Ейми Гътман
Адвокатите от „Самсън и Милс“ (15)

Неделя, 17 януари

В нито един неделен вестник не беше публикувана новината за смъртта на Картър Милс. Кейт се питаше дали се дължи на намесата на влиятелните съдружници във фирмата, или броят е бил готов, преди да се разчуе трагичната вест. Тя седеше на канапето и апатично се взираше в заглавната страница на „Метро“. Тара се бе настанила до нея и плетеше нещо от тъмносиня вълна. Прекарала бе нощта на канапето, след като взе Кейт от кантората. Тази сутрин изглеждаше недоспала, но спокойна; червеникавозлатистите й къдрици бяха прибрани с голяма кокалена шнола. Докато я наблюдаваше изпод око, Кейт си помисли, че приятелката й изглежда точно както по времето, когато завършиха колежа. Самата тя се чувстваше поне с хиляда години по-възрастна от нея.

— Какво плетеш? — попита.

— Пуловер.

— Нямах представа, че притежаваш подобни умения. Кога се научи?

— О, може би преди година.

Думите й сякаш увиснаха във въздуха — още едно доказателство за отчуждението между едновремешните неразделни приятелки.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — Тара побърза да заглади положението. — Купих гевреци, много са вкусни.

— Благодаря, но не съм гладна. Може би по-късно…

В дневната цареше тишина, нарушавана само от потракването на иглите за плетене. От външната страна на прозореца беше навят сняг. Въпреки че снощи бушуваше снежна буря, Тара без колебание бе напуснала топлия си апартамент, за да се притече на помощ на приятелката си.

Кейт й беше благодарна, същевременно се чувстваше малко гузна.

— Благодаря, задето снощи дойде да ме вземеш — промълви.

— Няма защо да ми благодариш. Радвам се, че ме повика.

— Все пак ти благодаря от сърце. — Докато говореше, Кейт изведнъж усети, че стомахът й стърже. Май въпреки всичко е гладна. — Знаеш ли, ще изям един геврек.

— Искаш ли да ти…

— Не, сама ще си взема.

От хартиения плик върху кухненския плот се разнасяше уханието на тесто, приготвено с мая. Кейт си избра геврек с канела и стафиди, разчупи го на две и намаза с меко сирене парчетата. Стараеше се да се съсредоточи върху приготвянето на закуската. Ала докато оставяше в умивалника използваните прибори, кошмарните спомени отново нахлуха в съзнанието й.

Тъмночервена кръв.

Проблясъка на револвера.

Обезобразеното лице на Картър Милс.

Постави в чиния намазания геврек и отново седна на канапето. Тара продължаваше да плете, куките сякаш танцуваха в сръчните й пръсти. Изглеждаше толкова спокойна и уверена. Внезапно на Кейт й се прииска да бъде като нея.

— Мислиш ли, че и аз ще се науча да плета? — попита и осъзна, че гласът й е изтънял като на дете.

Приятелката й вдигна очи:

— Разбира се. Стига да искаш.

— Ще ме научиш ли?

— Естествено — отвърна Тара. Изглеждаше доста учудена и имаше основание. Двете се познаваха от години, но приятелката й никога не бе проявила интерес към плетивата, освен към онези, които се продават в магазините. Кейт отново си спомни колко близки бяха, докато учеха в колежа „Барнард“ и бяха съквартирантки. Разменяха си дрехите, когато едната заговореше, другата довършваше изречението. После пътищата им се разделиха. Може би отчуждението бе обяснимо, след като вече не живееха заедно в двустаен апартамент, а ги разделяха хиляди километри — Кейт се записа в Харвардския университет, а Тара остана в Ню Йорк. Кейт се надяваше отново да се сближат, след като приключи следването си, но очакванията й не се оправдаха. Тъкмо обратното — близостта им само подчертаваше колко са се променили.

Прииска й се да изглади различията помежду им — независимо от всичко Тара още бе най-добрата й приятелка.

— Обещаваш ли, че ако ти разкажа за случилото се снощи, няма да го споделиш с никого?

— Разбира се. — Тара отмести поглед от плетивото и озадачено се втренчи в приятелката си. Каква ли бе тайната? В края на краищата вече се знаеше какво се е случило — поредното „невинно“ убийство в „Самсън и Милс“.

— Картър не е бил убит. Самоубил се е — изтърси Кейт и си помисли: „Ето, най-сетне го изрекох на глас!“. Сякаш стоманен юмрук стисна сърцето й. Със затаен дъх зачака реакцията на Тара. След няколко секунди не издържа: — Хайде, кажи нещо! Какво мислиш за случилото се?

Приятелката й остави плетивото на канапето:

— Ами… не мислиш ли, че има някаква връзка с убийството на онази съдружничка?

Кейт сведе поглед. Тара никога не си поплюваше и не се страхуваше от неудобните въпроси. И както обикновено бе права. Нелепо бе да си мисли, че смъртта на Милс е случайно съвпадение. Но тогава каква бе причината? Каква бе връзката между неговата смърт и убийството на Маделин? Най-различни предположения кръжаха в съзнанието й, но нито едно не изглеждаше правдоподобно. Погледна Тара в очите и попита:

— Предполагам, че има някаква връзка, но каква?

— Нямам представа. Не познавам тези хора, но все пак събитията възбуждат подозрение. Кога за последен път съдружник в „Самсън и Милс“ е ставал жертва на насилствена смърт? А ето че в разстояние на няколко дни една и съща участ постига двама. Каква е вероятността двата случая да не са свързани?

— Почти никаква — призна Кейт, наблюдавайки как приятелката й приглажда буйните си къдрици, които се бяха изплъзнали от шнолата. Когато бяха в колежа дори й завиждаше за къдравата коса. Разбира се, косите на всички сътруднички в „Самсън и Милс“ бяха прави и късо подстригани… като по-млада Маделин е предпочитала същата „универсална“ прическа.

Спомни си думите на Хауел: „Наистина ли не си забелязала колко приличаш на нея?“. Помъчи се да прогони мисълта в най-отдалеченото ъгълче на съзнанието си; каза си, че подозренията му са абсурдни. Виж, Тара може би имаше право. Двама съдружници в прочута юридическа фирма, които преди са били любовници, са сполетени от преждевременна смърт — жената е убита, мъжът се самоубива. Смърт при съмнителни обстоятелства! Хауел твърдеше, че Маделин се е страхувала от Милс, което само по себе си беше невероятно. Все пак обаче нещо бе накарало Милс да посегне на живота си… Възможно ли бе Сам Хауел да има право? Възможно ли е Картър да е виновникът за смъртта на Маделин?

Въпроси, въпроси… на които нямаше отговор. Главата й сякаш щеше да се пръсне. С внезапен прилив на енергия прогони съмненията, които я измъчваха. Спомни си многобройните прободни рани на Маделин, свещта, напъхана във влагалището й. Невъзможно бе Милс да е убил бившата си любовница, той не бе способен на подобно извращение. Та нали го бе видяла непосредствено след като бе научил за смъртта на Маделин? Спомни си колко спонтанна бе реакцията му. Ако в поведението му имаше нещо фалшиво или пресилено, щеше да й направи впечатление. Каквито и да са били чувствата му към Уотърс, той не я бе убил!

Все пак каква бе връзката между двете трагични събития? Навремето двамата са били любовници, но раздялата им е била доста бурна. Напоследък отново работеха заедно след дълга пауза. Секретарката Кармен твърдеше, че Милс е принудил Маделин да се включи в екипа, подготвящ защитата на Торп. Кейт се опита да осмисли тези факти, да открие нещо, което да й подскаже какво се е случило в действителност. Постепенно в съзнанието й изкристализира идея. Ами ако Картър също е подозирал Торп в убийството на Маделин? Ами ако е изпитвал силни угризения, че неволно е станал причина за смъртта й?

— Може би се е самообвинявал заради гибелта й… — Осъзна, че изрича мислите си. — Все пак не мисля, че заради това би стигнал до самоубийство. Не беше такъв човек.

Тара нетърпеливо сви рамене:

— В това отношение правила няма, Кейт. Случва се най-хладнокръвните и самоуверени хора да превъртят.

— Да… може би имаш право — промърмори Кейт, приведе се и обгърна свитите си колене.

— Даваш ли си сметка, че всъщност не си познавала този човек? — Тара внимателно подбираше думите си, но говореше решително. — Виждала си го само на работното му място, когато е носел маската за пред обществото. Нямаш дори бегла представа какъв е бил личният му живот. Поставила си го на пиедестал, представата ти за него е идеализирана… както и за всички, работещи в прословутата фирма. Служителите в „Самсън и Милс“ са обикновени хора, скъпа. Всеки има своите страхове. Всеки допуска грешки.

Кейт почувства как стоманен обръч стяга гърдите й. Както обикновено се случваше напоследък, й се прииска да възрази на приятелката си, но се отказа. Невъзможно е да оспорваш фактите.

Телефонът иззвъня. Тя скочи на крака, грабна слушалката и подхвърли:

— Аз ще се обадя.

Джъстин дори не каза „ало“, а попита:

— Чу ли за Картър?

— Да… знам какво се е случило… — Тя придърпа стола и седна.

— Да му се не види, какво става? — възкликна Джъстин.

— Също като в „Десет малки негърчета“ на Агата Кристи. Умират един подир друг. Кога ще свърши този кошмар? Не е за вярване, че още не са заловили този психар!

За миг думите му я озадачиха, после се досети — той мислеше, че Милс е бил убит. Понечи да го поправи, но си спомни нарежданията на детективите от полицията до второ нареждане да не разговаря с никого за смъртта на Картър. Все пак се изкуши да сподели новината с Джъстин — знаеше, че може да му се довери също като на Тара — но нещо я накара да се поколебае.

— А ти как разбра? — попита.

— Обадиха ми се.

— Кой?

— Дейвид Боск. Навярно съдружниците телефонират на всички служители, за да не бъдат потресени, когато утре се явят на работа. Защо питаш? А ти откъде научи новината?

— Ами… как да ти кажа… — Тя дълбоко си пое въздух. — Всъщност снощи аз го намерих.

Джъстин смаяно възкликна, сетне някак глуповато попита:

— Трупа ли си намерила?

— По време на празненството реших да се отбия при Картър, за да поговорим по един въпрос. Отворих вратата на кабинета му и… го видях. — Гласът й пресекна от вълнение, обръчът около гърдите й сякаш още повече се стегна.

— Господи! Как се чувстваш?

Тя кисело се засмя:

— Била съм и по-добре. Какво ти каза Боск?

— Че снощи Милс е бил намерен застрелян в кабинета му. Предупреди ме да не коментирам случилото се пред представителите на пресата. — Джъстин очевидно бе потресен от новината, но скоро загрижеността му за Кейт надделя. — Не бива да оставаш сама. Идвам веднага…

— Недей! — прекъсна го тя. — Тара прекара нощта при мен и още е тук.

Неприятно й беше да мами Джъстин по телефона, камо ли да го гледа в очите и да го лъже. Може би до утре сутринта истината за смъртта на Картър ще бъде обществено достояние — тогава ще бъде свободна от обещанието да пази тайна.

— Какво казаха ченгетата? — поинтересува се Джъстин. — Дано поне този път имат заподозрян.

— Не зная. Бяха много лаконични, пък и аз не попитах. Толкова бях объркана… Полицаите се интересуваха какво съм видяла, но за съжаление не можах да им помогна. Щом осъзнах какво се е случило, закрещях. Тичешком излязох от приемната и повиках охраната на сградата.

— Струва ми се, че убиецът отмъщава на „Самсън“. Очевидно е човек, който има достъп до сградата. Господи, може би снощи е бил наблизо, докато ние се забавлявахме!

Възбудата му й подейства заразително, но след миг си спомни, че Картър не е бил убит, а сам е посегнал на живота си.

— Джъстин, извинявай, но съм уморена. Вероятно още не съм преодоляла шока. Да продължим разговора утре сутринта, става ли?

— Кейт, много съжалявам! — разкаяно възкликна той. — Колко съм несъобразителен! Сигурна ли си, че не искаш да ти донеса нещо? Например за хапване.

— Не, благодаря. Ще гледам да не ставам от леглото. Утре ще се видим в работата.

Тя затвори телефона и забеляза буреносното изражение на Тара.

— Защо ме гледаш така? — попита, въпреки че знаеше отговора.

— Само не ми казвай, че утре ще отидеш на работа!

— Че защо да не отида? — уж недоумяващо попита тя.

— Защо ли? — Тара се приведе, сякаш й се искаше да я хване за раменете и да я разтърси. — Защото човекът, за когото си работила, се е самоубил! Защото именно ти си открила трупа му! Защото в разстояние на един месец убиват втори човек, за когото работиш! Да изреждам ли още причини?

— Вече ми попремина — възрази Кейт. — До сутринта ще се оправя.

Невероятното бе, че дори в момента се чувстваше много по-добре. Сякаш тежък товар падна от плещите й. Утре сутринта както обикновено ще отиде на работа с метрото. Представи си кабинета си във фирмата: книгите и документите на бюрото, Статуята на свободата, издигаща се сякаш от дълбините на река Хъдсън… Трагичните събития не бяха помрачили желанието й да направи кариера в „Самсън“. Работата бе смисълът на съществуването й. Не може да си позволи да отсъства.

Обърна се към Тара, която мрачно я наблюдаваше, и заяви:

— Наистина трябва да отида утре. Знам, че няма да ме разбереш. Но сега фирмата е моят живот.