Мракът я обгръщаше. В първия момент не разбра къде се намира. В стаята беше горещо, въздухът бе сух. Завивките я притискаха, обляна бе в пот. Помисли си, че нещо не е наред, но не знаеше какво. Като извърна глава, всичко си дойде на мястото.

Беше си у дома, в апартамента си в Ню Йорк.

Маделин Уотърс беше мъртва.

Кейт полежа още няколко секунди, опитвайки се да свикне с ужасната мисъл. После отметна одеялата и стъпи на пода. Флуоресциращите цифри на часовника върху нощното й шкафче показваха 6:48. Беше спала около шест часа. Изключи звънеца, който трябваше да я събуди в седем и половина, запали лампата и стана.

Вестник „Таймс“ вече беше оставен пред вратата й и тя набързо го прегледа. Поместено беше кратко съобщение за смъртта на Маделин, в което се споменаваха само познатите й факти. Няма как, преди работа ще се отбие до павилиона за вестници. В таблоидите със сигурност са публикувани повече подробности.

Не я сдържаше на едно място, искаше й се да излезе час по-скоро. Отказа се дори от кафето — ще се отбие в закусвалнята, след като купи утринните вестници. Набързо взе душ, облече сива рокля от трико, обу черен чорапогащник. Като допълнение сложи огърлица от изкуствени перли, черен шал и черни велурени обувки. Пазеше този тоалет за дните, през които нямаше сили да облича костюм и да подбира подходяща блуза, бижута и обувки. Не беше особено елегантен, но поне не предизвикваше критични забележки в службата. Прибра косата си назад и я прикрепи с шнола, украсена с черен велур — нямаше време да си измие косата и да оформи прическата си — взе червената си пелерина и черните си кожени ръкавици и излезе от апартамента.

Студът беше сковаващ. Още не валеше сняг, но мрачното небе като че ли притискаше сградите. Тротоарите бяха заледени след проливния дъжд, който беше паднал през нощта. Кейт тръгна към павилиона за вестници, намиращ се на една пресечка от Бродуей, като внимаваше да не се подхлъзне. Отдалеч видя заглавията, написани с грамадни букви.

„КРАСАВИЦАТА И ЗВЯРА: ПРОЧУТА АДВОКАТКА Е ОТКРИТА МЪРТВА. ПРЕДПОЛАГА СЕ, ЧЕ СТАВА ВЪПРОС ЗА СЕКСУАЛНО УБИЙСТВО!“

Тя купи и двата таблоида и забърза към закусвалнята на Осемдесет и първа улица.

Като видя, че на касата има опашка, не се нареди, а седна на бара и разгърна „Дейли Прес“. На първата страница беше поместена същата студийна снимка на Маделин, която бяха показали по телевизията. Кейт прелисти страниците, изцапани с печатарско мастило, и намери каквото очакваше. Напорист репортер на таблоида се беше добрал до информация, с която да допълни кратката бележка от късното вечерно издание. Всъщност дори беше успял да интервюира безработния механик, който бе намерил трупа. Трупът на Маделин!

„Никога не съм виждал по-страшна гледка — бе казал механикът. — Трудно ми беше да разбера, че трупът е на жена, толкова много кръв имаше. Непознатата беше гола, а между бедрата й беше пъхнато нещо, което приличаше на свещ. Лицето и гърдите й буквално бяха накълцани, като че някой я беше удрял със сатър.“

На Кейт й се повдигна, притисна длан към устните си, но продължи да чете. Полицейските следователи бяха отказали да коментират изявленията на свидетеля, но психологът се беше оказал по-отзивчив. Заключението му гласеше:

„Ако се съди по описанието, престъплението е извършено от човек с душевно разстройство. Вкарването на предмет във влагалището на жертвата, жестоките наранявания по лицето й са «запазена марка» на неуравновесените убийци. По принцип този тип престъпления се извършват от млади мъже на възраст между седемнайсет и двайсет и пет години с по-нисък коефициент на интелигентност, които не са оправдали големите очаквания, нямат близки приятели и най-вероятно са склонни към самозаблуда.“

Кейт престана да чете и се загледа през витрината към потока от добре облечени хора, устремени към входа на метростанцията, които никога не се бяха сблъсквали с кошмарните аспекти на живота в мегаполиса. Преди два дни Маделин е била като тях — красива и богата жена с блестяща кариера, която бърза за поредната делова среща, за поредния обяд или вечеря в луксозно заведение. А сега беше мъртва. Смъртта й беше ужасяващо напомняне какво може да те сполети, ако започнеш да се чувстваш прекалено сигурен. Самата Кейт се предоверяваше на данните за сниженото ниво на престъпност в големия град и почти не се замисляше за дебнещите я опасности. Наистина броят на убийствата бе намалял, но знаеше, че престъпници продължаваха да отнемат живота на невинни хора. Тя имаше навика да се качва на метрото дори през малките часове на нощта, но явно трябва да бъде по-предпазлива. Безсмислено е да рискува, по-добре да взима такси… Колкото и да е странно, решението й подейства някак успокояващо.

Да, вместо да се придвижва с метрото, ще взима такси — елементарна предпазна мярка.

Докато приемаше съболезнованията на Майк Глейзър, детектив от нюйоркската полиция, Картър Милс се постара да изглежда дълбоко опечален. Глейзър бе придружен от своя колежка, която очевидно беше от латиноамерикански произход и се казваше Кати Валенсия. Докато Глейзър говореше, Картър изпод око огледа мургавата жена, сетне се втренчи в стенния часовник, който май напоследък изоставаше. Каза си, че непременно трябва да се обърне към специалиста по старинни часовници, за когото беше прочел в „Таймс“. Клара сигурно си спомня името му.

Детективът отвори бележника си. Беше четирийсетинагодишен, с оредяваща кестенява коса и прями сини очи. Изглеждаше прекалено простодушен и наивен — изражение, под което често се прикрива остър ум. Картър не се съмняваше, че също като опитния адвокат, изправен пред съдебните заседатели, този човек знае как да се възползва от външността си. Каза си, че в никакъв случай не бива да го подценява.

— Господин Милс, както вече споменах, настояваме да ни допуснете в кабинета на госпожица Уотърс. По-нататъшното забавяне може да се отрази фатално на работата ни.

Милс се постара да прикрие нарастващото си раздразнение:

— Действаме възможно най-бързо, детектив. Когато се уверим, че поверителната информация за клиентите ни няма да бъде изложена на риск, ще имате пълен достъп до работното място на покойната ни съдружничка.

— Кога ще стане това?

— След няколко часа. Най-вероятно следобед.

Глейзър се намръщи, изразявайки недоволството си. Но единствената друга възможност беше да вземе заповед за обиск, което също щеше да отнеме време. Ето защо трябваше да се примири и търпеливо да чака.

— Предполагам, знаете, че не бива да размествате нищо — каза строго.

— Разбира се, детектив. Имате думата ми.

— Ще разрешите ли поне да направим снимки в кабинета? Нося фотоапарат.

— Ще ви съобщим решението ни по този въпрос.

Глейзър очевидно възнамеряваше отново да го притисне, но вместо това само попита:

— Господин Милс, имате ли представа кой би могъл да извърши престъплението?

Картър разпери ръце, сетне ги скръсти на гърдите си и отвърна:

— Абсолютно никаква, детектив. Случилото се ме потресе. Абсурдно е, че някой е посегнал на живота на Маделин… и то по този начин. Изтръпвам, като си помисля какво й е причинил. Единственото ми предположение е, че е била убита по погрешка.

— Работили сте съвместно с госпожица Уотърс, нали?

— Да.

— Кога за последен път я видяхте?

— Мисля, че беше във вторник сутринта. В деня, когато е била убита. Дойде в кабинета ми да обсъдим едно ново дело. Съвещанието продължи двайсетина минути. В нашата работа е важно да се говори по същество — нямаме време за губене.

— Забелязахте ли нещо странно в поведението й? Изглеждаше ли разтревожена, обезпокоена?

— Не, детектив. Повярвайте, че откакто разбрах за трагедията, стотици пъти съм си задавал същия въпрос. Но наистина не забелязах нищо необичайно.

— Сами ли бяхте или на съвещанието присъстваха други служители на фирмата?

— Бяхме само двамата.

Глейзър кимна и се облегна на стола, сякаш намекваше, че разпитът едва сега започва. Сетне поднови задаването на въпросите, „изстрелвайки“ ги като с картечница:

— Известно ли ви е какво е правила през същия ден, след като е излязла от кабинета ви?

— Знам, че в осем вечерта щеше да вечеря е един клиент в ресторант в центъра на града. На следващия ден имахме среща със същия човек. Той се оплака, че Маделин не била спазила уговорката и не се появила в ресторанта. Това беше първият знак, че се е случило нещо нередно, ала тогава не се усъмних. Казах си, че навярно е станало някакво недоразумение относно часа на срещата.

— Как се казва този клиент?

— Чък Торп. Редактор е на едно списание.

— Знам кой е — кисело промърмори Глейзър. — Ще ми дадете ли номера на телефона му?

— Секретарката ще ви го продиктува — отговори Милс.

— Необходим ми е веднага.

За миг Картър се поколеба. Под наглед невинната размяна на реплики се разиграваше битка за надмощие, изходът от която щеше да реши кой ще контролира потока от информация. Той реши, че този ход на противника е безопасен, и позвъни на Клара.

След като записа телефонния номер на Торп, детективът прегледа бележките си и поднови разпита:

— Знаете ли дали госпожица Уотърс е имала интимен приятел?

— Доколкото ми е известно, Маделин не ходеше сериозно с никого. Излизаше с различни мъже, напоследък често се срещаше с Торп, но не зная от какво естество е била връзката им. На празненствата, организирани от фирмата, винаги беше придружавана от някого, но всяка година идваше с различен човек. Не си спомням да съм я виждал с някого повече от два пъти.

— Случайно спомняте ли си името на някого от тези мъже?

— Не, за съжаление.

— Тя имаше ли врагове? Знаете ли дали някой й е имал зъб? Нали разбирате, търсим мотив за престъплението.

— Не мога да си представя, че някой е желаел смъртта й. Разбира се, през изминалите години сигурно е имала търкания с колегите. В „Самсън и Милс“ конкуренцията е много голяма, работи се на пълни обороти, което понякога пречи. Предполагам, че някои от колегите й са я обвинявали, че се издига, или пък в несправедливо отношение към тях. Очакваше се, че ще възникнат известни противоречия, когато беше избрана за съдружничка, но, разбира се, че не бяха толкова сериозни, че да доведат до убийство.

— Все пак искам да знам дали някой е бил особено обезпокоен от издигането й в служебната йерархия.

— Ами… например Мартин Дрескър, който също е съдружник във фирмата. Той открито се възпротиви на избирането на Маделин. Ала всъщност възраженията му не бяха по отношение на нея. Искаше да си отмъсти на мен. С него сме отдавнашни съперници. Навремето се конкурирахме за мястото на управител на „Самсън“. Маделин беше мое протеже, затова той се опитваше да ми отмъсти чрез нея.

Глейзър отново записа нещо в бележника си, после попита:

— Споменахте, че във фирмата конкуренцията между служителите е много голяма. Предполагам, че госпожица Уотърс е имала неприятности с хората с неосъществени амбиции. Вярно ли е?

Милс кисело се усмихна:

— Имате право. Тази година ще назначим стотина служители, които излизат от най-престижните университети в страната. От тях едва четирима-петима ще се задържат при нас осем години, след което имат право да кандидатстват за съдружници. Само един-двама имат шанс за успех.

— Да разбирам ли, че някой дългогодишен служител, който не е бил избран, може да й има зъб?

— Нашите старши сътрудници са забележителни юристи, детектив. Очаква ги блестяща кариера, ако решат да напуснат „Самсън и Милс“.

— Но може би предпочитанията им са насочени другаде — промърмори детективът и без да изчака отговора на Милс, продължи: — Имаше ли пренебрегнати колеги, когато госпожица Милс бе избрана за съдружничка?

— Разбира се. Доколкото си спомням, бяха петима или шестима души. Всъщност кандидатите бяха повече от обичайното, но само Маделин бе избрана.

— Интересуват ме имената им. Трябва ни и списък на делата, по които е работела госпожица Уотърс, както и имената на клиентите и на сътрудниците й.

— Ще наредя да ви предоставят необходимата информация.

Милс погледна часовника си, но полицаят се престори, че не схваща намека.

— Кой е организирал деловите срещи на госпожица Уотърс? Имала ли е секретарка?

— Разбира се. Казва се Кармен Родригес и от дълги години работи за Маделин.

— Налага се да разпитаме и нея. Освен това искаме да прегледаме записките на жертвата за ангажиментите й. Може би е имала електронен бележник. Всяка подробност ще ни помогне да разберем къде е била снощи и с кого се е срещнала. Секретарката й на работа ли е?

— Ще проверя. — Картър се свърза с Клара по вътрешния телефон и каза: — Ако обичаш, провери дали Кармен е дошла и я помоли да дойде при мен.

Той се насили да съсредоточи вниманието си върху полицейските служители. Засега успешно прикриваше колко неприятно му е посещението им, но вече започваше да се изнервя. Запита се дали с нещо е издал чувствата си. Всъщност нямаше никакво значение. Едва ли го подозираха в извършване на убийството. А пък ако хранеха някакви съмнения, алибито му бе желязно.

— Разкажете ни нещо повече за приятелките на госпожица Уотърс. На кого би се доверила, ако нещо я е тревожило?

Милс поклати глава:

— Според мен тя нямаше приятелки. Не ме разбирайте погрешно. Беше прекрасен човек, но бе доста прикрита.

— Значи не бихте разбрали, ако нещо я тревожи — промърмори Глейзър.

Милс осъзнаваше, че детективът не пропуска дори най-малката подробност. Същото се отнасяше и за жената… вече беше забравил името й. Почти беше забравил и за присъствието й. Изведнъж усети, че тя го наблюдава.

— В интерес на истината щях да забележа, макар да съм сигурен, че тя нямаше да го сподели с мен. Разбирате ли, познавах я много добре и веднага щях да усетя, че нещо я безпокои — заяви Милс и зачака въпроса, който неминуемо щеше да последва. „Внимателно слушай въпроса. Никога не казвай нищо, за което не са те питали“ — този съвет даваше на всеки клиент, на когото предстоеше да даде показания, това беше основното правило. Ала всяко правило си има изключения. Най-важното в момента бе да изглежда откровен, като че ли няма какво да крие. Поприведе се, скръсти ръце и продължи: — Назначих я във фирмата веднага след като завърши юридическия факултет на Колумбийския университет. Мисля, че беше преди десет-дванайсет години. По онова време жените в „Самсън“ се брояха на пръсти. И днес броят им не е голям колкото бихме искали, но в сравнение с миналото бележим значителен напредък.

Погледна към полицейската служителка. Нарочно беше повдигнал въпроса за малочислеността на жените във фирмата, опитвайки се да я включи в разговора. Ала тя усърдно записваше нещо в бележника си и тъй като не виждаше лицето й, Картър не бе в състояние да прецени каква е реакцията й. Продължи монолога си, сякаш рецитираше наизустен текст:

— Веднага разбрах, че тази млада жена има голям потенциал, и то не само защото бе надарена с ум като бръснач. По-важно бе, че поставяше работата си на първо място и бе готова да се труди денонощно. Именно хора като нея преуспяват в нашата фирма…

— Продължавайте, слушам ви много внимателно — насърчи го Глейзър.

— Работихме съвместно в продължение на няколко години. Бях неин наставник, така да се каже. Бяхме и романтично обвързани, но тази история приключи преди известно време. Разделихме се по взаимно съгласие, като си обещахме да останем приятели. И наистина спазихме обещанието си, дори наскоро се съгласих да работим заедно по едно дело.

— Разбирам — равнодушно промълви детективът. — Вероятно сте се чувствали доста неловко, след като сте били колеги и сте се виждали всеки ден. Мисля, че на ваше място нямаше да ми е лесно… но не съм в състояние да преценя. Женен съм повече от двайсет години.

Въпреки че детективът говореше равнодушно, Милс долови нещо особено в тона му. Заслуша се, опитвайки да разбере какво е, но Глейзър зададе поредния въпрос:

— Госпожица Уотърс била ли е омъжена?

— Да, сключи брак малко след като започна работа при нас, но след година-две се разведе.

— Знаете ли как се казва бившият й съпруг?

— Не си спомням името му. Знам, че е фотограф, но адресът му не ми е известен.

— Защо са се разделили?

Милс се усмихна:

— Изискванията ни към младите адвокати са прекалено големи. Боя се, че стават причина за ранното разтрогване на много бракове. Маделин избягваше да говори за бившия си съпруг, но от малкото, което е споделяла с мен, останах с впечатлението, че са се разделили поради обичайните причини. Настоявал е тя да работи по-малко, започнали да се карат, взаимоотношенията им постепенно се влошили.

— Кога започнахте връзка с госпожица Уотърс, преди или след развода?

— Мисля, че беше преди края на бракоразводното дело, но на практика бракът им отдавна беше приключил.

— След раздялата госпожица Уотърс поддържаше ли връзка с бившия си съпруг?

— Не. Поне на мен не ми е известно.

— Знаете ли на кого е завещала имуществото си? Кои са наследниците й?

— Не, но предполагам, че копие от завещанието й се съхранява в нашия отдел за попечителски фондове и недвижимо имущество. Всички съдружници във фирмата са поверили на тях личните си дела.

Вътрешният телефон иззвъня, той натисна копчето на микрофона.

— Кармен Родригес е тук — съобщи Клара.

Милс въпросително изгледа детектива.

— Прекрасно — кимна онзи. — Незабавно ще я разпитаме.

Девет часът и три минути. Кейт отпиваше от втората си чаша блудкаво кафе, каквото предлагаха в закусвалнята на „Самсън и Милс“, докато за бог знае кой път избираше номера на Андрия. Заслуша се в сигнала за свободна линия, подпря с длан брадичката си и затвори очи. Приятелката й беше ранобудна и обикновено още в осем часа беше на работното си място. Защо ли закъсняваше днес? Тъкмо когато се включи телефонният секретар и прозвуча познатото съобщение, Кейт чу стъпки в коридора. Някой блъсна вратата и на прага застана самата Андрия, която още беше с палто.

— Божичко, Кейт, чу ли новината? — задъхано попита тя. Обичайното й спокойствие я беше напуснало. Изражението й бе като на всички останали служители в „Самсън“ — бе потресена от трагедията и сякаш още не вярваше, че се е случила.

— Къде беше досега? — сопна се Кейт. — От снощи се опитвам да се свържа с теб.

Андрия поклати глава, отпусна се на стола пред бюрото и свали палтото си.

— Като се прибрах у дома — заобяснява с треперещ глас, — ме втресе и ми прилоша. Изплаших се, да не би да съм пипнала някой вирус и реших веднага да си легна. Брент е по работа в Чикаго и след като разговарях с него, изключих телефона. Едва тази сутрин чух по радиото какво се е случило.

— Избрала си най-подходящото време да „дезертираш“ — кисело промърмори Кейт и внезапно осъзна колко се е страхувала. Страхувала се е да не би безименният и безлик убиец, който бе отнел живота на Маделин, да е посегнал и на Андрия.

— Има ли официално становище от ръководството на фирмата? — тихо попита приятелката й. — Първо се отбих при теб, още не съм била в кабинета си.

Кейт взе от бюрото си един лист хартия:

— Тази сутрин го намерих в моята пощенска кутия. Написано е от Картър Милс. Не се съобщават никакви подробности, пълно е с обичайните клишета: „По повод на трагичната смърт на Маделин Уотърс ръководството и служителите на фирмата изказват съболезнованията си на семейството на починалата. На въпроси на представителите на медиите ще отговаря само Картър Милс…“. Няма смисъл да чета по-нататък.

— Дай да го видя.

Кейт й подаде листа. След като внимателно прочете текста, приятелката й върна посланието, без да коментира съдържанието му. Поколеба се, сетне попита:

— Известни ли са някакви подробности?

— Не си ли чела сутрешните вестници? — Когато Андрия безмълвно поклати глава, тя извади от куфарчето си таблоидите, навити на руло, и й ги подаде.

Андрия прочете заглавията, очите й се разшириха:

— Господи, какъв ужас! — След няколко секунди побутна вестниците обратно: — Нямам сили да чета повече.

Двете дълго мълчаха, накрая Андрия промълви:

— Не е за вярване! Невероятно е, че подобно нещо се е случило на адвокатка от „Самсън и Милс“… Да, изглежда много глупаво, все едно ние сме недосегаеми. Но никога не ми е хрумвало, че може да ме изнасилят… да ме убият. Сякаш съм живяла в измислен свят.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… как да го обясня? — Андрия замълча за миг, като че търсеше подходящи думи. — Досега при трагични събития, които макар и непряко ме засягат — например атентатът в Световния търговски център или пък престрелка по линията на метрото, с която пътувам ежедневно — все намирам начин да си внуша, че няма начин подобно нещастие да се случи с мен. Казвам си: „Ще продължа да пътувам с метрото, но никога по това време“. Или: „Слава богу, че не постъпих във фирмата, която се помещава в Световния търговски център!“. Разбираш ли за какво говоря?

Кейт само безпомощно сви рамене. Жегна я мисълта как снощи се беше зарекла да не използва метрото, а да взима такси.

— Мисля, че всички го правим — каза. — Сигурно е нещо като защитен механизъм. Човек би полудял, ако непрекъснато мисли, че ще му се случи нещо лошо. Същото е като да пътуваш със самолет. Трябва да разчиташ, че процентът на самолетните катастрофи е много нисък.

— Сигурно затова мразиш да пътуваш със самолет — кисело промърмори Андрия.

— Вярно е, но все пак използвам този вид транспорт. Може би разликата между параноиците и нас, нормалните хора, се състои в това, че сме в състояние да надмогнем страховете си и да вземем решение, като се съобразяваме с вероятностите. Нарича се „перспектива“… или по-точно „здравомислие“.

— Може би си права. Но когато се случи нещо подобно… — Андрия млъкна.

Телефонът иззвъня. Кейт погледна екранчето, на което беше изписан номерът на обаждащия се, и прошепна:

— Търсят ме от кабинета на Картър Милс.

Побърза да вдигне слушалката, а приятелката й стана, промърмори, че по-късно отново ще разговарят, и излезе, като затвори вратата след себе си.

— Госпожице Пейн, вие ли сте? — Клара Хърли говореше спокойно, сякаш случилото се през нощта не я беше потресло. Както винаги беше съвършената секретарка, която никога не издава чувствата си.

— Да.

— Ако обичате, елате в кабинета на господин Милс.

Сърцето на Кейт лудо затуптя.

— Сега ли? — попита със затаен дъх.

— Веднага, ако обичате. Той ви чака.

Картър Милс протегна дългите си крака и се облегна на стола. Докато притискаше телефонната слушалка към ухото си, със свободната си ръка потърка челото си. Беше само по риза, сакото си беше преметнал на облегалката на стола.

— Вече отговорих на този въпрос. — Кейт, която влезе в този момент, позна по гласа му колко е уморен. — Доколкото ми е известно, засега няма заподозрени… — Той млъкна и се заслуша в гласа от другата страна на линията. За пръв път Кейт забеляза дълбоките бръчки между веждите му и от двете страни на устата му. — Фирмата ще обяви голяма парична награда за информация, която би помогнала за задържане на престъпника. Днес следобед със съдружниците ми ще обсъдим размера на сумата. — Последва нова пауза, този път по-продължителна, накрая Милс раздразнено отсече: — Не, не мисля! Сигурен съм, че ако някой я е заплашвал, тя щеше да ни уведоми. — След като размени още няколко реплики, той затвори телефона и направи знак на Кейт да седне на същото място, което беше заемала по време на срещата им в понеделник. — Извинявай, тъкмо приключвах разговора с репортер от „Таймс“.

Не спомена името на Маделин. Не беше и необходимо.

— Много съжалявам за случилото се — промърмори Кейт. Знаеше, че фразата е банална и се питаше дали Картър няма да я помисли за безчувствена. Но той като че не я чу.

— Бяхме много близки — промълви, изричайки думите бавно и ритмично, все едно говореше на себе си. — Тя беше мое протеже… аз я назначих в „Самсън“.

— Зная — каза Кейт. Внезапно сърцето й се сви, но едва след няколко секунди с удивление разбра причината — бе изпитала ревност. Ревнуваше от младата жена, която навремето бе запленила Картър Милс. Маделин Уотърс беше мъртва, но тя продължаваше да й завижда… Господи, нима бе толкова бездушна?

— Каква трагедия — въздъхна той и погледна Кейт в очите. — Каква невероятна загуба! Маделин Уотърс беше сред най-добрите специалисти в тази фирма, освен това бе и забележителна жена.

Кейт отново почувства ревност и се изчерви от срам. Гласът на баща й сякаш долетя от далечното минало: „Не си въобразявай, че всички се интересуват от теб, Кейт. Запомни, че не си центърът на вселената!“. Ненадейно й се прииска да му отговори, да му докаже, че е способна да сподели мъката на друго човешко същество.

— Знам какво изпитваш — промълви плахо. — Аз… никога няма да забравя как се почувствах, когато мама почина, въпреки че бях подготвена за смъртта й. На човек му е по-трудно, когато нещастието се случи внезапно… — Замълча, без да довърши мисълта си, и отново се запита дали постъпва правилно. Та нали самата тя навремето се гневеше, когато хората й казваха, че разбират чувствата й? Тогава дълбоко в душата си бе убедена, че никой никога не е бил самотен като нея. Ала Милс изглеждаше трогнат.

— Да, спомням си, че го сподели с мен по време на събеседването в „Харвард“ — промълви той едва чуто и продължи да се взира в нея. Проницателният му поглед отново й напомни за първата им среща. При мисълта, че Картър е запомнил разговора им, който се беше състоял толкова отдавна, цялата пламна, на сърцето й олекна, идваше й да полети. Той си спомняше разговора им!

— Имаш право — замислено продължи Милс. — Когато някой почине внезапно, нямаш възможност… да му кажеш онова… което до този момент си премълчавал.

Кейт изпита странното усещане, че той се оправдава пред нея, търси съчувствието й.

— Сигурна съм… че Маделин щеше до го разбере — промълви, като търсеше подходящи думи да го утеши.

— Може би — печално въздъхна Милс.

На Кейт й се стори, че през изминалите няколко минути сякаш се е подмладил. Да, наистина изглеждаше по-млад и странно уязвим.

Тя импулсивно се приведе към него. Изражението му я затрогна, прииска й се по някакъв начин да изрази съпричастността си.

— Ако мога да помогна с нещо… — подхвана и прехапа устни, осъзнавайки колко нелепо е предложението й. Как би могла да му помогне?

Ала думите й като че ли върнаха Картър към действителността.

— Всъщност тъкмо затова те повиках — каза той и отново се преобрази в спокойния и самоуверен мъж, когото Кейт така добре познаваше. Тя почувства облекчение. Мигът на интимност помежду им беше главозамайващ, но я беше обезпокоил. — Спешно трябва да се изготви опис на документацията в кабинета на Маделин. От полицията ме притискат, ето защо трябва да приключим до довечера. Вече продиктувах протокола на Клара, вземи го от нея. Ако имаш някакви въпроси, не се притеснявай да се обърнеш към мен.

За момент тя остана неподвижна, докато се мъчеше да осмисли важността на поставената й задача.

— Кейт, разбра ли, че се налага да побързаме? — нетърпеливо попита Милс.

Тя вдигна поглед:

— Започвам веднага.

В „Самсън и Милс“, където съществуваше обичай вратите на кабинетите да са отворени, затворената врата на Маделин беше като безмълвно напомняне, че там се е случило нещо необичайно. Въпреки че това едва ли щеше да бъде новина за минаващите по коридора — всички вече знаеха за трагедията.

Кейт почука три пъти и почувства как масивният дървен плот завибрира.

Отвътре се чу шумолене, Кармен Родригес открехна вратата. Клепачите й бяха подпухнали от плач, личеше, че се е гримирала набързо, за да прикрие следите от безсънната нощ. Обикновено носеше светъл костюм, ала сега беше навлякла джинси и жълта блуза. Тъмнокестенявата й коса беше прибрана назад с жълт шал.

— Здравей — каза беззвучно и отвори по-широко вратата, за да пропусне Кейт. Вече беше започнала да опакова документацията, намираща се във вградените шкафове в приемната. Няколко големи картонени кутии бяха пълни с папки, до стената бяха наредени сгънати кашони. Отнякъде долиташе рок музика, излъчвана по радиото.

— Прибрах само старите досиета, които се съхраняваха при мен — заобяснява Кармен, като че очакваше да й направят забележка. — Картър ми поръча да ги опаковам в кашони. За всеки случай изготвих списък. Не съм докосвала нищо в кабинета на Маделин.

Кейт кимна, като напразно напрягаше ума си за някакви съчувствени слова. Не стига, че Кармен искрено страдаше за убитата, ами й предстоеше да свиква с нов шеф. Служителите от „Личен състав“ във фирмата бяха известни с мудността си и понякога сякаш изпитваха садистично удоволствие да „чифтосват“ хора с несъвместими характери.

— Сигурно ти е много мъчно — изтърси накрая. — Откога работиш за Маделин?

— От пет години — промърмори Кармен и сведе поглед, като едва сдържаше сълзите си. Дори членовете на нисшия персонал в „Самсън“ знаеха, че да плачеш е проява на слабост.

— Знаеш ли към кого ще те прикрепят?

— Към никого! — внезапно избухна Кармен и очите й войнствено проблеснаха. — Напускам, и то веднага! Като видях как тук се отнасят с хората… Господи, ако ми го бяха казали, за нищо на света нямаше да повярвам! Всички си мислят, че е голямо щастие да работиш в „Самсън и Милс“. Е, който иска да заеме мястото ми! Имам приятелка, която работи при Пол Уайс и обеща да ми уреди назначение. Но дори да не успее, нито ден повече няма да остана тук. В краен случай ще отида да живея при майка ми! — Тя приключи тирадата си и отново се зае с кашоните. Изглеждаше едновременно уморена и обезсърчена. — Защо ли си хабя думите, като вече няма значение? Още сутринта подадох молба за напускане.

Тя продължи сръчно да опакова документацията. Приемната вече изглеждаше странно безлична като всяко необитаемо помещение. По радиото, което звучеше отдалеч, „Сюпримс“ пееха, че с любовта не бива да се прибързва.

— Не проумявам за какво говориш — промърмори Кейт.

— За Чък Торп!

Кейт изумено я изгледа:

— Какво за него?

Кармен сложи ръце на кръста си. Очите й, които изглеждаха почти черни на силната светлина от неоновите лампи, гневно искряха.

— Използваха я, ето какво! Тя не можеше да го понася, обаче този тип е свикнал да получава каквото си пожелае. Не че на някого му пукаше. Интересуваха ги само парите. Използваха Маделин, за да изпълнят прищявката на онзи мръсник. Принуждаваха я да вечеря с него и бог знае още какво. Гнусна история! Накрая тя се опълчи и виж какво я сполетя.

— Мислиш ли, че Торп е замесен в убийството й? — попита Кейт и веднага съжали за думите си.

Лицето на секретарката стана безизразно, тя се втренчи в папката, която държеше. Кейт мислено се прокле заради прибързаността си. Въпросът й беше напомнил на Кармен какво я заплашва, ако се разчуе какво е говорила. „Уайд Уърлд Мидия“ можеха да причинят големи неприятности на една нищо и никаква секретарка.

— Не съм казала нищо подобно — промълви намръщено. — Ако те интересува нещо във връзка с документацията, ще се върна след час. Трябва да свърша още нещо. Само внимавай никой да не влиза в кабинета на Маделин.

Кейт машинално загриза нокътя на палеца си, докато се оглеждаше. В кабинета на Маделин, озарен от зимната светлина, проникваща през прозорците, цареше мъртвешка тишина. Върху полирания плот на бюрото имаше само телефонен апарат, настолна лампа и последният брой на списание „Американско право“. Столът, тапициран с кожа, бе отместен, сякаш Маделин току-що беше излязла. Внезапно Кейт си спомни картина, чиито художествени качества бяха обсъждали в колежа в час по история на изкуството. Беше наречена „Натюрморт с лимонова кора“. Яркожълтият цитрусов плод стоеше сред кристални съдове и сребърни прибори, а обелената му кора се спускаше като серпентина от ръба на масата, създавайки впечатлението за нещо прекъснато, като че ли тържествена вечеря в последния момент е била отменена. Преподавателят бе нарекъл картината „Суета“ — размишление върху преходността на живота.

Кейт извърна поглед към фотографията на стената, която й беше направила впечатление по време на разговора във вторник. Очевидно бе защо Маделин толкова държеше на снимката. Пенестите вълни, които се разбиваха в каменистия бряг, като че ли символизираха битка с неясен изход между двама души със силни характери. Уотърс бе казала, че фотографията е заснета от един приятел. Дали пейзажът й напомняше за място, на което е била в миналото? Или и тя като Кейт бе изпитала необяснимо привличане към снимката.

Насили се да отмести поглед от необикновената фотография и се приближи до бюрото. За миг се поколеба, после седна. Столът беше по-голям и по-удобен от нейния, с мека кожена възглавница.

Ненадейно я обзе безпокойство, почувства се уязвима, все едно се бе изложила на голям риск. Имаше усещането, че всеки момент Маделин ще се появи и ще се сопне: „Какво търсиш в кабинета ми?“.

Но нямаше време за губене. Помъчи се да забрави убийството на Маделин и защо сега седи зад бюрото й. С трепет отвори най-горното чекмедже. Отново почувства безпокойство, като че беше актриса във второкласен филм, която всеки миг ще се натъкне на ужасяваща тайна. Ала видя само кламери, писалки и ластичета, прилежно подредени в пластмасова кутия.

Картър Милс й беше възложил да състави списък на всичко, което се намира в кабинета. После Дженифър щеше да препише бележките й начисто и още на другия ден сутринта списъкът щеше да бъде на бюрото на Картър. Тя отвори по-голямото чекмедже отляво. Както и очакваше, това бе нещо като картотека. Грабна първите десетина папки и ги остави на бюрото, сетне се зае да препише в бележника си надписите на етикетите. Първите няколко папки съдържаха докладни записки, разменяни между отделите във фирмата, и копия от писма. На следващата имаше надпис „Инвестиции“ и съдържаше лична документация на Уотърс. Макар да знаеше, че материалното положение на Маделин няма нищо общо с убийството, Кейт не издържа на изкушението. Каза си, че не е редно да си пъха носа в чужди работи, ала все пак отвори папката.

Първата страница представляваше официално сведение, изпратено от брокерска агенция. Кейт набързо прегледа данните и видя, че общата сума от акциите, притежавани от Маделин, възлиза на три милиона долара, и то само по тази сметка. Размерът на сумата не я изненада — всеизвестно бе, че съдружниците в „Самсън“ са богати, пък и напоследък годишният доход дори на начинаещите инвестиционни банкери възлизаше на един милион. Все пак три милиона долара бяха много пари.

Докато се взираше в цифрата, Кейт изпита странна тъга. Толкова амбиции и трупане на пари… а накрая какво?

Суета, суета!

По какъв ли начин Маделин е възнамерявала да използва спестяванията си? Вече притежаваше скъп апартамент на Парк Авеню. Дали не е крояла планове за ранно пенсиониране? Може би е щяла да се посвети на колекциониране на антики или на благотворителна дейност. А може би е спестявала, за да осъществи някакви планове в бъдеще. В бъдеще, което никога нямаше да има.

Кейт машинално загриза нокътя на палеца си, но изпита болка. Стреснато се втренчи в ръцете си и едва сега забеляза, че ноктите й са изгризани до живеца. Дори не беше разбрала, че се е върнала към навика си от последната година в университета.

На безименния пръст на дясната ръка носеше малък пръстен, украсен с рубини и перли — подарък от майка й по случай шестнайсетия й рожден ден. Майка й! Точно така, как не се е досетила по-рано? Връзката бе съвсем очевидна. Разбира се, има разлика между естествената и насилствената смърт, ала навремето мислеше по друг начин. Струваше й се, че злокачественият тумор не отстъпва по неумолимост и жестокост на убиеца, отнемащ човешки живот.

Изминали бяха повече от пет години от смъртта на майка й, но Кейт още не можеше да преодолее мъката. Случило се бе през юли, по време на последната й година в „Барнард“. След погребението тя остана в родния си град, докато продаде къщата. Едва когато уреди всички формалности, се върна в колежа. Именно тогава реши да следва право. Приеха я в „Харвард“, запозна се с Майкъл, последва раздялата с него и назначаването й в „Самсън и Милс“. Да, през тези пет години бе прекалено заета и не й оставаше време да размишлява за миналото.

Отново се загледа в извлечението, предоставено от брокерската агенция. Старателно подредената картотека на Маделин бе като упрек към собствената й небрежност. Ако някой прегледаше чекмеджетата на бюрото й, щеше да се натъкне на безредно натъпкани папки и непрочетена кореспонденция. Веднъж месечно получаваше официален отчет от фирмата, управляваща наследството й, но без дори да отвори плика, го пъхаше в някое чекмедже. Още не можеше да се насили да прочете тези ежемесечни напомняния за смъртта на майка й.

Затвори папката и я отмести встрани. Посегна за друга, но изведнъж отдръпна ръка, сякаш се беше опарила. Необяснимо защо присъствието й тук я караше да се чувства неловко. Какво търси в кабинета на Маделин? Кой й дава право да рови в бюрото й? Маделин никога не би го допуснала. Но ето, че тя се бе натъкнала на подробности от делата на мъртвата…

Задачата, възложена от Картър Милс, започваше да й се струва все по-необичайна. Разбира се, ласкаеше се от мисълта, че вероятно той й има пълно доверие, но все пак изпитваше необяснимо притеснение. Тревожеше я мисълта дали не е редно първо представителите на полицията да бъдат допуснати в кабинета. Картър й беше поръчал да остави всичко на мястото му… пък и престъплението не беше извършено в кабинета. И все пак…

Погледна часовника си и видя, че вече е единайсет и половина. Каза си, че трябва да побърза, но преди отново да се залови за работа, внезапно забеляза някакъв малък предмет в чекмеджето, който е бил скрит зад папките. Наведе се да го разгледа отблизо, после го взе. Беше аудио касета без етикет, която навярно бе изпаднала от някоя от извадените папки. Кейт мислено се упрекна за небрежността си и си каза, че трябва повече да внимава. Хрумна й, че ако прослуша касетата, ще разбере в коя папка да я върне. Пъхна я в чантата си заедно с бележника на Маделин, подвързан с черна кожа. Предпочиташе да го прегледа в кабинета си, не й се искаше да остава тук повече от необходимото.

Посегна към следващото чекмедже, в този момент вратата се отвори. Кейт изненадано вдигна глава и видя, че на прага стои Мартин Дрескър. Той изумено се втренчи в нея — очите му, изпъкнали като на жабок, почти се губеха под бухлатите му вежди.

— Какво търсиш тук? — възкликна.

Кейт се насили да запази спокойствие. В края на краищата присъствието й в кабинета беше по нареждане на шефа.

— Картър Милс ми възложи да изготвя списък на документацията на Маделин — отговори и със задоволство откри, че гласът й не трепери.

Лицето на Дрескър бе придобило същия червеникавооранжев цвят като косата му. Въпреки че се намираше на голямо разстояние от него, тя долавяше миризмата на застоял тютюнев дим, примесена със сладникав аромат, вероятно на ментови бонбони.

— Госпожице Пейн, веднага напуснете този кабинет! Ясно ли е?

Кейт се поколеба. Беше работила с Дрескър и знаеше колко бързо се разпалва гневът му. От друга страна, държеше да изпълни задачата, която й беше възложил Милс.

— Може би първо трябва да се обадя на Картър — промълви тя и погледна телефона на бюрото.

— Повтарям, веднага напуснете! — изкрещя Дрескър. — Държа да те…

— Разбира се — побърза да каже тя. Взе чантата си и бележника си, в който правеше описа. — Съжалявам, ако съм сторила нещо нередно — добави, опитвайки се да излезе с достойнство от положението.

Дрескър, който с ледено изражение се взираше в една точка, с нищо не показа, че е чул думите й.

Тя тръгна към вратата, но преди да я отвори, чу шумолене на хартия и се обърна. Мартин Дрескър вече преглеждаше папките върху бюрото на Маделин Уотърс.

Щом се върна в кабинета си, тя веднага телефонира на Картър Милс. Клара вдигна слушалката:

— В момента господин Милс отсъства, Кейт. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ами… предай му, че съм се обаждала. Знаеш ли кога ще се върне?

— Не ми каза, но предполагам, че няма да отсъства повече от час. В календара му не е записана среща.

Кейт затвори телефона и се запита какво да прави. Изведнъж си припомни изпитаната „рецепта“ — когато се колебаеш, състави списък. Бръкна в чантата си за писалка и докосна някакъв правоъгълен предмет. Извади го, за да го разгледа.

Беше аудиокасетата от чекмеджето на Маделин.

Черният бележник също беше в чантата й.

Тя прехапа устни. В бързината си да напусне кабинета на Уотърс беше забравила, че ги прибра в чантата си, за да разбере по-късно какво съдържат. В протокола, който бе получила от секретарката на Милс, изрично се казваше, че за разследването е жизненоважно да не се разместват вещите и предметите в кабинета на убитата. Хрумна й да върне касетата и бележника, преди някой да е забелязал липсата им. Не, това бе невъзможно — вероятно Дрескър още бе там. Налагаше се да изчака. Ако имаше късмет, щеше да накара Кармен да ги пъхне обратно в бюрото и така да се измъкне от неприятното положение. А междувременно все пак щеше да прослуша касетата и да прегледа бележника. В случай, че Милс отменеше нареждането на Дрескър, щеше да се наложи да наваксва изгубеното време.

Отвори бележника, който беше разделен на календар, адресник и бели страници за водене на бележки. В календара бяха записани предимно частни ангажименти — навярно Маделин го бе използвала като допълнение към подробния работен календар в служебния си компютър.

Кейт прегледа записките, направени няколко дни преди смъртта на Уотърс; направи й впечатление дребният, но елегантен почерк. Подстригване при Лоуис Ликари. Среща на съвипускниците от Колумбийския университет. Тренировка в клуб „Медисън Скуеър“. На страницата за 5 януари — деня на убийството — беше написано с молив: „Вечеря с Чък Торп. «Ормонд», 20 ч.“. Кейт си спомни ехидното изражение на редактора на „Примамка“ и как й се беше усмихнал — сторило й се бе, че долавя в усмивката му животинско лукавство. Сякаш отново чу горчивите думи на Кармен Родригес: „Принуждаваха я да вечеря с него и бог знае още какво“. Дали бе случайно съвпадение, че същата вечер, в която е била убита, Маделин е имала среща с Чък Торп? На следващия ден той изглеждаше искрено разгневен, че не е удържала на думата си… възможно ли бе да е толкова добър актьор?

Кейт прелисти следващите страници. Отбелязани бяха срещи, на които Маделин никога нямаше да отиде. Ненадейно си спомни философията на една своя съученичка — името й беше Джули — по повод на деня на смъртта. „То е също както всяка година имаш рожден ден — бе казала Джули. — Всяка година има ден, през който някога ще умреш, само че не знаеш кой е.“ Оттогава бяха изминали много години, но Кейт така и не забрави думите й, които й бяха направили дълбоко впечатление.

Записките за дните след фаталния 5 януари бяха малко, а ангажиментите бяха през по-големи периоди от време. На страницата за 24 януари беше записано: „Среща със С.Х.“. Кейт се позамисли, но не се досети за човек с такива инициали. За следващия вторник Маделин бе планирала вечеря с М.Д. С Мартин Дрескър ли? Тя прелисти обратно страниците и забеляза, че и преди 5 януари Маделин е имала две срещи с М.Д., и то през няколко дни.

На вратата й, която беше открехната, силно се почука. Преди да отговори, Кармен Родригес се втурна в кабинета. Беше задъхана и зачервена от гняв.

— Като се върнах, заварих Мартин Дрескър в кабинета на Маделин! — възкликна и обвинително изгледа Кейт.

Кейт безпомощно разпери ръце:

— Знам, че не биваше да пускам никого, но той буквално ме изгони. Ще разговарям с Картър и ще му кажа, че вината не е твоя.

Секретарката видимо се поуспокои.

— Като си тръгна, носеше някаква папка — обясни. — Опитах се да го спра, казах му за нареждането на Милс нищо да не бъде размествано. Но той се престори, че не ме е чул. Дори не благоволи да ми каже какво е взел.

— Хубава работа! — Кейт потърка слепоочията си, погледна Кармен и насила се усмихна: — Благодаря, че ме предупреди. Непременно ще уведомя Картър.

— Добре — промърмори Кармен и излезе.

Кейт отново се зае с бележника. Набързо прелисти адресника, в който не беше отбелязано нищо, сетне страниците за записки, които също бяха празни. Затвори бележника, пъхна го в горното дясно чекмедже на бюрото си и се зае с касетата. Тъй като нямаше етикет, невъзможно беше да се разбере коя е първата страна. Тя се обърна към касетофона, поставен на перваза на прозореца зад бюрото й. Извади касета със записи на „Кранбърис“ и постави онази, която беше намерила в чекмеджето на Маделин. Натисна бутона за възпроизвеждане и се зае да търси кутийката на касетата на „Кранбърис“, като се питаше къде я е забутала. Сепна се, когато тишината бе нарушена от мъжки глас. Тя побърза да усили звука, но чу само края на изречението: „… позабавлявате“. После се разнесе глас на жена, който едва се чуваше. Кейт долови фразите „търпението ми се изчерпва“ и „не можеш да ме принудиш“, като последната беше изречена с предизвикателен тон. Мъжът отново заговори: „Рон може да има всяко момиче, което пожелае. Трябва да си поласкана!“.

Тя се сепна — гласът беше на Чък Торп. Приведе се към касетофона и почти притисна ухо до високоговорителя, но не чу отговора на жената, макар по тона й да разбра, че е разгневена. Пак прозвуча гласът на Торп: „Разчитам на теб, малката. Сещаш се какво имам предвид, нали?“. Дочу се шум от отдалечаващи се стъпки и затръшването на врата. След секунда нещо изщрака, настъпи тишина, нарушавана само от шумоленето на касетофона.

Кейт се вслушва още няколко секунди, превъртя лентата напред и като се убеди, че записът не продължава, изключи касетофона. Изглежда, бе попаднала на „находка“, доказваща как Чък Торп изнудва някаква жена. Възможно ли бе да е Маделин? Не, тя говореше правилно, без какъвто и да било акцент! Въпреки че записът не беше чист, ясно се долавяше тексаският акцент на събеседничката на Торп. Освен това не можеше да си представи, че Маделин ще позволи подобно отношение.

Вероятно онази жена е зависима от Торп, той упражнява власт над нея.

Пренави касетата и отново я пусна. „Рон може да има всяко момиче, което пожелае. Трябва да си поласкана!“ Рон! Името й беше познато от исковата молба на Стефани Фридман, която твърдеше, че Торп е бил сводник на музикалния бос, като е принуждавал служителките си да правят секс с него. Възможно ли бе на касетата да е записан гласът на самата Стефани? Или пък на друга жена?

Онова, което бе чула, отговаряше на обвиненията на Фридман.

Внезапно й се повдигна, но с усилие се овладя. Каза си: „Ти си адвокатка. Адвокатите защитават клиентите си“. Освен това още не знаеше нищо със сигурност.

Но едно бе ясно — ако записът бе автентичен, щеше да се окаже фатален за защитата на Торп. След броени дни адвокатите на Стефани Фридман щяха да настоят да им бъдат предоставени всички материали. Ако касетата бъде изискана — което несъмнено щеше да се случи — според федералните правила за гражданско съдопроизводство от „Самсън“ ще бъдат задължени да я предадат и тя ще се превърне в мощно оръжие в ръцете на противника.

Да му се не види, къде ли бе Картър Милс?

Телефонът иззвъня. Тя грабна слушалката, очакваше, че се обажда Милс, но чу непознат женски глас:

— Госпожице Пейн, казвам се Кати Валенсия и съм детектив от нюйоркската полиция. Обаждам ви се във връзка с разследването на убийството на Маделин Уотърс. Научих, че напоследък сте работили с нея.

— Аз… тъкмо бях започнала.

— Да. Иска ми се да ви задам няколко въпроса. Сега удобно ли е?

Кейт се вцепени. Очакваше този момент, но предполагаше, че ще има време да се подготви, да премисли какво ще каже.

— Госпожице Пейн, чувате ли ме?

— Да — отвърна, докато трескаво размишляваше. — За съжаление моментът не е удобен. Започнала съм нещо важно и…

— Няма да ви отнема много време — прекъсна я Валенсия. Говореше учтиво, но твърдо.

— Ами… добре — промърмори Кейт. Нищо друго не й дойде наум.

— Благодаря, госпожице Пейн. Идвам веднага.

Кейт побърза да извади касетата и я пъхна в същото чекмедже, в което беше прибрала бележника на Маделин. Тъкмо когато го затвори, на вратата се почука.

— Влез — извика тя и вдигна поглед.

На прага стояха двама души. Мургавата жена с атлетично телосложение сигурно беше детектив Валенсия. Придружаваше я четирийсетинагодишен жилав мъж — Дейв Боск, един от най-новите съдружници в „Самсън“, завеждащ отдела за уреждане на съдебни спорове. Преди време беше работил във фирмата, прехвърлил се бе в прокуратурата, ала след две години се беше върнал в „Самсън“.

— Мисля, че не сме се запознали официално. — Той протегна тясната си, суха длан. — Казвам се Дейв Боск. А това — посочи жената до себе си — е Кати Валенсия от полицията, която иска да ви зададе няколко въпроса относно Маделин Уотърс.

— Разбира се… Заповядайте.

Когато Валенсия й подаде ръка, Кейт забеляза, че ноктите й са с хубав маникюр и покрити с безцветен лак. Засрами се от собствените си изгризани нокти и побърза да отдръпне ръката си.

Полицейската служителка носеше семпъл морскосин костюм с панталон. Беше привлекателна — мургавата й кожа беше гладка като кадифе, кафявите й очи бяха големи, устните й — плътни. Гъстата й тъмна коса беше прибрана на опашка и прикрепена с шнола. Изглеждаше едновременно самоуверена и пряма.

— Предлагам да седнем — подхвърли Боск.

Кейт зае мястото си зад бюрото, а двамата посетители седнаха на столовете срещу нея. Не бе очаквала Боск да присъства, но веднага се досети каква е причината. Съдружниците се страхуваха да не би някой от служителите във фирмата да изкаже недоволството си пред полицаите или да предложи своя теория за убийството. Разбира се, никой не можеше да им попречи да го сторят, но присъствието на един от съдружниците би ги възпряло, напомняйки им кой им дава заплатите.

— Обещавам да не ви отнема много време — заяви Валенсия. Извади от кожената си чанта бележник, записа адреса и телефона на Кейт, както и откога работи във фирмата, и едва след това премина към същината на разпита.

— Научих, че в деня, в който госпожица Уотърс е била убита, вие сте имали среща с нея. Ако обичате, разкажете за какво разговаряхте.

Кейт се поколеба. Питаше се дали да бъде откровена. Спомни си касетата и бележника, които бе скрила в бюрото си. Намираше се в ужасно неловко положение, тъй като не се беше подчинила на нареждането на Милс. Освен това нямаше представа дали той е съобщил на детективката, че е възложил на Кейт да опише документацията в кабинета на убитата. Тази Валенсия знаеше ли за провалената среща между Маделин и Торп? И ако не знаеше, редно ли бе да й го съобщава? Накрая реши само да отговаря на задаваните й въпроси. Ако се наложеше, по-късно щеше да разшири показанията си.

— Разговаряхме за проучванията във връзка с делото, по което наскоро бях привлечена като сътрудник. Съобщих й докъде съм стигнала, а тя… тя ми даде да прочета една книга с юридически прецеденти. Разговорът ни приключи набързо, защото управителят на фирмата я повика.

— За Картър Милс ли говорите?

— Да.

Валенсия записа нещо в бележника си, сетне продължи:

— Госпожица Уотърс изглеждаше ли разтревожена?

Кейт си спомни острата размяна на реплики между Уотърс и Милс относно конфликта на интереси между Чък Торп и „Уайд Уърлд Мидия“. Спомни си и как блестяха очите на Маделин, когато на следващия ден изричаше странното: „Предупреждавам те много да внимаваш“. Каза си обаче, че трябва да остане здраво стъпила на земята, че трябва да се ръководи от разума, не от чувствата. Въпреки че думите на Маделин я бяха разтревожили, нямаше причина да мисли, че по някакъв начин са свързани с убийството.

— Ами… не, изглеждаше нормално — каза, като внимателно подбираше думите си. — Разбирате ли, за пръв път разговарях с нея, така че не съм в състояние да направя сравнение. Но според мен всичко беше наред.

— Стори ли ви се неспокойна?

— Не бих казала. Изглеждаше поуморена, това е всичко.

— Има ли нещо, което сте видели или чули и което би могло да е свързано с убийството на госпожица Уотърс? Например дали някой я е мразил дотолкова, че да желае смъртта й?

Кейт гузно си помисли за часовете, които беше прекарала в кабинета на мъртвата. За календара, в който беше записано, че Маделин е възнамерявала да вечеря с Чък Торп. За привързаността, с която Мартин Дрескър претърсваше бюрото й. Усети, че Дейвид Боск я наблюдава, и промърмори:

— Не. Нищо не съм забелязала.

— Има ли нещо, което смятате, че трябва да науча? Нещо, за което не съм ви попитала, но според вас е важно.

Кейт поклати глава, като се стараеше да прикрие безпокойството си. Дали постъпва правилно, като не казва цялата истина? В момента не можеше да прецени.

— Защо предполагате, че престъпникът е човек, когото е познавала? — попита. — Все си мисля, че е била убита случайно.

Валенсия тактично отговори:

— Длъжни сме да разследваме всички възможности.

Затвори бележника и го прибра в чантата си. Когато се изправи, Кейт забеляза, че по панталона й няма нито една гънка. Извади визитната си картичка и я подаде през бюрото:

— Потърсете ме на този телефон, ако си спомните нещо друго.

Кати Валенсия взе вилицата и намръщено се втренчи в чинията си, в която се мъдреха купчина нарязана маруля, парчета домат, който все едно беше от каучук, и няколко тънки парченца зелена чушка. Тази „вкусотия“ беше подправена само с лимонов сок. Пред Майк Глейзър, който седеше срещу нея, имаше цял поднос със спагети и кюфтета.

— Ти какво, тройна порция ли си поръча? — попита го кисело.

Седяха в сепаре в закусвалнята „Френдли“, която се намираше само на две пресечки от „Самсън и Милс“, но все едно се бяха озовали в друг свят.

Той гръмко се засмя:

— Хей, никой не те принуждава да умираш от глад. Хапни си като хората. Как ще издържиш цял следобед само с тази заешка храна?

Тя си помисли, че колегата й има право. Тази сутрин не можа да вдигне глава от работа, а следобедът се очертаваше не по-малко натоварен. Това обаче явно не влияеше на апетита на Глейзър. Никога не беше виждала човек, който да се храни с такава охота. Не че му личеше — тъпчеше се до пресищане, а не наддаваше нито грам. Имаше обло лице, но тялото му беше като на двайсет и пет годишен младеж. Кати беше готова да се обзаложи, че той тежи точно колкото преди двайсет години, когато е завършил полицейската академия. За разлика от него тя наддаваше по три килограма само ако погледнеше сладкиш. Хрумна й, че като нищо ще прибави към теглото си някой и друг килограм, като наблюдава как колегата й се храни.

Изгледа го изпод око, докато той навиваше на вилицата си купчина спагети. Глейзър бе ветеран в отдел „Убийства“ на Манхатънската полиция и според нея беше най-добрият следовател, който бе срещала през двете си години служба в Тринайсети полицейски район. Веднъж бяха работили заедно по разследването на едно поръчково убийство. Отначало го мислеше за закостенял тип, който е против жени да стават полицайки, камо ли служителки в отдел „Убийства“, но по-късно разбра, че е сгрешила в преценката си. Глейзър, който имаше устата съпруга, работеща по цял ден, и пет дъщери, се оказа по-ревностен феминист от самата нея. Учудващо бе как стиловете им на работа се допълват. Когато й възложиха разследването на убийството на Уотърс, тя незабавно се обади в Махатънското полицейско управление и призова на помощ Глейзър.

След като приключи с храненето, той вдигна поглед и попита:

— Има ли нещо ново?

— Не, за съжаление. След като се разделихме с теб, където и да опитах, все удрях на камък.

Рано сутринта бяха научили нещо, което за кратко ги въодушеви. Секретарката на Уотърс (Изглежда, единствената тъмнокожа служителка в „Самсън и Милс“ — с ирония си бе помислила Валенсия) им бе съобщила, че й телефонирал някакъв мъж, който от името на Чък Торп променил часа на срещата с Маделин. Това бе явно доказателство, че убийството е било извършено от човек, който има достъп до програмата за деня на Уотърс. Ала въодушевлението им, че са попаднали на гореща следа, скоро се охлади. Оказа се, че непознатият, който се е обадил на секретарката, е използвал краден клетъчен телефон, чийто собственик, някой си Филип Шнайдер, имаше желязно алиби и бе виждал Маделин Уотърс само на снимката, показана по телевизията. Разбира се, нямаше да изоставят тази следа, ала интуицията подсказваше на Кати, че човекът казва истината.

Засега единственото, което знаеха със сигурност, бе, че точно в шест и половина Уотърс е взела такси на фирмата, чиито коли винаги е използвала. След двайсет и пет минути слязла пред „Ормонд“. Валенсия показа снимката й на салонния управител на ресторанта, който веднага я позна.

— Дамата беше истинска красавица — заяви. — Помислих си, че сигурно е манекенка.

Валенсия го обсипа с въпроси, но се оказа, че той не си спомня дали Уотърс е била сама, или някой я е чакал на масата. Потвърди обаче, че е имало две резервации на името Торп — едната за Ч.Торп за седем часа, другата — за Чък Торп в осем.

И двете резервации са били за двама души.

Отговорите на сервитьорката, която през онази вечер бе обслужвала масата, запазена за седем часа, също не им помогнаха. Каза, че е имала много работа, но все пак си спомни мъж и жена, които си били тръгнали около седем, малко след като се били настанили на масата. Добави, че според нея на дамата й било прилошало, ала когато й показаха снимката на Маделин, не можа да си спомни дали това е същата жена. Още по-лошо бе, че не беше в състояние да опише придружителя на Уотърс.

— Мислите ли, че е бил този човек? — попита я Кати, като й показа фотография на Чък Торп.

Сервитьорката се втренчи в снимката, сетне колебливо поклати глава:

— Може би. Струва ми се много познат… обаче не съм сигурна.

Валенсия възнамеряваше да се свърже по телефона с гости на ресторанта, които през онази вечер са седели на съседните маси, но не хранеше големи надежди, че ще научи нещо повече. От опит знаеше, че представителите на висшето нюйоркско общество се интересуваха само от знаменитости… към които причисляваха и себе си, разбира се.

Докато Кати разпитваше обслужващия персонал в „Ормонд“, Глейзър се срещна с Торп. Тя тайно се надяваше, че скандалният редактор на списание „Примамка“ не ще успее да докаже алибито си и ще се превърне в главния заподозрян. Без да го познава, изпитваше неприязън към него, основаваща се на онова, което беше научила от новините по телевизията. Оказа се обаче, че до осем часа в нощта на убийството е председателствал заседание на редколегията и е вдигнал грандиозен скандал. Разбира се, това не го поставяше извън подозрение — спокойно би могъл да плати на някого да му свърши мръсната работа. Ала интуицията й подсказваше, че още не са намерили извършителя.

— Какво следва? — обърна се към партньора си.

— Нищо — в момента ръцете ни са вързани — кисело отвърна той. Вече й беше обяснил, че не са му разрешили достъп до кабинета на жертвата.

— Смятам, че забавянето не е фатално — помъчи се да го успокои Кати. — Милс обясни, че предварително трябва да прегледат документацията. Нали разбираш, обезпокоени сме да не би да пострадат интересите на важни клиенти на фирмата.

Откакто работеха заедно, негласно бяха възприели стратегията единият да запази спокойствие, позволявайки на партньора си да „изпусне парата“.

— А пък според мен трябва да са повече обезпокоени, че една жена е мъртва.

— Не си струва труда да вземем разрешително за обиск, ще ни отнеме прекалено много време. — Тя отмести чинията с почти недокоснатата салата и се утеши с мисълта, че следобед ще се подкрепи с шоколадово десертче. — Защо да ги настройваме срещу нас? Пък и ако в онзи кабинет е имало нещо, което не трябва да видим, разполагаха с достатъчно време да го скрият.

— Да, имаш право — замислено промърмори колегата й.

— Помолихме ги да не разместват нищо и нямаме избор, освен да разчитаме на добросъвестността им.

— Добре — разсеяно каза Глейзър и се втренчи в чинията си, сякаш му се искаше отново да е пълна със спагети.

— Не научих бог знае колко от сътрудничката, с която разговарях, след като се разделихме с теб — продължи Валенсия. — Тя е сред служителите, които последни са видели Уотърс. Обясни, че са разговаряли служебно и че не е забелязала нищо необичайно в поведението на жертвата.

— Онзи гадняр Боск още ли те следва навсякъде като сянка?

— А ти как мислиш?

Глейзър поклати глава:

— Тоя тип е голяма работа. Как мислиш, дали е мръсник по рождение, или се е потрудил да стане такъв?

Кати се престори, че не го е чула, и продължи:

— Дадох й визитната си картичка. Може пък да реши да разговаряме насаме.

— Да бе, сигурно! — иронично се усмихна колегата й. — От лабораторията още ли не са се обадили?

— Преди няколко часа разговарях с Бартлет. Обясни, че работата им се затруднява от липсата на материал — няма семенна течност или слюнка, кръвта е само на жертвата. При изследването на намазките не са открили нищо, което да ни е от полза. Който и да е извършителят на престъплението, професионално е заличил следите си.

— Значи още сме на изходната позиция.

— Следобед предстои да разпитам още няколко души от фирмата — предимно адвокати, с които Уотърс е работила съвместно. А ти докъде стигна? Откри ли бившия й съпруг?

— Да, тази сутрин. Казва се Сам Хауел и живее в Саг Харбър. Каза, че в нощта на убийството е вечерял с приятели в Бриджхамптън.

— Провери ли алибито му?

— Да, приятелите му го потвърдиха… ако изобщо може да им се вярва.

— Какво ти разказа за Уотърс?

— Каза, че бракът им се разпаднал заради Милс. След развода с Маделин дълги години не си проговорили, но миналия месец получил писмо от нея. С бърза поща ще ни изпрати копие. Според него писмото показва, че тя се е страхувала от Милс.

— Страхувала се е от Милс ли? — с внезапен интерес попита Валенсия.

Колегата й поклати глава:

— Не възлагай големи надежди на тази версия. Първо, човек като Милс не е способен да извърши толкова жестоко убийство. Второ, Хауел е бил зарязан от съпругата си и сигурно има зъб на съперника си. Мислиш ли, че не търси начин да му отмъсти?

— Все пак ще изпрати писмото, нали?

— Разбира се. — Глейзър се протегна, сетне се приведе към нея. — Според мен трябва да съсредоточим вниманието си върху адвокатската фирма — клиенти, съдружници, сътрудници, с които Уотърс е работила. Това са хора, с които се е срещала ежедневно — нищо чудно да си е навлякла омразата на някого от тях… Видя ли жилището й? Прилича на апартамент в хотел. Изрядно подреден, блести от чистота, а хладилникът е празен.

Кати замислено прокара пръст по горната си устна. Забеляза, че кожата около единия й нокът се е забелила, и си каза, че щом се прибере у дома, ще я изреже. Хвана се, че почти непрекъснато мисли за елегантната млада жена, която беше разпитала преди обяд. Тази Кейт Пейн носеше скъпи дрехи и разполагаше с луксозен кабинет, ала в изражението й се долавяше някаква печал.

— Знаеш ли, съжалих адвокатите в „Самсън“… Говоря за младите хора, които отскоро работят там — каза замислено.

Партньорът й я изгледа така, сякаш се питаше дали не е полудяла:

— Нима? Чуваш ли се какво говориш? Бас държа, че тези хлапета получават двойно по-големи заплати от нашите, а може би и повече. И то веднага, след като излязат от университета. Постъпиш ли в такава фирма, издигането ти е в кърпа вързано. Никой не ги насилва да работят там. Но ако искаш да получаваш големи пари, трябва да забравиш какво е почивен ден. Това е цената на успеха.

Валенсия взе вилицата си и порови в салатата. Някъде зад нея, може би в кухнята, някакъв стъклен предмет се разби на пода.

— Името й е като моето — промълви.

— Моля?

— Адвокатката, с която разговарях преди обяд. Казва се Кейт, което е съкращение на името Катрин.

— Ъъъ, така ли? — равнодушно промърмори Глейзър. Избърса устните си с хартиена салфетка и се изправи. — Какво ще кажеш да тръгваме, Кат?

Наближаваше един часът. Кейт с нетърпение очакваше Милс да й телефонира. С помощта на Кармен беше върнала на мястото му бележника на Маделин, но изобщо не беше споменала за аудиокасетата. Нека Милс прослуша записа и да реши какво да предприеме.

Дженифър надникна през открехнатата врата:

— Искаш ли нещо от закусвалнята?

Кейт осъзна, че е забравила да обядва. Тъкмо щеше да си поръча нещо за хапване, когато телефонът иззвъня. По номера, изписан на екранчето, тя разбра, че я търси Милс.

— Не, благодаря — отвърна припряно.

Секретарката й излезе.

— Здравей, Картър. — Въпреки старанието си Кейт не съумя да прикрие тревогата си. — В кабинета на Маделин намерих аудиокасета, на която е записан разговор между Чък Торп и някаква жена. От думите им става ясно, че той я изнудва. Може би жената е Стефани Фридман. Смятам, че трябва да прослушаш записа.

Чу шумолене, последвано от прещракване — Милс бе изключил микрофона и беше вдигнал слушалката:

— Обясни по-подробно.

Тя направи справка с бележника си:

— Записът е с лошо качество, не всички думи се разбират. В един момент Торп казва: „Рон може да има всяко момиче, което пожелае. Трябва да си поласкана!“. Изглежда, говори за Рон Фогарти. В исковата молба се споменава, че…

— Известно ми е — прекъсна я Милс. — Какво още си чула?

— Ами… накрая Торп казва: „Разчитам на теб, малката. Сещаш се какво имам предвид, нали?“.

— Има ли още нещо?

— Не, това е — отговори тя. — На касетата няма друг запис.

— Разбирам — някак безразлично промърмори Картър. — Трудно ми е да преценя значението на този разговор. Казваш, че си намерила касетата в бюрото на Маделин, така ли?

— Да, беше в голямото чекмедже, което служи като картотека.

Той дълго мълча, накрая отсече:

— Не виждам причини за безпокойство. Ако се съди по онова, което току-що ми каза, записът не представлява особен интерес. Но имаш право — трябва да прослушам касетата. Клара ще прегледа програмата ми и ще ти каже кога съм свободен.

— Добре — промълви Кейт, като едва прикри изненадата си. „Записът не представлява особен интерес.“ Какво ли е пропуснал да чуе Милс? — И още нещо — добави. — Тъкмо когато започнах възложената от теб работа в кабинета на Маделин, Мартин Дрескър се появи и ми нареди веднага да напусна. По всичко личеше, че е вбесен.

Картър тежко въздъхна:

— Току-що разговарях с него по телефона. Виж какво, засега ще отложим онова, което ти бях възложил. Мартин смята, че това е работа на някой от съдружниците. Честно казано, не смятам, че е прав, но не си струва да му противореча. Може би ще се обърнем към Дейв Боск.

— Дейв Боск ли? Преди малко беше при мен с някаква детективка от полицията, която ме разпита за Маделин.

— Да, знам — промърмори Милс. — Забравих да ти кажа да ги очакваш. От полицията разпитват всички, които напоследък са работили заедно с нея. Мина гладко, нали?

— Иска ми се да помогна, въпреки че… — Тя млъкна, без да довърши мисълта си.

— Благодаря за отзивчивостта. Има ли още нещо? — По гласа му личеше, че отново мисли за друго и бърза да прекъсне разговора.

— Не, това е всичко.

— Добре… О, Кейт, за малко да забравя — утре ще отидем заедно в „Уайд Уърлд Мидия“, за да разпитаме една свидетелка. Казва се Морис.

— Приятелка на Стефа… на Фридман ли е?

— Да. Обади се да ни изпратят кола. Трябва да бъдем там в два часа. Много благодаря.

Преди Кейт да отговори, в слушалката се чу изщракване — Картър Милс беше затворил телефона.

Телефонът иззвъня малко преди четири часа. За разлика от друг път Джоузи беше дошла навреме. Докато чакаше момичето да се качи с асансьора, Кейт мислено преговаряше какво ще му каже. Най-важното бе да прояви съпричастност, но напоследък се чувстваше все по-неловко в ролята, с която се беше нагърбила. Положението й се струваше абсурдно — беше наставница на чернокожо момиче, изправено пред трудности и предизвикателства, които тя дори не можеше да си представи. Едва сега осъзнаваше с колко много привилегии се ползва. Какво ли знае за живота на Джоузи? От къде на къде Джоузи ще се вслушва в съветите й? Все пак искрено искаше да й помогне, но за да го стори, трябваше да научи повече за нея. На вратата плахо се почука и тя извика:

— Влез!

Джоузи, която носеше черна канадка и широки джинси, застана на прага, но не влезе, като че ли се надяваше да я отпратят. Стрелна с поглед Кейт, после отново се втренчи в пода.

— Здравей, Джоузи! — престорено радушно възкликна Кейт. — Заповядай, седни.

Чернокожото момиче колебливо прекрачи прага, огледа се и се тръсна на един стол.

— Обичаш ли сладки с парченца шоколад?

Джоузи сви рамене:

— Стават за ядене.

Кейт й подаде пликчето със сладки, което беше купила от закусвалнята на фирмата.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Ами… може. Например диетична кока-кола.

Докато прекосяваше коридора, Кейт си мислеше колко голяма е разликата между сегашната Джоузи и онази отпреди няколко месеца. Отначало тя едва сдържаше възбудата си, че има достъп до прочутата юридическа фирма „Самсън и Милс“, веднъж сподели с Кейт, че се чувства като героиня от телевизионен сериал. Задаваше въпроси, интересуваше се от всички аспекти на ежедневието на служителите. Къде обядва Кейт? Кой приготвя кафето? Какво образование имат секретарките?

— Един ден и ти можеш да работиш в подобна фирма — й бе казала Кейт. — И то не като секретарка. След десет години можеш да имаш моята професия, която, между другото, съвсем не е лека.

Ала Джоузи недоверчиво я беше изгледала — очевидно смяташе, че животът на наставницата й е съвършен, и дори не смееше да мечтае, че ще бъде юристка като нея. Кейт се надяваше, че с течение на времето момичето ще свикне с тази мисъл и ще се стреми да постигне високата цел.

Взе напитката от автомата, върна се в кабинета, подаде чашата на Джоузи и седна до нея. Струваше й се по-уместно, отколкото да разговаря с нея, като седи зад бюрото си.

— Как прекара празниците? — попита.

— Нормално — отвърна момичето, без да вдигне поглед от пликчето със сладки.

Кейт прехапа устни, сетне промълви:

— Виж, усещам, че нещо не е наред. Ще ми кажеш ли какво се е случило?

— Нищо не се е случило — отвърна момичето, но не я погледна.

Тя реши да смени тактиката.

— Преди празниците не дойде, въпреки че се бяхме уговорили — каза, като се стараеше да говори спокойно и ласкаво. — Болна ли беше?

— Не — измънка Джоузи.

Кейт изпитателно я изгледа:

— Тогава какво…

— Майка ми не беше добре — прекъсна я малката, — та се наложи да й помогна с хлапетата, затова не дойдох.

Кейт знаеше, че момичето има осемгодишно братче на име Фреди и петгодишна сестричка, наречена Шари. Никога не споменаваше баща си и не се знаеше дали е починал, или е напуснал семейството си.

— Много съжалявам. Оздравя ли вече?

— Сега е… сега е по-добре. Ще се оправи.

— Радвам се. Но ти май не си добре. Изглеждаш капнала от умора.

— Снощи почти не мигнах — неохотно призна момичето. — Фреди сънуваше някакви кошмари и така крещеше, че все ме събуждаше.

— Разбирам, че трябва да помагаш на майка ти — съчувствено каза Кейт. — Но не бива да се преуморяваш и да изоставяш учението заради домакинската работа. Имаш големи заложби, получи отлична оценка на теста за приемане в средно училище. Можеш да постъпиш в престижен колеж. Ще се постарая да ти окажа съдействие — надявам се да уредя да ти отпуснат стипендия. Но разбери, че няма как да ти помогна, ако не ходиш на училище. Знам, че държиш на семейството си, но трябва да държиш и на себе си. Разбираш ли какво ти казвам?

За миг й се стори, че вижда проблясък в погледа на чернокожото момиче. Сетне то сведе глава и взе да полюшва крака, удряйки металната пречка на стола.

— Ами… да — промърмори неохотно.

— Обещай, че ще направиш всичко възможно да не пропускаш срещите ни. — Кейт дълбоко си пое въздух и добави: — Снощи се случи нещо ужасно — научих, че една от съдружничките в нашата фирма е била убита. Но не отмених срещата си с теб, защото е много важна.

Джоузи се ококори:

— Наистина ли са я убили? Коя е тази жена?

— Адвокатка. Казваше се Маделин Уотърс.

— Брей! Не мога да си представя, че ще убият някого, който работи тук — едва ли не със страхопочитание изрече момичето, повтаряйки думите на Андрия, и то със същия тон.

Фактът, че и приятелката й, и Джоузи бяха на едно мнение, напомни на Кейт колко несправедлив е животът. Чернокожото момиче обитаваше квартал, застроен с евтини жилищни блокове, приютили измета на обществото. Макар че беше едва шестнайсетгодишно, сигурно беше виждало повече мъртъвци, станали жертва на насилие, отколкото Кейт и Андрия щяха да видят през целия си живот. При все това споделяше мнението им, че подобно нещастие не може да се случи на служителите на „Самсън и Милс“. Изглежда, Джоузи приемаше като безспорен факт, че общественото положение осигурява на някои хора — например на Кейт — защита, от която самата тя е лишена по рождение. А може би причината беше друга. Може би Джоузи реагираше като всеки човек, който иска да вярва, че някъде съществува кътче, където ще се чувства в пълна безопасност. За чернокожото момиче „Самсън и Милс“ бе олицетворение на това кътче.

Преди да се разиграят трагичните събития от отминалата нощ, Кейт беше на същото мнение.

— Ще се постарая — измънка Джоузи. — Понякога обаче ми е много трудно… — Тя млъкна, без да довърши изречението.

Кейт все още чувстваше неудовлетворение, струваше й се, че не е съумяла да убеди момичето. Каза си, че като начало е достатъчно — все пак беше постигнала някакъв успех. Усмихна се и промълви:

— Засега не искам нищо повече. Единственото ми желание е наистина да залягаш над учебниците и да не отсъстваш от училище.

Минаваше десет и по коридорите цареше тишина. Кейт вдигна поглед от томчето със съдебни решения, които четеше от половин час, и се запита защо не си спомня нито дума от прочетеното. Често се случваше в този час в „Самсън и Милс“ адвокати, помощниците им и секретарките да работят трескаво, за да подготвят материалите по дело, насрочено за следващия ден сутринта. Но ако се съди по тишината, тази вечер беше сама.

Облегна се назад и се запита дали да остане още час, или да довърши четенето вкъщи. Предпочиташе да си бъде у дома, ала рискуваше да се поддаде на изкушението и да си легне. Но има ли смисъл да виси тук, след като и без това няма кой да я види и да оцени трудолюбието й?

Тъкмо когато реши да си тръгне, внезапно й хрумна мисъл, от която се сепна. Толкова се беше развълнувала от записа на касетата, че беше забравила обещанието си към Кармен. Пропуснала беше да съобщи на Милс, че Дрескър е взел някаква папка от бюрото на Маделин. Как можа да забрави!

Разбира се, вече бе прекалено късно — съдружниците нямаха навика да остават до среднощ. С големи букви записа в настолния си календар: „ДА ГОВОРЯ С К.М. ОТНОСНО ПАПКАТА“ и отново се облегна на стола. Изведнъж се почувства някак гузна, че не е попречила на Мартин Дрескър. Но какво можеше да стори? Той бе съдружник, тя — само младши сътрудник. Все пак имаше усещането, че е измамила доверието на Милс, който я бе помолил да внимава всичко в кабинета на Маделин да си остане на мястото.

Каза си, че мисълта й е абсурдна, но все пак имаше усещането, че камък тежи на сърцето й. Внезапно й хрумна нещо. Несъмнено Дрескър си бе отишъл. Защо да не отиде в кабинета му и да се поогледа? Ще й отнеме само няколко минути. Ако той не е взел папката със себе си, нищо чудно да я види върху бюрото му. Така поне ще знае какво е изнесъл от кабинета на мъртвата и ще докладва на Милс. В края на краищата не прави нищо нередно, нали? Дори някой да я види, например чистачката, ще обясни, че търси документ, който спешно й е необходим. Това не означава, че ще излъже, само ще спести част от истината.

Взе асансьора и след няколко минути вече беше на петдесет и седми етаж. Надеждите й се оправдаха — и тук нямаше никого. В коридора беше тихо като в гробница, вратите бяха затворени и заключени. Спря пред кабинета на Дрескър, заемащ грамадно ъглово помещение, и за всеки случай се огледа. Изглежда, беше сама на етажа. Завъртя валчестата дръжка, влезе в приемната и отново се огледа. Ъгловите работни помещения в сградата имаха еднакъв архитектурен план, ето защо тя знаеше, че вратата в дъното води към кабинета на Дрескър. Предположи, че е заключена, и беше готова да се откаже и да се върне в стаята си, но когато завъртя дръжката, вратата се отвори.

С бързи стъпки тя се приближи до бюрото, чиято лакирана повърхност блестеше под светлината на неоновите лампи. Изпита разочарование, като съгледа само луксозна подложка за писане, телефон и преспапие. Преди да влезе в кабинета, си казваше, че ако не види папката върху бюрото, веднага ще напусне „опасната зона“. Ала сега нещо я подтикна да я потърси. Двете горни чекмеджета на бюрото се оказаха заключени. Долните — също. Тя седна на стола, тапициран с кожа, и се запита какво да предприеме. В дъното на помещението видя лавици, претъпкани с книги, под които бяха монтирани няколко шкафа.

Скочи на крака, тичешком прекоси кабинета, отвори вратичката на единия шкаф и върху купчина документи зърна папката; върху етикета със същия дребен, но елегантен почерк, който й бе познат от бележника на Маделин, бе написано: „Парични документи“. Кейт извади листовете хартия и набързо ги прегледа. Направи й впечатление, че папката съдържа само копия от фактури, издадени от „Уайд Уърлд“ и подписани от Картър. Всеки съдружник би могъл да поиска въпросната информация от счетоводството. Тогава защо Дрескър толкова бързаше да вземе папката? Пък и защо документацията е била в бюрото на Маделин?

Докато напразно се опитваше да си отговори на въпросите, които сякаш се блъскаха в съзнанието й, чу приглушени гласове в приемната. Не говореха жени с испански или италиански акцент, което би означавало, че отвън са чистачките. Разговаряха мъже, и то единият май беше Дрескър.

Кръвта на Кейт се смрази. И през ум не й беше минала възможността той да се върне в кабинета си.

С мълниеносна бързина затвори вратата на шкафа, изключи осветлението — слава богу, че работните помещения на съдружниците бяха „пощадени“ от автоматичната система за включване на лампите — и тичешком прекоси стаята. Отмести стола и се пъхна под бюрото. В мига, в който придърпа обратно стола, чу как вратата се отвори. От коридора проникна лъч светлина, последва изщракване и осветлението се включи.

— Седни — каза някой.

Най-лошите й предчувствия се сбъднаха — този път със сигурност позна гласа на Мартин Дрескър. Чу шумолене, означаващо, че събеседниците се настаняват на тапицираните столове. Докато се опитваше да осмисли „информацията“, която получаваше, осъзна, че е избрала най-погрешния вариант. Ако не се беше паникьосала, можеше да обясни присъствието си в кабинета на Мартин — например, че е необходима справка по едно дело, за което от канцеларията са й казали, че ще намери при Дрескър. Но как да обясни защо се е скрила под бюрото? Положението беше нелепо, абсурдно. Ако беше видяла подобна сцена в някой филм, със сигурност щеше да се изсмее — такива ситуации са невъзможни в истинския живот… определено не в нейния.

Но ето, че се случваше именно с нея.

Беше свита на кълбо, главата й опираше в плота на бюрото, коленете й притискаха гърдите й. Отчаяно се опитваше да измисли някакво оправдание, но внезапно осъзна, че стиска папката от бюрото на Маделин, и съвсем се отчая.

— Да му се не види, какво си намислил, Мартин? Защо ти трябваше да го казваш на Маккарти?

Кейт се изуми — заповедническият глас беше на Картър Милс.

— Колко пъти да повтарям? — плачливо попита Дрескър. — Не съм му го казал аз! В края на краищата какво бих спечелил?

— Не ти вярвам, Мартин! Няма начин да го е научил от другиго — само ние с теб го знаем. Да не намекваш, че се е разприказвал някой от корпорацията?

— Нищо не намеквам, но те уверявам, че не съм казал нито думичка на Маккарти! — възкликна Дрескър. — Подозирам, че ти имаш пръст в тази работа. Бас държа, че си нагласил всичко така, че да ме злепоставиш!

Картър Милс презрително изсумтя:

— Нямам намерение да отговарям на подобно нелепо обвинение. Как ще обясниш обаче, че съобщението по електронната поща до Бил Маккарти е изпратено от твоя компютър?

Кейт се размърда, като се помъчи да не вдига шум. Сетивата й бяха необичайно изострени. Очертанието на дланта й върху коляното й изглеждаше прекалено контрастно, миризмата на прах и дърво почти я задушаваше. Ще се разкиха и тогава… Стисна носа си и за щастие пристъпът премина.

— Да говорим по същество — промърмори Дрескър. — Какво ще предприемем?

— Не можем да сторим почти нищо! — сопна се Картър. — Сутринта направих проучване. След като Маделин вече я няма, не ни достигат два гласа. Предполагам, че бурята щеше да ни отмине, ако нещата бяха уредени тихомълком, както се договорихме. Ала сега Маккарти е стъпил на бойната пътека и търси подкрепа. При сегашното положение на нещата по-нисшестоящите от нас имат достатъчно гласове да запазят статуквото на заплащане. Ако надделеят, ще се сбогуваме със Стросър и неговите хора. Обзалагам се, че до края на годината ще напуснат. Имаш ли представа какво би означавало това за фирмата? Неговият отдел, отговарящ за сливането на предприятия и придобиването на собственост, миналата година е донесъл на „Самсън“ над четирийсет милиона долара.

Докато слушаше размяната на реплики, Кейт забрави ужасното си положение. Осъзна какво означават фразите, които допреди миг й се струваха непонятни. Картър и Дрескър възнамеряваха да премахнат досегашната система на заплащане, която бе реликва от аристократичното минало на „Самсън и Милс“. Според въпросната система сътрудниците получаваха твърди заплати, а възнагражденията на съдружниците се формираха от печалбата на фирмата, и то според положението им в йерархията. Онези, които имаха по-голям принос, не бяха стимулирани от премии. Повечето от големите нюйоркски фирми отдавна бяха премахнали тази система, възприемайки подхода „храниш се с каквото убиеш“, но в „Самсън“ очевидно не възнамеряваха да последват примера им. На този начин на заплащане се гледаше като на предпазен механизъм срещу претенциите на по-нисшестоящите служители.

Кейт си представи какво ще се случи, ако системата бъде премахната. Някои — например Милс и Дрескър — ще заграбят милиони долари, докато Бил Маккарти и подобни на него ще останат с пръст в устата, тъй като никога не ще бъдат в състояние да се съревновават с онези, които осигуряват лъвския пай от приходите на фирмата. Навярно способният Стросър заплашва да изостави потъващия кораб — ето защо Милс е толкова разтревожен. Ако Стросър започне работа в друга фирма, материалните загуби за всички ще са огромни, освен това ще бъде хвърлена сянка върху репутацията на „Самсън и Милс“.

Внезапно всичко си дойде на мястото — гневният Бил Маккарти, който едва не я беше блъснал на земята на излизане от кабинета на Картър Милс, телефонният му разговор е Маделин Уотърс.

Бил Маккарти се опитваше да спаси кариерата си.

— Засега няма да предприемаме каквото и да било — заяви Милс. — Не стига, че си имаме неприятности с убийството на Маделин, ами остава медиите да разтръбят за недоразумения между съдружниците във фирмата.

— Всяко чудо за три дни — промърмори Дрескър. — Не сме първата известна фирма, чийто съдружник бива убит. Спомняш ли си за „Крават“? Един от съдружниците бе убит в някакъв долнопробен мотел от чернокож, на когото е плащал да го чука. В сравнение с тях нашето положение е далеч по-розово. Спомняш ли си как гръмнаха вестниците? Дори в „Ню Йоркър“ бе поместена обширна статия. Месеци наред се говореше за случилото се. Но в края на краищата репутацията на „Крават“ не пострада.

— Само че между двата случая има малка разлика — горчиво отбеляза Картър. — От самото начало в „Крават“ знаеха кой е убиецът и че престъплението е на лична основа, а не е свързано с фирмата.

— За какво намекваш? — попита Дрескър. По тона му личеше, че е разтревожен.

Милс дълго мълча, сетне заговори бавно, като натъртваше на всяка дума:

— Вечерта, когато Маделин е била убита, тя трябваше да вечеря с Чък Торп в ресторант „Ормонд“. През деня мъж, който заявил, че се обажда от името на Торп, се свързал със секретарката й и помолил срещата да се състои един час по-рано от уговореното.

— Нима мислиш, че са й устроили капан?

— А ти как смяташ, Мартин? Едва ли е случайно съвпадение. Тя е била в ресторанта — потвърдили са го салонният управител и сервитьорката — а само след няколко часа е била убита.

— Торп явил ли се е на срещата?

— Да, бил е в „Ормонд“ точно в осем, почакал около половин час и си отишъл.

— Има ли алиби?

— Разбира се. Разпитахме шофьора и той го потвърди — с леден тон отбеляза Милс.

— Каква е теорията ти?

— Че убиецът на Маделин е знаел за срещата й с Чък и й е устроил засада.

— Господи! — Гласът на Дрескър издаваше изумлението му. — Искаш да кажеш, че престъпникът е човек от фирмата, който е имал достъп до информацията в компютъра на Маделин…

— Не го знаем със сигурност, Мартин! — нетърпеливо го прекъсна Милс. — Не се знае на кого е съобщила за срещата. Същото се отнася и за Торп. Не разполагаме с достатъчно информация, за да правим предположения.

— Но… не е било случайност, нали?

Картър очевидно все повече се изнервяше.

— Не, не мисля, че е случайност — отвърна. — А ти на какво мнение си?

— Онзи мръсник Торп ли я е пречукал?

— Глупости! Той си има достатъчно неприятности.

— Но е способен да го направи, проклетият му гадняр!

— Не смей да го казваш, Мартин!

— И двамата с теб много добре знаем, че си падаше по нея. От няколко месеца се опитваше да я вкара в леглото си.

— Ако това е мотив за убийство, тя отдавна щеше да е мъртва, а Чък Торп нямаше да е единственият заподозрян.

Двамата продължиха разговора си, но Кейт не можеше да се съсредоточи върху думите им. Мислите й бяха обсебени от ужасяващото откритие, че Маделин не е била убита случайно от някакъв психопат. Престъпникът е знаел плановете й, имал е възможност да я проследи.

Когато отново се съсредоточи, Картър Милс тъкмо казваше:

— … отгоре на всичко ни предстои битка с Маккарти. Мисля, че ти трябва да се справиш с проблема. Ти ни забърка в тази каша, затова гледай да измислиш начин да се измъкнем невредими.

— Не ме заплашвай! — сопна се Дрескър. — Колко пъти да повторя, че не аз съм източникът на информацията?

Кейт чу как един от събеседниците стана от стола.

— Няма какво повече да си кажем! — отсече Картър Милс, след секунди вратата се затръшна. Настъпи тишина.

В полумрака тя погледна часовника си — минаваше полунощ. Напрегна слуха си, питайки се дали и двамата са напуснали кабинета. Чу тежка въздишка и за миг сърцето й престана да бие.

Беше сама с Мартин Дрескър.

Той тромаво запристъпва към бюрото. „Божичко, помогни ми да не ме открие! Божичко, помогни ми да не ме открие“ — мислено повтаряше Кейт. Притисна чело до коленете си, очаквайки сянката на Дрескър да падне върху нея и възклицанието му да й подскаже, че е разкрита. Но той внезапно спря и вероятно отвори вратичката на шкафа, която изскърца, после се чу шум от изваждане на коркова тапа, последван от ромоленето на течност, наливана в чаша. Мартин Дрескър си приготвяше напитка. След няколко секунди дрънченето на стъкло й подсказа, че той прибира чашата и бутилката. При затварянето вратичката отново изскърца.

Тя почти не повярва на късмета си, когато чу как Дрескър щракна закопчалката на дипломатическото си куфарче и изключи осветлението. Вратата се отвори, последва шум от затварянето й. Кейт остана неподвижна, като трепетно се вслушваше в напрегнатата тишина. След няколко секунди чу приглушения звук от затварянето на вратата на приемната. Отново настъпи тишина. Гробна тишина. Тя плахо надникна изпод бюрото и огледа помещението, което се озаряваше само от призрачния отблясък на светлините от съседните сгради. В кабинета нямаше никого. Кейт изпита толкова голямо облекчение, че за миг едва не припадна. Подпря се на бюрото, за да запази равновесие — краката й бяха изтръпнали. Заподскача, за да се освободи по-бързо от неприятното гъделичкане — нямаше време за губене.

„Мисли!“ — каза си. Изтича до вратата и се увери, че е заключена. Въпреки това изобщо не беше в безопасност. Бог знае още какво може да се случи. Ни в клин, ни в ръкав си спомни записаното на касета послание, което звучеше в таксиметровите автомобили. Женски глас, наподобяващ мъркането на котка, предупреждаваше: „Котките имат девет живота, вие — само един. Затова поставете предпазните колани“.

Папката, която притискаше към гърдите си повече от час, се бе овлажнила от потните й длани. Понечи да я пъхне обратно в чекмеджето на Дрескър, но се поколеба. Документацията очевидно имаше значение, което тя засега не проумяваше. Вероятно по някакъв начин засягаше борбата за надмощие между Дрескър и Милс. Едва сега разбра колко сложни са взаимоотношенията им. Въпреки че в момента бяха съюзници, омразата помежду им бе неприкрита. Каза си, че няма начин да вземе папката, но може да направи копия от документите.

Въпреки че сърцето й биеше до пръсване, притисна ухо до вратата. След като не чу нищо подозрително, леко я открехна и надникна в приемната. Нямаше никого. Тичешком прекоси помещението, спря до вратата към коридора, отново се ослуша и едва тогава се осмели да погледне навън. Коридорът беше празен. Все пак тя изчака няколко секунди, които й се сториха безкрайни, излезе и тръгна към фотокопирната машина, намираща се на същото място като на нейния етаж.

Докато я настройваше, се поуспокои — засега беше вън от опасност. Ако някой я види, ще предположи, че е тук по работа. Реши да не използва автоматичното захранване. Въпреки че беше по-бързо, рискуваше машината да засече и да смачка хартията. Папката съдържаше около трийсет страници, преснимането на които й отне по-малко от пет минути.

Преди да тръгне обратно към кабинета на Дрескър, тя дълбоко си пое въздух. Страхуваше се да отиде на мястото, на което едва не я бяха заловили, ала нямаше избор. Върна се на „местопрестъплението“, пъхна папката в чекмеджето и се огледа, за да се увери, че не е оставила някакви следи. Погледът й попадна върху мокрото петно на шкафа — явно Дрескър бе разлял от питието си. Тя прекоси помещението, докосна петното и облиза пръста си. Скоч!

Нямаше място за съмнение — Мартин Дрескър отново се беше върнал към порочния навик.

Към следващата част или към съдържанието

Ейми Гътман Адвокатите от „Самсън и Милс“ (5)

Метаданни

Данни

Адвокатите от „Самсън и Милс“

Информация

История

Сваляне / Връзки

Четвъртък, 7 януари

Ейми Гътман
Адвокатите от „Самсън и Милс“ (5)