава Тори.

— Всички са японци!

— Японци ли? — учуди се Ръсел, пристъпи към трупа на един от охраната и бавно го обърна по гръб. — Вярно, японци са… — сръчно нави ръкава на памучната куртка и добави: — При това Якудза… Какво ли ги е накарало да дойдат чак тук?

— Може би загрижеността за направените инвестиции — подхвърли Естильо.

Тори не беше на това мнение. Макар че зърна татуировката на мъртвия само за миг, тя веднага, оцени сложността й: това „иризуми“ принадлежеше на човек, който е поне заместник-главатар в съответния клан. Човек с прекалено голяма власт, за да поеме някакви си охранителни функции, при това толкова далеч от дома. Якудза не работят така, а хората с отговорен пост не биха дошли чак тук, в джунглите на Боливия, без крайно основателна причина. Кокаинът си е кокаин, проверката на качествата му спокойно би могла да стане при получаването. Но какво тогава правят Якудза тук, на края на света? Какво е толкова важно, че…

Естильо нададе остър вик, автоматът в ръцете му сърдито залая. Един от лаборантите с пистолет в ръце отлетя назад и се блъсна в поцинкованата маса. Няколко десеткилограмови чувала с готова стока паднаха на пода, един-два се разкъсаха. От гърлото на Тори излетя озадачено ръмжене, краката я насочиха към белите купчинки върху бетонния под. Ръсел я последва и видя как върхът на ножа й потъва в кокаина и побутва нещо черно в него.

— Какво, по дяволите, е това? — подвикна Естильо, без да изпуска от поглед пленниците.

— „Мека опаковка“ — отговори Ръсел.

— Какво?

— Това е един особен начин на контрабанда — поясни Тори. — Прост, но високоефективен, тъй като е измислен от болни мозъци… Контрабанда, скрита в пакет с друга контрабанда, достатъчно скъпа сама по себе си. — Върхът на ножа разчисти белия прах от нещо като прозрачен плик, пълен с някакви странни топчета, ситни като сачми. Бяха от черен, силно матиран метал, без никакъв блясък…

— Какво ли е това? — сякаш на себе си промърмори Ръсел, вдигна плика и го претегли върху дланта си. — Доста тежка стока…

Тори вече ровеше в съседния чувал. В средата му скоро се появи втори плик, напълно идентичен с първия.

— Ето обяснението за присъствието на японците — промърмори тя. — Значи изобщо не става въпрос за контрабанда на кокаин — възкликна Ръсел, без да откъсва очи от черните топчета.

— Така е.

— Тогава?

Прекъсна ги предупредителният вик на Естильо:

— Внимание, идват!

Стиснал готовия за стрелба автомат, аржентинецът подкара пленените лаборанти пред себе си.

— По дяволите! — изруга от прага той, обхванал осветената площ на обекта за частица от секундата. — Проклетите войници вече са тук!

— Подредихме се, няма що! — изръмжа Ръсел и хвърли обвинителен поглед към Тори.

— Вземай сачмите и да тръгваме! — кратко заповяда тя.

Разнесе се автоматична стрелба. Естильо отскочи от вратата и отвърна на огъня.

— През прозорците! — заповяда Тори. — А навън държим посока към пистата!

Качиха се на работните маси и оттам изскочиха навън. Прозорците бяха доста високи, но гъстите храсти долу омекотиха падането им.

Огънят на войниците стана по-концентриран и по-точен. Около тях се разхвърчаха листа и късчета от мазилката. Улучен в месестата част на ръката си, Естильо пусна едно проклятие на немски и придърпа Ръсел зад ствола на близкото дърво.

Разнесоха се викове, нови автомати се включиха в обстрела. Тори се извърна към двамата мъже и им направи знак да се разпръснат. После, приведени към земята, тримата затичаха към самолетната писта, отговаряйки на огъня с къси, но точни откоси на автоматите си.

С лекота разкъсаха набързо оформения кордон от пазачи в южния край на обекта и минута по-късно вече бяха извън периметъра. Насреща им тъмнееше грамадата на двумоторния „Туин Отър“, истински оазис на спасението.

Войниците и пазачите се организираха едва когато разстоянието до самолета беше преполовено. Огънят на автоматите им избухна с нова сила. От портала изскочи джип и със заплашително ръмжене се насочи към тях. Шофьорът беше приведен ниско над кормилото, а двама войници отзад деблокираха лафета на тежка картечница.

— Исусе! — промърмори Ръсел.

— Не спирай! — подвикна му Тори, но самата тя се закова на място и притисна приклада на узито до рамото си. Но джипът не промени посоката на движение към нея, както би й се искало. Само дулото на картечницата заплашително започна да се върти, бълвайки сърдити, дълги пламъци. Тори измъкна фосфорна граната от колана си, прехвърли автомата в лявата си ръка, а с дясната запрати гранатата по посока на джипа.

Шофьорът я видя и рязко завъртя волана. Джипът се заклати, гумите му се повдигнаха от земята. Гранатата избухна точно когато се връщаха обратно върху чакъла. Попадението беше в предната част, между калника и капака на мотора. Блесна ослепителна зеленикава светлина, тътенът на експлозията беше оглушителен. Джипът се обърна с колелата нагоре и избухна в пламъци. Секунда по-късно се взривиха амунициите в него, във въздуха захвърчаха метални отломъци. Приведена към земята, Тори затича на зигзаг по посока на пистата и почти връхлетя върху двама войници, които бяха заобиколили лабораторията и тичаха към самолета от противоположната посока.

Единият заби приклада на картечния си пистолет в челюстта й, другият ловко я препъна. Тори се просна на земята, тежък ботуш потъна в корема й. Превита на две, тя отчаяно се бореше да поеме въздух и да възстанови равновесието си.

Нов ритник я просна по гръб, единият от войниците опря дулото на автомата си в слепоочието й. Потта му капеше върху лицето и очите й, вонеше на барут и отдавна немито мъжко тяло.

Устата му се разтегна в жестока усмивка, тя ясно видя дупките на извадени зъби.

— Adios, puta — изръмжа войникът.

Тори чу трясъка на автомата и неволно се сгърчи. Миг по-късно отвори очи, удивена, че все още е жива. Върху лицето на войника беше застинало учудено изражение, кръв капеше от малката дупчица в челото му. Тялото му политна и падна възнак, но Тори нямаше време да го проследи, тъй като вече се търкаляше със смайваща бързина към втория войник, започнал да вдига картечния си пистолет.

Армейският нож се озова в ръцете й, описа къс полукръг и потъна дълбоко в корема на врага. Онзи нададе дрезгав вик и се отпусна на колене, куршумите от оръжието му пронизаха въздуха.

Но животът все още не го беше напуснал, силите — също. Юмрукът му се стовари в скулата на Тори с такава сила, че пред очите й заиграха звезди. Стиснала зъби, тя рязко завъртя ножа в раната. Втори удар я улучи в областта на бъбреците, силите започнаха да я напускат. С последно усилие на волята легна върху дръжката и рязко разпра корема на врага.

Секунда по-късно се появи Ръсел. Дулото на револвера 45-и калибър почти докосна слепоочието на войника. Разнесе се изстрел, после Тори усети как здравите му ръце я изправят.

— Добре ли си?

Тя мълчаливо кимна, после на устните й се появи бледа усмивка:

— Чудесен изстрел… Точно между очите…

За известно време беше принудена да се опира на него, после тичането премахна вцепеняващата болка в главата и корема. Челюстта я болеше ужасно от съприкосновението с приклада на картечния пистолет.

Настигнаха Естильо точно в началото на пистата. Двумоторният самолет изглеждаше съвсем близо, на една ръка разстояние. Понесоха се към него.

Точно когато Тори реши, че са отървали кожата, на пистата зад гърба им се появи втори джип. Полетя след тях с пълна скорост, сърдито залаяха автомати.

— Оттатък! — изкрещя Естильо. — Ще използваме прикритието на самолета!

Пъхнаха се под крилото, почти в същия миг забелязаха веригата войници, която отрязваше бягството им откъм южния край на пистата. Бяха в капан.

— Самолетът е единствената ни надежда — промърмори Естильо. — Трябва да проникнем вътре!

— Стълбичката е от другата страна — извика Ръсел. — Опитаме ли се да я използваме, онези автомати ще ни разкъсат на парчета!

— Естильо е прав — обади се Тори. — Не успеем ли да вдигнем тази машина във въздуха, с нас е свършено! — провери пълнителя на узито в ръцете си и кратко заповяда: — Сменете пълнителите! Трябва да сме сигурни, че разполагаме с достатъчно огнева мощ! — Очите й опипаха лицата на двамата мъже, сивкави под светлината на йодните прожектори. — Окей, да тръгваме!

Започнаха да стрелят още преди да изскочат от другата страна на лъскавия самолетен корем. Джипът беше по-близо, отколкото очакваха, до ушите им долетя пукането на карабините, което идваше от веригата войници в южния край на пистата.

— Никога няма да успеем да изправим тази стълбичка! — отчаяно извика Ръсел.

Тори светкавично прецени, че има право.

— От тук! — изкрещя тя и се понесе към отворения люк на товарния отсек.

Ръсел сграбчи Естильо и го блъсна към отвора, през това време Тори се обърна и пусна дълъг ред срещу връхлитащия джип. Ясно видя как един от войниците вътре извика и се люшна назад. Продължи да стреля, докато се увери, че и Ръсел е във вътрешността на самолета. После пусна един последен ред, скочи след него и затръшна вратичката.

Куршумите затропаха по обшивката с яростна интензивност, сякаш навън се беше разразила буря с градушка.

— По дяволите! — изръмжа Тори, разбута спътниците си и насочи лъча на фенерчето към малък люк, очертал се на тавана на товарния отсек. Нямаше време да си играе с ключалката. Извади револвера, прицели се и натисна спусъка. Капакът отскочи, товарното отделение се изпълни с електрическа светлина. Тори подскочи и изчезна в процепа, Ръсел и Естильо я последваха.

Затичаха към кабината. Самолетът беше празен и тя отправи кратка благодарност към Бога за този късмет. Хвърли се на пилотското място и започна да включва навигационните уреди.

— Не съм сигурна дали ще излетим — промърмори, без да се обръща конкретно към никого. — Но вдигнем ли се във въздуха, всичко ще бъде наред…

Ръсел зае мястото на втория пилот и започна проверка на предстартовия списък. Моторите равномерно забоботиха. Всичко изглеждаше наред, проблем създаваше единствено стрелбата на войниците отвън.

— Тръгвай! — нареди Ръсел, без да отделя поглед от контролните уреди. Тежкото туловище се размърда, самолетът тромаво се отлепи от мястото си и се насочи към пистата. Ръсел добави газ, стабилизира оборотите и започна да придърпва командния лост. Тори правеше същото. Машината подскочи и колелата й се отлепиха от пистата. Набра височина й направи лек завой. Далеч долу остана liano negro със своя чудовищен кокаинов град, неизвестния, но могъщ и коварен враг, съумял да организира умната контрабанда, наречена „мека опаковка“…