Ейми Гътман
Адвокатите от „Самсън и Милс“ (9)

Понеделник, 11 януари

Утрото отново бе студено и мрачно. Наближаваше девет часът. Когато се озова пред главния вход на „Самсън и Милс“, Кейт се поколеба, сетне зави зад ъгъла. Мина покрай няколко занемарени стари къщи и влезе в кафенето, наречено „Мъг“, където предлагаха чудесно капучино. Каза си, че може би трябва да пие чай, за да излекува настинката си, но не можа да издържи на изкушението.

Жената, която обслужваше кафе машините, беше на възрастта на Кейт, но е това приликата помежду им се изчерпваше. Тя имаше обички не само на ушите, а на носа и на веждите, а изрусената й коса беше сплетена на безброй плитчици.

— Заповядай, миличка — подвикна бодро и широко се усмихна.

Кейт взе чашата и седна на тясното канапенце до витрината. Снощи бе заспала едва след като взе двойна доза сироп против кашлица. Като се събуди, вече не кашляше толкова силно, но се чувстваше замаяна и уморена, преследваха я смътните спомени за кошмарен сън, свързан с някакво пътуване със самолет. Летеше за Индия за спешна среща с Маделин Уотърс, но внезапно самолетът стремглаво започна да пада…

Толкова бе погълната от мислите си, че не забеляза човека, който държеше чаша кафе и бе застанал до масата. Стресна се, когато непознатият попита:

— Мястото свободно ли е?

— Ами… да — промърмори тя и се отдръпна встрани, за да му направи място на тясното канапенце.

— Извинете, че ви стреснах — каза непознатият. Беше висок, немирни кичури от къдравата му тъмнокестенява коса падаха на челото му. Носеше черно кожено яке и джинси. Стори й се странно познат, макар че не си спомняше къде го е виждала.

— Познаваме ли се отнякъде? — попита.

Той внимателно я изгледа, сетне поклати глава:

— Не. — Усмихна се и извърна поглед.

Кейт отпи от чашата си и се загледа през витрината в забързаните хора на улицата, които мислено наричаше „Бригадата на канцеларските труженици“. Когато беше в добро настроение, намираше, че гледката е някак празнична. Днес й се струваше безсмислена. Дори светлокафявата течност в чашата й предизвикваше отвращение. Стараеше се да изключи от мислите си човека до себе си, но не й се удаваше. Питаше се защо е избрал да седне до нея, въпреки че имаше много свободни места. Дали ще бъде невъзпитано да стане и да се премести на друга маса?

— Коя ви харесва повече? — Гласът сякаш експлодира в ухото й. — Извинете, май отново ви стреснах — добави непознатият, който държеше две фотографии. Кейт мимоходом забеляза, че зъбите му са много бели, а очите му са тъмнозелени. Не й се щеше да я помисли за неучтива, затова се приведе да разгледа снимките. И на двете беше фотографирана една и съща екзотична сцена — масивна старинна сграда, издигаща се край брега на някаква река. Тя дълго се взира в тях, бе изненадана от майсторството, с което бяха заснети.

— Вие ли сте ги правили?

— Да.

— Добър фотограф сте.

— Благодаря — отвърна той и отново се усмихна. Усмивката му беше много чаровна.

Кейт отново се загледа в снимките. Навремето фотографията й беше хоби, в колежа бе изкарала курсове и дори мечтаеше да стане професионален фотограф. Ала докато гледаше тези снимки, които бяха истинско произведение на изкуството, си каза, че е взела правилно решение.

— Според мен тази е по-добра. — Тя посочи фотографията вдясно и отново изгледа непознатия, възхищавайки се от таланта му. — Къде са заснети?

— В Индия. По-точно в град Варнаси, смятан от индусите за свещено място.

— В Индия ли? — Внезапно в съзнанието й изникна самолет, който стремително пада към земята. — Много странно… сънят ми снощи бе свързан с Индия…

— Били ли сте в тази страна?

— Не — отвърна тя и внезапно я обзе необяснима тъга. — Колко време прекарахте там?

— Три седмици. Бях по работа.

— Сигурно е било много интересно. — Тя вече не се блазнеше от мисълта под благовиден предлог да се премести на друга маса. Забеляза отворена кутия, пълна със снимки и я посочи: — Всичките ли са ваши?

Той кимна.

— Може ли да ги разгледам? — попита и когато непознатият кимна, ги заизважда една по една от кутията. Повечето очевидно бяха заснети в Индия — виждаха се храмове и базари — но накрая се натъкна на няколко фотографии на океански бряг.

— Последните две са различни.

— Да, заснети са местности близо до дома ми. Живея в Саг Харбър на Лонг Айлънд.

— Прекрасни са! — Кейт погледна часовника си и видя, че наближава девет и половина. — Трябва да тръгвам, иначе ще закъснея за работа. — Тя прибра снимките в кутията, макар че й се искаше да ги разгледа още веднъж.

— Наблизо ли работите?

— Да, аз съм… юристка. — Произнесе го така, сякаш се срамуваше от професията си, очаквайки да чуе някой виц за адвокати, както неизбежно се случваше. Но човекът до нея само попита:

— Какво практикувате?

— Работя в юридическа фирма, специализирана в оспорване на съдебни искове.

— Коя е фирмата?

— „Самсън и Милс“ — отвърна Кейт и настръхна, очаквайки той да я обсипе с въпроси. Но за нейна изненада това не се случи. Каза си, че е съвсем естествено — този човек живее на Лонг Айлънд и може би не е чул за убийството на съдружничка във фирмата. Загърна се с пелерината, но преди да тръгне, се поколеба и попита: — Имали ли сте самостоятелни изложби?

— В момента фотографиите ми са изложени в галерия „Кавано“ в Саг Харбър. — Той й подаде ръка. — Пропуснах да ви се представя — казвам се Сам. Сам Хауел.

— Аз съм Кейт Пейн — промърмори тя, усещайки топлината на широката му длан. — Не сте ли мислили за изложба в Ню Йорк?

— Засега нямам подобни намерения. Но Саг Харбър е съвсем наблизо, пък и по това време на годината градчето е много приятно — няма ги тълпите туристи. Ако решите, елате да разгледате изложбата.

 

 

Кейт нанасяше последни поправки в писмената справка, изготвянето на която й бе възложил Милс. Така се беше задълбочила, че подскочи, когато телефонът иззвъня. Без да откъсва поглед от документа, тя вдигна слушалката.

— Ако обичате, търся госпожица Пейн.

— На телефона.

— Обажда се детектив Валенсия. — Жената помълча и добави: — Вчера сте ми оставили съобщение на телефонния секретар.

— О! Точно така… снощи ви търсих… — избърбори Кейт. Необходими й бяха няколко секунди да „превключи“. Преходът от света на корпоративното право към насилието в големия град не бе лек.

— По какъв повод? — попита Валенсия.

— Ами… научих нещо, което може би не е важно, но все пак реших да го споделя с вас. В събота отидох да ме подстриже човекът, който оформя прическите на всички колежки от „Самсън и Милс“. Той е странна птица, но не това е най-важното. Каза ми, че Маделин…

— Извинете, че ви прекъсвам, госпожице Пейн, но за Хъркюлис Спивак ли говорите?

Спивак! Кейт осъзна, че за пръв път чува фамилното име на стилиста.

— Откъде знаете за него?

— Да речем, че и други ваши колеги са го споменавали — въздържано отговори Валенсия. — Вече го посетихме и разговаряхме с него.

Кейт се опита да си представи какво ли са си помислили полицаите за „шедьоврите“ му. Забелязали ли са куклата, пронизана със стоманени игли?

— Тогава едва ли ще ви кажа нещо ново — промълви колебливо. — Само че много се изненадах, когато разбрах, че навремето е бил помощник в „Самсън и Милс“. Каза ми, че е работил с Маделин и че тя е била първата жена от фирмата, чиято коса е подстригал.

— Разбирам — каза Валенсия. По тона й не можеше да се разбере дали е изненадана. — Освен дългогодишното му познанство с госпожица Уотърс нещо друго, свързано с него, стори ли ви се подозрително?

— Как да ви кажа… Щом сте били в ателието му, сигурно сте видели творбите му.

— Да — равнодушно промърмори детективката.

— Една от тях ми направи силно впечатление — продължи Кейт. — Кукла Барби, която ми напомни за Маделин. Може би заради бялото й личице и тъмната коса… а може би заради прическата. Най-вече бях поразена от жестокостта, с която в нея бяха забити шест-седем куки за плетене. Като си представих какво се е случило с Маделин… — Тя задавено млъкна.

— И аз я забелязах — изрече Валенсия с малко по-мек тон. — Госпожице Пейн, известно ли ви е дали напоследък Хъркюлис отново се е сближил с госпожица Уотърс?

— Не. Изглежда, напразно ви губя времето.

— Има ли нещо друго, което да е възбудило подозренията ви? Някаква случка, която да ви тревожи?

Кейт се поколеба за миг, като си спомни как Хъркюлис я наблюдаваше от площадката на стълбището.

— Не — промълви накрая.

— Е, непременно ми се обадете, ако си спомните събитие или факти, които според вас са важни за разследването. Вярвайте, че много ще ни помогнете. О, и още нещо, госпожице Пейн. Не се безпокойте за Спивак — в нощта на убийството на госпожица Уотърс е бил извън града.

Като затвори телефона, Кейт се почувства като пълна глупачка. Андрия бе права — крайно време е да се вземе в ръце. Отново зачете документа, като се помъчи да прогони тревожните си мисли.

След няколко минути на вратата се почука и тя стреснато вдигна глава.

— Добро утро — поздрави я Пейтън. — Дано не съм те изплашил.

Както обикновено тя се почувства някак неловко в негово присъствие, сякаш бе зле облечена и непохватна провинциалистка. Днес той носеше черен костюм, папийонка и очила с шестоъгълни стоманени рамки, контрастиращи с официалното му облекло. Колкото и да бе странно, комбинацията беше удивително сполучлива.

— Да видим докъде си стигнала. — Той се настани на креслото и скръсти ръце. „Неволно или умишлено подражава на Картър Милс“ — помисли си Кейт и му подаде черновата на документа:

— Изготвих обобщение въз основа на правните норми за сексуален тормоз. Остава да уточня критериите, даващи основание за повдигане на обвинение. В общи линии най-важното е, че поведението, за което става въпрос, трябва да е оскърбително едновременно от субективна и от обективна гледна точка. С други думи, не е достатъчно, че дадената тъжителка е била оскърбена от случилото се, ако средностатистическа жена с умерени възгледи не споделя мнението й. И обратното — ако средностатистическата жена би била оскърбена, но не и тъжителката, тогава отново липсва основание за повдигане на обвинение.

— Значи трябва да докажем, че за разлика от повечето жени Фридман е имала по-широки възгледи за поведението, граничещо със сексуално насилие, така ли?

— Точно така.

— А какво гласят щатските закони?

— Още ги проучвам.

— Имаш ли да ми кажеш нещо конкретно?

Тя прегледа бележките си и отговори:

— В първия раздел се спирам на мотивите, въз основа на които можем да поискаме отхвърляне на иска за сексуален тормоз, преди делото да влезе в съда.

— И какво е заключението ти?

— Мисля, че не разполагаме с убедителни доводи. Искът е подаден навреме и е в съответствие със закона на ограниченията на наказателното преследване. Фридман първо се е обърнала към Комисията за равноправие и във възможностите за упражняване и намиране на работа, както е по правилата.

— Какво може да се направи?

— Според мен има два варианта, върху които да се изгради защитата. Първият е да докажем, че Фридман не е била скандализирана от поведението на Торп, че той никога не я е насилвал да прави каквото и да било. По този начин обвиненията, отправени от нея, автоматично ще отпаднат. Другият вариант е да докажем, че поведението на Торп не е било оскърбително. И още, че дори ако някои жени биха го намерили за скандално, то Фридман не е била на това мнение. Предвид на онова, което заяви Картър… и разговора ни с Линда Морис, смятам, че и при двата варианта ще имаме солидни доводи. Но тъй като спорът е по фактическата страна на твърденията, е невъзможно искът да бъде отхвърлен, преди делото да се гледа в съда.

— Каква връзка има Първата поправка към конституцията? — Пейтън посочи бележката под линия.

— Ами… това е едно мое хрумване — отвърна Кейт и си каза, че е истинско удоволствие да работи с човек като Пейтън. Той веднага беше забелязал оригиналната идея в изложението й, което, общо взето, представляваше сухо обобщение на правните норми. — За да спечели делото, Фридман трябва да докаже, че сексуалните предложения на Торп са й били неприятни. Само че ще й бъде много по-трудно, отколкото ако работеше на друго място. Всеизвестно е, че „Примамка“ е секссписание. Когато е постъпила на работа в редакцията, тя би трябвало да предположи в каква среда ще попадне. В края на краищата как е възможно да участваш в издаването на подобно списание, ако ти е забранено да обсъждаш темите в него? Торп беше прав, ако е имала скрупули, да беше отишла в „Идеалната домакиня“.

Пейтън се замисли, сетне попита:

— Предлагаш да докажем, че тя е поела риска да бъде подложена на сексуален тормоз, така ли? Но това е норма от обичайното право. Изглежда така, сякаш се опитваш да наложиш обичайното право над федералното.

Тя се замисли. Клаузата за върховенство в американската конституция гласеше, че федералните закони са с предимство пред тези на отделен щат. Пейтън съвсем основателно й напомняше, че поемането на риск — доктрина, подпомагаща отхвърлянето на искове на тъжители, които съзнателно са се изложили на риск — бе правило, произтичащо от обичайното право на щата. Ала тя нямаше намерение да се предава.

— Не мисля — заяви. — Вярно е, че ако приемем хипотезата за риска, ще имаме проблеми с клаузата за върховенството на федералните закони, но онова, което всъщност ни интересува, е дали става въпрос за неприемливо поведение. Това е норматив, залегнал във федералните закони. Ето един пример — ако дойдеш в кабинета ми и настояваш да ти разкажа неприлични подробности за интимния си живот, ще очакваш да се възмутя. Подобна информация очевидно няма абсолютно никаква връзка със съвместната ни работа.

По безизразното лице на Уинслоу й беше невъзможно да разбере дали го е убедила. Ала тъй като беше в стихията си и бе сигурна в доводите си, тя разпалено продължи:

— Да го сравним със случая Фридман. Когато Торп я е разпитвал за сексуалния й живот, би могло да се твърди, че разговорът им е бил във връзка с работата. С други думи, причината за въпросите му е съвсем законна.

— Хм, идеята ти е интересна, ще я обмисля — заяви Пейтън. — Но какво общо има всичко това с Първата поправка към конституцията?

— Това е допълнителен довод. Първата поправка осигурява свобода на словото на медиите. Ако се попречи на Чък Торп или на когото и да било да упражнява издателска дейност, това би означавало нарушаване на конституционните права.

— Първата поправка не защитава сквернословието — отбеляза Пейтън.

Разбира се, имаше право. На така наречения „пазар на идеи“ нецензурната литература беше като парий, лишен дори от най-елементарната защита на Първата поправка. При това никой не се наемаше да определи границата между нецензурното и порнографското.

— „Примамка“ не е порнографско списание — възрази Кейт, — въпреки че на страниците му се публикуват доста предизвикателни снимки.

— Например прокарването на Анита Хил през месомелачка, така ли?

Тя продължи да упорства:

— Точно там е въпросът. В „Примамка“ се съдържа политическо послание, което е в основата на Първата поправка и което са искали да защитят създателите на конституцията. Статията, посветена на сексуалния тормоз, ще бъде нашето веществено доказателство №1. В нея се разискват спорни въпроси и смятам, че не само няма да ни навреди, а ще ни помогне. Разбираш ли тънкостта? Ще използваме срещу тях вещественото им доказателство.

Тя още повече се разпали, опитвайки се да убеди Пейтън. Именно това най-много й допадаше в юридическата практика — да търси начини за заобикаляне на наглед непреодолими препятствия. Засега не й се удаваха подобни възможности — като младша сътрудничка вършеше най-черната и неблагодарна работа, но бе сигурна, че с течение на времето положението ще се промени в положителна посока.

Изглежда, беше успяла да привлече вниманието на Уинслоу, но той все още се колебаеше.

— Ще си помисля — повтори. — Ще го обсъдим отново, след като се запозная с прецедентите.

Кейт кимна. За разлика от другите старши сътрудници, които заимстваха идеи от подчинените си и ги представяха като свои хрумвания, Пейтън не играеше подобни игрички. Беше много способен и съдружниците го знаеха. Можеше да си позволи да признае приноса на някого от подчинените си.

Тя любопитно се втренчи в него. Ако човек го погледнеше само в лицето, щеше да го помисли за импресарио на група, изпълняваща алтернативна музика, ала консервативният черен костюм издаваше истинската му професия. Забележителна беше способността му да олицетворява двете крайности, да иронизира традициите, без да ги заплашва. Откъде ли я притежаваше? Странно как бе възможно да работиш с някого ден след ден и да знаеш толкова малко за него.

— Каква специалност си изучавал в колежа? — попита го спонтанно.

— Моля?

— Знам, че няма връзка с разговора ни, но ми е любопитно.

Уинслоу се усмихна:

— Класическа литература.

— Така ли? — възкликна тя с нескрита изненада. — Не думай! Мислех, че си изучавал икономика или философия.

— Имаш ли други въпроси? — студено попита той.

— Да. — Кейт широко се усмихна. — Открай време ли си падаш по шантавите очила?

Пейтън стисна устни, сякаш едва сдържаше усмивката си.

— Не, страстта ми към тях датира отскоро. Приятелка на сестра ми е дизайнер и ми подарява мострите. Тези харесват ли ти?

„Значи Пейтън има сестра. Никога не бих предположила!“ — помисли си тя и побърза да отговори на въпроса му:

— Много са… впечатляващи. Виждаш ли без тях?

— Абсолютно нищичко. Като прилеп съм.

— Е, сигурно преувеличаваш. Едва ли зрението ти е слабо колкото моето. Не виждам дори главно Е на диаграмата при очния лекар.

— Значи си за завиждане. Аз не виждам самата диаграма.

— Престани да ме будалкаш — подхвърли тя. — Хайде да си разменим очилата.

Уинслоу театрално забели очи, после й подаде очилата си, но твърдо отказа да вземе нейните.

Когато тя ги сложи, помещението изведнъж дойде на фокус.

— Удивително! — възкликна. — Все едно, че са направени по една и съща рецепта. Или пък трябва отново да отида на преглед при очния лекар, за да ми уточни диоптрите.

Пейтън протегна ръка:

— Драга Кейт, приятно ми е да разговарям с теб, но ме чака много работа. — Сложи си очилата, стана и добави: — Ако е възможно, довърши тази вечер проучванията. А пък аз ще прегледам записките, които си направила досега.

След като Уислоу излезе, тя се приближи до прозореца и видя, че над реката е паднала гъста мъгла. Реши, че срещата е минала по-добре, отколкото очакваше. Мислено се поздрави за начина, по който бе накарала Пейтън да се държи като истински човек, а не като робот. Ала докато се взираше през прозореца, я осени неприятна мисъл. По време на разговора нито веднъж не бяха споменали Маделин.

Тя бе убита във вторник. Преди по-малко от седмица.

А вече започваха да я забравят, като че ли никога не е съществувала.

 

 

Когато Кейт приключи справките в библиотеката на фирмата, минаваше десет. Въпреки късния час реши да запише идеите си и едва след това да се прибере у дома. От опит знаеше, че също като сънищата бързо забравя теориите си, ако не ги запише веднага. Грабна под мишница цяла купчина сборници с решения на федералните апелативни съдилища и махна за довиждане на Джъстин, който седеше до прозореца и съсредоточено пишеше нещо. Докато се взираше в красивото му лице, внезапно се почувства в безопасност, като че ли още бяха студенти в Харвард.

Като се върна на петдесет и първия етаж, тя се отби да си побъбри с Андрия, ала вратата на приятелката й беше затворена и заключена. Кейт се обърна и тръгна към своя кабинет, като си мислеше, че тази вечер май всички са си отишли прекалено рано. Докато вървеше по коридора, не срещна жива душа. Наближавайки своето работно помещение, забеляза, че вратата е затворена — навярно от чистачките. Обзе я раздразнение. Може би бе глупаво, но й се искаше колегите й да разберат, че тя остава дълго след края на работното време. Ярко осветеният кабинет беше нещо като почетен знак, сигурен признак, че си човек с влияние. Тя премести книгите под другата си мишница и зарови в чантата си за ключа.

Щом влезе в тъмния кабинет, веднага усети, че нещо не е наред. Инстинктивно се обърна към вратата, но беше прекалено късно.

Някой я хвана през шията и грубо затисна с длан устата й. Тя се напрегна и се замята като риба, хваната на въдица. Книгите се изплъзнаха изпод мишницата й и шумно паднаха на пода. Помъчи се да изкрещи, но от гърлото й не излезе нито звук. Чуваше как някой зад нея диша тежко.

— Да не си посмяла да гъкнеш! — Заповедническият глас й беше познат, но беше прекалено изплашена, за да направи връзката. — Не бой се, няма да ти сторя нищо лошо.

От нападателя лъхаше остра миризма, която бе някак плашеща и необичайна. Тялото му излъчваше топлина като нажежена печка. Докато тя се усети, онзи напъха нещо меко в устата й и намота парче плат около главата й, здраво привързвайки челюстта й. После я хвана за раменете и я повлече към дъното на помещението. Ръцете му я стискаха като в менгеме. Тя се помъчи да се изтръгне от прегръдката му, но нападателят само затегна хватката си.

— Ако продължаваш да се дърпаш, няма да те прегръщам, а ще те удуша — преспокойно заяви той.

Кейт престана да се съпротивлява.

След миг непознатият я запрати в ъгъла и се притисна към нея. Тя неудържимо трепереше, едва дишаше под тежестта му. Огледа се за нещо, с което да го отблъсне, но помещението тънеше в мрак. Едва сега осъзна какво още в първия миг я е предупредило за дебнещата я опасност — тъмнината. Като влезеше в кабинета, осветлението винаги се включваше… но не и този път.

— Ще свърши, докато се усетиш — продължи нападателят. — Отпусни се и ще ти стане хубаво.

„Ще ти стане хубаво.“ Ръката, която стискаше рамото й, се плъзна надолу и обгърна гърдата й. Ритмично я застиска, отначало нежно, после грубо.

— Харесва ти, нали? — мърмореше мъжът. — Не се безпокой, едва сега започваме.

Кейт се сгърчи от допира на ръката му, искаше й се да побегне, но беше притисната до стената. Опита се да разсъждава, да измисли някакъв план, но в разума й сякаш бе станало късо съединение. Онзи пусна гърдата й и плъзна ръка надолу. Задърпа полата й, платът се раздра. Нападателят грубо смъкна чорапогащника заедно с бикините й. След миг пръстите му проникнаха в нея, тя усети непоносима болка, като че ли се разкъсваха вътрешни тъкани.

— Хайде, малката, отпусни се!

Усещаше върху страната си парещия му дъх, той ускори ритъма, а болката ставаше все по-нетърпима. От очите й бликнаха сълзи, изведнъж й се стори, че се наблюдава отстрани. Мислите, които нахлуваха в съзнанието й, като че ли принадлежаха на друг: „Ще те изнасили, после ще те убие. А ти не можеш да му попречиш“.

Очите й вече се бяха приспособили към мрака и тя видя главата на нападателя, която той притискаше към гърдите й.

— Хайде, малката, хайде!

Този глас… защо й бе толкова познат? След миг сякаш мълния проряза съзнанието й и тя разбра кой се гаври с нея.

Чък Торп.

Откритието така я потресе, че едва не изгуби съзнание. В същия момент Торп, който сякаш бе прочел мислите й, грубо извади пръстите си и ги избърса от сакото на черния й костюм. Отстъпи назад, сложи ръце на раменете й и отново я притисна до стената.

— За днес май ти стига — произнесе присмехулно. — И не се стягай толкова, госпожице Пейн.

Кейт се взираше в мрака и се мъчеше да осмисли случилото се. С периферното си зрение видя как Торп поизтупа панталона си. Без да откъсва поглед от нея, взе сакото си, което беше оставил върху лавицата, вградена в стената, и го облече. Отвори вратата и без да бърза, излезе. Стъпките му заглъхнаха по коридора, ала тя не помръдна, а продължи да се взира в мрака.

Не знаеше колко време е изминало, когато най-сетне се раздвижи.

 

 

Спря минаващо такси и се сгуши на задната седалка. При нормални обстоятелства щеше да повика кола от фирмата, която обслужваше „Самсън и Милс“, и по-точно — служителите, работещи до късно. Но тази вечер обстоятелствата не бяха нормални. Докато се взираше през стъклото на таксито, движещо се по Бродуей, тя се помъчи да се съсредоточи върху познатата гледка, само и само да не мисли за случилото се преди малко. Ето го кулинарният магазин, от който понякога си купуваше сандвич с риба тон. До него е закусвалнята за бързо хранене, в която преди време избухна пожар, а сега витрината й зее като тъмна дупка. Единственото й желание беше вече да си е у дома, където се чувстваше в безопасност.

След петнайсетина минути, които й се сториха безкрайни, най-сетне се озова в апартамента. Заключи външната врата и спусна резето, влезе в дневната и огледа познатото помещение. Канапето с протрита тапицерия, върху което бяха разпръснати страници от утринния вестник „Таймс“. Бюрото, отрупано с документи, изписани листове хартия и неотворени пликове с писма. Библиотеката, която заемаше едната стена. Всичко си беше както го беше оставила. Но вместо да я успокои, това още повече я разстрои. Чашата, до половина пълна с кафе, която сутринта беше оставила на масичката, синята ваза с изсушени цветя, всички предмети в дневната й се струваха непознати и някак зловещи. Това жилище принадлежеше на жената, която тази сутрин бе излязла от него и която вече не съществуваше.

С колебливи крачки, като че ли беше гостенка в собствения си дом, тя се приближи до малкия дрешник и прибра пелерината си. Сетне, изпитвайки необичаен прилив на енергия, изтича в банята. Захвърли на пода смачканите си дрехи, пусна душа и застана под него. Водата беше почти вряла, но тя не я разхлади. Болката й бе някак приятна, все едно можеше да заличи случилото се.

Дълго стоя неподвижно под горещата струя, после взе сапуна и гъбата и започна да се търка така, сякаш искаше да смъкне кожата си. Нищо, че я болеше — готова бе на всичко, за да се отърве от спомена за Чък Торп. Ала все още се чувстваше омърсена. Усещаше тялото му, което я притискаше до стената, потните му длани, които я опипваха навсякъде. Отново се затърка с гъбата — гърдите, раменете… между бедрата. Накрая изми косата си с много шампоан.

Приключи едва след половин час. Уви главата си с хавлиена кърпа, облече дълг халат и се върна в дневната. След шума на водата от душа тишината в апартамента й се стори някак застрашителна. Машинално пристегна колана на халата и усети, че сърцето й бие до пръсване. Ненадейно изпита заслепяваща ярост. Чувството сякаш възникна извън съзнанието й и разруши барикадата, предпазваща самообладанието й. Озова се в тъмния си служебен кабинет, отново я лъхна миризмата на пот, излъчваща се от Торп, чу го да се задъхва, усети как стиска гърдите й, как ръката му се плъзва между бедрата й. Гневът премина през нея като електрически ток. Чувството бе съвсем първично и не бе плод на разума й. Единственото й желание бе да унищожи Торп.

Сетне също така ненадейно усещането я напусна и тя се почувства самотна и изоставена.

Запита се как да постъпи.

В подобни случаи първата стъпка е насилената жена да се оплаче в полицията. Но какво ще постигне? Представи си, че се намира в болницата — разпитват я униформени полицаи, следва унизителен гинекологичен преглед…

Вместо да гледат на нея като на жена, достойна за уважение, защото сама изгражда кариерата си, оттук насетне в очите на хората винаги ще бъде само жертва. Жертва, предизвикваща съжаление. Жена, която е била неспособна да се защити и търси помощ от непознати.

Не, няма да го позволи, не към това се стреми!

Подпря се на стената и закри с длани лицето си, като си повтаряше, че трябва да се успокои, за да размишлява по-трезво. Да „изключи“ чувствата си и да позволи на аналитичния си ум да вземе превес. Да, тогава ще реши какво да предприеме.

Хрумна й, че ще се отпусне, ако пийне нещо. Спомни си, че в кухненския шкаф има бутилка червено вино, коледен подарък от фирма, която работеше за „Самсън“. Откри прашното шише зад натрупани една върху друга тенджери, които рядко използваше, тъй като почти никога не й оставаше време за готвене. Виното беше долнокачествено, но сега това не я интересуваше. С треперещи ръце нагласи тирбушона, извади тапата, взе от шкафа чаша за вино и я напълни почти до ръба. Отпи две големи глътки, сетне взе чашата и бутилката и се върна в дневната.

Изпитваше необходимост да се обади на някого. На Тара или на Андрия. Или пък на Джъстин. На някого, който ще й помогне да реши как да постъпи. Ала предварително знаеше какво ще я посъветват — да се оплаче в полицията. А тъкмо това тя не можеше да стори. Поне засега.

Не се ужасяваше само от унизителните разпити и медицинския преглед. Повече се страхуваше за кариерата си.

Дори да успее да докаже вината на Чък Торп, оставането й в „Самсън и Милс“ ще бъде немислимо. „Уайд Уърлд Мидия“ бяха сред най-уважаваните клиенти на фирмата, тъй като носеха годишна печалба от няколко милиона долара. Ако тя обвини Торп в сексуално насилие, това ще бъде равнозначно на атака срещу „Уайд Уърлд“. Невъзможно е „Самсън“ да го представляват по дело за сексуален тормоз, след като адвокатка от самата юридическа фирма го обвинява в сексуално насилие. Представи си заглавията на първата страница на таблоидите: „АДВОКАТКА НАСИЛЕНА ОТ МАГНАТ В СЕКСИНДУСТРИЯТА“.

А трябваше да мисли и за репутацията на „Самсън и Милс“. След като знаеше какъв медиен интерес е предизвикала битката при избирането на Маделин за съдружничка, сегашната история щеше завинаги да опетни репутацията на фирмата. Една от съдружничките е зверски убита, друга е насилена от клиент — какъв по-прекрасен материал за таблоидите? Като хищници ще се нахвърлят върху „Самсън“. И то по нейна вина… или поне така ще мислят всички. Какво от това, че Чък Торп е психопат? Не той, а тя ще бъде наказана. Нито дипломата й от Харвард, нито старанието й и безсънните нощи, прекарани на работното място, ще спасят кариерата й. Знаеше със сигурност как ще се развият събитията. Ще я подложат на разпит, но без да проявяват неуважение. Ще й дадат платен отпуск, за да преодолее травмата. Накратко, ще бъдат взети мерки, доказващи, че от фирмата правят всичко възможно да защитят интересите й. Партньорите ще се престорят, че са на нейна страна, все едно нещата ще продължат постарому.

Ала положението й ще бъде съвсем различно.

От уважаван член на екипа на „Самсън“ тя ще се превърне във външно лице, в заплаха, която трябва да се премахне. А когато шумотевицата в медиите позаглъхне, учтиво ще я помолят да си потърси друга работа. Ще заявят, че е в неин интерес, ще й обещаят пълно съдействие и блестящи препоръки. Но ще направят всичко възможно да се отърват от нея, защото присъствието й неизменно ще им напомня за скандала, който искат да забравят.

Ще й се наложи да започне от самото начало. Отново! Мисълта я накара да изпита отчаяние. През целия си живот все започваше от самото начало — след развода на родителите си, след смъртта на майка си, след измяната на Майкъл. Безкрайна поредица от нещастия и провали. Когато я назначиха в „Самсън“, си каза, че най-сетне щастието й се е усмихнало. Готова бе да работи почти денонощно, само и само да се установи на едно място, да се спаси от непрекъснатите промени. Но и този път съдбата й беше изиграла лоша шега.

Отново отпи от виното и отпусна глава на облегалката на канапето. Сякаш наблюдавайки се отстрани, си припомни ужасното преживяване — как влезе в тъмния кабинет, изненадващото нападение, мига, в който за пръв път видя кой е нападателят.

Отново я обзе гняв. Чък Торп! Кой е той, та да я поставя в подобно положение? Да я принуждава да се откаже от кариерата си, в името на която е работила толкова усилено! Внезапно осъзна, че гневът й е примесен с друго чувство, което е всеки изминал миг ставаше все по-натрапчиво.

Чувството на съмнение.

Постепенно мисълта обсеби съзнанието й. Зададе си въпроса, дали е направила всичко възможно да отблъсне нападателя, или носи известна вина за случилото се. „Защо не оказа съпротива? Той не беше въоръжен, нали? Защо не се опита да избягаш?“

Допи виното в чашата си и си наля още, очаквайки алкохолът да притъпи сетивата й. Бавно, почти неусетно в стомаха й се разля топлина, като че ли бе котка, която се е свила на кълбо да подремне. Минутите се нижеха една подир друга. Тя отпи още няколко глътки и усети как огънят в нея се разгаря.

„Трябва да го правя по-често — помисли си. — Колко хубаво е да не чувстваш абсолютно нищо!“

Може би просто трябва да забрави ужасното преживяване, да се преструва, че не се е случило… Не, нелепо е! Невъзможно бе да загърбиш подобно изпитание… хм, наистина ли бе невъзможно? Много по-страшни драми ежедневно се разиграваха по улиците на Ню Йорк, например убийството на Маделин Уотърс. Защо да не забрави, че някакъв похотлив тип я е насилил, след като сега седи в безопасност в апартамента си и пие вино? За случайния наблюдател тя бе жена, на която може да се завиди. Беше здрава, имаше престижна работа и прекрасно жилище. На пръв поглед нищо не се бе променило. Наистина ли случилото се тази вечер бе толкова страшно или му придаваше прекалено голямо значение? Да речем, че от полицията й повярват, ще изпитат ли съчувствие към нея? Не бе загубила разума си, не беше ранена. Дори не бе изнасилена.

Това не се ли брои за изнасилване?

Неволно потръпна, като си спомни как пръстите на Торп проникнаха в нея. Да, имаше проникване, но не по обичайния начин. Ситуацията беше като в теста за прием в юридическия факултет, в който са заложени уловки чрез размяна на фактите. Проникване — да; пенис — не. Какъв е резултатът? Напуши я смях, но от гърлото й се изтръгна само дрезгаво хриптене.

Отново отпи голяма глътка вино. Опита се да прогони мъглата, обгръщаща съзнанието й, и да си припомни наученото в университета. Но в лекциите по наказателно право почти не се засягаше изнасилването. Доколкото си спомняше, никога не бяха обсъждали факторите, обуславящи този акт. Спомняше си само откъслечни факти, които бяха предизвикали любопитството и удивлението й. Например, че навремето обвинението е настоявало за показанията на свидетел, който да потвърди, че е имало сексуално насилие. На практика това е означавало оправдателна присъда почти за всички изнасилвачи, тъй като те обикновено „действат“ сами. Или пък изискването жените да оказват съпротива на насилника дори с риск да бъдат убити — няма ли съпротива, половият акт не се признава за изнасилване.

Тя остави чашата върху масичката и се изправи. Зави й се свят, но успя да се задържи на крака, като се подпря на стената. Приближи се до голямото огледало на вратата на спалнята и съблече халата. Пристъпи още по-близо и се втренчи в отражението си. После се обърна и се помъчи да огледа раменете и краката си. Лицето й беше бледо, само страните й горяха. Очите й — очи на непозната трескаво блестяха.

Облече халата си и отново седна на канапето. Взе чашата с вино и я пресуши до дъно, сетне отново я пали догоре. По тялото й нямаше синини или белези от насилието. Нямаше веществени доказателства. На кого ще повярва съдът — на нея или на Чък Торп? Самата тя започваше да се пита дали не си е въобразила, че е била насилена от него.

Облегна се на възглавниците и втренчи премрежения си поглед в бутилката, в която бе останало съвсем малко вино.

„Да пием до дъно, приятели!“ — помисли си и си наля остатъка от алената течност. Алено — цветът на Харвард… и на кръвта. Внезапно си представи обезобразения и осквернен труп на Маделин Уотърс, захвърлен на речния бряг. Внезапно се сепна и изпъна гръб, сърцето й лудо затуптя. Как не се е досетила досега? „Предупреждавам те много да внимаваш“ — бе казала Маделин, очевидно намеквайки за Чък Торп. Спомни си и горчивите думи на Кармен Родригес, изречени в деня, в който бяха научили за жестокото убийство: „Използваха я! Използваха Маделин, за да изпълнят прищявката на онзи мръсник. Принуждаваха я да вечеря с него и бог знае още какво. Гнусна история! Накрая тя се опълчи и виж какво я сполетя…“.

Виж какво я сполетя!

Внезапно й се повдигна. Погледна бутилката — беше празна. Съзнанието й все повече се замъгляваше, вече не си спомняше какво й направи толкова силно впечатление преди няколко секунди. Май беше нещо за Маделин… Маделин и Чък Торп…

Безсмислено бе да напряга мозъка си. Утре… утре ще си спомни всичко.

А сега единственото й желание бе да заспи.

С усилие се изправи и залитайки, отиде в спалнята. Съблече халата и извади нощница от чекмеджето на скрина. Фланелената дреха, ухаеща на прах за пране, й беше подарък от майка й. От очите й бликнаха сълзи, сетне я обзе странна безчувственост. Просна се на леглото и за миг остана неподвижна в мрака. После се пъхна под завивката. След броени минути в съзнанието й се възцари мрак.