Свобода Бъчварова
Земя за прицел (35)

Глава двадесет и трета

Банкерът срещна най-големи трудности в контакта си с Матов.

Една сутрин отидоха с Брезов в „Ландолт“. Когато старият Борис Скарлатов влезе в кафенето, всички млъкнаха, тъй като повечето бяха българи. С интерес гледаха тази легендарна личност — жив свидетел и участник в съвременната история на България!… Едни с уважение към миналото му, изпълнено с любородно участие в черковните борби в Цариград, други — с любопитство към скандалната му слава от многобройните му гешефти и спекулации, трети, като човек, достигнал положението на най-богатия в страната.

Матов се държеше подчертано вежливо и недостъпно. Толкова бе заклеймявал богаташите, аферистите, мошениците и не на последно място самия банкер, че другояче не можеше и да постъпи. Срещата бе уредил Брезов, който в последните дни, особено след изчезването на Борис, бе в хладни отношения с Матов. Той демонстративно прибра бележника, в който обикновено сутрин пишеше пред чаша кафе, и изчака прав стария банкер. Скарлатов добре знаеше отношението му към себе си, но не се смути. Напротив, прие някаква примирена поза на старец, който си отива от тоя свят, и, ако не друго — поне заради годините, Матов не бива да го държи прав. Двамата седнаха край масата. Брезов се оттегли. Старият банкер не направи грешката да поръча скъпи напитки или каквото и да е. Наложи се Матов да му поръча кафе, за което Скарлатов учтиво благодари. Разговорът едва-едва тръгна. Старият банкер сякаш се пазеше от темата за сина, но даваше да се почувства, че именно тя го интересува най-много на тоя свят. След няколко минути, изпълнени с едносрични думи и дълги паузи, изведнъж той попита какво пише Матов.

— Книга! — отговори троснато той.

— На каква тема?

— Тази, която познавам — войната!

Старият човек разбра, че се касае за Сръбско-българската война.

— Аз също взех някакво… макар и далечно участие в нея…

— Знам.

— Бях и на бойното поле… Но по-интересна беше нощта преди решителната битка. Прекарах я при Стамболов…

Без да иска, Матов зададе няколко въпроса. Личността на Стамболов, трагическата съдба на този герой-поет, революционер-политик, демократ-диктатор предизвикваше у него не само изключителен писателски интерес. Той ту го осъждаше, ту се прекланяше пред него, докато накрая уважението и състраданието покриха всички останали чувства. Скарлатов сдържано отговаряше. Беше попаднал точно в целта… Изтъкна му и разни подробности от подготовката на сражението при Цариброд. Наистина Матов бе участвал в тая война, но само като боец. Той можеше да опише един ограничен епизод от битката, от местността, от поведението на войниците и командирите, да възпроизведе звуци, миризми, пукота на пушките или взривовете на гранатите. Но му липсваше едно — общият поглед върху сраженията. Какво бе ставало там, в Щаба… Какво в тия мигове бяха мислили, говорили и действали историческите личности като княз Александър Батенберг и диктаторът Стамболов… А старият банкер умееше наистина да разказва и не като историк, а с малки, незабележими неща, така важни за един белетрист, които придават на разказа правда и жизненост. Не пропусна и някои интимни преживявания… Спомена за безответната изгаряща страст на диктатора към най-красивата българка по онова време, истинска „лучезария“ — госпожа Мара Белчева^[1]. Спомни си и историята с предсказанието на врачката в Бояна, при която бяха ходили заедно със Стамболов. Като най-нетърпелив и суеверен пръв я предизвикал Стамболов. Тя мълчала и не искала нищо да му говори. Но той властно настоял. Тогава му взела ръката, само бегло я погледнала, втренчила се в очите му и с ужас рекла, че няма да дочака старини, нито края на века, защото го виждала съсечен, и се разплакала. Банкерът и сега се развълнува, като описваше на Матов как диктаторът пребледнял, стоял известно време като истукан, а после извадил бързо шест златни наполеона и като ги хвърлил в черния скут на старицата, излязъл безмълвно. Той го последвал незабавно. Опитал се по пътя да го разсее и обърне всичко на шега, но Стамболов няколко пъти много сериозно повторил: „Аз си знам, аз си знам…“

Матов го слушаше напълно завладян. Скарлатов с радост усети, че събеседникът му вече и не мисли да прекрати срещата. Но старият банкер не искаше да прекали и не стоя много дълго. Матов прие поканата да го посети в хотела.

Той го посрещна в уютната обстановка на апартамента си. Лека-полека Матов се отпусна и се увлече от разказите на стареца. Стана му някак си симпатичен със своята мъжественост, безскрупулност и дързост. Скарлатов не се жалеше, не се самоизтъкваше, нито пък се оправдаваше за зулумите, които бе вършил в живота си. Сочеше голата истина за нещата, скритите користни подбуди, непочтеното поведение на някои от участниците, а това правеше дълбоко впечатление на правдивия Матов. Защото виждаше другата, сенчестата и може би по-важната страна на събитията. Втората беседа помежду им завърши с това, че Матов бе извадил своя бележник и внимателно записваше фактите, такива, каквито ги бе видял Скарлатов. Пред очите му израснаха като живи и Стамболов, и Княз Батенберг, и капитаните, водили тая победна война, и всички останали… Защото там, в селската къща, присъстваше през цялото време до Стамболов като негов личен приятел и съветник банкерът Борис Скарлатов.

Старият човек разбра, че „Ландолт“ е крайно неудобно място за разговори между двамата. Извини се, че не познава Женева, и помоли Матов да му посочи някое място, не луксозно, разбира се, но уютно, където хранят добре. На третата среща, по молба на банкера, дойде и Брезов. Така тримата се събраха в италианската таверна „Петте бора“ извън града край езерото. Тук Скарлатов очарова всички. Италианците бяха във възторг от него. Говореше италиански, защото на времето беше строил някаква линия в Анадола с италиански инженери. Самият той беше ходил няколко пъти в Италия по търговски работи, и то предимно с кораб. А и обичаше италианците като народ. Заедно със съдържателя обсъдиха подробно менюто. В това време влезе неговата жена и представи шестте си деца на „добрия, стар благородник“. На всички даде по една сребърна монета. Те, от своя страна, обясниха на посетителите в таверната, че старият благородник е съкрушеният баща на „горкото момче“. Така, без много труд, Скарлатов спечели сърцата на всички. Двамата певци — бащата и синът — изпяха в негова чест няколко канцонети. Старият банкер се трогна. Подари им една златна монета чрез съдържателя. Покани ги и на масата да изпият по чаша вино. А после Матов отново го заговори за миналото. Той не се интересуваше само от войната, а от всичко, което бе видял и преживял банкерът, и го слушаше жадно, така, както могат да слушат само писателите и децата. Единствено Брезов се чувстваше малко угнетен. Той бе решил да направи това, което Борис не довърши — да вземе всички изпити и се върне в България. Беше отслабнал от четене и недояждане и сега виното заедно с обилната храна го бяха замаяли. Но това не му попречи да се счепка с банкера. Въпросът беше пак за социализма като идеал и бъдеще на цялото човечество. Скарлатов възрази:

— Личният интерес, единствено личният интерес движи човешкото общество напред! Можете ли да го замените с друго?…

— Да, господин Скарлатов — каза Брезов, — има само едно нещо, което може да замени в съзнанието на хората личния интерес, и това е справедливостта!…

— Аз не съм марксист, господин Брезов, и цялата ми дейност се състои в това да печеля пари. Ако Маркс беше гениален икономист, той би ми помогнал да разбера закономерностите на икономиката и след като ги науча, никога да не греша, следователно да печеля при всички обстоятелства! Повярвайте ми, ако беше така, аз бих носил „Капиталът“ в джоба си, бих лягал и ставал с него, понеже би било въпрос не на идеи, а на съществование!… Впрочем, знаете ли, в Англия един борсов посредник ми разказа, че Карл Маркс се опитал да играе на борсата, за да спечели пари, но се провалил напълно.

— Господин Скарлатов, земята също се върти и по тоя въпрос сме съгласни, нали? — каза Брезов. — Това, че не чувстваме нейното въртене, не значи, че няма такава закономерност. Същото е и с марксизма. Да откриеш законите на обществото и икономиката още не значи да издадеш книжка как се трупат пари! Просто говорим за две съвсем отделни сфери — нисша и висша.

Матов заинтриговано слушаше.

Скарлатов имаше достатъчно мисли и по тоя въпрос, но реши, че ще стъпи на хлъзгава почва в един теоретичен спор. Все пак бе прочел бегло „Капиталът“ на времето. Не му хареса. И то не заради анализа. Напротив, с много неща бе съгласен. Не му харесаха изводите за бъдещето, което чертаеше апокалиптична картина за хора като него. Той промени темата и не се стигна до спор. Остана една приятна вечер, която всички запомниха. Бе се подмладил в тяхната компания, бе се върнала някогашната му живост и остроумие.

Запомни и приема, който даде в негова чест барон Захариас. Единственият поканен той. Баронът не се опита да му играе мистични пиеси. Напротив, цялата му резиденция бе залята от електрическа светлина. Изпрати шофьора си да го вземе от хотела с личния си автомобил. Посрещна го в големия салон. И все пак не се стърпя да изтъкне богатството си. Сервираха цяла рота лакеи и сервизът беше от масивно злато. Скарлатов бе от малцината в света, които знаеха нещо повече за възхода на тая тайнствена личност. За самия банкер нямаше нищо тайнствено в барона. Беше гърче-левантийче, с каквито пазарът на Измир бе претъпкан. Но именно тази левантийска природа, тази наследственост, останала му от древните йонийци, от финикийците и от евреите, препитаващи се с търговия, и съчетана с личните му качества и крепко здраве, го правеха гениален търговец. Той беше по-млад на години от Скарлатов. Когато той стана известен търговец в Изтока, Захариас току-що започваше. И първата сделка, която направи, беше чрез него. Сделка за оръжие. Скарлатов го изкупи чрез турските военни, които за пари бяха готови да продадат и армията, стига да има кой да я купи. Пласира го Захариас. Тогава се казваше Василис Захариадис. Той го продаде предимно на арменци. По-късно, при арменските кланета, това оръжие изигра решаваща роля за разгрома на бунта. Беше негодно. Отпосле малкият левантиец разгърна такава дейност, че смая всички. Оръжието бе най-търсената стока в турската империя. Продаваше го на всички, които искаха — и на разбойници, и на бунтовници, и на религиозни сектанти, и на революционери, и на националисти, а и на самата турска армия. Лозунгът му бе: нека се бият, аз печеля! Достигна даже до висши държавни постове в империята. Получи всички възможни ордени и отличия. Спечели неимоверно богатство. Създаде собствен търговски, пиратски флот. И въпреки че тази търговия носеше най-желаните печалби, Скарлатов инстинктивно се отдръпна от нея. Никога нямаше да забрави труповете на арменците по улиците на Цариград, горящите махали и ужаса, който цареше в дните на клането и който българинът Скарлатов неизменно свързваше с ужасите на Батак и Перущица… Захариас бе силен, защото нямаше убеждения, нямаше религия. По рождение бе православен християнин. После стана върл мюсюлманин. Скарлатов бе видял с очите си, че се е обрязал, когато се къпеха в един турски хамам. Ходи на поклонение в Мека и Медина. Щом търговията му се разшири и отиде на Запад, левантиецът стана католик. Скарлатов подозираше, че в даден момент е бил и израилтянин. Докато накрая се преобрази в масон и на масонска основа се опитваше да създаде нова окултна секта. Скарлатов еволюираше в посока на европейския хуманизъм, Захариас задълбаваше в окултизма. Но и при барона нито религията, нито етиката имаха нещо общо с търговията. Така Захариас разшири зловещата си империя, стъпи на европейския континент и за учудване на всички твърдо се задържа, където владееха най-големите финансисти в света. Приеха го в своите среди и се съобразяваха с него. Баронът отначало искаше да тласне разговора в мистична посока. Но знанията на Скарлатов тук също бяха добри. Захариас се опита да му разяснява новото си учение. Тогава Скарлатов го прекъсна с една саркастична турска поговорка. Двамата разговаряха на турски. Езикът, който владееха до тънкост, им позволяваше да водят беседата с един неангажиран, хумористичен тон. Припомниха си дните на младостта, свирепостта, с която финансово разоряваха империята. Защото никъде по света не можеш да забогатееш така бързо за сметка на държавата, както в дезорганизираната Турция. А и османлиите като народ не бяха създадени за търговци. Честни поради мюсюлманската религия, простодушни и прями, вярващи на думата, те бяха отличен обект за експлоатация и измама. Захариас го заведе при колекцията си от оръжие. По-голямата част бе ориенталско и Скарлатов минаваше за негов добър познавач. Най-много отделиха за колекцията от печати и геми, а нумизматичната му сбирка съперничеше на тия в световните музеи. Правеха си комплименти един на друг и никак не си вярваха, въпреки че им бе приятно. Те си завиждаха свирепо. Скарлатов, заради богатството на Захариас и световната му, макар и скандална известност, а Захариас — за дълголетието и запазената мъжка хубост и представителност на стария банкер. Все пак прекараха заедно с удоволствие и вечерта продължи след полунощ. Накрая гордостта му бе особено поласкана, когато Захариас му каза:

— Искарлат бей, синът ти, Аллах да му даде хиляда години живот, расте като вълче от нашата глутница. Има силна хватка, а още повече късмет! Ще стане велик търговец…

Старият банкер не попита повече. Не попита и откъде Захариас има впечатление за сина му. Знаеше достатъчно за връзката между тях от сведенията, които му дадоха полковник Стоев и барон Щерн. Беше сигурен, че Захариас не е произнесъл горните думи само от учтивост. Такива гениални финансисти като него не грешаха никога по отношение на търговския талант. Може би това беше най-радостното, което чу за сина си в Швейцария, и вля нови надежди в сърцето му.

Вечерта, на другия ден преди заминаването си от Женева, прекара с Матов в италианската таверна. Автомобилът на барон Захариас го чакаше навън. Имаха много време до тръгването на влака. Старият човек пиеше коняк, а Матов — кирш. Беше тихо, спокойно и приятно. Матов, който поначало трудно обясняваше идеите си, тази вечер страстно разкриваше на банкера своята заветна мечта — идеята за човешкото единение. Скарлатов внимателно го слушаше и се удивляваше как един умен човек може да се самозаблуждава.

— Разбирате ли, господин Скарлатов, човечеството, иска не иска, върви към премахване на границите на държавите, на класите, на религиозните и расови различия. Това е бъдещето!

Банкерът не искаше преди раздяла да спори, но не можа да се въздържи и каза:

— Не знам. Никога религиозните, национални, расови и каквито искате различия не са били по-фрапантни от днешно време. Човечеството върви към разделение и това разделение ще се изрази във войни. Но дано греша аз, старият човек!…

— А какво Ви дава основание да правите такива изводи?

— Човешката природа, господин Матов.

— Но човек не може да живее без себеподобните!

— И това е вярно, но не може да живее и с тях. Иначе как ще обясните нетърпимата омраза даже между хора на една идея? Направят, да речем, партия от единомишленици и два дни след това се делят на крила и започват безмилостни битки. Създават общочовешка религия, а накрая се самоизбиват в нейно име. Даже в едно семейство, където всички са свързани с кръвна връзка, цари раздор… не, господин Матов. Не в човека е заложена идеята за единението.

— Значи Вие го отричате по принцип?

— Аз вярвам в него не по-малко от Вас, но единение в материалния живот, а не в съзнанието на хората! Единение, което е извън човека, наложено от други сили и закономерности. И това, господин Матов, е търговията! Според мене търговията е необходимост за съществуването на човечеството, каквито са въздухът, храната и водата. Тя уеднаквява живота на хората, независимо от техните идеи и различия. Вижте, господин Матов, колко си приличат страни като Швейцария, Белгия, Франция, Англия, Германия!… Скоро и нашата страна ще прилича на тях!… А това са народи с толкова различни езици, религии, история!… Кое ги прави така единни? Търговията и само търговията!

— Но какво точно влагате в това понятие, господин Скарлатов, защото се търгува и с оръжие, а то разделя, не обединява…

— Преди всичко обмен на материални ценности между отделни лица, групи, класи, народи, държави и като цяло — човечеството!

— Все пак, като говорим за човешкото единение, ние мислим в духовен аспект, а не в материален!…

— А защо да не приемем, че именно материалното единение ще бъде предпоставка за духовното? — попита Скарлатов.

— Защото материалното единение никога не е донесло щастие и няма да донесе! То е било винаги временно единение между лоши хора с престъпна цел срещу останалите хора!

— И в това има нещо вярно… — съгласи се старият банкер.

Матов изпрати до автомобила стария човек. Сбогуваха се сърдечно. Машината потегли. Когато се върна в таверната, съдържателят му предаде малък пакет от „добрия господин“. Той се намръщи. Все пак отвори пакета и видя вътре един ръчно изработен джобен шведски нож с много детайли и части, с пилички, острия, ножички и какво ли не, събрано накуп. Разгледа го бавно и накрая дръпна лъскавата метална част в задната страна на ножа. Оттам изскочи една кука за обуване на ботуши. Ножът беше от здрава синкава стомана и много качествен. Матов се усмихна. Подаръкът му беше приятен, особено куката за обуване на ботуши. Той тайно обичаше такива малки, джобни вещи и се учуди от неподозираната проницателност на банкера. Вероятно бе схванал тази негова слабост, когато му разказваше за лишенията си като четник в Македония. И въпреки че капиталистът Скарлатов противоречеше дори със самото си съществование на убежденията в Матов, той остави дълбоко впечатление в него като личност, достойна за уважение.

А старият банкер седеше сам в купето на експреса за Париж. Линията се точеше край езерото. Върху огледално гладката му вода пълната луна правеше широка светла пътека. Беше доволен от пребиваването си в Женева. Сега идваше ред на Париж и Лондон. На връщане щеше да остане известно време и във Виена. Не му предстояха никакви неприятни сделки или срещи. Но въпреки това не бе спокоен. А още по-малко щастлив. Той не знаеше какво ще предприеме Борис. Не му беше ясно бъдещето. А за него бъдещето — това, бе синът му. Затова той си каза примирен: „Направих всичко, каквото можах, а сега каквото Бог даде!“

Край на първа книга