Свобода Бъчварова
Земя за прицел (33)

Глава двадесет и първа

Това, което последва в другите дни и седмици, потресе не само хората, които познаваха Скарлатов отпреди, но и тия, които за пръв път го виждаха. Той не умееше да сдържа скръбта си, а и не направи никакъв опит. Напротив, даде пълна воля на това чувство. Някога беше успял да се вземе в ръце, когато си отиде майка му. Това бе първият житейски удар върху все още неукрепналия Борис. Защото смъртта на любими същества е такова алогично явление в живота, което е несъвместимо с факта за времето като реалност. Векторът му е еднопосочен и изведнъж някой, който е бил до тебе, за когото също като тебе времето е следвало своя път напред, изведнъж излиза от сферата на тази категория. Нима вечността е свят без време?… И все пак, при смъртта на майка си, той като че разбра тоя вечен закон на живота. Бунтуваше се, но му се подчини. А раздялата със Симон опълчи цялото му същество срещу законите на Природата и остана сам като куче в лунна нощ да вие срещу небето. Той сякаш живееше, благодарение на болката, която усеща. А тя не утихваше, защото беше смесена с чувството на лична и непоправима вина. Има любов, в която човек проявява цялата си нищожност, и Борис мислеше, че това се отнасяше за него. Гласно той не изрази мъката си. Но стана напълно мълчалив и недостъпен. Двамата му приятели, Матов и Брезов, направиха многобройни опити да разговарят с него. Борис отблъсна всяка човешка близост. Веднъж Брезов каза на Матов:

— Той има вид на човек, готов да убие…

И наистина външният му вид плашеше. Беше си пуснал брадата и косата да растат на воля. Занемари се. Дрехите му се окъсаха. Ходеше гологлав в големите студове и пиеше. Преди всичко пиеше. Започна се така…

Първите дни се държеше. После трябваше да опакова някои останали вещи на Симон, за да й ги върне. Това бяха книги, тоалетни дреболии… Но когато през ръцете му минаваха тия изящни, чисти, акуратно подредени неща, гърлото му се стегна. Потърси някаква фотография. Намери една в молитвеника й. На нея Симон бе малкото момиченце с дългите плитки. Борис заплака. И като стенеше на глас, той отвори наслуки молитвеника и взе да чете подчертаните редове, за да се съвземе. Попадна на прочутата „Priere simple“^[1] на Свети Франциск Азиски^[2].

О, Учителю, нека не търся толкова —

Аз да бъда утешен, а да утешавам! —

изричаше на пресекулки Борис.

Аз да бъде разбран, а да разбирам!

Аз да бъда обичан, а да обичам! Защото

Само давайки, ние получаваме!…

Той затвори книгата. За сетен път си помисли, че винаги губиш това, към което не си се стремял силно… В душата му бушуваше смесица от чувства на горчивина, негодувание, отвращение от себе си; на скръб, отчаяние и желание да изкупи вината си на каквато и да е цена. Защото нравствената личност, каквато беше Борис, се познава не само по това, че разбира кога е сгрешила, но и по готовността да понесе наказанието.

Борис не задържа нито една вещ при себе си. След като изпрати колета, отиде в италианската таверна и се напи. Следващите дни от сутрин до вечер седеше там. Хванал с длани главата си и подпрял лакти на масата, той гледаше навън през прозореца. Даваше признаци на живот само когато поръчваше нова чаша грапа. Отиваше си късно вечер, когато затваряха заведението. Не взе последния изпит и престана да ходи в Университета. Това неимоверно пиене почна от ден на ден да руши силната му физика. Лицето му подпухна, очите му бяха постоянно зачервени, ръцете му трепереха. Посетителите на таверната вече го познаваха като „горкото момче“. Като изключим Матов и Брезов, останалите българи със задоволство говореха за падението на Скарлатов. Двамата италианци все още бяха в таверната. Борис нито веднъж не ги заговори, но редовно поръчваше шише вино за мъжа, а на детето порция ядене. Бащата и синът ставаха от местата си и с широк поклон и свалени шапки мълчаливо благодаряха на този самотен, млад мъж. А после в негова чест изпяваха нещо на два гласа. Понякога Борис не можеше да изслуша песента, защото музиката винаги странно го разстройваше, напомняше му Симон. Тогава поглеждаше изпод вежди италианците и те разбираха неговото душевно състояние така, както бедните хора са чувствителни, и млъкваха.

Дойде и месец март. Пролетта започна да се усеща. Времето омекна. Снеговете взеха да се топят. Тази пролет настъпи необичайно рано. Една сутрин брадясалият Борис тихо се измъкна от стаята. Но в коридора го чакаше вече мадам Ролан. На лицето й бе изписано състрадание и тревога.

— Господин Скарлатов, Вие трябва да се лекувате…

— Не, мадам, никога не съм бил по-добре.

— Искате ли да закусите? Приготвила съм…

— Мерси — прекъсна я той и направи отрицателен жест.

Борис излезе. Беше му станало неприятно от тази среща. Ръцете му трепереха. Навън духаше топъл вятър, но той потръпна. Капчуците огласяха улиците с весела мелодия. Когато влезе в таверната, беше рано и нямаше никой. Съдържателят веднага отиде при него.

— Грапа — каза Борис.

— Нещо за ядене?

— Мерси.

Съдържателят му донесе питието. Скарлатов пое първата глътка, после още една. Запали цигара. Подпря си главата с ръце и се втренчи навън. Той не забеляза, когато влезе стегнатият строен Матов. Попадна случайно в погледа му, но не даде вид, че го е видял. Матов отиде право при него. Седна на стола отсреща му и дълго го гледа в очите.

— От съчувствие нямам нужда! — промърмори най-сетне Борис.

— Не идвам за това.

— Тогава пий!

Борис бутна чашата си към него.

— Толкова рано не пия.

— А какво, по дяволите, търсиш тогава в кръчмата?!

— Тебе. Просто се разтъжих. Станах сутринта и дълго мислих за теб. Затова дойдох.

— И какво измисли?

— Нищо друго, освен че си ми приятел, на когото държа.

Лицето на Борис трепна и една гримаса го изкриви.

— Аз, банкерският син?…

— В твое лице обичам себе си, своята младост, своите надежди, своята вяра…

— Господи, колко приличаш на поп!

— Няма да ме обидиш, защото на сърцето ми е радостно!

— Порадвай ми се и се разкарай!

— Ще седя тук!

— Няма спасение.

Борис изпи на един дъх чашата. Повъртя я в ръце и поръча още една. Изведнъж каза:

— Не трябваше да я оставям да замине!… Станах убиец на първото си дете… Може би син…

— Не мисли за това, което не си сторил! Гледай напред! Хората никога не се разделят. Един ден, Борисе, всички ще се съберем на едно място! Всички тия, които се обичахме в краткия ни, проклет живот и бяхме принудени да бъдем далеч един от друг…

— И ти вярваш в тая глупост, измислена от поповете и властниците?!

— Аз вярвам в човешкото единение. Аз мисля, че единението на всички хора е крайната цел на човешкото съществование, на съществованието на Планетата, на Вселената! Иначе всичко би било толкова безсмислено, че ще е срамно, ако сам не сложиш край на живота си!

— Пък аз знам едно. Животът се дава само веднъж! Аз искам да бъда заедно с хората, които обичам, докато живея! Останалото щастие го предоставям на вярващите!…

— Трудно е да възприемеш някои чужди мисли, когато животът не те е подготвил за тях… Когато не си умирал, не си бил ранен, не си замръзвал, покрит със сняг, знаейки, че е дошъл краят, независимо че после санитарите те намират… Или, когато от двайсет и трима души в чета, оставате само петима живи след сражението и се чувствате като последни мръсници за това, че не сте загинали!…

Тази вечер Борис пи много, толкова много, че щеше да умре.

… Той лежеше по корем върху тревата, покрила билото на хълма. Оттук се виждаше селото долу и виещият се път, а още по-нататък — Ломбардската равнина, забулена в мъгла. Голямата моряшка торба с един ремък бе захвърлил до себе си. Намираше се вече в Италия. Тук бе топла пролет, за разлика от Швейцария. Не бе уморен. Пък и не бързаше. Пътят от Бриг през Симплон до Домо Досоло Борис бе взел за два дена пеша. Цели седемдесет километра, като на превала височината достигаше над две хиляди метра. И въпреки че селото бе съвсем близо, той не тръгваше, а лежеше и мислеше по това, което се бе случило и което предстоеше. Беше скъсал с много неща. Но завинаги ли?… Още там, в Женева, разбра, че така повече не можеше да продължава. Реши внезапно и в няколко дни сам събра багажа. След като плати наема, мадам Ролан му предложи да остави двата денка при нея. Нямаше вече нищо ценно. Взе от Университета отпуск за неопределено време. Изтегли една сума от Мезон Щерн. Облече здрави, груби, вълнени дрехи. В торбата имаше чорапи, пуловер и две ризи. Обу алпийските си подковани обувки и една нощ тръгна от Женева. Не се обади на никого. Прекоси Швейцария пеша, като спеше по странноприемниците. Не пи алкохол през целия път. Инстинктивно се стремеше към топлина и слънце, затова избра Италия. И ето, когато вече бе на нейна земя, той отново се колебаеше. Всъщност какво искаше? Топлина и покой?… Поне сега искаше точно това! А после имаше дълго време, за да размисли…

Борис се надигна от тревата и взе моряшкия сак за ремъка. До него стигна ехото на многобройни взривове. Беше пролетта на 1905 година. Приключваха строежа на най-големия тунел в света — Симплонския.