Свобода Бъчварова
Земя за прицел (21)

Глава девета

На другия ден Скарлатов се отправи към „Ландолт“. Поговори кратко с Матов. Разправи му докъде е стигнала работата. Следобед с негово съдействие се срещна с двамата терористи в италианската таверна. Там уточниха някои подробности и взе списъка на исканото оръжие. Останалото време до мръкване посвети на себе си. Изкъпа се, избръсна се. Извади една риза и внимателно се облече. Без да иска, се вълнуваше. Отиваше на риск. Не познаваше този мистичен барон. Не знаеше как ще се отнесе към него, ако изобщо благоволи да го приеме…

Навън се беше вече стъмнило. Любопитството му се толкова засили, че набързо си метна пелерината и тичешком излезе на улицата. Гъста мъгла се бе спуснала над Леманското езеро и крайбрежния булевард. Скарлатов се загърна и с бързи крачки тръгна към резиденцията. Чу зад себе си тракането на копита и видя един фиакър. Той го спря. Макар и да не бе далеч, но за тежест реши да отиде с превозно средство. Сега играеше ролята на зрял, солиден мъж, комуто предстои сериозна финансова сделка, и Борис взе напълно да се вживява в нея. Фиакърът се движеше бавно по крайбрежния булевард. Спря пред една странна къща с кули, с причудливи и начупени форми. Имаше вид на миниатюрен рицарски замък и впечатлението се засилваше от падналата мъгла. Оградата бе цялата от дълги стволове на пушки с щикове, каквито са били пушките в наполеоновите войни. Върху колоните край портата стояха два малки бронзови топа, а върху крилата на портата от ковано желязо имаше също два щика с бога на войната Марс.

Борис слезе от фиакъра и се разплати. Къщата бе потънала в мрак. Застана пред желязната порта и натисна бутона на електрическия звънец. Беше точно осем без една минута. Не виждаше никого нито в двора, нито пък къщата даваше някакъв признак на живот. Но след малко от къщата излезе един лакей, облечен в черно, прекоси алеята и отвори желязната порта. После направи знак на Борис да го последва. Запътиха се, без лакеят да проговори. Изкачиха стъпалата пред входа на дома и влязоха. В преддверието Борис съблече пелерината си и я подаде на мълчаливия лакей заедно с цилиндъра и ръкавиците. Тръгнаха по една извита мраморна стълба, която водеше до един коридор с картини. Той свършваше с една голяма врата. Лакеят застана пред нея и широко я отвори. Чу се бавен мъжки глас, доста силен, който отекна като ехо в празната къща.

— Влезте!

Борис прекрачи прага и се намери в една огромна зала. Цареше полумрак. Тежките завеси бяха спуснати. Приличаше на оръжеен музей. Цялата бе в картини от битки и по стените имаше накачено оръжие от римските щитове, гръцките дротици през арбалетите, ятаганите, мускетите, пушките — до съвременните на Скарлатов оръжия. Подът бе постлан с дебели ориенталски килими. В дъното на залата съзря фигура на мъж в черно, в гръб, и озарена от пламъците на камината. Борис не пристъпи, а остана до вратата, която се затвори зад него.

— Барон Захариас? — попита тихо Скарлатов. Мъжът се обърна със скръстени ръце и каза:

— Можете да ме наричате и така, а можете да ме наричате Авадон, Аполион или както ви е угодно, защото аз нямам име, нямам родина, нямам националност. Не принадлежа към никоя религия или, по-точно, изповядвам всяка религия.

Очите на Скарлатов свикнаха с полумрака. Сега той разгледа барон Захариас. Беше нисък на ръст, слаб, с черни мустаци, завити нагоре. Но това, което поразяваше, бе неговото облекло. Носеше черен фрак, черна риза с проблясващи черни диамантени копчета, черна вратовръзка и панталони. Черни камъни на копчетата за ръкавели и черен диамант на вратовръзката. Инстинктивно го нарече в себе си черния принц. Лицето на мъжа нямаше мимика. То бе масковидно, изсушено като мумия и това впечатление се подсилваше от голия му череп. Беше възрастен и все пак не можеше да се определят точно годините му. В бледата светлина лицето му в своята безжизненост всяваше страх. Мъжът продължи с глас, който отекваше в залата.

— Аз очаквах да дойдете… Вие също не сте този, за когото се смятате. Един ден ще разберете кой сте всъщност и към кои принадлежите. Сега е още рано… Още дълги години ще търсите своето име, своето истинско „аз“ и може да го намерите, а може и да не го намерите в сегашния си живот… Но аз знам кой сте!…

В първия миг всичко беше толкова неочаквано и странно, че Борис се стресна. Но скоро се взе в ръце.

— Тогава може би знаете, че идвам за сделка.

— Сделка? Тя ще бъде уредена от моите подчинени. Жалка сделка, нищожна!…

Борис и не попита дали говорят за една и съща работа. Чак сега той се приближи и остави на масичката до камината списъка на оръжието.

— Благодаря ви…

Двамата продължиха да стоят прави около огъня.

— Вие мислите сериозно, че няколко хиляди франка значат нещо за мене? Аз ви повиках с мисълта си, за да ме изслушате!… Ние, избраниците, движим човешката история, ние я правим. Какво са Наполеон, Александър Цезар… Наши подчинени, които ние караме да изпълнят волята ни. Ето аз продавам оръжие на някакви жалки терористи. Те вършат своето дело и се сблъскват със слугите на турската империя. Но това, че се бият с модерно оръжие от мен, принуждава цялата турска армия да се превъоръжи, да закупува най-ново оръжие в огромно количество!… И щом то е налице, има и хора, които да го носят, а то никога не мълчи. Само̀ почва да стреля. И ето, отново ходът на световната история забързва, отново кръв и смърт, и след кратка почивка — нисшите същества, направлявани от нас, се вкопчват в битка на живот и смърт помежду си. И пак ние продаваме оръжие!… Явяват се нови пълководци, а нашите имена никой не знае! Никой не предполага, че ние, именно ние, сме принцовете на тоя свят! Вярно е, че ние събираме златото. То е символ на нашата мощ, но истинската ни мощ е в това, че сме избрани да ръководим света, а само ние знаем къде той отива и докога ще съществува!…

Борис го слушаше учуден, но не смутен. Той е побъркан, реши изведнъж в себе си.

— Бароне, преди няколко години в Берн умря един човек. Беше професор и завърши като луд. Той също смяташе, че светът се състои от няколко избраника, а останалото човечество е техен тор.

— Да, Ницше!… Той изрази някои наши идеи, но съвсем не беше от нашите, тъй като не проумя силата на златото. Идея без злато е като кораб без океан! Един друг, евреинът Маркс, проумя силата на златото и обясни света чрез парите. Но също невярно, защото не разбра неизменната, неподатливата на промени същност на човека. Не разбра древната истина, че това създание в зло е заченато и е осъдено да не разбира резултатите от своята дейност. Той мислеше, че като открие законите на парите, ще открие законите на човешката история. Той не прозря, че съдбата на човечеството е предопределена още преди създаването му и тая съдба никой не я знае. Знаят я може би малцина, знаем я ние!…

Изведнъж без никаква връзка Борис си спомни скулптурата на дявола в един от ъглите на тясната тераса, обкръжаваща Нотр-дам в Париж. На времето му бе направила силно впечатление. Дяволът бе замислен и подпрял с двата си юмрука лицето, гледаше надолу великия град… тогава се запита какво мисли тази скулптура, а сетне реши, че нищо не мисли и само наблюдава суетата на тоя свят, уморен от всичко. Дяволът се взираше в града, където всичко бе пропито от съблазънта на хазарта, парите, на внезапното забогатяване и разврата. Сякаш човечеството, въпреки хилядите години, не се бе променило и чакаше, както в първия ден, чудото, и вярваше в него много повече, отколкото в прогреса и великите открития…

Мъжът взе от масичката зад него голяма златна табла. Върху таблата имаше покривка от тъмно кадифе, а върху кадифето блестеше едър, златен пръстен.

— Приближете се, млади човече… — каза той. Борис се подчини. Сега можеше да разгледа добре пръстена. В средата му чрез малки диаманти се очертаваше пирамида, а отстрани бяха изгравирани цифри и древни семитски букви, чийто смисъл не можеше да схване.

— Това е тайна… — каза мъжът. — Това е името на принца на тоя свят. Числото му е 666! Който го открие, ще бъде безсмъртен и ще владее земята!… Вземете го! Където и да го покажете, вратите ще бъдат отворени за вас. От тоя ден вие ще имате помощта и подкрепата на хората като мен. Сега вие сте един от НАШИТЕ!

— А пирамидата какво изразява?

— Тя изразява, че вселената в неспирните си кръговрати се връща отново към своята стабилност — до новия кръговрат. А символ на стабилност е пирамидата.

Борис вдигна пръстена и го погледна съвсем отблизо, а после го прибра в джоба си. Неволно хвърли поглед към ръката на барона и забеляза, че носи същия пръстен.

— А ако решите един ден да работите при мен, тогава ще можете да проникнете в неизречените тайни — каза мъжът.

Борис се поклони и бавно излезе. Пред вратата го чакаше мълчаливият лакей, който го придружи до желязната двукрила порта на двора.

Най-сетне Борис се намери навън и се спря на тротоара. Той избърса потта от челото си. Черният принц му направи неотразимо впечатление със своите мисли и поведение. Сега той ги свърза с ритуалите и аксесоара на масонските ложи, за чието могъщество често пишеха швейцарските вестници. Борис напипа в джоба си пръстена и го измъкна. Той блясна в ръката му под бледата светлина на уличния фенер. И все пак здравият разум в него лека-полека надделя. Той изправи глава, усмихна се и тръгна по тихата улица.

А там, в странната къща като рицарски замък, мъжът в черно бе открехнал пердето и го наблюдаваше през прозореца. Когато Борис отмина, пердето бавно се спусна…