Ерик Лустбадер
Операция „Бялата звезда“ (11)

Десета глава

Токио, Звездното градче, Москва, Архангелское

— Ах това мръсно копеле Хитасура! — изръмжа Големия Езо.

Намираше се във влажния тунел под сградата „Кинжито“ и гледаше с мрачен поглед обезобразеното тяло на Фукуда. Зъбите й все още стискаха тръбичката за духане, стоманеният „шурикен“ вътре така и не беше излетял. Изпита чувство на гордост от решителния израз на лицето й — приличаше на тигрица, която всеки миг ще се нахвърли на жертвата си. Тази жена беше постигната от самурайска смърт, на бойното поле…

— Мръсното копеле Хитасура! — повтори заплашително той, но в поведението му липсваше мъката, която обикновено се ражда при загубата на близък роднина или ценен помощник като Фукуда.

В съседния тунел профуча влак, грохотът дълго отекваше в бетонната тръба.

— Това е работа на онова копеле Хитасура, което е довело бойците си тук!

Кои — „твърдата машина“, която някога носеше името Хоно Канзей, бавно коленичи до него. Пръстите й леко докоснаха хладната буза на Фукуда.

— Това не е работа на Хитасура — тихо промълви тя. Гласът й беше хладен и далечен. — Преди да бъде застреляна, е водила ръкопашен бой… С противник, който е бил по-силен от нея…

— Тори Нън! — изръмжа Големия Езо. — Ето защо Хитасура е побягнал още при първия капан и е тръгнал да събира армията си! После ги е довел горе, в музея… Заради тази жена е рискувал да попадне в лапите на полицията. Двамата пак са в екип и това е лоша новина за мен.

— По-скоро за нея — процеди Кои и бавно се изправи.

Небето на изток поруменя, първите лъчи на слънцето — оранжеви като току-що изстискан портокалов сок, неуверено надникнаха през тесните процепи в сивите облаци. Когато върховете им докоснаха водите на река Сумида, която извиваше току под блока, в който се намираше апартаментът на Големия Езо, те блеснаха като разтопено олово.

Изправена до прозореца, Кои безмълвно наблюдаваше как оловото потрепва и оживява, развълнувано от малка рибарска лодка, насочила се към крайбрежното рибно тържище Тцуки. Водата, а и бреговете на реката съдържаха в себе си толкова нюанси на сивото, че Кои неволно се зае да ги брои. Сякаш се готвеше да изнася сказка за величието на безкрайността…

— Предстоят ни няколко неотложни задачи — каза Големия Езо. — Първо: трябва да открием начин да се вмъкнем в сделката между Хитасура и Кунио Мишита. Проклетникът положително смуче огромни суми от Мишита за своето посредничество. Дневниците на Саката разкриват огромните мащаби на политическата корупция, а точното описание на дадените подкупи е нещо наистина безценно. Защо неговите, а не моите пръсти да са в кацата с меда?

Това обаче няма да стане лесно. Както знаеш, в дневниците на Саката има бели полета. Никъде не се споменава за физическата връзка между Хитасура и Мишита. Дали това е случайно?

Второ: Хитасура трябва да бъде наказан за враждебните си действия срещу членове на моя клан. Трето: Тори Нън трябва да си получи заслуженото по същите причини. Тя е ликвидирала Фукуда със собствените си ръце.

Над реката се появи чайка, в перата й се съдържаха всички нюанси на сивото, които се преливаха от движението й над огряната от утринното слънце вода и все още тъмните брегове. „Аз съм като тази чайка, помисли Кои. У мен се съдържат всички нюанси на сивото, то е естествената ми среда.“

— Надявах се да прекарам повече време с Фукуда — промълви тя.

Големия Езо внимателно я изгледа. Фигурата й ясно се очертаваше в рамката на прозореца, обляна от слънчевите лъчи. Но чертите на лицето й, забулени в мрак, бяха някак нереални — като божествена маска от пиеса „бунраку“…

После тя се размърда, оранжевата светлина се плъзна по скулата и съживи плътта й, попаднала за миг в тъмната зеница на окото. Големия Езо неволно потръпна от налудничавия блясък в това око — черна сила, родена в мрака на нощта… Дълбоко се съмняваше, че ще бъде в състояние да укроти тази сила и да я подчини на своите цели.

Тръсна глава да прогони мрачните си мисли и каза:

— От теб ще искам да използваш по най-добрия начин позицията си в офиса на Мишита… Как мислиш, дали ще можеш да ми изготвиш списък на хората, с които босът ти се среща по-често от три пъти в месеца?

Кои започна веднага, сякаш в главата й се включи портативен компютър. Изреди около дузина имена, после добави:

— Тук не включвам хората от „Кага“, които направиха джойнт венчър с Мишита…

— Какъв по-точно?

— Някаква научно-техническа лаборатория, която едва ли представлява интерес за нас — отвърна Кои.

Големия Езо хвърли поглед на часовника си и хвана телефона. Подхвърли няколко думи в слушалката, после затвори и вдигна глава:

— Време е за закуска.

— Първо ще ме изкъпеш — поклати глава Кои и очите й гладно проблеснаха. — После ще отидем да свършим необходимото…

Големия Езо не беше свикнал да получава заповеди от когото и да било. Отвори уста да протестира, после отново я затвори — преценил, че за момента е по-добре да се шегува с Кои, вместо да влиза в конфронтация с нея. Загубата на Фукуда превръщаше тази жена в жизнена необходимост за него — нещо, което едва ли би й признал на глас. А убийството на Фукуда — хладнокръвно и жестоко, изискваше бърз и не по-малко жесток отговор. В противен случай авторитетът на Езо сред подчинените му рязко щеше да намалее, а това той не можеше да си позволи. По тази причина замълча и кимна покорно е глава. Сякаш беше жена…

Банята беше примитивна, но построена със свръхмодерни материали. Извити във формата на S стъклени блокчета изграждаха стена от воднистозелена светлина, която хвърляше ослепителни отблясъци върху разпенената вода. Футуристичната панорама на Токио отвъд тази стена се превръщаше в сивкав лабиринт — в нещо, което Кои сякаш трябваше да усъвършенства със силата на волята си.

Украсата на противоположната стена се изчерпваше с няколко древни маски. Острите черти на мрачни богове навяваха спомен за отдавна погребани митове. Но Кои ги приемаше като ярко доказателство за силата и безсмъртието на японската култура, виждаше в тях всичко онова, което крепи народа, населяващ древната земя Нипон. За нея те бяха ключ към великата империя, към истинската Япония, търпеливо очакваща своите нови самураи…

Голото й тяло бавно се потопи в горещата вода. Отпусна се на дъното на ваната и зае позиция лотос, сребристата водна струя заплющя върху косата й.

— Сега вече виждам дълбоко погребаната истина — тихо, но отчетливо промълви тя. — Вече не могат да ми попречат дебелите пластове лъжи, които я прикриват… — очите й не бяха насочени към Големия Езо, не гледаха нищо конкретно в помещението. — Фактът, че съм се родила „хиноеума“, не е проклятие, а небесна благословия. Бях отведена при Човека с единственото дърво именно защото съм „хиноеума“ и така получих възможност да стана воин. Върнах се в света на обикновените хора само за да попадна отново в догмите на семейство й приятели, по принуда потисках голяма част от наученото на самотния остров. Наложи се да се приспособявам, да бъда покорна дъщеря и още по-покорна бъдеща съпруга. Вече не се страхувах от проклятието на „хиноеума“, защото от Човека с единственото дърво научих как да се боря с него. На раздяла той ме увери, че съм достатъчно силна и сама мога да реша дали да бъда „хиноеума“, или не…

Оказа се обаче, че греши… Или пък просто ме излъга, като всеки мъж… Защото истината е друга: „Аз съм «хиноеума» и именно поради това обладавам божествена сила. Моите зли помисли и кръвожадност са истински небесен дар!“

Стройното й тяло се изправи, сребристи капчици се плъзнаха по гладката кожа, под която играеха мускулите. Един тъмнокос Левиатан с искрящи очи и несъкрушим дух бавно се надигаше от тайнствените дълбини…

 

 

Над Сумида се стелеше синкава мъгла. Утринното изкупуване на улова вече беше приключило, сега пред сергиите на рибния пазар Тцуки се трупаха главно закупчици на ресторанти и закусвални, които осигуряваха продукти за обяда и вечерята.

Големия Езо и Кои затръшнаха вратичките на сребристия блиндиран мерцедес и тръгнаха по мокрия бетон, който все още беше хлъзгав от наскоро изкормени вътрешности. Шмугнаха се между сергиите с номера 5 и 9 и влязоха в малкия ресторант, сгушен зад тях.

Това беше по-скоро кафене с кухня в дъното, в помещението за клиенти имаше само три-четири масички.

Единственият посетител се беше изправил пред тезгяха. Чиновник на средна възраст с гънки мустачки и задължителния за деловите среди раиран костюм с жилетка. Кои изненадано установи, че това е вицепрезидентът по административните въпроси на корпорацията „Кага“ — същият, който губеше купища пари в едно от комарджийските свърталища на Големия Езо. Същият, когото беше видяла да иска огромни заеми…

Двамата мъже само си кимнаха и това беше всичко. Липсваха обичайните любезности, Големия Езо изобщо не си направи труда да обясни по някакъв начин присъствието на Кои. А самата тя изпита странното чувство, че отново е попаднала в офиса на Кунио Мишита и никой не забелязва съществуването й.

Големия Езо си поръча „асари“ — ястие от съвсем пресни мидички, наподобяващо гъста супа. Кои предпочете „оякони“ — бъркани яйца с червен лук, върху които се слагаха три дълги ивици рибно филе.

— Висят много пари — промърмори Големия Езо.

— В момента не съм в състояние да ги върна — вдигна глава вицепрезидентът на „Кага“, но погледът му беше насочен в стената.

— Разбирам — кимна Големия Езо. — Временно ще се задоволя само с лихвите…

Кои изпита чувството, че присъства на разговор между духове. Главата на вицепрезидента кимна и едва забележимо потъна между раменете. Кои не виждаше лицето му.

— Вашата компания е подписала договор за съвместен проект с Кунио Мишита — отбеляза с равен глас Езо. — За какво по-точно става въпрос?

Мустакатият пред тезгяха потъна в размисъл. Изминаха няколко дълги секунди, преди да въздъхне и да отговори:

— Преди около две години нашите учени откриха една нова технология… Работиха върху нея дълго и упорито, но така и не успяха да намерят практическото й приложение… После се появи Кунио Мишита и прояви интерес.

— Откъде е научил Мишита за новите технологии на „Кага“? — попита Големия Езо.

Тънките мустачки язвително се присвиха:

— Добър въпрос. На който все още се опитваме да намерим отговора… Лично аз нямам никаква представа… Може би той също си има шпионин в „Кага“, като вашата приятелка тук…

— Все някой трябва да му е предал необходимата информация, нали? — обади се Кои.

— Сигурно — сви рамене вицепрезидентът и равнодушно добави: — Във всеки случай Мишита имаше съвсем конкретни идеи за използването на нашата технология… Въпреки че тя е свързана с ядрени материали… Ние нямахме никакво желание да му отстъпим правата, но за нас тази технология беше напълно безполезна… Стигна се до логичното решение да създадем съвместно предприятие — така наречения джойнт венчър…

— Разбирам — кимна Големия Езо и старателно осмука една малка мидена черупка. — Значи този джойнт венчър няма нищо общо с научноизследователската дейност, така ли?

— Да — кимна вицепрезидентът на „Кага“. — Става въпрос за производствено предприятие.

— И какво ще произвежда то?

— Не зная — поклати глава мустакатият. — Известно ми е само, че за производството са необходими големи количества хафний, които внасяме нелегално…

— Какво, по дяволите, е това хафний? — вдигна вежди Големия Езо.

Вицепрезидентът на „Кага“ търпеливо обясни, че хафний се използва при производството на контролни пръти за ядрените реактори, тъй като има свойството да поглъща свободни неутрони, дори когато горивото е изчерпано и трябва да бъде подменено.

— По всичко личи, че новото производство е свързано по някакъв начин с ядреното гориво — заключи той.

— Ядреното гориво? — повтори с недоверие Големия Езо и поклати глава. Не беше очаквал подобен ход на събитията. — Бизнесът на Кунио Мишита няма нищо общо с атомната енергия!

— Предполагам, че вече има — отвърна онзи.

— От кого Мишита купува този хафний?

— От една западногерманска фирма, която е собственост на аржентинец на име Естильо.

— Тя ли го произвежда? — попита Кои.

— Откъде да знам? — сви рамене вицепрезидентът.

Големия Езо хвърли озадачен поглед на спътницата си и тя поясни:

— Познавам добре тази германска компания, Кунио Мишита има няколко сделки с нея. Аржентинецът Естильо е посредник, нещо като брокер, който доставя редки суровини и материали. Хафният е един от тях… — замълча за момент, после се извърна към бизнесмена пред бара: — Знаете ли откъде доставя Естильо този хафний?

— Нямам никаква представа — отвърна онзи. — Мисля, че дори Тен-сан е в пълно неведение… — имаше предвид Фумида Тен, президента на корпорацията „Кага“. — Аз самият не познавам дори тази германска компания, зная само, че в Япония тя се представлява от „Будоко асошиейтс“…

— Юридическа кантора с изключително разнообразна дейност — отбеляза Големия Езо. — Имате ли представа точно кой от „Будоко“ се занимава с преките трансакции?

— Не — отвърна вицепрезидентът. — Не би трябвало дори да зная за съществуването на „Будоко“… Стана случайно… По принцип аз подписвам всички сметки на компанията, които едва след това отиват за осчетоводяване. Но плащанията на „Будоко“ не минаваха през мен…

Големия Езо довърши своето „асари“ и доволно млясна с уста.

— Нещо друго, което би представлявало интерес за мен? — попита той.

— В момента не мога да се сетя — отвърна вицепрезидентът на „Кага“. Закуската в чинията му беше недокосната, очите му пробягаха по нея с видимо съжаление. Сякаш вече не можеше да си спомни кога за последен път е имал апетит… — Впрочем, мисля че трябва да добавя още нещо… Според мен идеята за джойнт венчър не принадлежи на Мишита. По време на преговорите с него имаше и един друг човек, американец…

— Бизнесмен?

— Не, изобщо не приличаше на такъв. Представиха ни го като мистър Смит и това беше всичко…

Големия Езо кимна, хвърли няколко банкноти на масата и тръгна към изхода. Кои го последва. В продължение на няколко минути се разхождаха между оределите клиенти на пазара, просто защото мястото беше подходящо за разговор.

— В играта влизат нови и доста интересни участници — промърмори Големия Езо. — Това означава, че нашето любопитство се разширява, нали? Вече не преследваме само Мишита и Хитасура, а „Кага“ и една от най-солидните юридически кантори на страната… Къде е мястото на Хитасура в тази картина? Все още не можем да разкрием същността на отношенията му с Мишита, да не говорим за появата на тайнствения американец… Ти забелязала ли си около Мишита някой, който да отговаря на описанието на този „мистър Смит“?

— Не.

— Добре, засега ще оставим въпроса висящ — въздъхна Големия Езо. — Я ми кажи защо прояви интерес към доставчика на хафния?

— Не съм много сигурна — отвърна с въздишка Кои. — Но имам чувството, че нещо не се връзва…

— Допускаш, че нашият човек лъже?

— Не. Прекалено е уплашен от теб за подобна дързост. Според мен той не е в течение на нещата. Ние също. Пред очите ни се очертава безформена маса, лишена от отличителни белези. Все още не сме в състояние да я идентифицираме.

Големия Езо потъна в размисъл, разходката им продължи в мълчание.

Измина доста време, преди той да вдигне глава:

— Нещо друго да ти минава през главата?

— Да — кимна Кои. — Мисля, че е време да включим в играта дешифрираните дневници на Какуей Саката. С тяхна помощ ще открием какви са намеренията на Хитасура…

Големия Езо започна да клати глава още преди да я изслуша:

— Според мен той вероятно вече е запознат със съдържанието им… Нали брат му ги дешифрираше? Не мога да рискувам, това би означавало голямо унижение за мен.

— Тогава използвай дневниците срещу Кунио Мишита.

— Може. Но това няма да стане сега. Дневниците са всичко, с което разполагаме. Не искам да изстрелям единствения патрон в цевта на пистолета си, преди да съм напълно убеден, че и размахването му няма да свърши същата работа…

Кои се замисли, после бавно кимна с глава.

— Има и още нещо — подхвърли тя. — При споменаването на „Будоко асошиейтс“ в главата ми звънна предупредително звънче… Спомних си за него едва когато ме попита за редовните посетители на Мишита… Мисля, че сега е време да обсъдим по-подробно този въпрос. Един от съдружниците в „Будоко“ се нарича Йен Ясувара, млад и изключително талантлив юрист. Чувал ли си за него?

— Да — отвърна Големия Езо. — Интересното обаче е, че и ти си чувала за него. — Умът му бясно препускаше. Йен Ясувара беше главната причина за смъртната вражда между Фукуда и Тори Нън. Фукуда се сближи с него по настояване на Големия Езо, който проявяваше особен интерес към част от сделките на младия юрист. Задачата й беше да открие всичко, което би могло да влезе в употреба. Фактът, че е решила да вдигне крака пред Ясувара, изобщо не го вълнуваше, но това, че не откри нищо за сделките му, го накара да се замисли. После на сцената се появи Тори Нън и операцията се провали. Просто защото се оказа, че Фукуда все пак не е била напълно лишена от чувства…

А сега събитията се развиваха по съвсем друг начин. Оказа се, че Йен Ясувара поддържа връзка с Кунио Мишита. Възможно ли е именно тази връзка да е пропусната в дневниците на Саката?

— Какъв беше бизнесът на Ясувара и Мишита? — попита на глас Езо.

— Не знам — замислено поклати глава Кои. — Мишита нито веднъж не го прие в офиса си, аз самата не съм получавала нареждане за организиране на някаква среща… На практика едва ли бих научила нещо за Ясувара или „Будоко асошиейтс“, ако преговорите с „Кага“ за бъдещия джойнт венчър не бяха се затегнали… Именно заради тези преговори Мишита ми оставяше телефон, на който мога да го открия при евентуалното му отсъствие. Номерът винаги беше един и същ…

Спомням си, че настояваше всеки ден между два и три следобед да бъде свободен. Разбира се, аз не го попитах защо. Но няколко пъти го търсих на този телефон, особено когато преговорите с „Кага“ бяха в най-важната си фаза…

— А номерът се оказа на „Будоко асошиейтс“, така ли?

— Тъкмо това е интересното — въздъхна Кои. — Насреща неизменно вдигаше жена. Не беше секретарка, това ясно личеше от говора й… Освен това прехвърлянето на разговора не ставаше по обикновените вътрешни линии. Отначало помислих, че става въпрос за частен дом, но се оказа, че греша. Един ден, точно когато Мишита отсъстваше, от „Кага“ ни изпратиха папка с документи по специален куриер. Очевидно ставаше въпрос за важни документи, иначе биха ги пуснали по факса. Пликът беше запечатан с восъчния печат на „Кага“…

Позвъних на Мишита на специалния номер и му съобщих за пратката. Той ми каза да ида при него с плика, но да използвам метрото, а не служебен автомобил.

Кои замълча и потъна в размисъл.

— Отначало помислих, че се притеснява от уличните задръствания. По това време на деня метрото е най-бързият начин за придвижване в Токио. Сега обаче съм убедена, че е имал предвид сигурността. Двамата с Йен Ясувара се намираха в един частен клуб в Шинжуку. Достъпът до стаята им се охраняваше от жената, която отговаряше на телефона. Оказа се, че е Мама-сан, която притежава свой собствен „акачочин“. Бизнесът й бил да осигурява „абсолютна сигурност и уединение за важните си клиенти“ — това бяха собствените й думи…

— Разказът ти става все по-вълнуващ — отбеляза Големия Езо. — Мишита и Ясувара са работили върху толкова секретен проект, че никой от двамата не се е възползвал от удобствата на собствения си офис… — замисли се за миг, после попита: — А защо Мишита е решил да ти се довери?

— Честно казано, изобщо не съм си задавала този въпрос — отвърна Кои. — Бях съвършена в работата си, притежавах най-ценното качество за всяка секретарка: да бъда тиха и незабележима, почти невидима… Той ме приемаше като жив компютър със сръчни ръце, нищо повече. Изобщо не е подозирал, че човек като мен може да разсъждава самостоятелно…

— Толкова по-зле за него — изръмжа Големия Езо.

 

 

Йен Ясувара живееше в модерна къща на „Хироо“ в Минатоку и изглежда не се тревожеше от факта, че наоколо е пълно с новобогаташи и чужденци, които държат да демонстрират статута си. За хората, които отскоро разполагат със средства, изглежда е важно да се перчат пред останалите, помисли си Големия Езо, докато мерцедесът плавно се плъзгаше по широката улица. Това е проява на глупост и небрежност. Големия Езо беше доволен. Той живееше от небрежността на хората.

Отби до тротоара и спря, но двигателят продължаваше да работи.

— Ще го познаеш ли?

— Да.

Той й повярва. Вярваше на всичко, което казва. Поведението й показваше, че Кои никога не изпитва нужда да прибягва до дребни лъжи. На практика изобщо не я беше грижа как хората реагират на думите и постъпките й. Това, общо взето, беше едно огромно предимство, но Големия Езо продължаваше да се безпокои от дълбоката й апатия по отношение на човешките контакти. Кои приличаше на водна струя с голям дебит, бликаща от планински извор: докато човек има нужда от силата на тази струя, всичко е наред. Но какво щеше да стане, когато тази нужда отпадне и водата трябва да бъде спряна?

Беше малко след осем часа вечерта. Отразило милиардите разноцветни светлини на града, небето имаше цвят на бронз. Сякаш нощта не съществуваше… През целия ден се бяха опитвали да засекат местоположението на Хитасура й Тори Нън, но не ги откриха, въпреки широката мрежа информатори на Големия Езо. Започнал обещаващо, денят постепенно се превърна в сиво и дразнещо безплодно очакване. Въпреки уверенията на лейтенантите от клана на Езо, че противникът ще бъде засечен най-късно до полунощ. Така или иначе, трябваше да чакат, като през това време можеха да свършат някоя друга работа…

Кои отвори вратичката и се плъзна навън. Стъпи на тротоара и решително се насочи към млад мъж в безупречно скроен костюм, който тъкмо излизаше от входа на Ясувара. Не каза „това е той“, не каза абсолютно нищо. Просто стана и тръгна. Големия Езо отново си помисли за неудържимата водна струя…

Кои се изправи пред младежа, който очевидно не изглеждаше очарован от подхода й. Каза нещо, лицето му видимо пребледня. Големия Езо се усмихна. Миг по-късно Ясувара се озова на задната седалка на мерцедеса в компанията на Кои.

— Кои сте вие, бе хора? — напрегнато попита младият мъж. — Какво искате от мен?

Големия Езо отбеляза, че очите му бяха заковани върху лицето на Кои. „Още по-добре, рече си той. Искам да остана максимално незабележим. Ако нещо се обърка, цялата тежест ще поеме Кои.“

— Според мен красотата е дар Божи, господин Ясувара — каза той. — Тя не се полага на всеки…

— Какви глупости дрънкате? — Ясувара направи опит да изглежда ядосан, но от това страхът му пролича още по-ясно.

Кои спокойно вдигна ръка и заби кървавочервения си нокът в бузата му. Ясувара подскочи от изненада и болка, но лявата ръка на Кои вече стискаше рамото му. Нокътят се завъртя и потъна още по-дълбоко в плътта му.

— Хей, какво правите? — извика той.

— Пикник, господин Ясувара — закачливо Отвърна Големия Езо. — Излезли сме на пикник и искаме да се забавляваме…

Кои измъкна нокътя си, от раната потече кръв и започна да кваси снежнобялата яка на юриста. Няколко ситни капчици кацнаха на скъпата копринена вратовръзка на сини и кремави райета.

— О, Господи! — простена младият мъж.

— Мисля, че е време да преминем върху същността на нашия разговор — хладно отбеляза Големия Езо.

— Разговор? Защо тогава беше нужно всичко това?

— Просто искахме да демонстрираме сериозността на намеренията си, господин Ясувара. Аз си вадя хляба от информация и имам чувството, че днес вие ще ме направите богат…

— Аз пък мисля, че грешите! — тръсна глава Ясувара. — Понякога човек се обърква, нали?

Големия Езо не му обърна внимание и продължи с равен глас:

— Вие имате съвместен бизнес с двама мъже, които ни интересуват: Кунио Мишита и Фумида Тен, президента на „Кага“… Ще отречете ли това?

— Вие сте Якудза! — изпъшка Ясувара и втренчи уплашен поглед в кървавочервения нокът на Кои, поклащащ се заплашително пред лицето му, извит като нокътя на ястреб.

— Няма значение какви сме, особено пък за вас — отсече Големия Езо. — Зададох ви въпрос и чакам отговор!

— Пуснете ме! — повиши глас Йен Ясувара. — Не познавам тези хора!

Кои повтори операцията, но този път нокътят и не остана на място, а се плъзна надолу по бузата, оставяйки след себе си кървава следа. Купето се разтърси от болезнения стон на пленника.

— Мишита и Тен — повтори Езо. — Те са ваши клиенти?

— Да — побърза да отговори Йен Ясувара, а очите му станаха почти разногледи в усилието си да държат на фокус опасните нокти.

— Какво знаете за една западногерманска компания, която е притежание на човек с аржентински паспорт? Името му е Естильо.

— Вижте — проплака умолително Ясувара. — Ще си имам сериозни неприятности, ако отговоря на този въпрос!

Големия Езо се засмя:

— Вие вече си имате сериозни неприятности, господин Ясувара. Бих казал — Най-сериозните възможни…

— Трябва да разберете, че… — започна младият мъж, но не успя да довърши изречението. Нокътят на Кои се заби на милиметри под окото му, от устата му излетя див вик. Направи опит да се отдръпне, но хватката на жената беше желязна.

— Да, да!… — изкрещя той. Дясното му око се зачерви, сълзи бликнаха изпод клепачите му. — Компанията на Естильо ме използва като посредник, задачата ми е да транспортирам известни количества специална стока…

— Под „специална“ имате предвид забранена, нали? — пожела да уточни Големия Езо. — А под „транспортиране“ — прехвърлянето на тази стока през границите без знанието на съответните митнически власти… Така ли е, господин Ясувара?

Младежът се поколеба, а Кои потопи показалеца си в кръвта и го опря в пресъхналите му устни.

— Да — дрезгаво отвърна Ясувара и тялото му се разтърси от страх.

— Откъде идат хафният на Естильо? — обади се за пръв път Кои и Ясувара подскочи от изненада. Явно не беше очаквал участието й в разпита.

— Моля ви! — простена той. — Моля ви!

Кои заплашително се наведе към него и тялото му се сгърчи.

— Естильо купува хафний от една френска компания — побърза да каже той. — Името й е „Лумиер д’Ор“… Регистрирана е във Франция, но собственикът й е американец.

— Същият, който присъства на преговорите между Мишита и президента на „Кага“? — попита Кои.

— Не зная.

— Би трябвало да е той!

— Не мисля така — поклати глава Ясувара. — Американецът контролираше преговорите, макар че двамата президенти правеха всичко възможно да скрият този факт… А аз имам доста голям опит, за да бъда заблуден… Затова съм сигурен, че „Лумиер д’Ор“ е обикновен доставчик, чрез който се осигурява хафният… Този човек не беше бизнесмен, знаете…

„Ето, вече втори път чувам едно и също твърдение, помисли си Кои. Вицепрезидентът на «Кага» също отбеляза, че тайнственият американец не прилича на бизнесмен…“ Помълча малко, после попита:

— „Кага“ купува хафний директно от Естильо, така ли?

— Не. Именно това е една от причините да наемат мен. Мишита купува хафния от западногерманската компания, като плащанията стават от името на анонимна финансова къща със седалище в Монсерат — един от Карибските острови. Тази операция беше организирана от мен и по този начин Мишита няма никаква връзка с прехвърлянето на сумите.

— Как така няма? — попита Големия Езо. — Нали той трябва да осигурява капитала на тази финансова къща?

— Да, но без директни трансфери — отвърна Йен Ясувара. По лицето му се стичаха едри капки пот, смесваха се с кръвта, и се стичаха надолу към шията му на мръснорозови вадички. — За тази работа отговаря третият участник в операцията…

— Кой е той?

Йен Ясувара се поколеба, но Кои вдигна ръка и извитият нокът застрашително тръгна към очите му.

— Хитасура — преглътна младежът, а гласът му прозвуча така, сякаш някой беше пробил дупка в гърдите му.

„Ето каква била работата, въздъхна Големия Езо. Ето я връзката, която никой не смее да признае. Връзката, която дори Какуей Саката беше пропуснал в своите дневници…“

Очите му се насочиха към лицето на Йен Ясувара в огледалцето за обратно виждане. Ужасът на юриста беше осезаем, изпълваше купето на мерцедеса като странен парфюм.

— Можеш ли да повярваш на всичко това? — подхвърли на Кои той. — Хитасура, Мишита и „Кага“ са се обвързали в една сладка сделчица, нали?

Погледът му се върна върху лицето на Ясувара.

— Ще ви попитам още нещо — внимателно подхвърли той. — Защо Мишита и Хитасура използват тайни фондове в чужбина за финансиране производството на ядрени реактори?

— Защото местните закони забраняват подобна дейност — отвърна Ясувара. — Освен това реакторите се произвеждат за износ…

— Купува ги онзи, който предложи най-добра цена, така ли?

— Не. Цялото производство отива за един-единствен клиент… — в гласа на юриста се появи отчаяние. Сякаш за миг беше надникнал в бъдещето и беше разбрал, че там няма нищо добро за него. — Аз лично изготвих договора… Всички компоненти се изпращат в Русия. Получател е една нелегална антиправителствена организация, известна с името „Бялата звезда“.

 

 

Осветлението рязко намаля, но Ирина съвсем ясно виждаше лицето на Одисей. Сякаш кожата му беше попила светлината по време на изкуствено поддържания „ден“ и сега фосфоресцираше. Беше й приятно в морската вода на басейна, не изпитваше никакво притеснение от компанията на Героя и синия делфин. Поддържаше тялото си на повърхността с лениви движения на краката.

— Предупреждавам те, че съм радиоактивен — обади се Одисей. — По време на полета ми сред звездите бях подложен на огромни дози космическа радиация…

— Искаш да кажеш, че дори раят си има отрицателните страни?

Иронична усмивка се плъзна по устните на Героя.

— Не те ли е страх?

— От какво? — попита Ирина. — Лара и Татяна страх ли ги е?

— Те си вършат работата и са готови да понесат последиците — вече сериозно рече Одисей.

— Извинявай — леко го докосна Ирина. — Не исках да бъда груба…

— Няма нужда да се извиняваш — усмивката се върна върху лицето му, а тя изпита чувството, че слънцето изгрява над вълните. — Тук хуморът сериозно ми липсва…

— Страхувам се, че това е по вина на Марс — отвърна тя и нададе уплашен писък, тъй като делфинът се беше шмугнал между краката й.

— Арбат те харесва — отбеляза Одисей. — Странно, очаквах, че ще ревнува…

Делфинът изскочи на повърхността между двамата, от устата му излетяха забързани писъци. Ирина сложи длан върху мократа, мека като кадифе муцуна:

— Тя знае, че няма опасност да ви разделя…

— Така е — кимна Одисей. — Наистина знае…

Вълните се плискаха около тях, във въздуха се носеше аромат на сол и фосфор. Замаян от близостта на това необикновено човешко създание, духът на Ирина бавно се освобождаваше от оковите на условността, пропълзяваше навън като термит от дупката си.

— Какво друго знае Арбат?

Очите на Одисей бяха по-бледи дори от кожата му.

— Волков ли те накара да ми зададеш този въпрос?

— Не. От къде на къде?

Над водата се спусна мълчание, дори Арбат се укроти.

— Наистина няма причини… — промърмори най-сетне Одисей.

— Май не го обичаш много, а?

— Хайде да не говорим за другаря Волков — предложи той. — Темата е доста отегчителна.

Ирина направи опит да възприеме чутото, после поклати глава и смени темата:

— Откъде се познаваш с Наташа Маякова?

— В първите дни след завръщането ми от Космоса нямаше басейн, нямаше Арбат… Беше ми скучно, налагаше се да ме водят в Москва, ходех на театър. Гледах Наташа в „Чайката“. Играта й ме развълнува и попитах дали мога да се запозная с нея. Придружиха ме до кулоарите, останах запленен от нея…

— Разбирам — промълви Ирина. — В началото мислех, че няма да я харесам, но отдалеч някои хора създават погрешно впечатление у другите…

— А има и такива, които създават погрешно впечатление у самите себе си — отбеляза Героя.

Ирина бавно доплува до него:

— Има ли някой друг тук?

— Волков си тръгна. Лара и Татяна спят. Сами сме, ако не броим мониторите, естествено… Но те не са в състояние да уловят нищо от това, което става в басейна… Само писъците на Арбат, от които дежурните едва ли могат да си направят някакви заключения…

— Според мен е ужасно да те следят по този начин!

— Според мен също.

— Ще попитам Марс дали може да се направи нещо.

Одисей отметна глава и се разсмя:

— Много бих искал да чуя отговора му!

— Защо се смееш? — учудено го изгледа Ирина. — Марс разполага с широки правомощия.

— Аха… Но ако наистина успееш да го убедиш, че няма смисъл от кучета пазачи, аз ще ти бъда дълбоко благодарен…

— Не ти ли писва от този басейн?

— А на теб не ти ли писва от Русия? — имитира гласа й той.

— Шегуваш ли се?

— Съвсем не. Свободата не може да бъде обект на шеги.

— Да… — поклати глава Ирина. — От време на време наистина ми писва от живота…

— Браво, ето една стъпка във вярната посока…

Изведнъж й се прииска да му разкаже за Кеймбридж, за студентските празници с пица и кока-кола, за искреността… Но думите така и отказаха да излетят от свитото й гърло.

Одисей лежеше отпуснат по гръб върху водата, очите му бяха насочени нагоре. Сякаш бяха мощни прожектори или някакви радари от нов тип, които пронизват бетонната плоча на покрива, пробиват облаците на Звездното градче и се устремяват към звездите…

Ирина започна да свиква с мълчанието му. То не означаваше, че не я слуша, а обратното — беше признак на неотклонното му внимание. Скоро усети, че това мълчание няма нищо общо с обикновените паузи в разговора между двама души, а по-скоро е един особен вид комуникация, интимен начин на общуване с онзи, който умее да го оцени…

— Какво остави там, горе, сред звездите? — тихо попита тя.

Одисей замръзна на място, само очите му проблясваха сред разлюляната вода.

— От къде знаеш, че съм оставил нещо? — смаяно прошепна той.

— Ами… — Ирина напразно се бореше да намери точния отговор. — Просто зная… Чух нещо в тишината, стори ми се, че виждам някакъв образ…

— Аз мислех за онази част от моята същност, която не се завърна на Земята — тихо поясни той.

— Коя е тя?

— Не мога да й дам точна дефиниция като на крак или ръка… — Одисей се замисли, очевидно сега беше негов ред да търси точните думи. — Със сигурност зная само едно: по време на инцидента частица от мен изгоря… Същевременно към същността ми се добави нещо ново. После част от новото също изчезна и животът ми стана много труден… Дори ужасен. Разбираш ли изобщо нещо от това, което ти казвам?

— Да, в него се съдържа толкова логика, колкото и във всичко останало на този свят отвърна Ирина.

— Това, за което говоря, няма нищо общо с този свят — внимателно я погледна Одисей.

Ирина не отговори. Чувството, че се носи в необятния, изпълнен с фосфоресциращо сияние Космос, ставаше все по-силно, изпита странното усещане, че няма нищо общо с хората на планетата, наречена Земя. Сякаш зад остъклената стена се беше появил дълбок ров, който я разделяше от хората, тълпящи се по улиците на Москва; сякаш изведнъж се беше оказала в съвсем различна среда…

— Ще се опитам да ти обясня — продължи с лека въздишка Одисей. — Много искам да го направя, копнея да споделя чувствата си с друго живо същество, освен Арбат… Не говоря за другаря Волков, защото той просто няма способност да вниква в същността на нещата… — облиза устни, тавата му леко се поклати. — Ако ти кажа: „Ето един пламък, сложи ръка над него“, ти несъмнено ще очакваш да се изгориш, нали? Но какво ще стане, ако не се изгориш? Ако те кача на покрива и ти кажа „скачай“, ти ще очакваш да паднеш на земята… Ами ако не паднеш? Ами ако излезеш навън в шест сутринта да посрещнеш утрото, а слънцето откаже да изгрее? Отговори на тези въпроси аз получих горе, сред звездите… Но те са частични и непълни… — Тялото му се раздвижи, малки вълни плиснаха гърдите на Ирина. — Вселената е безкрайна, но още по-безкрайни са нашите представи за нея. И най-вече представата за това, което наричаме „реалност“. Защото реалността включва в себе си и времето. Тя е толкова огромна и необятна, че дори железните му закони са безсилни пред нея…

Ирина се замисли.

— Ти си един вид бежанец, нали? — попита след известно време тя. — Нещо ти се е случило там, горе… Сякаш си отворил вратата към една нова реалност и мястото ти вече не е тук, между нас…

— Точно така! — възкликна Одисей. Чертите му изведнъж се смекчиха и придобиха нов, далеч по-човешки израз. Сякаш дефиницията на Ирина успя да стопи отчуждението и той престана да прилича на многократно увеличено телевизионно изображение.

„Не би трябвало да разбирам всичко това, но го разбирам, помисли си Ирина. Нима в дъното на недоволството ми от живота лежи чувството за променена реалност? Нима съм бежанец като Одисей? Живея в една реалност, но същността ми се намира в друга? Всичко това е напълно логично, макар че едва ли бих мота да го обясня с прости думи. О, Господи, потръпна тя. Дано наистина сме сами тук! До какви заключения би стигнал онзи, който подслушва подобен разговор? Вероятно ще реши, че и двамата сме луди.“

В очите на Одисей проблеснаха сълзи.

— Нямаш представа колко бях отчаян, че никой не ме разбира! — прошепна той, приближи се до нея и започна да я целува. По очите, по челото, по устните. После на лицето му се появи бледа усмивка. — Все още не мога да повярвам, че спасението си дължа именно на Волков!

Потръпнала от докосването му, Ирина усети как цялото й тяло пламва. Не само то, а и съзнанието й… Сякаш се сливаше с душата му, сякаш се превръщаха в едно неделимо цяло…

— Космосът е жестока любовница — промълви той. Ирина по-скоро усети думите му в главата си, сякаш слухът й беше престанал да функционира. — Привлича те като магнит, като морска сирена… Нямаш друг избор и разтваряш душата си. А после — главата му легна на рамото й, — после стъпваш в черна, непрогледна вода и откриваш, че дъно няма… Това е звездната тишина… Потъваш в нея и изведнъж откриваш, че плуваш не в тишина, а в огромен океан от комуникативни сигнали, които до този момент са били извън обхвата на примитивното ти съзнание…

Усети как зъбите му потъват в плътта й, по абсолютно същия начин думите му потъваха в душата и.

— Гръмотевичната сила на тези сигнали прогонва хуманността, тя се свива, превръща се в едва забележима точка на сияйния хоризонт. Значение има единствено новото чувство — могъщо и опияняващо. Чувството, че разбираш и си разбран, че можеш да се равняваш с ангелите… Край на изолацията, край на душевната самота!

Ирина усети как главата й се замайва. Чувствеността на тялото му влизаше в комбинация с особеното му, комуникативно мълчание. Резултатът беше един огромен водовъртеж от емоции и физическа възбуда, който я засмукваше с — неотразима сила. Концентричните кръгове на реалността (времето) я заобикаляха отвсякъде, пулсираха в тъмнината на басейна, затопляха водата, в която плуваше въздухът, който дишаше… Невидим мех нагнетяваше чист кислород в гърдите й, кръвта й запя…

Светът се стопи и изчезна.

На негово място се появи черната пустош на Космоса, сред който висеше тя — Ирина… Превърнала се в ярка звезда. Одисей беше редом с нея, вътре в нея, неразделна част от същността й…

Плъзна се в нея леко, сякаш цял живот го беше правил. Изпълни душата й докрай, ровът зад стъклата се стопи, изчезнаха и самите стъкла. „Край на изолацията, вече можеш да се сравняваш с ангелите…“ Собствената й изолация се стопи й изчезна. Да се люби с Героя беше нещо повече от обикновен физически акт — беше символ, натежал от емоции. Най-сетне получи възможност да се слее с някого напълно, до последната фибра на тялото си. Решително и без резерви, приемайки доброто и лошото, светлината и мрака… Защото вече не се страхуваше от мрака в собствената си душа, защото прегръщайки Одисей, тя прегръщаше и самата себе си — включително онази част, която мразеше и винаги се беше опитвала да прогони…

Гърдите й се притиснаха в неговите, щръкналите зърна се плъзнаха по гладката му кожа, ръцете й се увиха около тялото му, напипвайки странните вдлъбнатини по гърба му. Не изпита страх — те просто бяха част от него…

Очите й с обич се плъзнаха по лицето му, душата й потръпна от погледа на смайващите му очи — бездънни като самия Космос. Изведнъж видя това, което вижда той, почувства това, което чувства той… Беше сигурна, че сърцата им бият в съвършен синхрон — сякаш бяха могъщ космически часовник, отмерващ хода на времето, енергията и реалността…

Мускулите й се стегнаха, бедрата й се залюляха в омайващ ритъм, въздухът излиташе на пресекулки от устата й. Имаше чувството, че плътта и костите й се топят, тялото й губи човешката си форма и се превръща в създание от нов тип, запълнено с непозната течност, която носи живот единствено благодарение на синхронизирания ритъм между сърцата им…

В краткия, изпълнен с шокиращо прозрение миг, в който натежалите й от страст бедра се стрелнаха напред и нагоре, Ирина изведнъж видя (усети?) това, с което Одисей се беше сблъскал сред звездите. Онова странно същество, което му се беше показало за един безкрайно кратък миг: пулсиращото като мощна машина сърце с двойно захранване „течни“, но едновременно с това твърди като раковина кости под мускулната тъкан, изключително чувствителните сензори (органи?) в онова, което би трябвало да се нарече глава; тяло, чиито форми не могат да се определят, тъй като постоянно преминават от двуизмерно в триизмерно състояние и обратно…

Одисей не е луд.

Или е луд, а заедно с него е полудяла и тя…

Но чувството беше толкова приятно, че Ирина изпита дълбока благодарност към тази форма на лудост…

Мисълта блесна като мълния в съзнанието й, придружена от опияняващите спазми на тялото, откликнали на могъщата експлозия на Героя дълбоко в утробата й… Никой мъж в живота й не беше прониквал толкова навътре в нея, чак до сърцевината на пламтящата й женственост. Талазите на оргазма следваха един след друг, тялото й се гърчеше около твърдата му като скала мъжественост, стенанията й отекваха сякаш направо в душата й…

Плясъкът на вълните — черни в непрогледния мрак, надеждно ги защитаваше от всичко и всички, охлаждаше могъщата двойна машина на слетите им тела, изпълваше водата с ново, непознато съдържание.

Арбат лежеше спокойно в другия край на басейна, вълничките галеха гладката й кожа. Беше щастлива, защото Героя е щастлив; беше доволна, защото Героя е доволен…

Измина дълго време, преди Одисей да се изплъзне от топлината на тялото й. Ирина с изненада установи, че в душата й този път липсва обичайното чувство на изоставеност и тъга… Защото на негово място вече имаше друго — ново, но едновременно с това странно познато. Чувството, че се е превърнала в това, което отдавна желае… Протегна ръка да го докосне, сякаш искаше да провери дали костите му са от калций, или са „течни“ — като на онова странно видение…

— Още не — засмя се Одисей, отгатнал мислите й. — Някой ден може би…

Ирина продължаваше да трепери, емоциите я обливаха на горещи вълни. Дълбоко в душата си усещаше как потрепва нещо мрачно. Нещо, което оставя горчив вкус в устата й. „Излъгах Валери, въздъхна тя. Излъгах Марс, дори и Наташа… Но него не мога да лъжа!“ Наведе тава, примирена пред това, което предстоеше, после тихо промълви:

— Марс ме доведе тук, за да открия нещо…

Героя не отговори. Арбат се плъзна редом с него, очичките й разтревожено опипаха лицето на Ирина.

Тя въздъхна и с мъка преглътна. Изведнъж изпадна в паника, прииска й се да върне времето назад. После се овладя и продължи:

— Искаше да разбере откъде си получил някакви документи, които си му показал при предишната среща… Били свръх секретни… — очите й пробягаха по лицето на Одисей, дъхът й почти спря. — Сърдиш ли ми се?

— Напротив — отвърна той. — Благодарен съм ти за признанието.

— Бях гадна, че не ти го признах веднага — прегърна го тя.

— Така ли?

— Не искам да те лъжа. Никога и за нищо!

— Чудесно намерение — усмихна се той, но го каза така, сякаш прилагателното би трябвало да бъде „невъзможно“.

— Искам да… — Мислите се блъскаха в главата й като подгонено стадо, имаше нужда да спре и да се концентрира. — Трябва ми човек, на когото да се доверявам изцяло… На когото да се изповядвам!

— Другарят Волков не е този човек, така ли?

„Ето, сега е моментът, въздъхна Ирина. Искам да му разкажа… Трябва да му разкажа всичко. Той ще ме разбере!“

Напълни дробовете си с кислород и скочи от ръба на познатия свят.

— Прекарах известно време в Америка, в Бостън — започна тя. — Там има един квартал, по-скоро сателитно градче… Казва се Кеймбридж, има няколко университета… Прекарвах цялото си време сред студентите, опивах се от тяхната искреност и свободно изказвани мнения… Или поне така си мислех. Когато се върнах у дома и изтрезнях, изведнъж разбрах, че част от душата ми е останала там, в Кеймбридж… Бях безнадеждно влюбена. Нима е възможно човек да се влюби в град, квартал или просто в някаква местност? Вероятно може… Но оттогава насам тази любов тежи върху сърцето ми като камък… — Тих плясък на вода, Арбат се приближи и сякаш също се заслуша в разказа й. — Сега вече разбирам как се е чувствала шекспировата Жулиета… Любовта и болката са неразделни.

— Вярно — кимна Одисей. — Спомените са способни да нараняват. Спомени за пропуснати шансове, за това, което може би ни е очаквало…

Ирина гледаше как по лицето му играят отблясъци. Не разбра дали видя тъгата върху него, или просто я почувства.

Помълча малко, после попита:

— По собствена воля ли си тук?

— Въпросът ти е метафизически — въздъхна той. — Не зная дали съм достатъчно подготвен, за да отговоря…

Тя леко склони глава, започнала да свиква с паузите и да се възползва от тях.

— Въпросът за свободната изява на волята е много важен — внимателно подхвана той. — Макар повечето хора да вярват, че категорията „свободна изява на волята“ съществува, аз съм на по-друго мнение. Ние неволно се превръщаме в това, което е имплантирано у нас още при раждането… Реагираме на хора и ситуации точно според тайнствената информация, кодирана в нашите гени… Информация, за която нямаме дори най-бегла представа…

Ирина изведнъж почувства хлад, прииска й се да се сгуши в прегръдката му. Сякаш близостта му щеше да прогони неприятната истина, до която неизбежно се приближаваха. Когато членът му беше дълбоко в нея, тя имаше чувството, че свободата е близо и може да я докосне с ръка. Но сега на повърхността отново се появи старата Ирина, тъжна и отчаяна. „Не мисли за нея“, заповяда си тя.

— Питам се дали по този начин прегръщаш всички мъже в живота си — тихо промълви Одисей.

— Нима вече ревнуваш от Марс? — отвърна с въпрос тя. Искаше й се да го каже шеговито, да промени мрачното настроение. Не успя.

— Тук ревността няма нищо общо — поклати глава Одисей.

— Естествено — кимна Ирина. — Единият от мъжете в живота ми е от КГБ.

— Да.

— Ти знаеш? — стреснато го погледна тя.

— КГБ знае много неща, но аз ги превъзхождам — отвърна Одисей. В светлите му зеници затанцуваха странни точици. — Зная какво ни свърза, зная, че в твоята откритост не може да има измама… Не, Ирина, съвсем не се чувствам застрашен. Но ме тревожи друго — твоята силна зависимост от мъжете!

— Какво говориш? — попита тя, но от свиването на сърцето си вече знаеше какво ще последва.

— Нищо — въздъхна той с такава тъга, че в очите й бликнаха сълзи.

— Не искаш ли да го споделиш с мен?

— Не — отвърна Одисей. — С теб ще говоря за Космоса, за неговата безкрайност… — разсмя се, но Ирина ясно усети притеснението му. Арбат вероятно също го усети, тъй като опашката й започна неспокойно да блъска по водата.

— С какво те обидих?

— С нищо.

— Тогава защо почувствах, че нещо ме раздели от теб?

— Разделена си от самата себе си.

— Значи можеш да ми помогнеш…

— Сторя ли го, ще потънеш още по-дълбоко в непроходимото тресавище…

— Не те разбирам — поклати глава Ирина и очите й се изпълниха със сълзи.

Арбат се гмурна, главата й се появи редом с Ирина, хладната муцуна побутна ръката й.

— Какво да сторя, Арбат? — прошепна Ирина, но очите й останаха заковани в потъмнелите зеници на Одисей.

Арбат нададе поредица от пронизителни крясъци, а Ирина тъжно въздъхна:

— Ех, ако можех да разбера какво казваш…

— Ще ти преведа — обади се Одисей. — Казва, че животът е кратък, а уроците се усвояват бавно.

— Дали това се отнася и за делфините?

— Делфините нямат уроци за усвояване — погледна я Одисей. — Единствените им проблеми идват при контактите с хората.

 

 

— Мисля, че приключихме с вас, господин Ясувара — рече Големия Езо.

— Просто ей така?

— Просто ей така.

— И ще ме пуснете да си вървя?

— О, не — въздъхна Големия Езо. — Не мога да сторя това, защото ме засипахте с купища лъжи.

— Но аз…

— Опитахте се да ми пробутате една доста невероятна история: Хитасура, Кунио Мишита и Фумида Тен зарязват сигурните си доходи и създават завод за производство на ядрени реактори, предназначени за руснаците! За държава, която е толкова бедна, че проси американска пшеница да изхрани населението си… За какъв ме вземате? С какво ще им плати Москва? Не, вашата история страда от липса на всякаква логика!

— Това е истината, кълна се! — извика Йен Ясувара. Ръцете му трепереха, очите заплашваха да изскочат от орбитите.

— Защо му е на Хитасура да влага капитали в подобно неразумно начинание?

— Питайте него или Мишита. Аз не зная…

— Разбира се, че не знаете — въздъхна Големия Езо, извърна се към Кои и кратко нареди: — Убий го!

— Почакайте, моля ви! — лицето на Ясувара стана пепеляво, клепачите му се спуснаха. Устните му несъзнателно повтаряха нещо, което приличаше на „мили боже, мили боже“…

После очите му рязко се отвориха, езикът пробяга по напуканите устни.

— Мога да ви докажа, че всичко е истина!

— О, стига вече, господин Ясувара! — раздразнено повиши тон Големия Езо. — Нима очаквате да повярвам на новите ви лъжи? — очите му не пропуснаха да отбележат заплашителната стойка на Кои, готова за действие.

— Моля ви!

Това не беше вик, беше стенание. Дивият блясък в очите на Йен Ясувара беше по-сигурен дори от детектор на лъжата.

Големия Езо не пропусна да се възползва от драматичния ефект на мълчанието. Най-сетне главата му бавно кимна, гласът му прозвуча хладно и клинично:

— Добре, господин Ясувара. Давам ви един последен шанс, надявам се, че ще го използвате по най-добрия начин…

 

 

Прогнилите капаци на прозорците бяха затворени, стаята вонеше на йод и болести. Ирина се забави за миг на прага на едностайното жилище в масивната сграда на „Садово-Черногрязкая“, която беше устояла дори на бомбардировките по време на Втората световна война. Умът й изведнъж се изпразни от съдържание, не помнеше дори колко е часът и защо се е озовала тук.

После тръсна глава и влезе. Очите й постепенно свикнаха с полумрака и видяха очертанията на съсухрената фигура върху стария люлеещ се стол с кожена тапицерия, който някога беше принадлежал на „бабушка“. Ивици неясна светлина падаха върху кокалестото рамо и ревматично свитите пръсти, легнали в скута. Напълни дробовете си с въздух и каза:

— Здравей, мамо.

— Евгений, ти ли си?

— Аз съм, Ирина — отвърна тя, пристъпи напред и коленичи до стола.

— Отдавна не си се прибирал, Евгений — строго рече старицата. — Къде се губиш толкова време, лошо момче?

— Мамо! Аз съм Ирина, твоята дъщеря!

— Моята дъщеря? — съсухрената глава леко помръдна, разкривайки мрежа от дълбоки, болезнено очертани бръчки. — Аз имам ли дъщеря? — главата бавно се поклати. — Не си спомням…

Ирина протегна ръка и взе кутията с талк от прозоречния перваз. Натопи пръсти в нея и бавно разтърка сухата като пергамент кожа на майка си.

— Това мирише добре, Евгений — усмихна се старицата. — И ми напомня за моята майка… Тя винаги миришеше на варени картофи и зеле… Дори след баня пак си миришеше на варени картофи и зеле… намразих тази миризма, не исках никога да мириша така… — клепачите й потрепнаха и се затвориха. — М-м-м… Хубаво…

После очите й изведнъж се разтвориха, ченето й рязко изщрака:

— Господи, Света Богородице! Какво са ти сторили, Евгений?! Върху снега има кръв! — гласът й премина в протяжен вопъл: — О, не! Не ме оставяй, Евгений! Моля те, не ме оставяй!

— Тук съм, мамо — промълви Ирина и успокоително погали косите й. — Нищо не може да ме откъсне от теб!

— Да, да — бързо се успокои старицата. — Така и трябва да бъде… Момчето има нужда от майка си. Тя го закриля, пази го от лошите неща, които могат да му сторят хората… Моят Евгений! — Клепачите й отново се спуснаха, миг по-късно вече спеше. Главата й се притискаше към топлата длан на Ирина.

Дълго време останаха така. Лицето на майка й придоби ведър и спокоен вид като на безгрижно дете. „Какъв кръговрат е животът, Господи, въздъхна Ирина. В края на дните си старците се отърсват от всичко научено и отново се превръщат в деца…“

За миг си позволи да се върне обратно през огледалото, да напусне непрогледния мрак на новата си същност, за да хвърли поглед върху болезнено познатия ужас на досегашното си съществувание. Загледа втренчено извивката на майчините устни, очертанията на носа и брадичката. И изведнъж откри, че именно тях беше харесвала и на собственото си лице… Но в тях не виждаше бъдещето си, не съзираше пръста на съдбата. Не, това няма да бъде нейният край, тъй като вече беше поела по друг, съвършено непознат път… Всички сме от плът и кръв, помисли си Ирина. Всички си приличаме. Но желанията на душата ни правят безкрайно различни…

В паметта й бавно изплуваха думите на Наташа: „От къде съм се появила? Кои са родителите ми, имам ли баба и дядо?“ Повечето хора знаят това почти от деня на раждането си… „И аз го знам, но какво от това, въздъхна Ирина. Сега съм сираче, също като Наташа. Майка ми не ме познава. За нея съм мъртва… Не, дори по-лошо — никога не съм съществувала…“

Помнеше баба си по един и същ начин: зачервена и възбудена, свещенодейства под жълтеникава крушка в кухнята, във въздуха се носят приятни миризми. На върха на пръста й винаги имаше нещо вкусно за Ирина. Детето опитваше и молеше за още, а баба се смееше. Никога не й отказваше, топваше пръст в тенджерата, духваше храната и я подаваше на внучката си…

Баба беше здрава селска жена: с железни ръце, яки крака и блестящи от жизненост очи. Ирина не помнеше да е излъчвала миризма на картофи и зеле, дори когато се гушеше в прегръдките й, с издут корем от сладкишите й, сънливо притворила очи под приспивната й песничка…

През лятото откри голям и лъскав зелен скакалец, който се беше заселил в печката. Бащата на Ирина се опитваше да го убие, но баба го пазеше.

— Скакалците носят щастие, особено когато попаднат в кухнята — твърдеше тя. — Те умеят да разговарят. Да, малката ми, точно така… Скакалците казват кога е време за сеитба, кога трябва да започне жътвата… Много полезни насекоми!

Баба умря и всичко се промени. Бащата на Ирина получи назначение в нова, по-модерна ядрена централа, семейството се премести в Москва. Отдавна успяла да превърне скакалеца в жива играчка, Ирина го взе със себе си. Но животинката умря по време на пътуването. Вероятно защото в Москва нито се сее, нито се жъне…

През процепите на капаците се промъкваше червеникава слънчева светлина. В малкото апартаментче се появи студентката, която Ирина беше наела да се грижи за майка й.

— Опашките са толкова огромни, че човек трябва да спи на улицата — оплака се момичето и сложи мизерните покупки до умивалника. — Освен това в магазина никога няма това, което ти трябва! Чудя се има ли смисъл човек да излиза на пазар…

— Тя е по-зле — подхвърли Ирина.

— Не съм виновна — сви рамене студентката и започна да разпределя покупките по лавиците на бюфета и в малкия хладилник. — Лекарството й е дефицитно — сложи вода за чай и добави: — Но, честно казано, тези хапчета изобщо не й помагат… Няма никаква представа къде се намира и какво става около нея. Ако питаш мен, по-добре е да умре…

— Но аз не те питам! — сопнато отвърна Ирина.

— Исках да кажа, че това не е живот, а наказание — забързано се оправда момичето, вдигна чайника и попари едро нарязаните листенца на черния руски чай.

— Яла ли си някога пица? — изведнъж попита Ирина.

— Какво?

Ирина се вгледа в равнодушното лице на момичето, опитвайки се да открие в очите му онези одухотворени искрици, които виждаше на всяка крачка в Кеймбридж.

— Нищо, нищо — побърза да отвърне тя. — Пий си чая… Не те обвинявам за нищо. Състоянието й се влошава и това е всичко…

— Всичко се влошава — промърмори навъсено студентката и й обърна гръб.

Очите на Ирина се местеха от момичето към спящата старица, в съзнанието й отново изплува споменът за зеления скакалец. „Болна съм, въздъхна тя. Болна съм от неизвестна болест, която бавно изсмуква живота от тялото ми. Трябва да предприема нещо, докато все още имам пред себе си сезони за сеитба и жътва…“

Прозрението отекна в главата й със силата на пушечен изстрел. Изведнъж разбра защо е толкова важно да осъществи контакт с „Бялата звезда“. Не за да помогне на Марс, не за да задържи Валери (макар че тези мотиви имаха своята валидност и сега). Трябваше да се свърже с „Бялата звезда“ заради себе си.

Вече знаеше как да реагира на мрачното чувство, че живее в затворническа клетка. Чрез свободата. Не трябва да търси онази свобода, която получава самотникът, прекъснал всякакви връзки със себеподобните си. Нужна й беше друга свобода. Тази, която се разпростира над всички, която ще прогони потисничеството в родината й.

Пътят към нея минаваше през „Бялата звезда“. Само с помощта на нелегалната организация тя ще може да открие своя път към Америка. Към Кеймбридж, към свободните теории и философии, към свободата на личния избор…

Да, „Бялата звезда“, въздъхна тя. Единственият път към рая…

 

 

— Ето я — каза Марс Волков от вътрешността на черната чайка. — Приберете я.

Заповедта беше дадена по мобифон, изпълнителите се оказаха трима цивилни, изскочили от сянката на близкия вход.

Двама от тях застанаха от двете страни на Наташа Маякова и стиснаха китките й, а третият мина зад нея.

— Какво става? — стреснато попита Наташа. — Какво искате?

— КГБ — обяви онзи зад нея. — Запазете спокойствие.

Марс видя как при тихо прошепнатите думи очите на Наташа се разшириха от страх. Сърцето му потръпна от удоволствие. Понякога чуждият страх е по-приятен и от най-пикантните деликатеси…

Цивилните доведоха Наташа при чайката. Единият отвори вратичката, натисна тавата й надолу и я бутна вътре, после се настани до нея, принуждавайки я да се притисне в Марс. Онзи, който й прошепна страшните думи, седна отпреди чайката рязко потегли.

— Марс! — зяпна Наташа, опитвайки се да възстанови равновесието си. — Не беше необходимо да си толкова мелодраматичен! Къде ме водиш?

— На „Любянка“.

„Интересно е да се наблюдава как смелостта напуска душата им, помисли си той. Всички реагират горе-долу еднакво, разлика има единствено в степента на самообладанието им.“

— Напоследък правиш доста пакости, Наташа — подхвърли той. — Много съм ядосан.

— Кое ти дава право на този бащински тон?

— Ето това — отвърна Марс и рязко я зашлеви с опакото на дланта си. Главата й отскочи назад и се удари в облегалката.

— Господи! — смаяно изохка тя. — Как е възможно да си такова животно?!

— Всички сме животни, Наташа — отвърна той. — Включително и ние с теб… — Очите му с интерес наблюдаваха как от сцепената кожа под окото й започва да се процежда кръвта. — Ти ръфаш корема на държавата и забравяш, че има правила… А държавата изисква подчинение от всички, включително и от теб. Ако някой ден аз се окажа в твоето положение, мен също ще ме откарат на „Любянка“…

— Какви гадости, Господи! — гневно отвърна тя. — Ние с теб сме като деня и нощта! Защото, за разлика от мен, ти си от КГБ! Питаш се откъде зная това, нали? Героя ми каза, макар че нямам представа откъде черпи информация в онзи воден затвор, подложен на експерименти като опитно свинче. Ти с положителност не си му признал подобно нещо, нали? Прекалено коварен си, за да допуснеш подобна грешка. Надяваше се да играеш ролята на добрия вуйчо, не е ли така? „Отпусни глава на рамото ми, синко, а после ми разкажи всичко…“ Това е твоят стил. Но Героя не се хвана на въдицата ти, аз също… От теб се излъчва противната воня на КГБ, независимо че се опитваш да я скриеш под фалшива сърдечност… Като всички останали от твоята порода и ти изпитваш перверзно удоволствие, когато се разпореждаш със съдбите на хората. Браво, другарю Волков! Дерзай!

— Ясно — кимна сякаш на себе си Марс. — Със сигурност си въобразяваш, че онзи ангел пазител, който те отърва след глупостите в Ню Йорк, продължава да те закриля и сега. Избий тази глупост от главата си, Наташа. В момента съм зает именно с твоя ангел пазител и скоро ще го лиша от всякаква власт. Той все още не знае това, но вече е готов да изпадне в немилост. А когато това стане, изведнъж ще разбере колко дълъг и болезнен може да бъде пътят към ада…

Черната чайка зави зад ъгъла и плавно се плъзна по площад „Дзержински“. Последният поглед на Наташа към външния свят попадна върху ъгъла на улица „Киров“ — там, където някога се издигаше Храмът на Богородицата от Гребньов, отдавна разрушен от комунистите…

После тежките врати на „Любянка“ се затръшнаха зад гърба й, мрачният затвор я погълна като хиляди преди нея. Насреща, от другата страна на площада весело блещукаха светлините на „Детский мир“ — най-големия магазин за играчки в Москва.

Наташа Маякова беше съблечена гола, лишена от лични вещи и запратена в килия два на два, облечена в груб раиран халат. Тук прозорец липсваше, светлината идваше от силна крушка, скрита в метална решетка на тавана. Включи се почти едновременно с влизането й в килията, веднага след като тялото й се отпусна на грубия нар, скован от голи дъски. Тя се извърна към стената и прикри очите си с длан, но светлината я настигна и там — силна, режеща, безкомпромисна…

В килията беше ужасно студено и Наташа започна да трепери. Би трябвало да е гладна, но не беше. Студът доведе умората, но режещата светлина й пречеше да затвори очи. Умът й решително отказа да заспи, тялото й рязко се надигна до седнало положение, зави й се свят.

Облегна гръб на стената и затвори очи. Чуваше тревожните удари на сърцето си, тласъците на кръвта във вените си. Тикна крака под себе си в опит да се стопли, в същия момент светлината угасна. Унесе се в дрямка, но лампата отново се включи. Очевидно това беше част от обработката й. Скоро главата й се замая, а тя самата изпадна в онова особено и малко безразлично състояние, което в обикновени условия би могло да се нарече сънливост.

След известно време (минути, часове?) вратата се отвори и я измъкнаха от килията. Стана в периода на изключено осветление и тя така и не разбра дали беше заспала, или просто дремеше в очакване на режещата светлина. Качиха я три етажа по-горе и я бутнаха в стая за разпити. Зад грубата дървена маса седеше Марс Волков, пред него лежеше разтворена папка. Столовете бяха само два, единият беше зает от Марс. Наташа се отпусна на другия.

— Стани! — заповяда с равен глас Марс.

— Какво?

— Казах стани! — внезапно изрева той и Наташа уплашено скочи на крака. — Ще седнеш само когато ти бъде заповядано това!

— Мръсник! — изгледа го презрително Наташа, започнала да възвръща самочувствието си. После се тръшна на стола. Почти веднага обаче отскочи от седалката, от устата й се откъсна див вик. Тялото й се разтърси от електрически ток. Сведе очи към пода и едва сега забеляза голите кабели, които бяха прикрепени към краката на стола.

— Нещо си объркал мебелировката! — процеди тя.

— Сега вече можеш да седнеш — отвърна Марс.

Тя остана на крака.

— Ето, виждаш ли? — злорадо се ухили той. — Няма проблеми да те накарам да вършиш това, което искам… Дори без да прибягвам до електрошокове, гумени палки или пък заплахи…

Наташа седна.

— Цяло чудо е, че можеш да се понасяш — въздъхна тя, после го огледа и поклати глава: — Не, всъщност бъркам… Не е чудо, а мерзост!

— Гладна ли си? — небрежно попита Марс, насочил вниманието си към отвореното досие. Нежеланието му да се конфронтира с нея имаше опустошителен ефект, Наташа усети как решителността й започва да се топи.

— Къде ти е униформата, полковник? — попита тя, преценила, че мълчанието в този миг ще бъде равно на поражение.

— Ако не отговориш на въпроса ми, ще приема, че нямаш нужда от храна — равнодушно рече той.

— Не мислиш ли, че с пагоните на КГБ върху раменете си ще бъдеш по-красив?

— Значи не си гладна — рече той и отмести някаква кутия, която лежеше върху папката. Прелисти една страница и попита: — Какви са отношенията ти с Валери Денисович Бондасенко?

— Той ми е брат.

Марс изненадано вдигна глава:

— Какво?

— Брат ли казах? — изви вежди Наташа. — Сбъркала съм, имах предвид любовник…

— Кое от двете? — намръщи се Марс. — Брат или любовник?

— И двете.

Марс остави писалката и преплете пръсти в скута си.

А Наташа, с изострени от опасността сетива, изведнъж откри, че ушичките му са противно малки и всъщност прилича на плъх, а не на кинозвезда…

— Наташа — тихо промълви той. — Уверявам те, че е по-добре да разговаряш с мен, отколкото да минеш по общоприетата процедура…

— Общоприетата процедура означава само едно: или ще живея, или ще умра!

Устните на Марс се разтегнаха в усмивка.

— Навън, на улицата, с положителност бих се съгласил с теб… Но сега си тук, в тази сграда. Затова те моля да ми повярваш, като ти казвам, че има и други начини за установяване на истината. Всички без изключение крайно неприятни…

— Предполагам, че под „неприятни“ трябва да разбирам „болезнени“, нали?

— Защо утежняваш положението си?

— Върша това, което трябва — тръсна глава Наташа. — Нищо повече.

— Но в очите ти има страх…

— О, да — кимна тя. — Наистина съм уплашена до смърт. Но това не променя нещата.

Марс помълча известно време, после повтори въпроса си с равен глас:

— Какви са отношенията ти с Валери Денисович Бондасенко?

— Валери ми е брат, любовник… А вероятно и двете…

Марс прелисти една страница.

— А какви са отношенията ти с Героя?

— О, тук вече няма място за съмнение. Чукам го така, че чак очите му ще се пръснат!

— Вулгарният речник не ти отива, Наташа.

— Хайде, стига, Марс! Не се прави на толкова скромен!

— Ти ли осигуряваш на Героя достъп до секретни документи, които са държавна тайна?

— Аз съм актриса, а не шпионка, Марс.

— Наташа, имаш ли представа какво е наказанието за шпионаж?

— Не, но ако цял живот трябва да гния в онази дупка, бих предпочела да умра…

— Е, добре — кимна Марс. — Направих каквото можах…

— Разбира се, много ти благодаря…

Марс натисна скрития под бюрото бутон и някак разсеяно подхвърли:

— Дойде времето на грубияните…

Наташа беше толкова уплашена, че й прилоша и й се прииска да повърне. През цялото време си беше давала сметка за последиците от това, което върши. И твърдо вярваше, че е готова да ги посрещне. Но сега установи, че никой никога не е готов за подобен кошмар, който идва внезапно като смъртта на близък човек…

Колко бързо се губи ориентация, въздъхна в себе си тя. Отнемат ти часовника, тикат те в килия без прозорци и вече не знаеш дали е ден или нощ, да не говорим за часа. Мигащата светлина в килията твърде бързо прокарва дълбока бразда между затворника и реалния свят. Наташа се потопи в друга реалност — там, където времето не съществува. Кога я прибраха? Преди час, преди ден? Опита се да определи това, но не успя. Страхът притисна сърцето й с нова сила. Не бива да го показвам пред Марс, стегна се тя. Усети ли го, жива ще ме изяде!

— Ето го и нашият грубиян — тихо подхвърли Марс.

Главата на Наташа рязко отскочи нагоре, очите й с ужас се спряха на грозен мъж с тъмни коси, който пристъпваше към нея със спринцовка в ръка.

— Не! — изкрещя неистово тя.

Но иглата вече проникваше под кожата на ръката й, буталцето започна да слиза надолу. Миг по-късно тялото й започна да се вледенява, душата й потръпна от ужас. Сякаш инквизициите вече бяха започнали…

 

 

— Кунио Мишита го няма!

Гласът на Йен Ясувара натежа от отчаяние, ръката му върху телефона в колата видимо започна да трепери.

— Може би на това разчитате — подхвърли Големия Езо.

— Не, не! — тръсна глава Ясувара и хвърли уплашен поглед към мълчаливата Кои до себе си. — Ще го намеря! Дали да не опитаме в „Кайжин“?

Големия Езо и Кои разбраха какво има предвид — една от най-престижните чайни в Токио, пълното й име беше „Кайжин-ни-Кисуру“. Тя също работеше до късно през нощта, но за разлика от обикновените „акочочин“ там държаха на приличието и старомодните традиции. В свободен превод името означаваше „нещо, което се превръща в пепел“ и едва ли можеше да бъде свързано с консумацията на чай…

Големия Езо мълчаливо завъртя ключа и мерцедесът плавно потегли към Шимбаши. Именно там се намираше „Кайжин“.

Външността на сградата беше съвсем банална — така е при всички скъпи клубове в Япония. На практика се виждаше само една врата, изработена от дебели дъски в метални рамки. Дървото очевидно беше „кьоки“ — рядък и труден за отглеждане вид, чиято дървесина е по-здрава от стомана. Също така очевидно беше, че изработката е стара, може би на няколкостотин години. Но повърхността й блестеше без нито едно петънце, покрита от тънък слой лак. Според едно от местните предания тази врата е била изработена за замъка на Йеасу Токугава — първия велик шогун в историята на Япония. Но подобно на повечето легенди в тази страна, легендата се предаваше устно, от баща на син, това лишаваше историците от възможността да проверят нейната достоверност…

От двете страни на каменната стълба се издигаха гротескно извити стволове на кипариси „хиноки“, подстригани така, че да наподобяват митични създания. Звънецът отекваше дълбоко във вътрешността на сградата, изминавате цяла вечност, преди вратата да се отвори. Тук достъп имаха единствено членовете на клуба и техните гости. А те се набираха предимно сред елита на японското общество.

Притиснал кърпичка до скулата си, Йен Ясувара нетърпеливо натисна бутона. Вратата се отвори едва след като изтекоха няколко минути, от тъмнината на преддверието се разнесе почтителен глас:

— Добре дошъл, господин Ясувара. Двама ли са гостите ви тази вечер?

Йен промърмори нещо, кимна с глава и побърза да прекрачи прага.

Тишината в сградата беше необичайно дълбока, човек оставаше с впечатлението, че са намира в храм. Осветлението беше дискретно, под изящните аплици на каменните стени се виждаха ръкописи на пергаментова хартия. Бяха толкова стари, че съдържанието им се отнасяше до Китай, а не до Япония…

Скромната, почти спартанска атмосфера на преддверието влизаше в ярък контраст със залите, които бяха обзаведени с истински разкош. Там имаше дълги и ниски кожени дивани с извити и обсипани с фина дърворезба облегалки, плюшени кресла, в които свободно можеха да се поберат двама едри мъже, върху дебелите поне пет сантиметра килими бяха разхвърляни кожи на редки хищници.

— Господин Мишита ни очаква — каза Ясувара на едрия мъж с грозен белег на мястото на ухото, който мълчаливо изникна пред тях.

Мъжът внимателно огледа младия юрист, после стори същото и с придружителите му.

— Насам — най-накрая рече той и тръгна пред тях. — Чаят на господин Мишита е поднесен в Зелената зала…

Всяко помещение в „Кайжин“ носеше името на определен цвят — в съответствие с обзавеждането. „Зелената зала“ се оказа типична японска чайна, в средата на която се издигаше миниатюрна, но богата вътрешна градина. Макар и оградена отвсякъде, градината беше оформена по такъв начин, че създаваше илюзията за провинциален „рьокан“, зад който се издига панорамата на високи планини.

Вървяха по коридор, чиято настилка беше изработена от безупречно полирани дървени плочки. Стените бяха боядисани в жълтеникав цвят, очевидно за да имитират древна римска вила. Поредната илюзия за окото…

Кои преброи седем врати „фузума“, покрити с оризова хартия. Всички бяха затворени. Спираше пред всяка от тях и докосваше хартията с върха на пръстите си. Искаше да усети вибрациите от разговорите на евентуалните посетители. Но не долови нищо.

Въпреки това забави крачка и започна да изостава от групата. Веднъж дори спря на място и се обърна да се огледа.

Какво не е в ред? Може би едноухият, който не направи никакъв коментар за външния вид На Ясувара… А може би фактът, че не прояви интерес към личността на гостите му.

(Разбира се, той може би беше познал Големия Езо, но тя не искаше да разчита на подобно предположение.) Но най-вече я тревожеше Йен Ясувара… Инстинктът я предупреждаваше, че не бива да му вярва…

Тримата мъже спряха пред плъзгащата се фузума, водеща към „Зелената зала“. Кои забърза към тях. Мъжът с обезобразеното ухо протегна ръка към дръжката, но тя го спря.

— Аз ще отворя!

Думите й се сляха с действието, така онзи нямаше време да реагира. Лявата й ръка рязко дръпна фузумата, а дясната нанесе силен удар в тила на Ясувара и младият юрист почти се просна на килима.

Нищо.

Мъжът с обезобразеното ухо мълчаливо я изгледа, Ясувара успя да се задържи на крака и се обърна да стори същото. Големия Езо обаче не им обърна внимание. Очите му бяха заковани върху фигурата на Кунио Мишита, който седеше с подвити крака на татамито.

— Какво, означава това? — извърна се Мишита.

— Ще ти обясня — изръмжа Големия Езо и пристъпи прага.

До слуха на Кои долетя тих пукот, тялото на Големия Езо политна обратно към коридора. Краката му се подвиха, очите му се извъртяха с бялото нагоре. На гърдите му се появи голямо червено петно, сърцето му отчаяно тласкаше кръвта през дупката на куршума, изстрелян с помощта на заглушител.

Кои не влезе във внимателно подготвения капан. Светкавично преценила, че вече не може да помогне на Големия Езо, тя сграбчи мъжа с обезобразеното ухо и го блъсна в „Зелената зала“. После се обърна и хукна по коридора с фалшивите антични стени.

Стиснал беретата си в ръка, Хитасура бавно се изправи над Големия Езо и надникна в безжизнените му очи.

— Един изстрел — усмихна се той. — Един изстрел е достатъчен, за да се затвори устата на всеки от нас…

Зад него се появи фигурата на Ръсел Слейд.

— Трябва да се върна при Тори! — напрегнато каза той.

Хитасура само кимна с глава и се отмести.

В коридора се появиха трима от хората му, напуснали позициите си в „Зелената зала“.

— Всичко е наред — каза им Хитасура, без да отделя поглед от трупа на врага си. — Проследете тази жена и я ликвидирайте!

Но от начина, по който даде заповедта, стана ясно, че жената изобщо не го интересува. Душата му ликуваше, сладката радост на отмъщението не допускаше други мисли в главата му.

 

 

„Другарят Волков просто няма способността да вниква в същността на нещата…“ Какво искаше да каже Одисей? Ирина изведнъж откри, че на всяка цена трябва да разбере това. Изпита чувството, че е Метусала^[1], пробуждащ се от вековен сън. Мозъкът й все още не работеше на пълни обороти и отказваше да приеме този чужд и непознат свят…

Извади ключа, който й беше дал Валери, тикна го в ключалката и отвори вратата на апартамента му на улица „Киров“. Посрещна я тишина. Побърза да затръшне вратата зад гърба си, тъй като въздухът на стълбището беше пропит от миризмата на варено зеле.

Обиколи всички стаи, надникна дори в килера и стенните гардероби. Съзнаваше, че постъпва глупаво, но искаше да се увери, че жилището е празно.

Спря пред прозореца в спалнята, от който се виждаше куполът на църквата „Архангел Гавраил“. Отпусна се на колене, сведе глава и бавно се прекръсти. Устните й зашепнаха тиха молитва.

„Тревожи ме твоята зависимост от мъжете…“

Виждаше бъдещето толкова ясно, колкото и миналото. В душата й изплува споменът за нещастието, сполетяло семейството й, след като баща й беше арестуван от КГБ. „Как ще живеем сега?! — беше проплакала майка й. — Света Богородице, помогни ни!“

Оказа се обаче, че майка й съвсем не разчита на помощта на света Богородица. Само седмица след ареста на мъжа й тя започна да излиза всеки ден, облечена в най-хубавите си дрехи. Ирина мислеше, че ходи да моли властите за освобождението на баща й. А после, когато той така и не се появи, тя реши, че майка й си е намерила работа…

Оказа се обаче, че майка й е прагматична жена. Един ден се върна у дома с някакъв мъж и го представи на децата си. Павел беше нисък и навъсен здравеняк от Литва. Беше зидар, Ирина изпита истински ужас от яките му ръце и широки рамене.

Майка й каза, че наскоро е овдовял и по тази причина е много тъжен. Беше твърдо решена да му предложи ново семейно гнездо. Не го каза открито, но от поведението й Ирина разбра, че трябва да ухажват Павел, да му осигуряват всички удобства.

По-голям от нея с четири години, Евгений реагира зле на чуждия мъж в дома им. Беше на дванадесет — възрастта на първите бунтове. Но при него възрастта едва ли играеше особена роля, тъй като си беше бунтар по душа. Присъствието на Павел у дома го отчужди. Започна да закъснява, после дойде ред на бягствата.

Майката на Ирина беше толкова съкрушена, че Павел се принуди да вземе мерки. Веднъж или два пъти отиде да търси Евгений, връщайки го насила у дома. Отказа се едва когато момчето запали обувките му и пожарът за малко не изпепели целия апартамент.

— Не е мой син — заяви веднъж той и сви рамене. — Затова и не желае да ме слуша…

— Но така ще пропадне! — чупеше ръце майката на Ирина.

— Вече е пропаднал — изгледа я мрачно Павел. — Нима не виждаш, че не се прибира със седмици?

— Господи, ако баща му беше тук!

Павел стана и излезе от стаята.

Няколко седмици по-късно майка й и Павел се ожениха. Евгений изобщо не се появи на празненството. През следващите месеци майка й все по-често се отбиваше в църквата да се моли за душата на сина си.

Ирина намираше Павел за приятен, но доста скучен. Беше човек без амбиции и въображение, не проявяваше никакъв интерес към света извън Москва. Вечер се прибираше побелял от вар и дълго се търкаше на кухненския умивалник. Въпреки това под ноктите му винаги оставаше червеникава прах от тухлите.

Ръцете му бяха груби като шкурка, докосвайки ги, Ирина имаше чувството, че пипа дъски. Макар че говореше малко, Павел беше добър с нея. Тя му поднасяше вечерята и оставаше да му прави компания. Жадуваше да чуе някоя дума от устата му, радваше се дори когато я погледне. Но той го правеше рядко, напълно погълнат от храненето. Ядеше бързо и ненаситно, чинията му винаги беше излизана докрай.

Една вечер двамата бяха сами. Ирина пресече коридора и хвърли поглед през отворената врата на спалнята. Павел беше с гръб към нея и тъкмо се събличаше. Ризата се свлече от раменете му и тя неволно ахна, видяла многобройните белези по гърба му. Бяха стари, но толкова дълбоки, че приличаха на тъмни процепи.

Павел я чу, обърна се и заби тежък поглед в лицето й. Ирина изтръпна от ужас, но той само седна на леглото и протегна ръка.

Тя колебливо пристъпи към него. В ъгъла мътно проблясваше иконата на майка й, по стените висяха евтини репродукции на полски пейзажи, на които много държеше баща й. До леглото стоеше люлеещият се стол на баба, оцелял след преселението на фамилията в Москва.

Павел стисна ръката й в мечешките си лапи и попита:

— Уплаших ли те, миличка? Съжалявам. Аз не съм красив, просто имах късмет да се запозная с майка ти… Повечето жени изобщо не ме поглеждат… Първата ми жена вечно ми се присмиваше, но мисля, че все пак ме обичаше — веждите му леко се присвиха. — Разбираш ли всичко това? — Раменете му се повдигнаха. — Вероятно не… Това обаче няма нищо общо с белезите по гърба ми… Едно време баща ми здравата ме налагаше… Удряше с колана и ръмжеше: „Ах, ти, звяр! Ах, ти, чудовище! Ти не си мой син, откъде се пръкна?“

— Ужасно! — проплака Ирина.

— Донякъде — кимна Павел. — Но само донякъде… Защото аз желаех да поема гнева на баща си върху себе си… Така се спасяваше мама… Вечер, когато се връщаше пиян и не можеше да ме открие, той си го изкарваше на мама. Още чувам писъците й… Братята ми се гушеха под постелята, но аз ставах и отивах в другата стая… Някой трябваше да й помогне, нали? — очите му изгубиха блясъка си, замъглени от силата на спомените. — Една вечер не издържах, изтичах в кухнята и сграбчих един нож…

— Уби ли го? — попита с широко отворени очи Ирина.

Очите на Павел бавно се фокусираха и се върнаха върху лицето й.

— Не, миличка… Баща ми издърпа ножа и започна да ме налага с него… Страшно болеше, но мама се спаси… Нямаш представа колко ми беше приятно.

— Какво стана с тях?

— С родителите ми? Баща ми умря от черен дроб, съсипа го пиенето. Три години след като почина мама.

— Сигурно ти е било тежко…

— Тежко? Да, наистина ми беше тежко… — Павел я погледна, после изведнъж я привлече в прегръдката си. — Но ти не трябва да мислиш за тези неща, миличка… Аз съм тук, няма нищо страшно! Винаги ще ви закрилям.

Павел удържа на думата си. Закриляше Ирина и майка й до последния си миг. Но и той, подобно на баща й, имаше опасна професия. Тоновете прах по строежите казаха тежката си дума. Разви остра форма на емфизем и си отиде… По това време Евгений вече беше мъртъв и семейството окончателно се разпадна. Майка й не умееше да се грижи за него, на практика тя не умееше да се грижи дори за собствените си деца…

Стоеше неподвижно и гледаше църквата „Архангел Гавраил“, в която някога редовно ходеше заедно с майка си. Изведнъж и тя й се стори чужда, част от непознат и враждебен свят. Убежище за една друга Ирина, съвсем различна от жената, която мълчаливо се опитва да забрави миналото, безпомощността на момиченцето, попаднало в света на мъжете… Сега вече беше сигурна, че се е освободила от този емоционален баласт и може да гледа напред…

Към „Бялата звезда“…

Обърна се и отново огледа вътрешността на апартамента. Тук някъде трябва да има нещо, което ще я насочи към нелегалната националистическа организация. Тръсна глава и се залови за работа. Провери всяка педя от гардероба и шкафа, прерови джобовете на дрехите му, отвори кутии със стари снимки и документи. Особено внимание обърна на бюрото, отрупано със служебни книжа.

Използва наученото от филмите за Джеймс Бонд, които беше гледала в Америка. Прегледа рамките на картините, надникна в шкафчето за лекарства в банята. Върна се в хола и свали калъфките на възглавниците, после се отпусна на четири крака и прокара длан по долната част на мебелите.

Завърши претърсването си в кухнята. Но не откри нищо нито в бурканите със захар и брашно, нито в кутийките за чай.

Отпусна се на диванчето и отправи мрачен поглед към масата, върху която почиваше портативният компютър на Валери. Час и половина претърсване и нищо! Абсолютно нищо!

На това място седеше всяка сутрин след бурните нощи с Валери и го гледаше как свещенодейства със закуската. През зимата тук винаги беше топло и миришеше приятно — също като в кухнята на баба… Все още й беше трудно да свърже този човек — нежен, любящ, загрижен — с представата за полковник от КГБ… Спомни си как я уверяваше, че нищо не се е променило в тази институция, след като я поставиха на пряко подчинение на Конгреса. Агентите на КГБ са започнали да действат още по-прикрито и толкоз… Раменете й неволно потръпнаха.

Празният екран на компютъра — свидетел на тяхната близост, хранител на толкова много истини — безмълвно се хилеше насреща й.

Спомни си един криминален филм, който беше гледала в малкия киносалон на Кеймбридж, очите й трескаво започнаха да търсят очевидното — онова, на което никой не обръща внимание…

После тялото й се стегна, очите й блеснаха.

— Господи, боже мой! Наистина ще ми извади очите!

Протегна ръка и включи тошибата. Отлично познаваше програмата, с която работи Валери. Бързо извика на екрана списъка с директориите, съхранени от твърдия диск. На пръв поглед нищо особено — само рецепти. Потърси „макро“ — скритата система за достъп до твърдия диск, осъществявана с два и повече клавиша едновременно. Но такава липсваше и ентусиазмът започна да я напуска. „Това да не ти е кино“, мрачно помисли тя. Разбира се, Валери би могъл да съхранява информацията за „Бялата звезда“ върху дискета, но в апартамента дискети с положителност нямаше…

После в главата й изплуваха фрагменти от последния им разговор. „Как намираш време да се ровиш из всички тези файлове с рецепти?“, беше попитала тя. „Имам си помощник, усмихна се в отговор Валери. Един добър дух, скрит в тази машинка…“

Натисна клавиша за кодиране. Нищо. На лицето й се изписа отчаяние. Беше толкова сигурна, че ще открие някоя кодова дума, скрита в текста!

Текстът?

„Господи, колко съм загубена!“ Изчисти екрана и извика първия файл в директорията. Рецепти за пържено пиле „по южняшки“. Отново натисна клавиша за кодиране и веднага ги видя: три линийки за подчертаване в горната част на екрана — там, където съвсем не им беше мястото.

Върна се към текста, затаи дъх и натисна три пъти подред клавиша за подчертаване. Нищо. По дяволите! Ами сега? Тези чертички трябва да означават нещо!

Изчисти екрана и отново натисна кодиращия клавиш. Долу вляво изведнъж замигаха две кратки думички: „Моля, изчакайте.“ Това означаваше, че компютърът започва да вади от паметта си файл с особено голям обем. Сърцето на Ирина пропусна един такт.

Броени секунди по-късно върху екрана затичаха огромно количество рецепти. Ирина бързо чукна клавиша за блокиране, редовете спряха.

Изследва менюто с безкрайно внимание, но не откри нищо. Просто меню за някакъв замразен сладкиш… Намръщи се с отвращение и натисна за втори път блокиращия клавиш. Но вместо очакваната река от зеленикави редове, екранът се изчисти, долу вляво отново светна надписът „Моля, изчакайте.“

Дати, часове, адреси, имена… Буквите и цифрите светваха на екрана с методична последователност, душата на Ирина потръпна от страх и възторг. Пред очите й най-сетне се появи ревниво пазената тайна на „Бялата звезда“…

 

 

— Хората на Хитасура ни търсят из целия град, затова не бива да рискуваме — каза сутринта Големия Езо. — Имам достатъчно информатори, за да следим хода на събитията от разстояние…

Кои се намираше в Шибуя. Минаваше единадесет вечерта, но навалицата беше такава, че дори уличната настилка не се виждаше. Небето беше сиво-жълто, а въздухът приличаше на бульон. Електронното табло на кулата на НХК (такива в Токио имаше общо петнадесет) предупреждаваше, че концентрацията на въглероден двуокис, водород и сяра във въздуха значително превишава нормите, съветваше децата, възрастните хора и болните да си останат у дома.

— Не искам да стоя в офиса или колата и да чакам наказателните отряди на Хитасура — беше добавил Големия Езо. — Той не е чак толкова старомоден, че да иска лично да ме прониже с катаната си. Това са отживелици, годни единствено за киното…

„Не те прониза, а те застреля“, помисли си Кои. Какво става с този свят, Господи? Какъв е смисълът на живота, след като вече няма понятия като чест и благородство?

За трети път спря пред Центъра за обществена информация, който се намираше в партера на небостъргача „Сийд“. Озова се тук след сложни обходни маневри за заблуда на евентуалните преследвачи. Беше използвала различни линии на метрото, вървя пеш през подлези и надлези, смесвайки се с тълпата.

В залата имаше шест големи монитора, свързани с мощен компютърен терминал. Кои взе електронната писалка и докосна един от тях. На екрана се изписа думата „Прочит“, после се появи списък с четири различни функции. Тя докосна номер 2, екранът се изчисти и в горния му ъгъл затрептя нов символ: „Послание до приятели с помощта на секретен код.“ Изписа думичката „ками“ — това беше паролата, която й беше съобщил Големия Езо. Екранът се изчисти за пореден път, после в средата му блеснаха няколко думи, изписали на ръка: „Татуировчикът Деке, Шинжуку“…

Кои натисна клавиша за изтриване и посланието се стопи в електронното сърце на машината. Миг по-късно и Кои се стопи в електронното сърце на огромния град…

 

 

— Първо ми кажи дали Волков е с теб — промърмори Героя, направил знак на Ирина да се насочи към средата на басейна. Електронните уши улавяха гласовете им и тук, но не можеха да ги дешифрират.

— Този път дойдох сама — внимателно го изгледа Ирина.

— А знаеш ли къде е Волков?

— Не. Той не ме осведомява за действията си.

Героя любопитно я изгледа.

— Какво има? — попита Ирина, почувствала се неудобно под втренчения му, сякаш извънземен поглед.

— Чудя се какво намираш в него…

— В Марс ли?

— Да.

Ирина забеляза, че Арбат неспокойно плува напред-назад в другия край на басейна, без да изявява желание да се приближи.

— Казах, че няма да те лъжа и държа на думата си — тръсна тава Ирина. — Аз нямам семейство, а той има… Превърна ме в част от него и това ми хареса. Така се чувствам по-сигурна…

— Не разбирам…

— Нима не бях достатъчно ясна?

— Не разбирам как КГБ може да ти носи сигурност — поклати глава Героя.

— О, вероятно имаш предвид Валери…

— Кой Валери?

Ирина се разсмя.

— Валери Денисович Бондасенко, полковник от КГБ, началник на отдел „Н“ във Второ главно управление, създаден с единствената задача да се бори с нелегалната националистическа организация „Бялата звезда“…

В продължение на един безкраен миг нищо не помръдваше. Героя застина във водата, дори Арбат прекрати неспокойните си кръгове. Ирина изпита чувството, че пропада в бездънна пропаст, внезапно зейнала под краката й.

— Какво казах?

Ударите на сърцето й сякаш бяха единственият признак на живот в цялата Вселена.

Мълчанието стана агонизиращо тежко, Ирина всеки момент щеше да изкрещи. Спря я тихият глас на Героя:

— Откъде знаеш за отдел „Н“?

— От Марс.

— Той ти каза, че негов началник е другарят Бондасенко, така ли?

— Не. Марс ми показа един документ. Заповед за създаването на отдел „Н“, в нея Бондасенко беше посочен като началник…

— Света Майко! — затвори очи Героя. — Ти нищо не знаеш!

Вероятно усетила душевното му вълнение, Арбат изскочи до него, но мъдро запази мълчание. Очите й се спряха върху лицето на Ирина с непонятно учудване.

— Какво не зная? — попита със задавен глас тя.

Героя отвори очи и я погледна, Ирина не успя да определи дали в погледа му има съжаление или гняв. Може би и двете, може би нито една от тези емоции, а някаква друга — усвоена там, сред звездите…

— Не съм сигурен как да ти го кажа — промърмори унесено той, сякаш продължаваше някакъв вътрешен диалог. — Вероятно няма друг начин, освен директния… — Арбат издаде кратък пронизителен звук, главата на Героя леко кимна: — Ирина, мен тук ме наблюдават учени, но под прекия контрол на КГБ. Лара и Татяна са щатни офицери от КГБ. Изпълняват ролята на компаньонки, но и на тъмничари. Два пъти седмично тук идва полковник от КГБ и ме подлага на разпит…

— Може би ще мога да прекратя това — започна Ирина. — Ще говоря с Марс и…

— Марс също е от КГБ, Ирина…

За момент й се стори, че не е чула добре. После си помисли, че той си прави шеги. Но на мрачното му лице нямаше дори следа от усмивка, Арбат безмълвно я наблюдаваше от противоположния край на басейна.

— Ти се шегуваш — промърмори тя, чувствайки се все по-глупаво. — Това е невъзможно. Документите, които ми показа Марс…

— Фалшиви! — прекъсна я с категоричен тон Героя. — Или, по-скоро фалшифицирани… Без съмнение това, което си видяла, някога е било официална заповед на КГБ за създаването на отдел „Н“. Но името на началника е било сменено. В оригинала е записано друго име: МАРС ПЕТРОВИЧ ВОЛКОВ, ПОЛКОВНИК ОТ ВТОРО ГЛАВНО УПРАВЛЕНИЕ НА КГБ…

— Не! Това е невъзможно!

— Ще извикам Татяна и Лара, те ще потвърдят, че…

— Не! — видя истината в очите му, видя и дълбоката му загриженост. — Недей! Не прави нищо!

Спомни си вечерта, в която Марс я заведе на театър и гледаха „Три сестри“. „Как се казваше тази актриса? — попита я той. — Наташа коя?…“ После, при срещата и с Марс тук, в Звездното градче, тя го беше попитала дали познава Наташа.

„Разбира се, отвърна той. Аз познавам всички, които влизат в тази сграда…“

Тялото й замря във водата. Бездънната пропаст под нея сякаш я засмукваше в черната си утроба.

Господи! Тръпка проряза стомаха й, изведнъж й се пригади. Героя внимателно я подхвана, оттласна се с крака и положи главата й на металните перила. Почти веднага започна да повръща.

От устата му излетя пронизително свирене, в следващия миг край басейна се изправи Лара.

— Поредната жертва на вашия другар Волков — мрачно я осведоми Героя.

Лара се наведе и издърпа Ирина от водата. Сложи я да легне на хълбок и отиде да вземе кофата й парцала.

— Добре ли си? — тихо подвикна откъм водата Героя.

Арбат изскочи наполовина от басейна, мократа й муцунка леко докосна рамото на Ирина.

— Не — задавено отвърна тя. — Никак не съм добре…

Надигна се до седнало положение, Лара коленичи до нея. Понечи да отвори уста, но Героя сложи пръст на устните си, напомняйки й за подслушвателната апаратура.

Лара отвори компактен пакет за първа помощ, острият звук се разнесе из цялата зала.

— Откога работиш за КГБ? — попита Ирина.

— Цял живот — отвърна младата жена. — Татяна също. Ние сме сирачета, отгледала ни е държавата. Още от първо отделение сме били в школата на КГБ…

— От колко време работите за Марс?

— Двете с Татяна сме част от екипа на другаря Волков, създаден да разследва инцидента в Космоса — хванала марлята, младата жена методично почистваше лицето на Ирина. — Немного отдавна Одисей успя да изрови досиетата ни. Благодарение на него научихме кои сме, кои са били родителите ни. Татяна е естонка, родителите й загинали по време на тайнствен ядрен експеримент. В досието на КГБ е отбелязано, че инцидентът се дължи на небрежност и нищо повече. Подробностите са държавна тайна… — В ръката й се появи гъба, която прокара по месинговите перила. — А аз съм украинка… Моите родители са били интернирани в Урал, в пермския лагер за политически затворници…

— Какво престъпление са извършили?

— Не зная — въздъхна Лара. — В досието пише, че са били арестувани от КГБ по обвинение в шпионаж. Били засечени по време на среща с дипломат от американското посолство, но това е част от механизмите, по които се обвиняват хиляди хора… Вероятно родителите ми изобщо не са знаели в какво ги обвиняват. Баща ми е бил професор, преподавател по политикономия, възгледите му доста се различавали от официалната доктрина. Не мога да кажа какво точно е станало, тези неща обикновено никога не излизат наяве…

— Живи ли са, мъртви ли са? — изгледа я състрадателно Ирина. — Това поне не знаеш ли?

— Не — поклати глава момичето. — Никой не знае…

— Все някой трябва да знае! — тръсна глава Ирина.

— Този някой е другарят Волков — обади се Героя. — Но никога няма да каже…

Ирина помълча, после подозрително погледна момичето:

— Говориш прекалено открито за тези неща…

— Не го върша пред всеки — отвърна Лара. Парапетът отдавна светеше, но ръката й продължаваше ритмичните си движения.

— Мисля, че Лара и Татяна доста се промениха от близостта си с мен — обади се отново Героя.

Лара кимна с глава:

— Решихме, че няма смисъл да докладваме за всичко, което чуваме тук…

Ирина вдигна глава към лицето на Героя.

— Виждам, че си започнал да създаваш свой екип — подхвърли тя.

— До известна степен е така — призна Героя. — Волков реши, че ще спечели доверието ми, като изключи подслушвателните устройства. Но през цялото време криеше микрофон под дрехите си… При поредното му посещение успях да го придърпам в басейна, а през това време Лара направи запис на касетата му… Искаш ли да я чуеш? Там има изобилие от…

В този миг Ирина усети как леден нож пронизва сърцето й. Обзе я страхотна паника, лицето й стана бяло като вар.

— Ирина, какво ти е?

Тя се втренчи в светлите му, изпълнени със загриженост очи.

— Господи, Одисей! — проплака. — Ти нямаш представа какво съм вършила до този момент! Шпионирах Наташа Маякова и донасях на Марс абсолютна всичко! За тайните й срещи с Валери, за начина, по който я проследих до тук… Какво сторих, Господи?!

Настъпи дълбока тишина, нарушавана единствено от тихото поскърцване на гъбата върху блестящия парапет. После Героя се извърна към Лара и тихо нареди:

— Иди да позвъниш!

Младата жена видимо се стресна, очите й станаха кръгли:

— Сигурен ли си?

— Да. Ида да позвъниш, веднага!

Лара мълчаливо се подчини.

 

 

Когато Наташа не се появи и на следващата уговорена среща, Валери скочи в колата и потегли за Архангелское. Караше бързо, но така, че да не привлича вниманието. Избра нов маршрут, през цялото време проверяваше дали не го следят.

Появило се във фоайето на Стария московски театър, мрачното предчувствие в душата му отказваше да се стопи. Дори напротив — пред входа на психиатричната болница то стана още по-силно и още по-мрачно…

Наташа беше изключително точна. Един-единствен път не се появи на среща, но преди това успя да пусне предупреждението си в кутията на Международната поща на площад „Комсомолски“, която й беше посочил Валери. Той проверяваше кутията преди всяка среща, едва след това тръгваше за уговореното място. Сега обаче кутията беше празна, а Наташа не се яви и на резервната явка. Не посмя да я потърси в театъра, тъй като любопитството му положително щеше да бъде запомнено. Тръгна си с натежала от мрачни предчувствия душа. Набра номера й от една улична кабина, кръвта буквално изстина в жилите му, когато насреща се обади сух мъжки глас. Пусна слушалката, сякаш беше отровна змия, после побърза да се смеси с тълпата.

По пътя към Архангелское си наложи да разсъждава като шахматист — три, четири, дори пет хода напред… С цената на доста усилия успя да изхвърли Наташа от мислите си — тъй и тъй вече не можеше да й помогне… Но под заплаха бяха поставени далеч по-важни неща. Наташа знаеше на каква опасност се излага, но прие да му сътрудничи без никакво колебание. Разбиранията й бяха толкова близки до неговите, че тя с лекота се превърна в отличен професионалист. Но Валери си даваше ясна сметка, че дори професионалистите имат слаби места…

Сега всичко е въпрос на време.

По всичко личи, че Наташа е арестувана от КГБ. А това означава, че ще бъде пречупена. Въпросът е кога. Тук не става въпрос нито за обвинения, нито за напразни надежди. Валери съзнаваше, че на нейно място вероятно и той самият ще бъде пречупен. И ще им разкаже всичко, което искат да знаят. В това няма нищо срамно. Въпросът е да се издържи максимално дълго, тъй като за много хора това ще означава спасение.

Пристигна в Архангелское без опашка подире си, но въпреки това не насочи колата към паркинга пред входа на болницата. Избра един изровен път, който пресичаше гората под диагонал, изключи двигателя едва когато се увери, че колата е надеждно скрита между дърветата.

Остана на мястото си, заслушан в тихото пукане на изстиващия мотор. Сред клоните на дърветата пееха косове, ниско над тревата жужаха насекоми. Тук животът си течеше както преди. Спокоен, величествен, вечен… Което обаче едва ли можеше да се каже за живота на Валери Бондасенко…

Отвори жабката и извади пистолета си. Беше сигурно оръжие, западногерманско производство. Тикна го под колана си и тръгна по изровения път. Мрачната викторианска фасада на лудницата бавно изплува пред погледа му. Душата му потръпна от това, което предстоеше.

Извади от джоба си сгъваем нож с дълго острие, провери действието на пружината, после го прикрепи към вътрешната страна на китката си.

Опасенията му, че ще се сблъска с оперативна група на КГБ, бяха на път да се окажат безпочвени. На няколко метра от главния вход на болницата почти успя да се убеди, че Наташа все още се държи и не е изпяла всичко, което искат да научат от нея… Отправи една кратка молитва към небето, после свърна в двора и се насочи към служебния вход на сградата.

В ноздрите го блъсна познатата отвратителна миризма, но той беше твърде напрегнат, за да й обърне внимание. Насочи се към южното стълбище и бързо се изкачи до третия етаж. Открехна вратата, която водеше към коридора, и предпазливо надникна. Зад отрупаната със стъкленици масичка на колелца се появи фигурата на мъж в цивилни дрехи. Валери бързо затвори вратата, изчака отминаването на мъжа и отново надникна. Сърцето му се сви. Онзи влезе точно в стаята на дъщеря му.

Бедната Наташа, все едно, че е мъртва! Беше им казала всичко…

Единствената добра новина беше, че Наташа очевидно е била пречупена съвсем наскоро. В противен случай тук щеше да гъмжи от агенти на КГБ и цялата околност щеше да е блокирана. Но времето неумолимо течеше. Валери осъзна, че оперативната група вече е на път…

Разшири процепа на вратата и предпазливо надникна. Коридорът вляво беше свободен, но пред вратата на дъщеря му стоеше още един агент на КГБ. Очите им се срещнаха, Валери бутна вратата и тръгна напред с разтуптяно сърце.

— Да сте виждали доктор Калинин? — попита той.

Онзи отвори уста да отговори, но в същия миг Валери се хвърли напред, натисна копчето на сгъваемия нож и острието потъна дълбоко между третото и четвъртото ребро. Рязък натиск напред и нагоре и всичко свърши. Ножът прониза сърцето…

Челюстите на агента се затвориха с рязко щракане, тялото му политна в обятията на Валери. Без да губи нито секунда, той го завлече до стаята в дъното на коридора и бутна вратата. Тук лежеше осемдесетгодишна старица, която от дълго време беше в дълбока кома. Прерови джобовете на агента, откъдето взе само оръжието и служебната карта.

После отново излезе в коридора и с решителна крачка се отправи към стаята на дъщеря си.

Агентът на КГБ вдигна глава и предупредително изръмжа:

— Не се приближавай!

После с изненада погледна дръжката на ножа, забит в гърдите му. Отпусна се на колене, но успя да извади пистолета си. Валери го изби от ръката му със силен ритник, но онзи не изгуби присъствие на духа. Стрелна се напред и надолу, сграбчи глезена на противника си и рязко го завъртя.

Валери се просна по гръб, агентът се хвърли отгоре му. От гърдите му течеше кръв, но ножът очевидно не беше успял да пробие костта.

Ръцете на агента се сключиха около гърлото му. Коляното на Валери потъна в слабините му с огромна сила, от устата му излетяха розови пръски, очите му се изцъклиха. Изръмжа като ранен звяр, но въпреки това мазолестите му палци продължаваха да притискат гръкляна на Валери.

Три силни ветрилообразни удара в гръдния кош свършиха работа. Мъжът омекна, пръстите му се разтвориха. Валери се изправи на крака, пристъпи към леглото и спря поглед върху спокойното лице на дъщеря си. Душата му запя, никога не беше се чувствал толкова щастлив. Взе я на ръце, прекрачи неподвижното тяло на агента и предпазливо надникна в коридора.

Беше чисто, нямаше жива душа. Изтича към стълбите и се понесе надолу, към служебния изход…

Седем минути по-късно беше при колата си, надеждно скрита под дърветата.

После забърза обратно, имаше още работа…

Заобиколи сградата на болницата и пое по откритата, леко наклонена поляна. Внимателно огледа главния вход, но не забеляза нищо особено. Сестри с бели престилки щъкаха насам-натам, някои тикаха инвалидни колички, други подкрепяха сгърчени фигури в сиви болнични халати. Групичка доктори бяха заобиколили носилка на колела, паркирана встрани от входа. Сред тях Валери видя доктор Калинин, който вдигна глава и също го забеляза.

Лицето на психиатъра рязко пребледня, тялото му се отдели от групата.

Валери хукна към самотната бреза в средата на поляната — там, където обикновено водеше дъщеря си. Пейката беше пуста. Извърна глава по посока на горичката и с ужас видя, че дългокосият младеж, с когото се срещаше тук, бяга от двама мъже в цивилни дрехи. Беше се насочил към горичката, но явно нямаше да успее.

Валери измъкна пистолета си, отпусна се на коляно и стисна ръкохватката с две ръце. Прицели се внимателно и натисна спусъка. Два изстрела в бърза последователност, и двата изключително точни. Цивилните агенти на КГБ се строполиха в тревата.

— Хей, другарю!

Рязко се завъртя и видя доктор Калинин, който тичаше към него и махаше с ръка към колегите си. Прицели се и натисна спусъка. Докторът падна, а Валери се понесе към брезовата горичка.

Прегази храсталаците като танк, в носа го удари миризмата на влажна пръст.

— Стой!

Валери се закова на място.

— Ръцете горе!

Валери се подчини.

— Не мърдай, иначе ще получиш куршум в главата!

Миг по-късно иззад близкото дърво изскочи младежът с дългите коси и радостно извика:

— Валери!

— Сергей, здравата ме стресна! — в гласа на Валери Прозвуча нескрито облекчение. — Защо дебнеш тук?

— Исках да съм сигурен, че ще се измъкнеш — отвърна Сергей и на лицето му изгря широка усмивка. — Ама те бива в стрелбата, да знаеш!

Избухнаха в смях, започнаха да се тупат по раменете. Пръв отрезня младежът.

— Какво се е случило? — попита той и на лицето му се изписа тревога.

— Ела — промърмори Валери и тръгна през гората. — КГБ залови Наташа…

— Но как? — тревогата на Сергей се увеличи. — Откъде са научили за нея? Това, поставя под заплаха цялата организация!

Валери откри черния път и се насочи към колата си.

— Нека не избързваме — промърмори той, но и на неговото лице се изписа дълбоко безпокойство.

— Това е работа на Волков! — изръмжа Сергей. — От километър надушвам двуличници като него! — раменете му неволно потръпнаха. — Колко хора е почернил с гадния си чар!

А Валери изведнъж си помисли за Ирина.

 

 

Деке не представляваше проблем. Той беше учен, а не герой. Кои го остави да виси с главата надолу в задната част на дюкянчето за татуировки. Лицето му беше пурпурночервено, обезобразено до неузнаваемост. Но в сравнение с тялото му изглеждаше почти непокътнато.

Двадесет и две минути, помисли си Кои, докато излизаше на оживената уличка. Точно толкова време й беше необходимо за цялата операция. В лабораторията миришеше на формалдехид, сярна киселина и ацетон. Приятна миризма, навяваща мисли за смърт и разруха… С удоволствие използва част от тези химикали за обработката на Деке, втриваше ги в кожата му с такова внимание, сякаш искаше да го маринова…

Спусна се в метрото и насочи вниманието си към рекламите, които висяха навсякъде — дори върху кожените дръжки на вагоните. Четеше ги от начало до край, но смисълът не достигаше до съзнанието й. Вероятно защото беше извън времето и пространството, защото пътуваше в собствения си мрачен тунел, коренно различен от дупките на метрото, прокопани под огромния град.

Главата й беше празна, изражението на лицето й се доближаваше до онази божествена маска, от която Големия Езо беше изпитал боязън, примесен с възторг… Неповторимата комбинация от екстаз и отчаяние…

Излезе на повърхността при станцията Хамашо. Бойното поле, мястото на решителното сражение.

В главата й екна гръмотевичният глас на Големия Езо: „Хитасура трябва да бъде наказан за враждебните си действия срещу моя клан. Тори Нън трябва да си получи заслуженото по същите причини. Тя е ликвидирала Фукуда със собствените си ръце…“

Деке й разказа как Тори Нън и мъж на име Ръсел Слейд са го помолили да изследва късче метал, което се оказало хафний. После се появили още веднъж заедно с Хитасура. Двамата мъже носели Тори Нън на ръце. Деке установил, че тя е поела една органична отрова, наречена „доку“, чието действие обикновено е фатално. Основна съставка в нея била отровата на „фугу“ — особен вид риба-меч, която се среща във водите на Японско море…

Тори Нън извадила късмет. В кръвта й попаднало нищожно количество „доку“, организмът й бил достатъчно силен, за да забави смъртта. Останалото свършил Деке. Според него в момента Тори Нън се възстановява в една от тайните квартири на Хитасура, намираща се в близост със станцията Хамашо. Деке никак не искаше да изплюе адреса, но Кои все пак успя да го измъкне от устата му. След което той приличаше на телешки бут, готов за разфасоване…

Откри сградата без особени трудности. Беше една от свръхмодерните железобетонни конструкции — висока и тясна, с прозорчета като на средновековен замък. Тежка метална врата водеше към миниатюрен вътрешен двор, в който се издигаше самотен японски кедър. Стройното му стебло влизаше в ярък контраст с наредени в кръг миниатюрни дръвчета бонзай, контрапунктът се съдържаше в малък алпинеум от привидно безпорядъчно разхвърляни камъни. Всичко това създаваше илюзията, че дворчето е далеч по-обширно от действителните си размери.

В продължение на четиридесет и пет минути Кои наблюдаваше сградата, обикаляйки я от всички страни. Отбелязваше кой минава край нея, обръщаше внимание на всяка кола по улицата. Наоколо нямаше паркинг, минувачите бяха редки. Но тя знаеше, че хората на Хитасура трябва да са някъде наблизо. И трябва да бъдат неутрализирани, преди да се заеме с главната задача — да проникне в сградата и да убие Тори Нън.

Засече първия от бойците на Хитасура малко преди да изтече час от появата й в квартала. Той се появи пред входа за втори път, паузата беше достатъчно продължителна, за да е ясно, че има и други пазачи.

Кои направи бързи изчисления и стигна до заключението, че би могла да го избегне, стига късметът да е на нейна страна. В мига, в който зърна сградата, тя инстинктивно усети, че единственият път за проникване е през покрива. Сега, един час по-късно, това все още й се струваше най-добрата идея. Главният вход автоматически отпадаше, а още при първата си обиколка разбра, че същото се отнася и за задния. Там беше паркирана кола с двама от бойците на Хитасура. Самата Тори Нън положително е на последния етаж — най-сигурното място във всеки жилищен блок.

На покрива я очакваха още двама от хората на Хитасура. Усетиха я, когато беше на сантиметри от тях. Още с първия си удар счупи шийните прешлени на единия от тях, но вторият май щеше да й създаде проблем… Беше як мъжага с гола глава и тъмни, заплашителни очи. Изобщо не се впечатли от смъртта на партньора си, на лицето му грейна зловеща усмивка. Отстъпи крачка назад и направи знак на Кои да го нападне.

Тя обаче му обърна гръб и бързо се стопи в сянката на покрива. Плешивият се огледа и извади „кьотетцу-шьоге“ едно изключително опасно оръжие в ръцете на физически здрав човек. На практика то представлява стоманена верига, на единия край на която има тежък топуз, а на другия — метален таралеж с остри шипове. Плешивият завъртя веригата над главата си и бавно тръгна към мястото, на което беше изчезнала Кои.

Но докато стигне сянката, Кои получи предостатъчно време да го заобиколи и да се изправи зад гърба му. Изчака веригата да изсвисти над главата й, полетя напред и заби лакът в ребрата му. После ръцете й светкавично се стегнаха около шията му.

Това се оказа погрешен ход.

Плешивият се извъртя и зъбите му успяха да докопат едната й длан. Забиха се в нея с яростна сила, чак до костта.

Кои потисна писъка на болка в гърлото си, пусна шията му и отскочи встрани. Шиповете на таралежа вдигнаха искри от мястото на падането, тъй като тялото й светкавично се претърколи назад и надолу. Но атаката се повтори с удвоена сила, бодливото кълбо се стрелна право към главата й. Кои рязко се завъртя, тялото й се вдигна във въздуха, а петите й се забиха в коленете на плешивия с огромна сила. Капачките изпукаха, едното тяло се олюля. Ръцете на мъжа инстинктивно охлабиха веригата, търсейки опора. Това се оказа фатално за него. Кои се стрелна напред, грабна таралежа и преряза гърлото му с едно-единствено хоризонтално движение.

Сега покривът беше свободен. Светлините на Токио изглеждаха далечни и неясни, потънали в дебелия пласт промишлен смог. Небето над главата й имаше цвят на седеф.

От тук се разкриваше отлична гледка към станцията Хамашо, оживена по всяко време на денонощието. Релсите проблеснаха под фаровете на пристигащ влак, тълпа от пътници започна щурм към вагоните.

Кои разкъса ризата на плешивия и превърза кървящата си длан. После се зае с огледа. В средата на покрива се издигаше малка бетонна будка с желязна врата. Оттам очевидно се излизаше на стълбището. Тя обаче не искаше да я използва. Съзнаваше, че ако бъде засечена на тясното стълбище, единственият й път за отстъпление ще бъде нагоре. Обратно на покрива, който щеше да се превърне в смъртоносен капан. Но проникването през прозорците на последния етаж също бе много рисковано. Те са добре осветени откъм улицата, а и отвътре… По време на наблюдението си беше открила нещо, което вероятно щеше да свърши работа — малко прозорче с непрозрачно стъкло в задната част, вероятно на баня или тоалетна. То беше изцяло в сянката на високата сграда в съседство. Размерите му бяха прекалено малки за мъж, но тя се надяваше да успее да се промъкне…

Взе „кьотетцу-шьоге“ и пристъпи към парапета. От джоба си извади кълбо тънко, но здраво найлоново въже и внимателно го завърза в средата на веригата. После уви въжето около кръста си, а веригата завърза около металния парапет.

Спусна се по стената и скоро се изравни с нивото на прозорчето. Оказа се, че то е само притворено, но от това полза нямаше. Металната му рамка беше прекалено широка, свободното пространство се оказа тясно дори за нейното слабо тяло.

В продължение на две минути се занимава с пантите. Рамката натежа в ръцете й, тя се приведе напред и внимателно я спусна във вътрешността на помещението. После започна да се промушва.

Не беше лесно, но все пак успя. Освободи се от найлоновото въже, застина на място и остана абсолютно неподвижна в продължение на десет минути. Очите й се нагодиха към мрака, слухът й започна да отличава обичайните за жилището шумове: тихото поскърцване на паркета, отваряне и затваряне на врати, приглушени гласове. Не беше включено нито радио, нито телевизор, домакините очевидно се стараеха да не смущават спокойствието на болната гостенка.

Когато се увери, че е запаметила всички шумове, дори и най-незначителните, Кои предпазливо натисна бравата.

Вратата се открехна само милиметър, но това й беше достатъчно. Изтекоха нови десет минути, преди да усвои миризмите на дома и да се увери, че шумовете са й вече познати…

Етажът беше четвърти и последен. Логично беше да се очаква, че Хитасура ще скрие Тори Нън именно тук, където е максимално безопасно. Също така логично беше да я настани в стая, която е близо до тоалетната и банята.

Бутна вратата и бавно излезе в тесния коридор. Вдясно проблясваха перилата на желязна стълба, която водеше надолу, към третия етаж. Отвъд нея зееха вратите на две помещения, тъмни и очевидно празни. Кои се обърна на другата страна. В лявата част на коридора имаше само една врата, добре затворена. Под нея се процеждаше тънък лъч светлина.

Все още не помръдваше. С периферното си зрение улови леко движение в сянката. Някой се качваше по стълбите.

Тя разгърна своето „ва“, дишането й сякаш спря. Пред очите й бавно изплува мъжка глава. Главата се обърна, до слуха й достигнаха приглушени гласове. Протегна врат, но тялото й запази пълната си неподвижност. Успя да зърне главата на втори мъж — очевидно охраняващ стълбището. Беше твърде нисък и това обясняваше факта, че не го забеляза веднага…

Замръзна в търпеливо очакване. Скоро разговорът приключи, главата се спусна обратно. Ниският остана на поста си, вниманието му беше насочено към онзи, чиято глава беше зърнала Кои.

Тя се възползва от това и безшумно се плъзна наляво, извън обхвата на погледа му.

Дълго време остана пред затворената врата, изострила сетивата си докрай. Пръстите й най-сетне се раздвижиха, меки и безшумни като пипалата на паяк.

Бутна вратата и влезе. Спалнята беше обзаведена по западен маниер: легло от масивен махагон, вградени гардероби в мъжки стил, черно-червен килим на пода. На отсрещната стена беше окачено огледало, около него имаше няколко абстрактни платна. На нощното шкафче до леглото светеше малък лампион.

Върху лицето на Кои се появи онова особено, почти неземно изражение, което беше впечатлило Големия Езо. Екстаз, примесен с отчаяние…

В леглото спеше жена. Кои жадно се втренчи в лицето й, красиво, въпреки неестествената бледост. Гърдите й равномерно се повдигаха и отпускаха под тънката завивка. Дългата руса коса се беше разпиляла върху възглавницата. Много екзотична, много американска…

Тори Нън.