Свобода Бъчварова
Земя за прицел (6)

Глава шеста

Скарлатов седеше на ниско дървено столче само по жилетка, запретнал крачолите на панталоните, с натопени нозе в големия бакърен леген на килима. Навън бе нощ. Той се чувстваше много уморен от днешния труден ден и не можеше да заспи, тъй като краката го боляха. Тук, в малката спалня, заета от дървеното му легло с вълча кожа пред него, с нощна масичка и малък килим върху пода, той се уединяваше като ранено животно, когато не се чувстваше добре.

На вратата се почука и влезе Никола. Носеше голям, лъскав, бакърен чайник, изпускащ пара. Мълчаливо го сложи на дървената поставка до легена, почака малко, да не би банкерът да иска още нещо, и излезе. Скарлатов взе чайника и наля ново количество гореща вода в легена, толкова, колкото можеше да търпи. Водата беше минерална, но я подгряваха допълнително в кухнята, за да си досипва. Постепенно вкочанясалите му крайници се затоплиха, а заедно с това болката се усили и стана пулсираща. Но той търпеше. Знаеше, че облекчението ще дойде по-късно, когато ще бъде вече в леглото. Той гледаше тънките си старчески крака, бледата, неестествено бяла кожа с изпъкнали вени и белези от рани и чувството, че наближава краят на жизнения му път, още повече се усили. В тази малка спалня, най-тихата стая в къщата, той прекарваше своите мъчителни безсънни нощи, защото със старостта сънят му намаляваше, сякаш тялото му искаше да остане колкото се може повече будно преди най-дългия сън — смъртта. А той мислеше за нея от дълги години. За пръв път такава възможност мина през съзнанието му, когато бе на 39 години. Тогава стреляха по него и го раниха в мускула на бедрото. Една педя по-нагоре и него нямаше да го има. Борис Скарлатов щеше да си отиде от света като животно, без да е мислил, а още по-малко — разбрал какво е това смърт. Тази възможност — не че ще умре, а че щеше да умре, без да е разбрал, го ужаси!… Тогава той не намери опора в религията. Изведнъж се почувства сам в целия свят, изоставен и от Бога, и от Дявола. И трябваше отново камък по камък да изгражда своята философия на живота и смъртта. Затова му пречеше цялото минало и всичко, което бе чул, научил и прочел в тази област на човешкото мислене, наричана най-общо областта на духа.

Целия си живот от тази гледна точка можеше да раздели на три периода. Първият период — на незнанието, на щастливото детство. Тогава всичко му бе ясно, а отношенията с Бога — чисти, безоблачни, такова каквото е и съзнанието на детето — чисто и непорочно. Бе възпитан от майка си религиозно, даже мистично, с цялата суеверна дивотия на затвореното планинско село, където израсна. Спазваше ритуалите на православната църква, но спазваше и обичаите, чиито източници отиваха чак в ония тъмни времена може би на Орфей^[1], а може би и преди Орфей, неизличени, въпреки хилядите години от съзнанието на човечеството. Това, което знаеше за другия свят, неземния, бе чул или прочел, но повечето чул. Така в съзнанието му се изгради една стройна схема за Вселената, една манихейска^[2] схема, че на Небето се води битка и животът тук, на Земята, е отражение на тази космична битка. Ненапразно се бе родил и израснал в земя-люлка на всички ереси, сред хора, вечно подтискани и вечно бунтуващи се, където човешкият живот имаше по-малка цена от тази на едно добиче!… Но където пък се бе родила тая чудна приказка за Справедливостта, за Тържеството на истината, за победата на Вечния живот над Смъртта, победата на Доброто над Злото, на Свободата над Страха. Тази манихейска приказка се всмукваше още с майчиното мляко, вярваха в нея, тя даваше на милиони хора опора в смъртта, която не е краят, а началото на нещо друго, мъдро и светло. Да, горе на Небето се водеше битка, макар и вече предрешена, и всичко, което ставаше тук, на Земята, бе само едно отражение и затова тя бе по-малко реална от Истината там, на Небето!… А тази битка бе започнала преди Човека, преди създаването на Вселената. Вселената бе замислена от Бога, но изпълнението на този велик план се осъществяваше от неговия Син Христос. На Христос помагаха ангелите. Но ето: между тях най-умният, най-знаещият, най-красивият се възбунтувал. Той не пожелал да приеме авторитета на Бога и Сина. Смятал, че е свободен и може сам да твори, а не да бъде подчинен. Тогава Бог свалил Луцифер^[3] тук, на Земята, заедно с ангелите, които се отцепили от Небесното войнство. Бог е могъл да го унищожи в миг, но Вселената внимателно следяла битката. Едно такова унищожение на Луцифер може би щеше да сложи край на разкола, но в съзнанието на другите светове щеше да остане споменът за наказание не на деяние, а на замисъл. Опасно е да наказваш със смърт за неизпълнено намерение. И ето, Бог създал Човека. От този момент Човекът и Земята стават полигонът, предоставен на Дявола да осъществи своя план за Вселената и докаже с устройството на Земята и на човешкото общество своята правота. И резултатът е налице — зверщина, дивотия, войни, убийства, революции, лъжа, страдания. Дяволът се провалил. Той е изобличен пред цялата Вселена. А Човекът? Какво им е виновно това опитно зайче? Но Бог е справедлив! Тогава изпраща Сина си Христос, който казва на хората какво трябва да правят, за да се спасят, като пръв дава пример със своята смърт и възкресение. Всичко оттук нататък следва логично. Тия, които повярват във Възкресението, ще се спасят, а останалите — ще умрат заедно с Дявола. Историята по-нататък ще върви по Апокалипсиса^[4] на Йоан^[5] — съвършено предопределена. Ще дойдат язвите, ще има и други поличби и ще дойде Звера с числото 666, долината Армагедон, където ще се разрази последната битка, а после Първото възкресение, Хилядогодишният мир и Второто възкресение за Вечен живот и Втората вечна смърт за грешниците, и Новата Земя, и Новото Небе…

Ако към всичко това се прибавят и духовните учения на Изтока като Мохамеданството, Кабалата^[6], остатъците от Халдейството^[7], Египетската религия, стигнала в изкривен вид, и всичко примесено с неумиращата гръцка митология по тия земи… Ако се отчете и фактът, че до ден-днешен това бяха места, където се раждаха нови религии, появяваха се пророчици и врачове, които заемаха достойно място в духовния живот наред с магията и неувяхващата вяра в чудесата, получаваше се в човека, израсъл по тия земи, доста сложна и объркана философия, и все пак стройна, щом позволяваше на хората да живеят в мир със себе си и останалите.

Цялата тази религиозна концепция нямаше никакво отношение към вътрешния морал на Скарлатов. Той смяташе, че спазването на ритуалите, даването на съответните пари за църквата и за милостиня са достатъчна връзка между него и Бога. Дава и в замяна на това получава! В това отношение религията му съвпадаше с практическия смисъл на католицизма. И понеже имайки повече и даваше повече, той смяташе, че е справедливо на него, Скарлатов, и повече да се прощава!… Затова и грешеше на младини. Беше жаден за живот, искаше да изпита всичко, което му предлагаше битието. И на Изток, и на Запад!… Той знаеше от ранна възраст цената на парите, възможностите, които дават. Но най-ценеше свободата и независимостта, които човек можеше да си извоюва, благодарение на парите, както и немалкото власт над хората, когато ги имаш. Затова той си постави за цел да има много пари, да се научи да ги печели. А като ги притежаваше, смело си купуваше удоволствията, които те му даваха — жените, забавленията и властта!… Но за Скарлатов религията си остана религия, а моралът морал. И никога не ги сливаше. Животът на Земята бе едно, а това, което се развиваше на Небето и щеше да се възцари тук, не зависеше от него!… Той смело вършеше всички възможни грехове без особен страх от последствията. Когато се налага да печели пари, не се спираше пред никакви морални терзания. Но когато за пръв път се появи мисълта за смъртта, това понятие излизаше извън границите на неговия разум по простата причина, че не можеше да му даде никакво убедително обяснение. Виждаше му се алогична, безсмислена, а от морална точка — една висша несправедливост спрямо човека! В края на краищата ако тия горе се бият, какво е виновно това създание, наречено човек?! Опита се да намери отговора в Евангелието. Потърси такова на старогръцки, понеже се съмняваше, че преводачите са могли да изкривят смисъла на Христовото учение. Чете и Библията многократно. Неговият буден ум бързо откри противоречията в тия книги. Особено го дразнеше Старият Завет. Дразнеха го героите начело с Давид, който даже от гледна точка на съвременния морал стоеше твърде ниско. Тая „зверски кървава линия“ на Библията, както я нарече Волтер, не можеше да бъде никаква морална опора. Не можеха да бъдат пример убийците, прелюбодейците, кръвосмесителите, предателите, непочтените или, накратко, истинските свине, издигнати в ранг на светци!… Дразнеха го и противоречията в Новия Завет. Според него книгите бяха написани от примитивни хора, чийто основен стремеж е бил да се изкара Христос за Бог, и то непременно от Давидовото коляно, нещо, което би било унижение даже за един престъпник!… Дразнеха го наивните чудеса както и самите апостоли, и техните деяния, и убийството на Стефан^[8] с камъни — единствения добър и културен грък — и особено Посланията на апостол Павел. Той бързо разбра, че истинският създател на християнството не е Христос, а ренегатът^[9] Павел.

И така, до тридесет и деветата си година той разделяше Религия, Морал, Финансии, Личен живот и не смяташе, че това е нещо цяло, а още по-малко се стремеше да изгради такъв цялостен човек от себе си, който да вмести всички тия категории без противоречие в душата си. Ако той лъжеше и мамеше в името на една сполучлива сделка, това не бе лъжа в християнския смисъл на думата, а професионална лъжа, необходима лъжа, следователно не лъжа! Да, в младостта си той бе истинско чедо на диалектиката. Чрез нея винаги намираше необходимите аргументи за морално оправдание. Тя бе неговата опора, която му позволяваше да води пълнокръвен и грешен живот — живот с добро и зло, в калта и висините. Тогава, след раняването, той избяга на Запад. Живя в Лондон, Париж, но вторият период започна във Виена. Там имаше много време. Там прочете Давид Фридрих Щраус^[10], Бруно Бауер^[11] и Ернст Ренан^[12]. Вярата му се поколеба, а после рухна с трясък. И той заедно с всички тия критици на Християнството рушеше зданието на религията с някаква наслада. Така загуби детската си вяра, но не стана по-щастлив. Започна третият период от живота му. След разрушението трябваше отново да изгражда някаква философия, а предметът на всяка философия според него имаше два обекта. Първият — животът. Какъв е смисълът на живота и как да се живее. Вторият — защо има смърт и как да се обясни тя. И започна мъчително да изгражда в себе си ново знание. Той прочете „Религията в пределите само на разума“ и „Краят на всичко съществуващо“ от Кант^[13], писмата и трактатите му. Така старият банкер вървеше по тоя мъчителен път, който бяха извървели и други преди него, без да стигнат края… А щяха да вървят и след него. Път, който да даде покой на съзнанието му. Но цялата тая борба, която се извършваше в него, не го промени. Не стана нито по-добър, нито по-лош. Не промени и начина на работата си, и начина на живот. Не стана по никой начин по-добродетелен, но стана по-умен. В момента смяташе, че Вселената е Хаос. В даден момент тоя Хаос, който и хаотично се променя, създава, сякаш за да се надсмее над себе си, същество слабо, крехко, зависимо, смъртно, наречено човек. И отликата на това създание е разумът. А разумът е точно обратното на Хаоса, защото слага ред, търси закони — и в себе си, и в самия Хаос. Ала това е само миг от вечната игра на Хаоса. После всичко ще изчезне и може би в буйните вълни на Хаоса ще изчезне и разумът, и споменът за него… Не бе утешително всичко това, но имаше едно предимство — задоволяваше ума на банкера. И той изпитваше гордост, примесена със страх, че в тази безкрайна, индиферентна Вселена, която нямаше никакво отношение към Човека, е създаден той — Човекът, макар и случайно, макар и като игра на слепите сили, но единствен, който се противопоставя на Хаоса, който иска да се пребори с него, макар да знае, че ще бъде смазан и победен!…

След като потропа на вратата, Никола влезе в стаята.

— Нямам нужда от нищо — каза банкерът.

— Долу чака полковник Стоев.

— Кой чака?

— Стоев. Вън е на улицата.

— Не го пускай!

— Казва, че има нещо важно да Ви предаде.

Старият банкер се изправи в легена. После стъпи с босите си крака на пешкира пред него. Стана му студено. Помисли, че и без това няма да може да заспи. Даже му стана приятно, че ще може с някого да разговаря.

— Запали камината в салона! Стоев да чака там, докато се приготвя.

Когато банкерът влезе в салона, дървата в камината буйно горяха. Миришеше на борина.

— Добър вечер, Ваше превъзходителство — каза военният, който стоеше прав до рояла.

Банкерът само кимна с глава. Стоев беше млад мъж на не повече от тридесет и пет години, строен и елегантен. Лачените му ботуши проблясваха от светлините на огъня. Лицето му бе гладко обръснато с тънки мустачки и малка, остра брадичка. Редките му коси бяха наресани на път по средата. Така всички военни по света копираха своите владетели в облеклото, прическата и външния вид. Не правеше изключение и полковникът.

— Полковник, казал съм Ви, че без предупреждение не трябва да идвате!

— Случаят, Ваше превъзходителство, както ще се убедите, заслужава неудобството, което Ви създавам. Но аз искрено се извинявам за късното посещение.

— Елате да седнем пред огъня.

Полковникът приглади с ръка косите си и тръгна към камината. Шпорите му глухо издрънкаха, докато направи няколко крачки.

— С Ваше позволение — каза той и седна във фотьойла.

Банкерът също седна и протегна ръце към пламъците. Делеше ги една малка масичка с дълги, извити крака в стил Барок. Вратата се отвори и там застана Никола.

— Нещо за пиене? — попита банкерът.

— Едно коняче, ако не Ви затруднявам… — отвърна офицерът.

— А на мене чай!

Никола излезе.

— Е, полковник, говорете! При Вас винаги най-важните работи са личните Ви работи…

— Не е за пари този път…

— Нима? Загубите Ви на карти превишават даже моите възможности и търпение.

— Последния път нямах шанс.

— А сега докладвайте!

— Ваше превъзходителство, както знаете, готви се нов външен заем…

— Това не ми е известно.

— И няма откъде! За този заем знаят Князът, генерал Рачо Петров и генерал Савов.

— Само те?

— Може би пълномощният министър в Париж — Золотович…

— И Вие! А сега кажете ми как Вие узнахте?

— Полковник Рязков заминава за заводите Шнайдер в Крьозо̀. Поиска ми сводка за състоянието на артилерията. Изпусна се да каже, че ще направят най-голямата военна поръчка, откато заводите на фирмата Йожѐн Шнайдер съществуват.

— Слухове! Днес също чух подобни слухове от друг. Значи тайната е всеобща, ако е истина.

— Ами ако Ви докажа?

— Нима криете във вътрешния джоб проектодоговора за новия заем?

Полковникът стана от фотьойла и разкопча джоба на китела си, откъдето извади малък бележник.

— Ще записвате ли?

— Все още паметта не ми изневерява.

В този момент влезе Никола с подноса. Той сервира на банкера чая и остави на салфетката сребърната лъжичка и захарницата. После, с известна немарливост, сложи пред госта кристална чаша, чинийка лимон и бутилка с френски коняк до половината пълна. Полковникът облиза червените си устни. Никола излезе. Банкерът му наля от питието.

— Още един въпрос, преди да започнете. Кой Ви даде тези сведения?

— Нямам право да кажа името му.

Банкерът се облегна назад във фотьойла и се загледа в огъня.

— Аз Ви слушам…

— С подробности?

— Не, кажете първо цифрите.

Полковникът разтвори малкото тефтерче.

— Сумата е около сто милиона лева!

— Продължете!

— Годишна лихва между шест и седем на сто. Вероятно по-близо до седем на сто.

— Условията?

— Първото условие. Голяма, военна поръчка за заводите Шнайдер в Крьозо̀.

— На каква сума?

— Двайсет и пет или двайсет и шест милиона. От тях Шнайдер ще получи веднага след подписване на договора два милиона франка на ръка.

— Кой е заемодавецът?

— Банк дьо Пари е де Пей Ба.

— Самостоятелно?

— Вероятно. Въпреки че Пари Ба е в синдикат с немски и други банки. Но тези финансови подробности не са ми известни. Аз не съм специалист.

— А мене именно тези финансови подробности ме интересуват.

— Съжалявам.

— Изпийте си коняка!

Полковникът отпи първо малко, а после наведнъж цялата чаша.

— Наздраве! Великолепен коняк!

— Арманяк — каза банкерът. — Двайсетгодишен.

— Личи си.

Банкерът му наля отново чашата и пак се облегна назад във фотьойла.

— Колко батареи казахте?

— На първо време петдесет и четири батареи скорострелни оръдия. Офертата^[14] се получи във Военното министерство.

— Вие видяхте ли я?

— Да. Имам и препис. Освен това се готви доставката на три торпедни лодки и естествено съответните снаряди за оръдията.

— Какво е Вашето участие в сделката?

— Никакво, господин Скарлатов. Мене напълно ме изолираха. Те знаят, че не съм техен. Затова и не получих повишение.

— Да смятаме ли, че идвате при мене, защото сте разочарован?

— Смятайте, че идвам при Вас, защото съм патриот.

Банкерът беше доволен от доклада на полковник Стоев. Военните можеха да се изразяват стегнато, по същество, точно и ясно. Той ценеше тия им качества.

— И така, Вас са Ви заобиколили, Вас — главния интендант на армията? — каза банкерът.

— Но и Вас са Ви заобиколили, господин Скарлатов, ако смея да забележа.

Скарлатов се намръщи. Той не допускаше такива отношения със събеседниците, граничещи с интимност.

— За мене не се грижете!

— Пазил ме Бог! Но Вие винаги дейно участвахте в другите заеми, във военните доставки. Сега вероятно не желаете да се свържете с такива разбойници!…

— Така ли мислите? — усмихна се банкерът.

Но това, което казваше полковникът, бе самата истина. Този път бяха го заобиколили, него, постоянния посредник по финансовите въпроси между правителството и банките, и фирмите в Европа.

— Е, добре. Как си обяснявате всичко това? — попита банкерът.

— С оглупяването, със самозабравянето на оня горе.

Той посочи с пръст към тавана, което значеше Княза.

— Но той какво разбира от финансии?

— Повярвайте ми, той се смята за най-мъдрия владетел в Европа, за най-големия военен стратег, за най-големия орнитолог^[15], за най-големия финансист, за най-големия ботаник! За него няма нищо невъзможно! Ласкателите около него извършиха своето дело. Сега, като смята вече, че няма по-голям дипломат от него в света, се насочи към финансиите…

— А какво е неговото участие в заема и военните доставки досега?

— Може да се предполага… все пак има достатъчно факти, които дават повод за размишления…

— Вие знаете ли тези факти?

— Да, знам. Аз съм записвал всичко, което би имало някакво значение за Вас. Знам например, че Фердинанд е бил на гости в Резиденцията на Шнайдер. Това мога да докажа.

— А какво не можете да докажете?

— Парите, подкупите, комисионните, които е взел. За тях мога да съдя косвено. Откакто се върна от Европа, невероятно се разпусна. Харчи и пръска пари наляво и надясно! Приемите вървят един след друг. На министрите подарява диамантени пръстени. На артистките от пътуващите трупи раздава златни часовници и гривни.

— А мене ме интересуват именно тия комисионни или, по-точно, подкупи!

— Ще се постарая да Ви задоволя. Господин Скарлатов, направете нещо! Не оставяйте всичко в ръцете му! Та той е луд, ненормален…

— Смятате ли, че бих могъл нещо да направя?

— Бихте могли да попречите на заема. Бихте могли да използвате пресата, Партията, Парламента. Вие знаете как!…

— Аз нямам никакво намерение да ме заколят в някой софийски сокак. Венци и речи не ми са нужни! — рязко каза банкерът.

Зад тия думи на полковника Скарлатов долови шепненето на суфльор^[16]. Познаваше го добре като картоиграч, вятърничав, но способен офицер. Повече от времето си посвещаваше на жените. И изведнъж — такава страстна реч, добре аргументирана, призивна?!… Кой беше суфльорът? Това трябваше да узнае!…

— Господин Скарлатов, ако добре подготвите атаката в Парламента, ако цялата задкулисна дейност, подкупничество и кражби станат достояние на обществото, заемът ще се провали.

— Даже зад тоя заем да стои Князът, Правителството, Генералитетът, Шнайдер, Делкасе^[17], Пари Ба и Франция?!

— Няма да бъдете сам, господин Скарлатов. Повярвайте ми, подкрепата ще бъде не по-малко мощна!…

— Господине, Вие говорите, като че сте райхсканцлер на Германия и същевременно главен директор на Дойче Банк!…

Полковникът трепна. Скарлатов забеляза това. Значи бе улучил.

— Позволете ми да не обсъждам такива въпроси с Вас. Като махна настрани Вашата некомпетентност и безотговорност, смятам да приключим разговора за тази вечер.

Изведнъж полковникът заговори трескаво.

— Господин Скарлатов, Вие сте толкова проницателен човек и няма нужда да Ви казвам, че говоря от името на друг човек…

— А защо този друг човек не дойде при мене?

— Защото не знае как ще го приемете. Но той е готов всеки момент, в който пожелаете, да се срещне с Вас!

— Кой е той?

— Паул Кауфман^[18].

— Той ли Ви изпрати?

— Не.

— Да бъдем наясно, полковник! Вие преди две вечери сте загубили колко хиляди?

— Хиляда! — смело излъга полковникът и гледаше с широко отворени очи банкера.

— Да речем, че са били десет хиляди. Заложили сте къщата, нали?

— На другата вечер аз си върнах загубата.

— Вие не казвате истината, полковник. Някой е изплатил тези пари. А може би сте получили и нещо повече?

— Няма такова нещо!

— И този човек е вероятно Паул Кауфман?

— Не отричам, че ми е помагал.

— А сега, слушайте! Вие сте изместен от сделката с Шнайдер. Няма да вземете нито лев! Ще вземат Князът и генералите около него. Това Ви дразни, това Ви унижава, това Ви съсипва финансово. Вие сте озлобен. Вие искате да попречите на заема, на доставките. Но нямате мозък, за да играете такава голяма игра. Тогава идва Паул Кауфман. Стар познат от редица гешефти с Круп. Той не Ви вярва, но знае, че имате някаква връзка с мене. И Ви изпраща при мене! Внимавайте, полковник, този път няма да простя лъжата Ви! Така ли е?

— Така е. Той смята, че Вие сте единственият човек в страната, който може да сложи прът в колелото на французите.

— Това ме ласкае, въпреки че не е вярно.

— Господин Скарлатов — каза тихо полковникът, — този път не се касае само за мене…

— А за кого?

— И за Вас лично, за Вашата Банка.

— Сигурен ли сте?

— Аз не знам нищо, но Кауфман знае и той специално ми поръча да Ви предам тия думи.

Да, наистина, си каза старият банкер. Паул Кауфман знае това, което ми се готви. Ето нещата вървят към изясняване… Но аз не мога да използвам посредничеството на полковника. Това е невъзможно. Утре ще го направят генерал, достатъчно ще бъде да му подхвърлят някой кокал и той ще издаде всичко. А банкерът знаеше добре кой е Паул Кауфман. Това бе предният патрул на немската финансова група в България. Вероятно нямаше реалната сила на Бускѐ, но зад него стояха финансисти може би по-мощни от тия зад французина. Той бе и личен представител на Фридрих Круп. Ако Пари Ба, ако френската група научи за подобна среща, Банката и лично Скарлатов ги чакаха лоши бъднини. Той не искаше да рискува, а бе принуден!… Само че реши да вземе работата в свои ръце, без какъвто и да е посредник! Затова каза:

— Аз не мога да се срещна с въпросния господин Кауфман.

— Така ли да му предам?

— Точно така! И още му предайте да не се опитва да влиза в каквато и да е връзка с мене, защото ще го направя обществен въпрос. Ясно ли?

— Тъй вярно! — автоматически каза полковникът.

Банкерът стана от фотьойла. Полковникът също.

— И запомнете! Моята Банка е свързана дълбоко и завинаги с Франция. Така предайте на Паул Кауфман!

— Ще предам.

— А Вие лично изгответе ясен и подробен доклад за всичко, което казахте! Приложете и съответните документи — с каквито разполагате! Предпочитам не преписи, а оригинали.

— Но това е невъзможно!

— В България всичко е възможно! Особено ме интересуват гешефтите, подкупите както на Княза, така и на генералите.

— Господин Скарлатов, както знаете, моето лично финансово положение не е блестящо.

— Знам. Смятам, че докладът заслужава хонорара.

Банкерът излезе от салона. Светна лампата в библиотеката. Там, вградена в стената, имаше една малка каса. Негова лична. Извади от жилетката ключа на верижка. Отвори касата. Взе една пачка банкноти и се върна в салона.

— Засега хиляда. Нали толкова Ви бе загубата? Той видя как лицето на полковника изрази разочарование.

— Следващия път може би хонорарът ще бъде по-голям… зависи от Вас и само от Вас!

— Ще направя всичко, каквото е възможно!

 

 

Вече разсъмваше, а банкерът лежеше в леглото и четеше своето лично Евангелие на гръцки. Наслуки бе попаднал на Апокалипсиса. Той прочете на глас, а след това бавно, също на глас, преведе на български откъса: „И чух нещо като глас от сред четирите живи същества, който казваше: Един хиникс пшеница за динар и три хиникса ечемик за динар; а дървеното масло и виното не повреждайте!“. Какъв бе смисълът на тия думи, той не разбираше и не можеше да им даде разумно значение. Знаеше само, че се отнася нещо за търговията, за търговците, за банкерите, а може би и за него лично?…