Ерик Лустбадер
Операция „Бялата звезда“ (12)

Единадесета глава

Токио

Безжизнено отпусната в спалнята на Хитасура, Тори Нън сънуваше един отрязък от времето, в който я наричаха Дивото дете.

Това беше преди девет години, малко след като Хитасура я отърва от неприятностите след смъртта на онзи якудза в дискотеката, точно три месеца след привличането й в „Алеята“ от страна на Бърнард Годуин…

По онова време изпълнителен директор в „Алеята“ беше Том Ройс — близък сътрудник на Годуин. Висок и здрав тексасец с едър кокал, който по-скоро се търкаляше, отколкото ходеше, а устата му неизменно преживяше късите черни пури, които останалите хора използват за пушене. Човек неволно си го представяше сред прерията с широкопола шапка на глава, размахал ласо над стадо диви коне. Бърнард го беше изпратил в Япония със задачата да запознае Тори с правилника на „Алеята“.

Тя пък беше дълбоко убедена, че Ройс е последният човек на този свят, който би трябвало да бъде командирован в Япония. След първата седмица в негова компания тя изпрати своето убеждение под формата на телеграма до Бърнард. Получи кратък и хладен отговор: „Продължавай, това е заповед!“

В крайна сметка стана така, както очакваше Тори — Япония се оказа голям залък за Том Ройс.

Той се мислеше за истински каубой. Джон Уейн… Може би по тази причина Тори не беше изненадана, когато го откри на уличката зад къщата, прострелян със собствения му колт. Не беше изненадана, но изпита гняв. Защото тук, в нейното Токио, тя носеше отговорност за живота на Ройс. Освен това убийците го бяха ликвидирали буквално в собствения й двор.

Приклекна до трупа и внимателно измъкна дулото на револвера от гърлото му. Каква гадна смърт! Беше готова да се обзаложи, че това е работа на Якудза. По тази причина отиде да се срещне с Хитасура.

Оябунът обаче не прояви особен ентусиазъм.

— Не зная кой е убил този американец — рече той, след като изпиха по две чашки зелен чай и обмениха мнения за куп незначителни неща — според изискванията на протокола. — Няма да плача за него, съветвам те да сториш същото…

— Личните ми чувства към Ройс сега нямат значение — отвърна Тори. — Но аз отговарях за неговата сигурност. Този, който го е убил, на практика хвърля ръкавицата си в моето лице…

— Американецът беше невъзпитан — продължи Хитасура, сякаш изобщо не беше чул думите й. — Шумен и агресивен, той подкачаше жените ни и обиждаше мъжете ни… Много хора са имали причини да искат смъртта му…

— Но го е убил само един човек — надигна се Тори. — И този човек трябва да отговаря за постъпката си.

Хитасура с нищо не показа, че е забелязал желанието й да прекрати разговора. Напълни чашките с чай и поклати глава:

— Тори-сан, според мен този път трябва да обърнеш гръб на инцидента…

— Засегната е честта ми! — гневно отвърна тя. — Не мога да му обърна гръб, това би означавало дълбоко унижение. Ще се почувствам посрамена не само пред своите работодатели, но и пред собствената си съвест!

Хитасура не отговори, ръцете му продължаваха да стискат малката каничка. Тори се обърна и тръгна към вратата, оставяйки го да пълни чашата на гост, който вече си беше отишъл…

 

 

През следващите няколко седмици Тори потъна в токийските вертепи. Контактите си осъществяваше според случая — къде със заплахи и подкупи, къде на чаша питие. Никой не знаеше кой е убиецът на Том Ройс, мълчанието започна да й прилича на заговор. Това беше напълно възможно. Независимо от славата и уважението, което си беше спечелила в подземния свят на Токио, Тори си оставаше „гайжин“ — тоест външен човек, чужденец… Търсейки убиеца на Том Ройс, тя изведнъж осъзна, че въпреки горещото й желание Япония не я приема, не е втората й родина… Тя беше представител на бялата раса — факт, който беше напълно достатъчен за издигането на висока стена пред желанието й да се интегрира с местното общество.

Отлетя обратно за Щатите с неподозирано силно чувство на облекчение, Бърнард Годуин я разпитва лично в продължение на десет дни, после я пусна да се прибере у дома. В Лос Анджелис, в „Градината на Диана“…

Елис Нън не каза „какво, по дяволите, търсиш тук“, изобщо не каза нищо. По простата причина, че го нямаше, беше заминал на делово посещение в Европа. Грег също отсъстваше, изпратен на секретна мисия от командването на НАСА. Тори по принуда се оказа насаме с майка си.

Издържа едва седмица. После чувството за неудовлетворение в душата й стана толкова силно, че си събра багажа и отлетя обратно за Токио.

Веднага се почувства по-добре. Градът й се видя по-чист, изпълнен с неизтощима енергия. Без значение беше фактът, че по време на отсъствието й бяха съборени сгради и на тяхното място се издигаха нови; че някои квартали бяха променени до неузнаваемост. Всичко това беше част от уникалността на Токио и тя с готовност я прие…

Потъна в изпълнението на непосредствените си задачи, но убийството на Том Ройс не й даваше покой. Постоянно се връщаше на разговора, който беше провела с Хитасура. Ами ако убийството на Ройс е дело на някой от неговите лейтенанти, или — не дай, боже, на самия Хитасура?

Неволно се питаше как би постъпила, ако истината излезе именно такава. Дали да направи опит да отстрани Хитасура, или просто ще забрави за инцидента — както я съветваше той?

Същият въпрос я измъчваше и в нощта, в която се озова в „Неоновата златна рибка“ — един клуб със съмнителна репутация в покрайнините на Гинза, ярко осветен от разноцветни прожектори. Подът на дансинга беше прозрачен, отдолу беше монтиран огромен аквариум, в който лениво помръдваха разкошно оцветени тропически рибки…

Вниманието й беше привлечено от двама японски бизнесмени, които яко се наливаха със саке. Приличаха си като кориците на книга, макар че единият беше доста по-висок.

Отдавна бяха прехвърлили фазата на приличието, саката им висяха на облегалките на столовете, ръкавите на ризите им бяха навити нагоре. Искаха жени, но вероятно бяха прекалено пияни, за да се доберат до кварталния „акачочин“ на съседната улица. Там срещу една месечна заплата с положителност щяха да имат избор сред куп поувехнали жрици на любовта.

Те обаче сториха по-лесното: започнаха да се оплакват един на друг от личния си живот, надпреварвайки се да дават, меко казано, смущаващи с интимността си примери. На Тори й дойде до гуша са слуша как смучат циците на жените си, търсейки отдавна изгубената майчина закрила, приготви се да става…

Но пияниците смениха темата и започнаха да се хвалят с реални или въображаеми успехи в службата. Очевидно и двамата се считаха за съвременни самураи, историите им бяха пълни с примери за проявена съобразителност и хладнокръвие. Това също беше отегчително и Тори се огледа, решила да смени масата. Точно тогава вниманието й беше привлечено от думите на по-ниския:

— Това е нищо — поклати глава той. — Моят шеф уби един човек… Наистина, можеш да ми вярваш… Кълна се! Миналата седмица се напихме заедно и той си призна. „Убих един американец“, рече. Много драстична мярка, отвърнах аз. Но ти знаеш колко старомоден е шефът… Семейството му произхожда от древната фамилия Мурашито, дедите му са били самураи при първия шогун на тази страна — Йеасу Токугава… Каза, че убил американеца, защото онзи изнасилил дъщеря му. Попитах го защо не се е обадил в полицията… „За какво? — ядоса се той. — За да подложа дъщеря си на допълнителни унижения? Нима ме виждаш как я развеждам по болници и съдилища? Не, това е невъзможно за човек като мен! Предпочетох да уредя нещата на лична основа, бързо и решително!“ Съгласих се с него, наистина е постъпил правилно…

Тори незабележимо се премести по-близо до съседите си. Изчака малко, после се направи, че търси нещо в чантичката си и ловко измъкна портфейла на ниския от вътрешния джоб на сакото, небрежно преметнато на стола. От него взе само една визитна картичка, пет минути по-късно го върна на мястото му.

На следващата сутрин се появи в офиса на „Тандом поликарбон“. Компанията заемаше една дузина етажи в огромен небостъргач на Шинжуку, а кабинетът на президента се намираше на последния. Поиска среща с Ток Мурашито, но й отговориха, че в момента президентът е на заседание на Управителния съвет, а после го чакат редица важни ангажименти. Секретарката изобщо не отвори дневника върху плота на махагоновото бюро пред себе си. Очевидно не виждаше смисъл да записва час на незначителна личност като Тори.

Тори сладко й се усмихна.

— Моля ви, предайте на господин Мурашито, че сестрата на Том Ройс има желание да го види…

— Страхувам се, че това е невъзможно — отвърна секретарката. — Мурашито-сан не иска да го безпокоят, изрично ме помоли за това…

Тори се наведе през бюрото, доближи глава до лицето на момичето и го обля с лъчите на могъщото си „ва“.

— Свържете се с него, аз ще почакам.

Секретарката подскочи като ужилена и започна да набира номера с трепереща ръка. Каза няколко думи в мембраната, почака, после кимна с глава и затвори. На лицето й се изписа удивление и страх.

— Мурашито-сан ще ви приеме в кабинета си — промълви с пресекващ глас тя. — Елате, ще ви заведа.

Зад вратата от масивно дърво се точеше дълъг, покрит с дебел мокет коридор. По стените бяха окачени метални рамки, в които бяха подредени мостри от тъканите, произвеждани от „Тандом поликарбон“. Въпреки номера на патента в долния край, те приличаха на произведения на изкуството.

Кабинетът на Ток Мурашито имаше огромни прозорци на запад и юг, панорамата зад тях беше наистина внушителна. В избора на този кабинет също имаше нещо артистично… По вътрешните стени висяха картини от Брак, Шиел и Мане, без съмнение оригинали. Тори беше впечатлена. Както от богатството на Ток Мурашито, така и от добрия му вкус.

Майната му на добрия вкус, тръсна глава тя, едва изчакала оттеглянето на секретарката.

Домакинът й остави достатъчно време да се наслади на обстановката, после безшумно се появи от една странична врата, умело замаскирана с минибар и бронзова глава на олмек, за която мексиканският национален музей без съмнение би платил цяло състояние. Останалата част от стената беше заета от лавици с книги, които бяха прекалено много дори за президент на процъфтяваща компания.

Оказа се, че е по-нисък дори от своя подчинен, който се беше раздрънкал в „Златната рибка“. В замяна на това обаче беше як като бик, с рамене и ръце на тежкоатлет. Мускулите изпъваха до отказ ръкавите на официалното сако, това го правеше да прилича повече на гимнастик, отколкото на бизнесмен. С тази фигура всичките му дрехи трябва да са правени по поръчка, помисли си Тори.

— Е, какво искате? — прямо попита Ток Мурашито, очевидно решил да си спести любезностите.

„Добре, след като предпочиташ така“, помисли си Тори.

— Убихте един американец на име Том Ройс — рече тя.

Онзи дори не мигна:

— Имах основателни причини.

— Дали и полицията мисли така?

— Полицията няма работа тук.

— Защо сте толкова сигурен?

Ток Мурашито заобиколи бюрото и се изправи пред прозореца. Гледката беше внушителна, но и разстоянието до земята също…

Ниският японец сложи ръце зад гърба си и попита:

— Защо трябва да викаме полицията?

— При убийство това е обичайната практика.

— Вярно — кимна той. — Всъщност те вече работят по случая — на лицето му се появи усмивка: — Изненадана ли сте, госпожице? Полицията вече влезе в контакт с мен. Познавах се с Ройс, имахме няколко общи сделки.

Тори си спомни, че Ройс действаше под прикритието на бизнесмен в областта на текстила. Да, въздъхна в себе си тя. Прикритие винаги трябва да има, особено за такива като нас.

— Значи, познавахте се — каза на глас тя. — А полицията знае ли, че сте имал мотив?

Ток Мурашито замръзна на място:

— Коя сте вие?

— Не направихте оплакване за изнасилването на дъщеря ви, нали? — не обърна внимание на въпроса му тя.

Стана нещо странно. Изражението на Мурашито се промени. Ако нямаше достатъчно опит в тези неща, Тори положително би се заблудила, че върху лицето на японеца се изписа облекчение. В следващия миг той се извърна встрани, сякаш засрамен. Отговорът му прозвуча глухо и някак монотонно:

— Тя и без това понесе достатъчно болка и страдание…

— Аз не съм сестра на Том Ройс — промълви Тори, безшумно пристъпила зад гърба му. — Името ми е Тори Нън, случайно да сте го чували?

Ток Мурашито поклати глава в знак на отрицание.

— Казват ми „Дивото дете“ — добави Тори. — Мога да ви убия за секунди, още тук… И никой няма да разбере. Ясно ли ви е това?

Ток Мурашито помълча, после поклати глава и тихо промълви:

— Вие сте едно глупаво младо момиче. В душата ви пламти прекалено буен огън. Вървете си у дома — усетил, че тя не помръдва, той рязко се завъртя: — Някой ден ще откриете, че не всичко може да се оправи с насилие.

— Странни думи, особено когато ги чувам от вашата уста.

— „Гири“ — въздъхна японецът. — Сторих това, което бях длъжен да сторя.

— И аз държа на същите принципи — заби поглед в очите му Тори.

Ток Мурашито не отмести поглед, мълчанието се проточи. После тъжно поклати глава:

— Ходът на времето рано или късно ни превръща в глупаци, госпожице Нън. Опитвам се да не забравям това, но невинаги успявам… — тя не отговори, в очите му се появи интерес: — Сега ще ме убиете ли?

— Бих го сторила, но страданието на дъщеря ви ще легне завинаги на съвестта ми — отвърна Тори.

— Значи на света все пак има справедливост — промълви Мурашито, без да сваля очи от лицето й. — Защо дойдохте тук, госпожице Нън?

— Да разберете, че ме има, а и да видя реакцията ви…

— С други думи, да ме подложите на изпитание?

— И така може да се каже…

Той вдигна ръка, сякаш да прогони невидимо насекомо от лицето си.

— За пръв път съм подложен на изпитание от жена…

— Е, как е?

— Честно казано, чувствам се малко неудобно…

— Традиционните роли са разменени — кимна Тори.

— Нямах предвид това — внимателно я изгледа Мурашито. — Неудобството ми е свързано с лесния начин, по който приемате насилието.

— Мислите, че трябва да мразя насилието само защото съм жена, така ли?

— Поне от досегашния ми опит е така — сви рамене той. — Все някой трябва да се бори с насилието, не мислите ли? Какво ще стане, ако и жените се откажат от традиционната си роля на помирители?

— Вие сте доста странен човек, господин Мурашито — отбеляза Тори.

— В устата на млада дама като вас това май звучи като комплимент.

— Никой досега не ме е наричал млада дама! — намръщи се Тори.

— Значи е дошло времето и за това — леко се усмихна японецът.

Споменът от миналото започна да се разсейва и избледнява — като лунната пътека над вълните, шибана от дъжда… Нещо тъмно и твърдо се заби в съзнанието й, принуждавайки я да изплува от дълбоките води на съня…

Клепачите й потрепнаха и се отвориха, очите й се заковаха върху безмълвната фигура край леглото, смътно осветена от нощната лампа. Не знаеше нито къде се намира, нито как се е озовала тук. После паметта й започна да се пробужда, бавно си спомни за кошмарното преследване в „Кинжито“ и решителния сблъсък с Фукуда.

Но стоманените обръчи на настоящето я принудиха да прогони спомените. Най-сетне разбра, че тези обръчи се излъчват от безмълвната фигура до леглото, изковани от могъщото й „ва“… Едно опасно оръжие, което щеше да бъде използвано срещу нея.

— Коя си ти?

— Аз съм духовната сестра на Фукуда — пристъпи към светлината Кои. — Дойдох да отмъстя за убийството й.

Тори отново си спомни за срещата с Ток Мурашито. Как се променят нещата, въздъхна в себе си тя. Сега аз съм в ролята на Ток, а тази жена представлява точно това, което преди години бях аз…

Очите й пробягаха по фигурата на Кои. Сравнително дребна, но стегната, с широки рамене и тесни бедра. Косата над лицето с правилни черти беше блестящочерна. Очите й изглеждаха някак мътни, или може би обратното — напълно прозрачни. От тях се излъчваше хладна заплаха.

Позволи си да докосне нейното „ва“ и веднага разбра, че в душата на тази жена боботи мощен мотор, който няма да спре дори ако самата тя изпитва нужда от покой. Почувства онова, което Големия Езо беше оприличил на могъщ планински поток…

— Как се казваш?

— Избрах си името Кои.

— Ти си едно глупаво младо момиче. В душата ти пламти прекалено буен огън. Върви си у дома.

— Ще си тръгна, след като те видя мъртва — отвърна Кои.

— У теб пламти прекалено силна жажда за мъст, жива ще те изяде. Нима не усещаш това?

— Досега не се е случвало…

— Естествено. Преди години и аз бях като теб. Дори и днес не съм много сигурна…

— Не те разбирам.

Тори закова очи върху лицето й:

— Сторих това, което трябваше да сторя — промълви тя. — Гири… Фукуда ме предизвика, подмами ме в капана си. Беше твърдо убедена, че една от нас ще остане в онзи тунел…

— Това не ме интересува — поклати глава Кои. — Аз също трябва да сторя това, което е необходимо.

Едва сега Тори разбра какво е имал предвид Ток Мурашито.

— Слушай, Кои — въздъхна тя. — Между това, което трябва да сториш, и това, което ти е заповядано да сториш, има известна разлика…

— Няма никаква разлика!

— Ако това е вярно, значи нямаш и душа. Значи изобщо не съществуваш, а си нечие чуждо творение… Вероятно на Големия Езо, нали? Да, точно така… Кои не съществува, има само един робот, създаден от Големия Езо! — очите, й настойчиво задълбаха лицето на другата жена: — Кажи ми коя си, Кои!

— Аз съм „твърдата машина“.

— Попитах те коя си, а не какво си…

Мълчание.

— Не можеш да ми отговориш просто защото не знаеш — подхвърли Тори. — Обзалагам се, че никога досега не си усетила истинската си същност, собственото си „Аз“. Винаги е имало някой друг, който ти е казвал коя си и какво си…

Кои дълго време мълча. Очите й придобиха онова особено изражение, с което човек се обръща навътре към собствената си душа.

— Получих подготовката си при един сенсей, когото наричаха „Човека с единственото дърво“ — промълви най-сетне тя. — Той ме осинови, тъй като родителите ми не знаеха какво да правят с мен. Аз съм прокълната, наричат ме „хиноеума“. Такива са всички момичета, родени в Годината на мъжеубийците…

Главата й се раздвижи, но очите й не промениха изражението си.

— Човекът с единственото дърво ме научи как да се боря с проклятието. Той каза, че кармата е нещо, което може да се промени, ако човек има достатъчно силна воля. Повярвах му, може би защото нямах в какво друго да вярвам…

Останах на острова му дълги, дълги години. Постепенно започнах да се мисля за негова дъщеря, а и той влезе в ролята на баща. Това ми хареса. Истинският ми баща се страхуваше от мен, бащинските си чувства (ако е имал такива) насочваше към братята и сестрите ми…

Един ден Човекът с единственото дърво каза, че трябва да напуснем островчето за няколко дни. Отведе ме на Голямата земя, дъщеря му се омъжваше… Наблюдавайки как чертите му се топят и очите му искрят от радост и бащина гордост, аз разбрах колко дълбоко съм се заблуждавала през всичките тези години. Не му бях никаква. Нито дъщеря, нито дори роднина… Скрих дълбоко гнева и разочарованието си, изпитвах единствено срам. Естествено, че не можеше да мисли за мен като за собствено дете. Нима една „хиноеума“ може да е достойна за обичта му?

Не му казах нищо. Нуждаех се от него, дори повече от преди. Разбрала, че той съвсем не ме е осиновил, аз си дадох сметка, че нямам нищо. Може би затова ревниво търсех вниманието му, радвах се дори на най-дребния жест… Иначе просто бих умряла…

Кои стоеше абсолютно неподвижна, парализирана от силата на спомените.

Тори усещаше могъщите вълни на нейното „ва“, но не направи нищо, за да им се противопостави.

— Искам да те попитам нещо, Кои… — тихо промълви тя. — Защо си убедена, че насилието е твоята единствена алтернатива?

— По рождение съм затънала в кръв и насилие. Нечиста съм…

— Но кървиш всеки месец, също като мен, нали? — отбеляза Тори.

— Ти пък прегръщаш насилието като скъп любовник — отвърна Кои.

— Това не е вярно!

— Вярно е — поклати глава Кои. — Усещам пламъците на гнева в душата ти. Идентифицирам ги с лекота, тъй като са ми безкрайно познати…

— Ние сме жени — промълви Тори. — И трябва да се борим с насилието…

— Защо?

— Защото е лудост да разпалваме пожари там, където няма вода за тяхното ограничаване…

Тори усети как душата й прави опит да разкрие загадката. Не Ток Мурашито беше загадка в онзи далечен ден… Загадката беше самата тя.

— Природата не търпи рязкото нарушаване на баланса… Лишена от мрак, светлината също загива…

— Значи аз ще бъда ярка звезда — тръсна глава Кои. — Поне до момента на гибелта.

— Това ли искаш? — погледна я внимателно Тори. — Смъртта?

— В този безчестен свят тя е единственият достоен изход.

— Грешиш. По-добрата алтернатива е да се плисне кофа вода върху огъня…

— Невъзможно. Аз никога не мога да угася пожара в душата си.

— За хора като нас няма невъзможни неща — меко отвърна Тори.

— Ти самата не можеш да угасиш своя пожар — протегна ръка Кои и за пръв път я докосна. — Как тогава съветваш другите да го сторят?

— Такъв е животът — въздъхна Тори. — Човек се учи от грешките си. Провалите в миналото не означават, че трябва да се откажем…

— И продължаваме да повтаряме грешките си…

— Не — поклати глава Тори и направи опит да седне в леглото. Но желязната ръка на Кои я прикова към възглавницата. — Омагьосаният кръг на грешките трябва да се разкъса. Нямаш представа колко е приятно, когато успееш… Огледай се около себе си, несъмнено ще откриеш такива хора.

— Аз никога няма да успея — поклати глава Кои. — Аз съм обречена, защото съм „хиноеума“.

— Глупави предразсъдъци. Ти не си по-различна от мен, просто си се отчуждила от хората. Имаш прекалено много наставници, но не можеш да се довериш на никого. Отчуждението е най-ужасното чувство на света. Животът е горчив, вегетираш сред черно отчаяние, душата ти се руши — очите им се срещнаха и Тори тихо добави: — Бих могла да ти помогна, ако ми се довериш… А вероятно бих помогнала и на себе си…

— Изключено! — тръсна глава Кои и хватката й се затегна. — Аз трябва да отмъстя за смъртта на Големия Езо. Гири. Трябва да те убия!

— Тогава наистина ще бъдеш обречена — прошепна Тори, а очите и останаха заковани в лицето на Кои.

Настъпи дълбока тишина. Секундите течаха бавно, превръщаха се в минути. Кои не помръдваше.

Безмълвният дуел сякаш щеше да продължи вечно. После и двете едновременно чуха стъпките.

— Убийцата на Големия Езо! — разнесе се стреснатият глас на Хитасура. — Веднага я ликвидирай!

В кръга на светлината се появи напрегнатата фигура на Ръсел Слейд, револверът му се насочи в главата на Кои.

— Хайде, стреляй — спокойно промълви японката. — Но и Тори Нън ще ме придружи в ада.

Тишината сякаш крещеше от напрежение.

— Назад! — извика Тори и рискува да отмести очи от лицето на Кои. — Веднага, Ръс! Вземи и Хитасура със себе си!

— Тя е машина за убиване, Тори! — напрегнато отвърна Ръсел. — Промъкнала се е тук, за да те ликвидира! Трябва да я спрем, за бога!

— Лошо ми става от тъпия ви мъжки подход! — изстена Тори и пусна една дълга японска ругатня. — Махайте се, по дяволите, още сега!

Револверът на Ръсел бавно се сведе надолу.

— Тори…

Тя не му обърна внимание. Двамата с Хитасура се спогледаха и колебливо започнаха да се оттеглят.

— Защо го направи? — попита Кои, когато вратата се затвори.

— Защото не е тяхна работа! — гневно тръсна глава Тори.

— Това е между теб и мен!

— Ще ти призная нещо — промълви Кои. — Мисля, че спокойно биха могли да ме убият, преди да ти сторя каквото и да било…

— Може би.

— Но ти въпреки това ги прогони. Защо?

— Вече ти казах. Тук става въпрос за доверие.

— Но сега аз мога да те убия…

— Знам.

— Точно това искаше Големия Езо.

— Какъв ти е Големия Езо, по дяволите? — ядосано я изгледа Тори.

Кои не отговори. Мълча дълго време, после изведнъж избухна в смях. Истеричен смях, изпълнен с неясно за Тори, но могъщо облекчение. Просна се на леглото до нея, сълзи бликнаха от очите й.

Смехът се стопи, но сълзите продължаваха да текат. Сега вече бяха сълзи на гняв и отчаяние, на мъка и самосъжаление. Сълзи, които бяха сдържани с години…

Главата й се притисна в рамото на Тори, тялото й се разтърси от ридания.

— Няма нищо, всичко ще бъде наред — успокоително прошепна Тори и погали блестящата й коса.

— Никога! — хълцаше Кои. — Аз съм прокълната! Не мога да се доверя на никого!…

— Но вече се опитваш, нали?

Японката мълчаливо кимна.

— Е, това вече е друго — въздъхна Тори. — Дори не всичко да е наред, пак ще се почувстваш далеч по-добре…

— Чувствам се добре.

— Аха… Сякаш току-що си се разделила с онази с косата…

— Браво, много си любезен!

Седяха един срещу друг в същата стая, в която се срещнаха Тори и Кои. Оттогава бяха изтекли тридесет и шест часа, леглото беше празно. Напълно облечена, Тори вече за втори път приемаше нормална храна.

— Опитах се да бъда обективен — рече Ръсел.

— Което ще рече?

— Което ще рече, че не си от друга планета, а обикновен човек! — троснато отвърна той.

— О, стига вече! — простена Тори. — Не мога да летя, нямам желание да върша чудеса. Но работата си е работа. Къде е Кои? Направи ли необходимото да я държиш по-далеч от Хитасура, както те помолих?

— Да, макар че не беше много лесно. Все пак сме на негова територия… Бих казал, че това твое отравяне доста го изнерви…

— Така ли? Ще видим…

— За какво си говорихте с Кои? Тя остана при теб няколко часа…

— Първо трябва да свърша две неща, а после ще ти разкажа всичко — отвърна Тори. — Трябва ми връзка с централния компютър на „Алеята“. Ще уредиш ли този въпрос?

— Няма проблеми, веднага ще се обадя. Вече цяла година плащаме наем за онзи офис в Сумитомо билдинг…

— Добре — кимна Тори. — Значи ми остава да разпитам Хитасура. Тази работа доста се позабави…

— И още как — въздъхна Ръсел. — Аз също имам няколко въпроса към него.

— Няма да стане, Ръсел. Трябва да се примириш, че този разговор ще го проведа сама…

Той вече клатеше глава.

— Изключено! Дори само защото току-що се надигаш от леглото…

— Искаш ли една канадска борба?

— Ситуацията е с напълно непредвидими последици, Тори! — продължи Ръсел. — Няма да рискувам живота ти!

— Не се безпокой — отвърна тя. — Каквото и да се случи, Хитасура няма да ме убие.

— В това не съм сигурен — отсече Ръсел. — Ти също, макар да твърдиш противното. По тази причина ще разговаряш с Хитасура само в мое присъствие!

— Слез на земята, Ръс — примоли се Тори. — Знаеш, че в твое присъствие Хитасура няма да говори!

— Няма значение дали ще говори, или не. И в двата случая ще ти трябва помощ.

— Ако наистина е замесен в контрабандата на кокаина, той положително няма да разговаря с мен — промълви Тори.

— Нали ти е задължен? — попита Ръсел.

— Де да беше толкова просто — бледо се усмихна тя и поклати глава: — Хитасура има „гири“ по отношение на мен, но аз все пак съм „гайжин“, външен човек… Този факт е по-тежък от всичко, включително „гири“. Японците приемат, че един „гайжин“ има понятие какво е „гири“, но никога няма да повярват, че „гайжинът“ може да се придържа към него… Което означава, че и те могат да отвърнат със същото: да говорят за „гири“, но да не се чувстват обвързани с него…

— Господи! Но ако той не ти се чувства задължен, как ще го накараш да признае за контрабандата? Да не говорим за подробностите, които ни интересуват!

— В момента нямам никаква представа — призна Тори.

Ръсел се отпусна на леглото и я взе в прегръдките си.

— Знаеш ли, че ме уплаши до смърт?

— Ръс, имам чувството, че започваш да губиш директорския си мироглед…

— Майната му на директорския мироглед. Сега съм оперативен агент.

— Значи сам се понижаваш, а? — усмихна се тя.

— Така ли изглежда отстрани? — изненада се той. — Аз пък имам чувството, че виждам „Алеята“ в съвсем нова светлина. Изглежда колкото по-нагоре се изкачва човек по стълбицата, толкова по-малко вижда от винтчетата и болтчетата, които движат машината… Отдавна усещам, че ми липсват време и сили за практическа работа, основното ми занимание беше да държа на почетно разстояние чакалите от Капитолийския хълм, чиито политически машинации никога няма да спрат…

— Опасна и неприятна работа — отбеляза Тори.

Ръсел кимна с глава.

— Допреди месец обаче нещата продължаваха в този дух. Чак като се озовах тук, на бойното поле, започнах да разбирам опасността, на която сме изложени двамата с Бърнард. Тя се дължи преди всичко на изолацията. Затворени в кабинетите си, ние градяхме политически теории и машинации, след което ти заповядвахме да ги обагриш със собствената си кръв. Липсваше ни перспектива и чувство за реалност. Политиката и реалният живот са две различни неща. Това установих едва тук, на жестокото бойно поле…

Тори леко го целуна:

— Всички живеем с предварителни очаквания, независимо за какво: хора, събития, ситуации… Но действителността често се оказва съвсем различна. Знаеш ли, спомням си за една история, която ми беше разказвал Бърнард…

— Отишъл в Чикаго да търси изчезналия си баща и открил, че си има работа с един изпечен мръсник… За тази история ли става въпрос?

— Да — изненадано го погледна тя. — Значи и на теб е разказал това…

Ето го шанса, помисли си Ръсел. Друг едва ли ще имам…

— Бърнард много обича тази история, Тори — меко промълви той. — Но това не й пречи да бъде пълен боклук. Когато се опита да ми я пробута, аз вече си бях написал домашното. Родът му е от Вирджиния, стари богаташи със синя кръв. Баща му е бил опитен юрист, създател на една от най-солидните адвокатски кантори в щата. До смъртта си преди няколко години е имал дълъг и щастлив брак с майка му… Над петдесет години.

— Но тази история…

Усети хладината й, но въпреки това продължи. Това момиче най-сетне трябва да знае истината.

— Бърнард е убеден, че тя го прави по-хуманен. Разказва я на хора, които иска да привърже към себе си… Като теб.

— О, стига! — поклати глава Тори. — Бърнард не е чак такъв циник!

— Не се мисли за такъв — кимна Ръсел. — Но едновременно с това се придържа към убеждението, че когато става въпрос за работа, всички средства са добри…

— Не ти вярвам — поклати глава Тори.

— Значи няма да повярваш и на инструкциите, които получих от него в навечерието на настоящата операция — въздъхна Ръсел, помълча за миг, после вдигна глава. — Каза ми да те ликвидирам в момента, в който се отклониш от изпълнението на предварителните указания.

 

 

Когато Тори се върна от офиса на „Алеята“ в Сумитомо билдинг, навън вече се мръкваше. Заваля дъжд, тънките сребристи струи превърнаха смога в лепкава каша, запращайки го срещу стъклата на сградите и бавно пълзящите коли. От капчуците протекоха сиви вади, тротоарите се превърнаха в море от разноцветни чадъри. Дневната светлина бързо отстъпи място на неона.

Ръсел остана в офиса да разчисти купищата бумаги, събрали се по време на отсъствието им.

Информацията от централния компютър на „Алеята“ беше разтърсваща. Подозренията й придобиха плът и кръв. Разказът на Кои се потвърди до последните детайли. Съюзът между едрите индустриалци Кунио Мишита, Фумида Тен и приятеля й Хитасура беше факт, посредник при тайните доставки действително се оказа Естильо — още един от приятелите й…

Кои на няколко пъти спомена за тайнствения американец, който не приличал на бизнесмен, в главата на Тори звъннаха предупредителни камбанки. Спомни си как двамата с Ръсел недоумяваха от странното желание на Естильо да им подхвърли доброволно късчета важна информация. Разкривайки своето участие в тайния съюз Мишита-Тен-Хитасура, той не само рискуваше да изгуби значителни печалби, но и нещо далеч по-важно — живота си. Въпреки това ги насочи към единствения човек в Япония, който би могъл да помогне на тяхното разследване: Хитасура. Защо?

Сега й се струваше, че получи отговор на този въпрос: Естильо я предупреждаваше. Това беше цената на дългогодишната близост помежду им. Тори изпита чувство на дълбоко разкаяние. За Естильо би било далеч по-лесно да й разкаже направо за какво става въпрос, но той правилно беше преценил, че на онзи етап тя нямаше да му повярва. Затова беше сторил единственото възможно нещо: да я остави сама да си направи заключенията, стъпка по стъпка.

Главният компютър на „Алеята“ потвърди един твърде любопитен факт: Бърнард Годуин е бил извън границите на САЩ точно в дните, в които са се водели преговорите между Мишита и Фумида Тен — президента на „Кага“. Същевременно тези дати й се струваха познати и по други причини, но тя така и не успя да ги изрови от съзнанието си.

Временно се отказа да ги търси, концентрирайки се върху един по-належащ въпрос: къде е пътувал Бърнард Годуин. В компютъра липсваха данни по този въпрос, старецът очевидно не беше използвал услугите на компанията за резервация на своите полети.

Включването в мрежата на „Америкън еърлайнс“ се оказа далеч по-плодотворно. Седмица преди най-важната фаза на преговорите между Мишита и „Кага“ Бърнард Годуин е закупил билет първа класа за полет до Сан Франциско. Пристигнал там малко след полунощ, а рано сутринта излетял за Токио. Завръщането му в Щатите станало три седмици по-късно…

Тори не беше от хората, които вярват на съвпаденията. Без съмнение Бърнард Годуин е бил тайнственият американец, пробудил интереса на Мишита към откритието на „Кага“ и подхвърлил идеята за джойнт венчър.

Бърнард Годуин!

Но това все още й се струваше невъзможно. Преди всичко защото не можеше да си представи, че човек като Бърнард ще се забърка в контрабанда на кокаин. Но дори това да беше факт, нещата пак не се връзваха. Нали именно Бърнард беше заповядал на Ръсел да я привлече отново в „Алеята“ и да й възложи задачата по разкриване на мрежата за производство и разпространение на новия смъртоносен супер наркотик? Тори си спомни гнева, изписал се върху лицето на Бърнард, когато Ръсел описваше ефекта от супер кокаина. Не, този човек няма нищо общо с контрабандата!

Но фактите бяха твърде обезпокоителни. Хитасура беше важен участник в тайната коалиция, създадена по идея на Бърнард. Именно с негова помощ трябваше да се осъществи доставката на тайнствените ядрени оръжия (каквито и да са те) до нелегалната националистическа организация в Съветския съюз, за която Бърнард даваше мило и драго… А Естильо беше категоричен, че именно Хитасура е купувачът на суровия кокаин…

Пълна бъркотия, въздъхна Тори. Нещо ми се изплъзва и това нещо лишава от логика цялата сложна операция…

Какво е то?

Отговор на този въпрос можеше да даде единствено Хитасура.

 

 

Белегът по рождение на Хитасура имаше цвят на силен чай, започваше от лявата челюст и свършваше в средата на скулата. Под слабата светлина изглеждаше почти черен. Залата за пачинко в Гинза беше огромна, с размерите на средновековен замък. И тя, подобно на още много като нея, принадлежеше на клана Хитасура. Тори случайно знаеше астрономическата сума, която оябунът печелеше всяка седмица от този хазарт.

По екраните на подредените до стената машини проблясваха разноцветни светлини, стоманените топчета издаваха басово бучене, насочили се към сложните лабиринти на пачинко. Пред тях се тълпяха играчите — повечето жени. Най-закоравелите бяха заели машините в средата на залата, тъй като цветните телевизори там им даваха възможност да наблюдават и любимите си сапунени опери, които течаха една след друга по повечето от токийските канали.

Хитасура седеше в остъклена канцелария, издигаща се два етажа над игралната зала. Цялата й вътрешна стена беше заета от видеомонитори, обхващащи всяко кътче от залата. Те имаха предназначението да контролират играта и да пазят интересите на собствениците срещу евентуални мошеничества.

Тори сгъна мокрия си чадър и се настани на стола с метални облегалки срещу бюрото.

— Миналия месец се бяхме побъркали — усмихна се Хитасура. — Едно хлапе направо ни разказа играта… Измислило някаква електронна джунджурия, с която контролираше хода на топчето, представяш ли си? Истински гений! Нямаше да го хванем, ако не се беше увлякъл. Започна да печели всяка игра и с това привлече вниманието ни…

Тори не каза нищо. Седеше с гръб към мониторите, оживлението в залата изобщо не я интересуваше. В офиса на „Алеята“ намери достатъчно дрехи за преобличане. Сега носеше прилепнал панталон от фина кожа в шоколадов цвят, под късото яке се виждаше кремава памучна блуза.

— Как си? — попита Хитасура. Скъпият костюм му стоеше зле, раменете му все още бяха мокри от дъждовните капки. — Направо се побърках в онези тунели, особено след като мистър Слейд каза, че си отровена. Обърнах земята, за да те измъкна от лапите на смъртта…

— Деке е мъртъв — каза Тори. — А Йен Ясувара е обезобразен.

Хитасура леко сведе глава и залюля стола си. С този маниер, доста европейски, той искаше да й покаже своята скръб.

— Съжалявам, че от други си научила за смъртта на Деке — промълви той. — Предпочитах аз да ти го съобщя…

— Това би било съвсем естествено, особено при създалите се обстоятелства — кимна тя, мислено отбелязвайки липсата на всякаква реакция при името на Йен.

— Може би трябва да поговориш с новата си приятелка — вдигна глава Хитасура. — Защото именно тя е убила Деке…

— Вече говорих с нея — отвърна Тори.

Хитасура извърна глава, погледът му пробяга по мониторите. После рязко се изправи и обяви:

— Тя е тук!

Тори погледна монитора, който беше задържал вниманието му. Кои бавно си пробиваше път край една от стените, плътно запълнени с игрални автомати.

— Какво търси тук? — попита Хитасура.

— Аз я помолих да дойде.

— Ти?! — главата на оябуна рязко се завъртя.

— Дойде време да си уредим сметките — отвърна тя, забила очи в лицето му. — Да оправим стари дългове…

Лицето на Хитасура се превърна в безчувствена маска, пред очите му сякаш се спусна тъмен воал. Ръката му се плъзна към гърба и миг по-късно се появи отново, стиснала пистолет. Оръжието легна върху коляното му, дулото сочеше право в гърдите на Тори.

— Нужно ли е това?

— Човек е длъжен да вземе всички предпазни мерки — отвърна Хитасура. — Особено когато стари приятели се превръщат във врагове.

— Какво те кара да мислиш, че съм твой враг?

Брадичката на оябуна леко помръдна по посока на залата.

— Водиш ми убиеца на Хитасура — процеди той. — Сближаваш се с едно чудовище, което искаше да те убие в собственото ми легло. Какво друго да мисля?

— Не зная — поклати глава Тори. — Моята съвест е чиста.

Хитасура презрително подсвирна през зъби.

Тори наблюдаваше как Кои се мести от екран на екран и все повече се доближаваше до стълбата, която водеше към остъклената кабина.

— Като говорим за чудовища, ми се иска да те попитам що за чудовище е човек, който създава кокаин убиец, превръщащ всеки потребител в развалина за броени месеци?

Хитасура замръзна на място, ледена кама прониза сърцето на Тори. Всичко е ясно. Естильо беше казал истината. Зад производството на супер кокаина действително стоеше Хитасура.

— Ако тръгне по стълбата нагоре, ще заповядам да я застрелят! — дрезгаво предупреди Хитасура. — Това ти го обещавам!

— После ти ще застреляш мен и край на проблемите ти — добави Тори, сетне поклати глава: — Не, ще трябва да се погрижиш и за Ръс… Как ще постъпиш с него, Хитасура? Ще го убиеш ли? Това не би ти донесло полза, тъй като тук ще се появят други агенти на „Алеята“ и ще ти потърсят сметка… Не, по този начин не можеш да спечелиш…

— Така ли виждаш ситуацията? — позволи си нещо като усмивка Хитасура. — Е, още по-добре… Значи няма от какво да се страхувам… — после неочаквано се разсмя; тръсна глава и подхвърли: — Извинявай, не исках да ти се подигравам… Но си толкова далеч от истината, че неволно ми се прииска да прибавя капчица удоволствие към една безспорно трудна дискусия…

— Какво ти е толкова смешно? — попита тя.

— Предполагам, че не си забравила Том Ройс, нали? — небрежно попита той. — Да, виждам това в изражението на лицето ти… Без съмнение помниш и Ток Мурашито. Нали лично се появи в кабинета му, решила да играеш ролята на ангел отмъстител? И защо? Защото Мурашито беше убил един глупак!

— Откъде знаеш за тази среща? — изненадано го погледна Тори.

— И сама можеш да се сетиш, след като не е от теб — отвърна Хитасура. — Трудно ли ти е? Добре, продължавам… Мурашито наистина уби Ройс, но с напълно основателни причини — онзи тип изнасилил дъщеря му. Странното тук не е Ройс, който без съмнение е бил способен на подобен акт… — Странното е, че Мурашито е прекалено умен, за да допусне дъщеря си до такъв човек…

Следователно Мурашито е убил Ройс по заповед. Ще попиташ от кого… И аз ще ти отговоря — от Бърнард Годуин. Ройс имал неблагоразумието да започне свое разследване на дейността на Годуин в Япония. Колкото по-дълбоко се заравял, толкова по-малко харесвал разкритията си. По тази причина приел предложението да дойде в Япония за разговор с теб. Годуин го пуснал, тъй като все още не бил сигурен, че именно Ройс се рови в тайните му. Но скоро получил необходимите доказателства и съдбата на Ройс била решена. Сега вече може би ще разбереш колко несъстоятелни са заплахите ти. Никой от „Алеята“ няма да тръгне да отмъщава за твоята смърт, нито пък за смъртта на мистър Слейд. Разследване положително ще има, но Годуин ще се погрижи да го извърши сам. Такива са обстоятелствата, за които спомена преди малко, драга… — Хитасура отново се разсмя, а Тори неволно потръпна.

— Нима си шокирана? — подигравателно я изгледа японецът. — Може би говоря прекалено бързо и трябва да намаля темпото…

Тя не го чу, мислите й бяха насочени към Бърнард Годуин. Как беше манипулирал всички, Господи! Включително и самата нея… Беше я използвал най-безскрупулно за своите цели, а тя, глупачката, през цялото това време го боготвореше като роден баща! В главата й отново прозвуча гласът на Ръсел: „Бърнард каза да те ликвидирам в момента, в който се отклониш от предварителните указания…“

— Продължавай — тръсна глава тя, върнала се в настоящето с усилие на волята. — От всичко това трябва да заключа, че работиш за „Алеята“ от години… Нали така?

— Не за „Алеята“, а лично за Бърнард Годуин — отвърна Хитасура и отново си позволи лека усмивка. Сякаш беше на диета, но не можеше да издържи пред съблазънта на вкусни сладкиши. — Отдавна съм открил, че е много по-изгодно да работя с отделни индивиди, отколкото с цели организации.

Мисля, че това можеш да го разбереш, Тори-сан — главата му леко се поклати. — Аз обаче така и не разбрах защо се съгласи пак да работиш за тях… Защо, Тори-сан?

— Защото не умея нищо друго и не притежавам нищо друго — отвърна тя.

— Бедно дете — въздъхна Хитасура и облиза пресъхналите си устни. — Ако знаех това, сигурно…

— Забрави го. Не бих проявила интерес — главата й безсилно легна в дланите. — Господи, как е възможно да бъда толкова сляпа? Очевидно именно Бърнард е трафикантът на супер кокаина…

— Ти чуваш ли се какво говориш? — изненадано я погледна Хитасура. — Ако Бърнард знаеше какво съм намислил, жив щеше да ме одере!

Тори вдигна ръка, сякаш да се предпази, изведнъж чу болезнено бавните удари на сърцето си.

— Какво искаш да кажеш?

— Бърнард е старомоден, особено в някои отношения… Предполагам, че това се дължи на алтруистичната му натура. Винаги ми е било странно, че човек с неговата прагматична професия може да проявява алтруизъм… Но ти си пред мен — живо доказателство за странностите в душите на хората…

— Ти злоупотребяваш със средствата, които ти отпуска Бърнард, нали? — попита Тори.

— В общи линии, да — кимна Хитасура. — В някои отношения Бърнард е отличен делови партньор, но в други е пълен наивник. Толкова е заслепен от манията си да освободи народите на СССР от руската хегемония, че не обръща внимание на много неща, сред които и начините, по които доставям хафния в Япония… Нито веднъж не ме попита за тях, а и аз не му казах… Мислеше само за изграждането на реактора от нов тип, което е възможно единствено с помощта на хафний.

— Господи! — простена Тори. Кошмарите се превръщаха в действителност.

Хитасура очевидно не се интересуваше от душевните й терзания.

— Реших, че нямам нищо против алтруизма на Бърнард, след като той ме прави богат — засмя се японецът. — После ти се появи и започна да душиш наоколо… Много съм разочарован, Тори-сан, много! Не очаквах подобно отношение, мислехте за свой приятел и съюзник…

Тори беше на ръба на нервната криза. Слепоочията й пулсираха, коремът й болезнено се сви, сякаш от тежък удар. Но знаеше, че трябва да стигне докрай, в противен случай шансовете за оздравяване щяха да изчезнат напълно…

— А как стоят нещата около Ариел Соларес? — попита с пресъхнала уста тя.

— О, онзи тип… — Интересът в очите на Хитасура изведнъж се стопи, разговорът очевидно започна да му досажда. — И той беше като Ройс, все си пъхаше носа, където не му е работа… Превърна се в заплаха както за Бърнард, така и за мен. Затова трябваше да бъде отстранен…

Сърцето на Тори се качи в гърлото.

— Бърнард ли даде заповед за убийството му?

— Господи, не — засмя се Хитасура. — Бърнард няма гащи за подобно нещо. Обсъждахме въпроса, разбира се… Той умираше от страх, тъй като знаеше за близкото приятелство между Соларес и Естильо… Но не знаеше това, което знаех аз… Че разследването на Соларес е в далеч по-напреднала фаза, отколкото допуска… Затова просто сторих необходимото, в името на общата ни сигурност…

Тори отчаяно се отпусна на стола си. В душата и се настани черно отчаяние, сякаш току-що беше отнела човешки живот. В такива мигове се чувстваше дребна й безпомощна, безнадеждно затънала в лепкаво тресавище.

Едва сега откри другата причина за предупреждението, което й беше отправил Естильо. Тук вече не ставаше дума само за приятелски чувства. Беше проявил загриженост за съдбата й, едновременно с това й беше отмъстил. Тори си спомни странната му история за братята близнаци в Буенос Айрес, които го тероризирали като дете. Спомни си как й описваше търпеливостта, с чиято помощ ги настроил един срещу друг, превръщайки ги в смъртни врагове. Естильо имаше по-особени разбирания за справедливостта. За него куршум в тила не решаваше проблема, беше прекалено бърз начин за разчистване на сметките. Предпочиташе бавното отмъщение, винаги свързано с глагола „страдам“…

Беше ясно, че Ариел е споделил с него подозренията си относно Бърнард. А убийството му доказваше, че именно Бърнард е решил да го премахне от пътя си. И ето го отмъщението на Естильо: насочва Тори по следите на Бърнард, оставя я сама да се убеди във вината му, след което тя му поднася Бърнард като на тепсия…

С усилие се върна в настоящето, очите й се насочиха върху лицето на Хитасура.

— Ти си бил ухото на Бърнард в „Кага“, нали?

— Имам хора навсякъде — кимна японецът. — Контролирам цели клонове на промишлеността. Или поне мога да принудя ключови фигури там да изпълняват заповедите ми.

— Ами аз? Защо ме повика Бърнард след толкова много години? Каква полза има от мен, след като ти и Мурашито вече сте действали за него?

— Нямам категоричен отговор на този въпрос — призна Хитасура. — Но доколкото познавам Бърнард, той вероятно е искал някой да ме държи под око…

— Мисля, че никога не съм вършила това…

— Не знам, важното е, че си в течение на дейността ми, а Бърнард не е…

— Искам да те питам нещо — промълви замислено Тори. — Какво щеше да стане с мен, ако не бях повярвала на историята за изнасилването и бях убила Мурашито?

— Нищо — сви рамене Хитасура. — Разкривайки истинската му същност, ти на практика го уби… Бърнард вече не можеше да го използва.

— И вие с Бърнард решихте да му търсите заместник — подхвърли Тори. — Кунио Мишита…

— Точно така. На практика ти ни направи услуга. Кунио Мишита е далеч по-могъщ от Мурашито…

— Господи, колко съм била глупава!

— Историята на Америка доказва, че вие обичате да превръщате глупаците в герои… — Ръката му се плъзна към коляното и стисна ръкохватката на пистолета. Дулото му се насочи в гърдите на Тори. — Жалко, че никога вече няма да видиш Америка…

Тори се изпъна, тялото й затрептя от напрежение.

— Недей! — предупреди я той и дулото последва движенията й.

— Защо да не правя това, което искам? — изгледа го Тори. — И тъй, и тъй ще ме застреляш…

— Не искам да те убивам — промърмори Хитасура.

— Късно е за разкаяние — отвърна тя.

— Не е разкаяние, а съжаление. Ти беше добър приятел…

— Само докато ти бях удобна, нали?

— Слаб съм в семантиката — сви рамене Хитасура.

— Логично, от нея не можеш да правиш пари…

Японецът я огледа, в очите му се появи нещо като възхищение:

— Странно, но в много отношения ти изобщо не приличаш на „гайжин“… — сви рамене и добави: — Предполагам, че някои неща от живота винаги ще си останат загадка за мен…

— И още нещо — изгледа го продължително Тори. — На кого изпращате ядрените компоненти? Кой е сътрудникът на Бърнард в Русия?

— Последно желание, а? — промърмори Хитасура и сви рамене. — Защо пък не? На кого ще можеш да прехвърлиш тази информация? — На устните му се появи подигравателна усмивка: — Е, добре… Бърнард контактува с един украинец на име Валери Денисович Бондасенко… Интересен тип. Официално е един от най-яростните привърженици на политиката на Кремъл, но едновременно с това работи за обединението на малцинствата. Изпитвам известни симпатии към него, без дори да го познавам… Бърнард твърди, че мрази руснаците и в червата, но това не би му попречило да бъде човек на КГБ… Доколкото разбрах, подобни неща са ставали и преди… Ако питаш мен, аз изобщо нямам доверие на тези руснаци. Прекалено загадъчни са за мен. Какво искат в крайна сметка? Да унищожат Запада или да правят пари на негов гръб? Трудно е да се доверяваш на шизофреници, макар че Бърнард прави именно това.

Господ да му е на помощ… Току-що получихме спешно кодирано съобщение. В Москва нещо се е случило, положението е извън контрол. В „Бялата звезда“ — тайната организация на Бондасенко, е станал провал. Първата ми работа беше да скъсам с Бърнард… В Москва ползвахме една „пощенска кутия“ — оставяхме съобщенията си в хотел „Русия“ за някоя си Кубишева… Сега и петдесет милиона йени да ми даваш, пак не бих припарил до нея… Не ми трябват усложнения, писна ми някой да се прави на светец… Днес понятието „светец“ се покрива напълно с едно друго понятие — „глупак“. Това ли беше последното ти желание? — погледна я Хитасура. — Можем ли да приключваме?

— Да — отвърна Тори.

Хитасура натисна спусъка. В остъклената канцелария трясъкът беше оглушителен, но никой в игралната зала не вдигна глава. Там беше достатъчно шумно от дрънченето и бученето на машините. Освен това стъклата на канцеларията се оказаха не само шумоизолиращи, но и блиндирани.

Тори отлетя назад, гърбът й се блъсна в стъкления панел. После тялото й се свлече на пода. В якето й, точно над сърцето, зейна дълбока дупка. Хитасура стана и се надвеси над нея, точно както го беше направил в чайната „Кайжин“ с трупа на Големия Езо.

Побутна бедрото й с върха на обувката си, но тя не помръдна. Въпреки това приклекна и опря пистолета в слепоочието й. Вторият изстрел винаги беше в главата, просто за абсолютна сигурност…

В същия миг Кои отвори вратата на остъклената кабинка.

Хитасура я усети и светкавично извъртя пистолета си към нея.

Това беше достатъчно. Дясната ръка на Тори се стрелна напред и нагоре, разперените й пръсти бяха втвърдени като късчета стомана. Ударът попадна в основата на носа му. Беше нанесен с такава сила, че костите и хрущялите се превърнаха в бодлива топка, която прониза мозъка му.

Върху лицето на Хитасура се появи смаяно изражение. То не се промени дори когато горната част на тялото му политна назад. Главата му се блъсна в крака на стола, но той вече не усещаше нищо.

Кои пристъпи навътре и се наведе над Тори. Преда това очите й изпитателно пробягаха по лицето на мъртвия оябун.

— Добре ли си?

— Мъртъв е, нали? — попита някак унесено Тори.

— Да.

— Умря още една частица от душата ми…

Клепачите й се спуснаха, сърцето лудо блъскаше в гърдите й. В момента никаква „прана“ не беше в състояние да укроти ритъма му.

— Така и не успях да го намразя… — очите й се отвориха и се спряха върху лицето на Кои. — На тези убийства трябва да се сложи край!

Кои кимна и й помогна да се изправи. Ръката й се плъзна по коженото яке на гърдите й.

— Тази кевларова жилетка беше огромен риск — поклати глава тя. — Ами ако беше се прицелил в главата ти?

— Тогава на негово място щях да съм аз — отвърна Тори, прекрачвайки трупа. — И всичко щеше да свърши… — коленете й изведнъж се подгънаха и Кои протегна ръце да я подкрепи.

— Сега ще трябва да ми върнеш услугата — промърмори японката. — Трябва да свърша една работа, но не мога да се справя сама…

 

 

Сенгакуши. Гробището светиня, лобно място на четиридесет и седемте ронини, превърнали се в светци за цялата нация. Тук Какуей Саката беше постигнал пречистването на своя дух, тук беше възстановил изгубената си чест, прибягвайки до ритуала „сепуку“.

Кои изостави „ин-ибики“ — коремното дишане, и премина към „йо-ибики“ — дълбоко и агресивно дишане, предшестващо решителната битка. Тикна разшифрованите дневници на Саката в ръцете на Тори и безмълвно коленичи на тревата.

Бялата роба влизаше в ярък контраст със зеления килим, изпъстрен с прекрасни цветя. Кои се надяваше, че тази красива и пречистваща картина ще остане дълбоко запечатана в паметта на Тори — така, както самата тя помнеше обстановката, в която Саката-сан беше отнел живота си… Пред очите й отново се появиха развелите от вятъра ръкави на бялата му риза, слънчевите зайчета върху острието на късата сабя, появили се миг преди оръжието да потъне дълбоко в корема му…

Тори се наведе и покри с длан ръката на Кои, стиснала дръжката на сабята.

— Не прави това! — настойчиво прошепна тя. — Моля те да премислиш… Има и други решения.

— За теб може би — поклати глава Кои. — Но не и за мен. Едва сега разбирам, че прекалено дълго съм вървяла по един труден път…

— Но сега имаш приятел! — настоя Тори. — Животът ти започва да се променя!

— Илюзия — поклати глава Кои. — Без съмнение приятна, но и твърде опасна… Зная, че насилието ще вземе връх в моята душа, независимо от усилията ми… Ако не днес, това ще стане утре, вдругиден… Душата ми е безнадеждно омърсена, нищо не може да я пречисти…

Вдигна глава и Тори видя сълзите в очите й.

— Скъпа моя! — отчаяно прошепна Тори.

Сълзите започнаха да се стичат по лицето на Кои.

— В момента не мисля за себе си — тихо въздъхна тя. — Мисля за един човек, когото не бих искала да нараня… За теб!

Рязко движение и острието на ножа потъна дълбоко в корема й.

— Кои!

Устата на Кои се сви в безмълвно „О“, устните й побеляха. Тялото й започна да трепери, но ръката й извърши необходимото — сабята се придвижи отляво надясно, разтваряйки огромна рана в корема й.

Вонята беше ужасна, от превитото тяло на самоубийцата се издигна облак пара. По бедрата й се плъзнаха вадички алена кръв, който бързо попиваха в тревата.

— Мръква се — глухо простена Кои. — Не си отивай…

— Тук съм — промълви Тори. В душата й се бореха безпомощност и отчаяние, в устата й се появи вкус на кръв.

— Става все по-тъмно… Но планината… Планината е жива, обляна в светлина…

Смъртта се спусна и забули лицето на Кои като тъмен воал. Широко отворените й очи сякаш продължаваха да гледат сиянието на тайнствената планина. Сияние, което виждаше единствено тя…

 

 

Беше й необходимо доста време, за да разкаже на Ръсел всичко, което се случи. След инцидента в игралния дом Тори разбра, че час по-скоро трябва да напусне Токио, без да губят време, двамата с Ръсел се затвориха в кабината за пътници на своя 727, пилотът получи разрешение за излитане, моторите засвистяха. Разказът й започна в мига, в който колелата се отделиха от пистата.

Предаде му всички подробности за тайния съюз, сключен между Мишита, Тен и Хитасура по нареждане на Бърнард. Разказа му как Хитасура е ликвидирал Ариел Соларес, който, подобно на Том Ройс преди него, започнал тайно разследване на скритите машинации в „Алеята“. Не спести и собственото си, макар и несъзнателно съучастие в плановете на Бърнард, който я беше използвал за куче-пазач на Хитасура, а през това време е оплитал в мрежата си Кунио Мишита — един далеч по-силен и влиятелен партньор от Ток Мурашито…

Разказът й носеше нескрито облекчение, беше доволна, че има човек, пред когото да излее душата си. За кратко време беше понесла серия от силни удари, имаше нужда да разсъждава на глас за тях, да открие смисъла им… Всичко това обаче не й попречи да отбележи, че Ръсел приема разкритията й с необичайно спокойствие.

— Подозренията ти към Бърнард се оказаха основателни — призна тя. — Лошо ми става, като си помисля как се е възползвал от нас! Мразя го!

Ръсел помълча, после вдигна глава:

— Много бих искал да се научиш да реагираш с главата, а не със сърцето си… Сега няма място за емоции, трябва ни обективна преценка на ситуацията — приведе се към нея и продължи: — Използвай главата си, Тори. Бърнард неслучайно е създал тайния съюз Мишита-Тен-Хитасура. Прозрял е това, което е убягнало на всички нас: уникалният шанс за освобождение на малцинствата в СССР и разпадането на империята гигант…

— Дори за миг не съм подозирала подобно нещо — отвърна Тори с пребледняло лице. — Господи, едва сега разбирам защо Бърнард не се оттегли окончателно от дейността си в „Алеята“. Назначил те е на мястото си с единствената цел да прикриваш тайните му операции…

— Тук си абсолютно права — кимна Ръсел. — Силата му винаги е била в тайните операции…

— Ти си знаел?! — втренчи се в него Тори. — От кога?

— Отскоро — отвърна с лека усмивка Ръсел.

— Нямам търпение да го видя мъртъв и погребан!

— Тори, не бива да мразиш Бърнард, просто няма смисъл… Той е такъв, какъвто е… Маниакално предан на идеята за освобождение на всички поробени…

— Аз също бих искала да помогна на националистическото движение в Русия — въздъхна тя. — В това отношение подкрепям идеите на Бърнард, но не мога да приема методите му.

— Обикновена история — притисна я към себе си Ръсел. — Която доказва, че Бърнард е човек като всеки друг… И допуска грешки като всеки друг. Най-сериозната между които е тази, че е позволил на Хитасура да търгува с новия супер кокаин под крилото на „Алеята“…

Тори извърна глава и се загледа в облаците, които бягаха под крилете на самолета.

— Ръс, как е възможно да го защитаваш след всичко това, което ни е сторил? — тихо попита тя. — Обичахме го, вярвахме му, а той през цялото време ни е манипулирал!

— Слушай ме внимателно — въздъхна Ръсел. — Бърнард е от хората, които великолепно умеят да се възползват от ресурсите под свое разпореждане… Отначало бях убеден, че именно това върши и тук. Сега вече не съм толкова сигурен. Беше бесен, когато научи за убийството на Ариел Соларес. Не само поради загубата на ценен агент, а и защото самото убийство се разчу по целия континент, чак до Вирджиния… Каза, че това е нарочно, с цел да бъдем притеснени. И че убийците трябва да бъдат наказани — погледна я, за да бъде сигурен, че го слуша с внимание, после продължи: — Същевременно е знаел кой точно е поръчал убийството на Ариел: Хитасура. „Иди и го стисни за гърлото!“ — това бяха точните му думи. И съвсем не се шегуваше. Направи всичко възможно да изглежда така, че инициативата да те върнем на служба произтича от мен. Направи го майсторски, но аз все пак усетих манипулациите му. Тогава не бях наясно защо го прави, но сега вече зная: бил е убеден, че само ти можеш да се погрижиш както трябва за стария си приятел Хитасура…

— Продължавай.

— Но Бърнард без съмнение си е давал сметка и за друго: за да стигнеш достатъчно близо до Хитасура и да го ликвидираш, ти волю-неволю ще разбереш много неща и за дейността на самия Бърнард… Така се превръщаш в двуостра кама, Тори. От една страна, ти си единственият агент, който може да ликвидира човек с възможностите на Хитасура. Но в хода на този процес неизбежно ще научиш такива неща, които биха отстранили Бърнард за години напред.

— И затова той ти заповядва да ме ликвидираш!

— Все още не разсъждаваш както трябва — поклати глава Ръсел. — Той ми каза да те ликвидирам, но само при определени обстоятелства. Не ми е заповядал да го сторя, вероятно си е давал сметка, че едва ли ще мога да ти причиня зло… Защото Бърнард е човек, който напипва слабите места на всеки… Знаел е, че те обичам, още преди сам да разбера това…

Тори скри лице в дланите си и дълго мълча.

— Не мога да мисля! — оплака се след известно време тя. — Това е прекалено много за…

— Твой ред е да си на арената, Тори — прошепна той, изчака да срещне погледа й и добави: — Бикът е толкова близо до теб, че дъхът му пари лицето ти…

— Да — промълви тя. — О, да…

— Дойде време да мислиш самостоятелно — рече Ръсел и взе ръцете й в своите. — Не както иска Бърнард, а както искаш ти…

Тя съзнаваше правотата на думите му. Въпреки това нещо в душата й отказваше да се подчини, стремеше се да залее Бърнард с кипящите вълни на омразата.

— Няма значение дали ти е казал, помолил или заповядал да ме ликвидираш — въздъхна тя. — Има значение единствено фактът, че той желае смъртта ми, в името на собствената си сигурност!

— Не е така, Тори — погледна я внимателно Ръсел. — Ако Бърнард действително желае смъртта ти, той едва ли би се обърнал към мен… Аз съм един обикновен книжен плъх, забрави ли? Освен това той знае за чувствата ми към теб. Всичко това ще рече, че аз съм последният човек на този свят, когото Бърнард би използвал за твоето отстраняване.

— Логично — призна Тори. — Но защо тогава ти е казал да ме ликвидираш, по дяволите?

— Дълго размишлявах над този въпрос — въздъхна Ръсел. — Желанието му беше толкова нетипично — сякаш искаше да ми внуши нещо друго… Признавам, че измина доста време, преди да разгадая главоблъсканицата… Но все пак успях. Сякаш Бърнард ми казваше: „Ето ти картинката, сега открий какво не е наред в нея“.

Вече е знаел, че Хитасура се обръща срещу него. Убийството на Соларес е доказателство за това. Може би не си е давал сметка за нелегалната търговия със супер кокаин зад гърба му, но веднага е усетил, че има работа с агент, който е излязъл от контрол. При това личен агент, който се отчита единствено пред него… Решението му да ликвидира Хитасура по най-бързия начин е било съвсем логично…

В същото време си е давал сметка, че не може да ти каже открито всичко това — ти просто би отказала да му повярваш. Не може да го каже и на мен, защото се страхува, че ще ти предам всичко. Тогава ти несъмнено ще ни обърнеш гръб и никога повече няма да те видим… Бърнард е знаел, че ти сама трябва да разкриеш истината за Хитасура. Същевременно ми намеква, че нещата съвсем не са такива, каквито изглеждат. Това го прави с надеждата, че аз ще вървя крачка пред теб. Просто защото се е тревожил от твоята независимост. Затова ме превръща в куче-пазач за теб — точно както пък теб превръща в куче-пазач за Хитасура…

От устата на Тори излетя кратък, презрителен смях.

— И какво получава в крайна сметка? Дава ми предостатъчно поводи да му отмъстя за всичките години, през които ме е манипулирал!

Ръсел кимна с глава.

— Сега вече разбираш, че точно това е била целта му и когато ме принуди да те привлека обратно в „Алеята“…

Тори се замисли, после бавно промълви:

— Май все още не мога да повярвам, че съм сбъркала по отношение на Хитасура… Той се е възползвал от Бърнард по начина, по който Бърнард се е възползвал от нас и всички останали… Самият Хитасура потвърди, че Бърнард не е искал убийството на Ариел. Същевременно Бърнард не е знаел за нелегалната търговия със супер кокаина под крилото на „Алеята“. Сигурно ще получи удар, когато разбере в какво се е замесил…

Ръсел не каза нищо.

Тори напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна.

— Има една аржентинска поговорка… „Дяволът вижда и в тъмното, но отмъщението е сляпо дори по пладне…“

Ръсел разбра какво има предвид. Тори се опитваше да обърне гръб на девойката с лабилна психика, от която толкова успешно се беше възползвал Бърнард Годуин. С всяка изминала секунда тя ставаше по-зряла, по-самоуверена, по-силна. Беше посрещнала своя бик с открити гърди и го беше победила. Вече гледаше право в себе си, вече не искаше да обърне гръб на собствената си същност, за да надникне в очите на смъртта…

— С всичко това не се опитваме да оправдаем Бърнард, нали? — промълви най-сетне тя.

— Мисля, че сама трябва да решиш — отвърна Ръсел. — Искам да ти напомня това, което каза преди няколко минути — че би желала да помогнеш по някакъв начин на националистическите движения в Русия… А Бърнард ти показа пътя…

— Според теб трябва да му помогнем, така ли? Но Бърнард продава ядрени заряди от нов и неизпробван тип на някаква нелегална организация, която има всички шансове да е под контрола на КГБ!

— Това е още една причина да му помогнем! Тези портативни заряди с хафний могат да предизвикат гражданска война в Русия, а от там до световната катастрофа има само една малка крачка!

— „Бялата звезда“ се превръща в главна цел на цялата ни операция. Трябва да проникнем в нея и едва тогава ще разберем дали Бърнард е светец, или обикновен глупак!

— Страхотна идея, няма що!

— Добре дошла в ада, Тори — промълви тържествено Ръсел и махна с ръка по посока на илюминатора. — Току-що навлязохме във въздушното пространство на СССР.