Свобода Бъчварова
Земя за прицел (4)

Глава четвърта

Седнал зад бюрото, старият банкер с безсмислен поглед следеше как Никола вдига чиниите, чашите, приборите и покривките.

— Не можеш ли по-бързо?

Никола искаше да премести двата фотьойла, но стреснат от гласа му, бързо излезе от кабинета с таблата в ръце.

Горките „Кастор и Полукс“, мислеше банкерът. Близнаците изобщо са кекави и живеят малко… Но защо избрах именно тези имена? Той взе папката от масата, стана, отвори крилото на шкафа и я остави при другите папки. Седна пак зад бюрото. Пари, за да финансира сам електроцентралите, той нямаше. Неусетно бе пръснал доста капитали по други предприятия и бъдещи проекти. Бе се разпуснал прекалено много и в момента Банката нямаше пари. Най-правилното бе да продаде каменовъглената мина на белгийската електрическа компания. Тогава в Банката щяха да влязат много пари, и то девизи, и тя ще се укрепи напълно!… Но тогава „Кастор и Полукс“, неговите любими деца, щяха да умрат. Защо така стана? Защо тия хора не можаха да разберат даже собствения си интерес? Защото насила можеш да вземеш, насила не можеш да дадеш! — си повтори банкерът. И отново го обзе онова чувство на безпомощност, стигащо до отчаяние. Той искаше да стане и си налее чаша коняк, но нямаше сили. Наведе глава, подпря я с две ръце и затвори очи. Не искаше да мисли, не искаше да действа; искаше само покой…

На вратата се почука, после втори път. Беше дал заповед никого да не пускат. Отвори очи. Пак се почука.

— Влез! — рязко извика той.

Вратата тихо се открехна. Банкерът гледаше високо и затова в първия момент не забеляза дребното момче с вестници под ръка. Беше бедно, но чисто облечено. Дрехите му бяха внимателно закърпени. Панталоните му бяха окъсели и стигаха до средата, на прасците. Палтото му бе също умаляло. Момчето имаше руса, почти бяла коса и очи като синчец. Странното бе, че заговори на банкера по френски:

— Votre excellence^[1] — произнесе то думите с чиста, отчетлива дикция на секретар от Пале дьо Жюстис, който извиква участниците в поредното дело.

Отначало банкерът го гледаше така, че момчето смени за кратко време цяла гама от изражения на подвижното си, нервно лице — от радостно-почтително, с каквото влезе, до уплашено-извинително. У Скарлатов имаше чувство за справедливост. Разбрал, че момчето с нищо не е виновно за състоянието му, строгото и напрегнато изражение се смекчи. Момчето бързо прие израз на облекчение. Тихо се приближи до бюрото и внимателно остави вестниците.

— Е, месьо Ту̀ше Динев — каза банкерът, — как вървят вашите работи?

— Мерси биен, месьо. Надявам се, че и вашите толкова важни работи вървят прекрасно?…

Отдавна двамата бяха създали помежду си особена връзка. Причината вероятно бе френският език. Момчето разнасяше вестници по абонати на чуждата преса. Един път седмично носеше и на Скарлатов френския „Фигаро“ и английския „Таймс“. Първия път, когато заговори на френски, това силно изненада банкера. Отпосле научи историята на вестникарчето и заповяда да го пускат направо в кабинета. Когато имаше време, двамата разговаряха на френски по най-различни въпроси. Историята на момчето бе една от обикновените на хилядите бежанци от Македония, подгонени от ужасите на Илинденското въстание^[2]. Нямаше родители. Беше от Кукуш. Отгледали го католиците в един манастир близо до Солун. Благодарение на тях не само говореше, но четеше и пишеше на френски. Тук, в България, бе прибрано от някакъв роднина, също бежанец — фурнаджия, когото момчето наричаше тетин. То само̀ си изкарваше прехраната, като вечер продаваше по заведенията и цветя. Често пъти старият банкер му даваше по един сребърен лев. Това бяха много пари за момчето и то държеше на тях. Затова неизменно по едно и също време му носеше вестниците и бе готово да остане в кабинета толкова, колкото Скарлатов иска. Макар че бе дребно на ръст и недохранено, той знаеше, че е на 17 години. Продължаваше да учи в гимназията, но финансиите явно се крепяха на косъм, за което говореше облеклото и анемичната му кожа, бледа като пергамент.

— Заповядайте, седнете…

Момчето седна в кожения фотьойл и сякаш потъна в него. Банкерът стана, отвори стъкления шкаф, наля си отново половин чаша коняк. Остави я на бюрото и с кутия шоколадови бонбони застана пред вестникарчето. То скочи от фотьойла и с трепереща ръка взе един бонбон.

— О, месьо, няма защо…

Банкерът продължи да стои пред момчето с разтворена кутия.

— Господине, вие ме разглезвате. Ужасно сте мил… — продължи с напевния си френски момчето и взе още един бонбон.

Банкерът сам му подаде трети.

— Благодаря, господине — пак каза то.

Скарлатов седна във фотьойла срещу него с чашата коняк в ръка. След като отпи малко, заговори:

— Е, месьо Динев, какви са политическите новини?

— О, господине, все едни и същи!… Има интересен коментар във „Фигаро“. Но вие ще го прочетете…

— Нищо, искам да чуя вашето мнение. Alors, monsieur?^[3]

— Коментаторът смята, че Франция не е против един ограничен военен конфликт на Балканите.

— Между кой и кой?

— Не казва директно, но се разбира между България и Турция. Изглежда Франция е на наша страна. А тя е велика сила! Най-великата в света.

Банкерът знаеше, че момчето боготвори Франция. Това бе неговата заветна мечта — да отиде там, да посети Париж. Френските католици добре го бяха обработили и набили в крехкия му възприемчив мозък, че Франция е най-великата сила, най-културната страна с най-богата история, а Париж — земен рай!…

— Как мислите, господине — попита момчето, — скоро ли Македония ще се освободи?

— Би трябвало… Това е историческа необходимост, освен ако тоя тип преиграе играта…

Момчето не попита кой е този тип. Добре знаеше отношението на стария банкер към Княза.

— О, как бих се радвал, господине, да се върна в Македония!…

— А какви са другите новини?

— На дневен ред е историята с Багдадската железница. Но, господине, това е чисто финансов конфликт и вие по-добре знаете от всеки друг подробностите…

— Не — каза банкерът. — Това не е финансов конфликт, а политически! Това е предвестник на друг, още по-страшен, може би военен конфликт…

— „Фигаро“ съобщава, че борсата в Париж е отказала да котира акциите на Багдадската железница. „Таймс“ потвърждава същото за лондонската борса.

— Да, това е интересна новина… твърде интересна… — каза банкерът.

— Ще преживеят трудни дни тия, които притежават акции от компанията — каза момчето.

— Мислите ли? — попита банкерът.

— Разбира се, господине.

— Месьо Динев, един човек, добър мой клиент, ми иска съвет. Бихте ли ми казали своето мнение?

— О, господине!… Вие, толкова умен, искате съвет от мене?… Но, разбира се, господине. С най-голямо удоволствие! Целият съм внимание…

— Този мой клиент и приятел има много акции в Багдадската железница.

— Нещастник! — възкликна момчето. — Акциите на борсите, където се котират — и в Берлин, и във Виена — както пише в статията, са паднали катастрофално. Какъв може да бъде съветът, освен един — да продава и продава час по-скоро! Да се отърве от акциите, докато все още имат някаква цена. Това е атака на Франция, подкрепена от Англия. Следователно Германия е загубена. Разбирате ли? Германците сами не могат да построят железницата.

— Следователно?

— Следователно Франция и Англия ще лапнат цяла-целеничка железницата — най-големия и единствен засега път между Запада и Средния Изток.

Момчето говореше възбудено, сякаш то притежаваше акции от Багдадската железница. Банкерът леко се усмихна.

— Но моят приятел не може да се съгласи с такава загуба! Той е свикнал само да печели!

— Човек трябва да се смири пред неизбежното — каза момчето особено сериозно.

Банкерът го погледна проницателно и почувства, че то каза това от дълбочината си.

— И така, трябва да му дам съвет да продава на загуба?

Момчето кимна с глава.

— Но той се надява, че аз мога да намеря изход?

— Вие не сте Бог, господине.

— Вярно е, не съм, но имам ум. А може би трябва още да помисля, да мисля и тогава да дам съвет…

— Ще бъде вече късно!

— Нека двамата да разсъждаваме малко… — каза усмихнат банкерът. — Да разсъждаваме просто наопаки, на терсенѐ или, както казват философите, да формулираме с не по-малко силни аргументи антитезата! Например какво бихте казали, ако му дам обратния съвет?

— Какъв точно?

— Да не продава акции от Багдадската железница, а да купува!

— Сега?

— Именно сега, когато са стигнали най-ниския пункт.

— Не разбирам, господине. Обяснете ми, ако обичате.

— Французи и англичани в първоначалния проект участваха също с доста големи средства в Багдадската железница. Разбира се, водещата група бе на Дойче Банк. Построи се твърде много и те изчерпаха средствата. Когато трябваше да помогнат, французите и англичаните отказаха. Но ако те предизвикат крах на Багдадската компания, ще загубят също много капитали. Единственият изход е не конфронтация^[4], а споразумение. Финансистите не са тъпи като военните и знаят кога да отстъпят и се примирят. Просто ще се споразумеят, като водеща финансова група стане френско-английската, а немската — подчинена.

— Мислите ли, господине?

— Почти съм сигурен. Но представете си, че играта е още по-голяма! Играта на борсите. Сега всеки продава. Купувачите са малко. Може би най-умните. И тайно — големите банки. Когато банките се споразумеят отведнъж, курсът на акциите ще се покачи неимоверно. Печалбата ще бъде двойна и тройна. Следователно какво ще кажете, господин Динев, ако дам съвет на приятеля си в смисъл да купува?

— Господине, вие сте най-умният човек на тоя свят!

— Защо така мислите?

— Защото… защото сте много богат, господине.

— Не винаги богатството върви ръка за ръка с ума. Според мене, обратното. По-често богатите хора са безлични, ограничени, както и политиците начело на една държава често са изумително тъпи. Но когато богатството се съчетае с ум, тогава то се превръща в бреме…

— Не ви разбрах съвсем добре, господине, за богатите и политиците…

Банкерът нищо не отговори. Той си позволяваше само пред индиферентна аудитория като файтонджията Никола, момчето или глухонемия коняр да разсъждава гласно по финансови въпроси. Той имаше нужда от такова разсъждаване на глас, защото така изясняваше, избистряше и оформяше някои мисли, чувства и положения, които го вълнуваха, от които зависеше най-важното в работата му — печалбата или загубата. Затова разговорът с момчето съвсем не бе странен. Този разговор бе необходим за банкера. Той стана от фотьойла и извади от малкото джобче на жилетката си една сребърна монета от два лева. Момчето също стана и се колебаеше дали да вземе монетата.

— Не е ли много, господине? — плахо каза то.

— Това не е бакшиш, а хонорар за съвета ви.

— Но съветът ми беше неудачен.

— И отрицателните съвети имат значение — стига тоя, който ги получава, да умее да се възползва от тях.

Момчето внезапно се усмихна, сетило се за нещо, и измъкна изпод палтото си една пъпка роза.

— Позволете, господине, да ви поднеса това цвете в знак на почит и обич!…

Банкерът взе цветето в ръка и попита:

— Още ли се занимавате с продажба на цветя вечер?

— Налага се, господине.

— А кога намирате време за уроците?

— Внимавам в час. Запомням всяка дума и не се налага нито да чета, нито да купувам учебници. Може би не си доспивам, но не съм недоволен. Вечер срещам толкова интересни хора… Например снощи господин Бускѐ^[5]… — оживи се момчето и изведнъж се сепна: да не прекалява с присъствието си.

— Продължете, продължете…

— Господин Бускѐ даде прием в резиденцията си. О, господине, какъв лукс, какви каляски!… Беше целият министерски съвет, дипломатическото тяло, всички по-видни граждани на столицата. А дамите? Какви тоалети!… Накрая сам Князът дойде!…

Името на Бускѐ бе неприятно на банкера. Той се намръщи. Сети се, че една покана за приема, отпечатана със златни букви върху розова японска хартия, седеше в чекмеджето на бюрото му. Момчето спря да говори, защото разбра, че не зарадва банкера.

— Продължете… — повтори той.

— А в казиното снощи полковник Стоев загуби десет хиляди франка! Дамата, която беше с него, му направи ужасен скандал, когато той й поиска пръстените и обиците да ги заложи и си върне загубата. Виждал съм го във вашия кабинет и затова помислих, че би ви интересувало…

Момчето пак млъкна. Чакаше да продължи старият банкер, но той не каза нищо, а отиде при прозореца. Дръпна завесата. На улицата право към банката идваше едноръкият Димитър Петков. Когато разбра, че банкерът няма да заговори, момчето тихо рече:

— Довиждане, господине.

Не получи отговор и неусетно излезе от кабинета.