Ейми Гътман
Адвокатите от „Самсън и Милс“ (10)

Вторник, 12 януари

Кейт се събуди след пет часа с ужасно главоболие и с отвратителен вкус в устата. Докато отиваше към банята, забеляза, че навън е още тъмно. Без да включи осветлението, тя пусна чешмата, подложи шепа под крана и жадно загълта студената вода.

На излизане се спъна в нещо. Помисли си, че е хавлиена кърпа, и се наведе да я вземе, ала ръката й застина във въздуха. На пода бяха захвърлени жалките останки от черния костюм, който носеше вчера. Доскоро това бе любимата й дреха — харесваше елегантното вталено сако и плисираната пола — но сега я изгледа с отвращение. Първата й мисъл беше да смачка на топка костюма и да го хвърли в шахтата за смет, ала професионализмът си каза думата. Знаеше, че ако е останала следа от нападението на Торп, сигурно е върху дрехата. Въпреки че не възнамерява да подаде жалба срещу него, какво ще спечели, ако изхвърли единственото доказателство? Отново й се повдигна, но отиде в кухнята и извади от шкафа под умивалника чувала за смет. Върна се в банята, клекна на пода, с два пръста взе полата, после сакото и ги пусна в черния найлонов чувал. Стегна го здраво с връвта, хвърли го в дрешника в коридора и плътно затвори вратата.

Въпреки че изпи три чаши портокалов сок, един час след ставането от леглото продължаваше да се чувства зле, затова реши да не ходи на работа. Остави съобщение на телефонния секретар на Дженифър, че е болна от грип и че ако потрябва на някого, ще си бъде у дома. После отиде в кухнята да си приготви още сок.

След като вече бе в състояние да разсъждава трезво, се поздрави за решението си да не се оплаче в полицията. Ще подходи много по-деликатно. Утре сутринта ще поиска среща с Картър Милс и заедно ще решат какво да предприемат. Ще му разкаже за случилото се, изтъквайки, че е лоялна към фирмата и че не възнамерява да създава неприятности. Ще говори бавно и премерено, без излишни емоции. Накратко, ще се държи като адвокатка от „Самсън“.

Върна се в дневната, седна на канапето, взе устройството за дистанционно управление и включи телевизора. Колкото и да е странно, тежките последствия от напиването й бяха приятни. Физическото неразположение й помагаше да не мисли за ужасното преживяване през миналата нощ. Прекара цялата сутрин пред телевизора, което не й се беше случвало от дете.

Един от любимите й филми „Обичам Луси“ беше към края си, когато телефонът иззвъня. Без да откъсва поглед от екрана на телевизора, тя изчака да се включи секретарят. Чу записа на собствения си глас, който звучеше оптимистично и бодро:

„В момента не мога да се обадя, но ако оставите съобщение, ще се свържа с вас при първа възможност.“

Тя се втренчи в устройството, сякаш гласът принадлежеше на непозната жена.

— Хей, Кейт, знам, че си вкъщи. Хайде, вдигни слушалката.

Тя откъсна поглед от изображенията на екрана, които сякаш я хипнотизираха, и побърза да се обади:

— Здравей, Джъстин.

— Какво става с теб? Джен каза, че си болна. — Той говореше бодро, като че ли току-що се бе върнал от фитнес залата.

— Ами… — измънка Кейт, опитвайки се да измисли правдоподобно обяснение. — Всъщност още от неделя не съм съвсем наред. Казах си, че съм надвила вирусите, но май те ме надвиха… — Неприятно й беше да лъже Джъстин, ала перспективата да сподели с него истината бе още по-неприятна.

— По гласа ти личи, че наистина си зле.

— Тъкмо бях задрямала. Снощи спах много неспокойно.

Тя се изкашля, за да подсили твърденията си.

— Знаеш ли какво съм решил? Тази вечер за разнообразие да си тръгна веднага след приключване на работното време — заяви Джъстин. — Какво ще кажеш да се отбия при теб и да ти донеса нещо за хапване?

На Кейт й идваше да го разцелува от благодарност. Както обикновено хладилникът й беше празен. Освен това й се искаше да поговори с някого, да се подготви психически за следващия ден.

— Приемам с благодарност — промълви. — Но само при условие, че посещението при мен не проваля плановете ти за вечерта.

— Да ги проваля ли? Напротив. Знаеш ли, ще бъде като едно време, все едно сме се върнали в студентските години.

Остра болка прониза сърцето й, макар да знаеше, че Джъстин се шегува. Спомни си как й носеше топла супа, когато тя по цели дни отказваше да излезе от стаята си и си изплакваше очите за Майкъл.

— Ще те чакам с нетърпение — каза. — И още веднъж благодаря.

Тъкмо когато се настани удобно на канапето, телефонът отново иззвъня. Тя си помисли, че Джъстин е забравил да й каже нещо, и вдигна слушалката, без да изчака включването на секретаря. Ала този път се обаждаше Тара:

— Търсих те в работата, но ми казаха, че си болна.

„Казаха ми“ — мислено повтори Кейт. Дженифър й беше секретарка повече от година, но Тара уж все забравяше името й — деликатен намек за голямата неприязън, която изпитваше към „Самсън и Милс“.

— Не са те излъгали — отговори. — Имам грип.

— Май не си спомням друг път да си оставала да пазиш леглото — неуверено смотолеви приятелката й. — Сигурно си много зле.

— А, не — побърза да я успокои Кейт. — Явно съм пипнала някакъв вирус, но се надявам до утре да се пооправя.

— Е… не се насилвай да отидеш на работа, ако си все така зле. Имаш ли нужда от нещо?

— Не, благодаря. Джъстин обеща да ми донесе нещо за вечеря.

— Сигурна ли си, че не искаш да се отбия за малко?

За миг Кейт се изкуши да я покани — толкова й се искаше да поговори с някого — но не биваше да рискува. Тара я познава прекалено добре и веднага ще разбере, че нещо не е наред.

— Сигурна към — каза твърдо. — Честна дума, вече съм по-добре, освен това ми се ще да подремна.

Затвори телефона и погледна часовника — беше едва десет и пет. С какво да запълни деня си? В паметта й възкръснаха събитията от предишната нощ, но тя побърза да прогони спомена. Не й се искаше да мисли за случилото се. Не желаеше да мисли за каквото и да било.

Обърна се към телевизора и изгледа последните кадри от „Обичам Луси“, после разгърна вестника да прочете програмата на телевизията. Следваха сериалите „Роузана“, „Огнената Грейс“, след което можеше да избира между „Играта на младоженците“ (този филм бе гледала, когато бе петнайсет-шестнайсетгодишна) и „Джени Джоунс“. По всичко изглеждаше, че следобеда няма да скучае. Ще остане пред телевизора и няма да мисли за каквото и да било.

 

 

— Ако ще се разболяваш, най-добре да е в понеделник — заяви Кейт, надниквайки в кашончето, от което се разнасяше божествен аромат. — Какво си ми донесъл?

— Супа със сметана — отговори Джъстин. — От виетнамския ресторант е.

Кейт загреба с пластмасовата лъжица направо от кутията за еднократна употреба.

— Мммм, едва сега осъзнавам, че съм гладна като вълк.

— Не разбрах защо трябва да се разболяваш именно в понеделник — настоя той. — Каква е разликата с другите дни от седмицата?

— Програмата на телевизията е най-хубава. Дават любимите ми филми и сериали.

Джъстин въздъхна:

— И това ми било интелектуалка! — Извади от кашончето още една кутия със супа и добави: — Между другото, как се чувстваш?

— По-добре, честна дума.

Беше съвсем искрена. Беше прекарала целия ден пред телевизора, като от време на време задрямваше и се събуждаше от изкуствения смях на невидимите зрители, съпровождащ старите комедийни сериали с глуповати сюжети. Случилото се снощи нямаше място в този добронамерен свят, затова поне временно се бе заличило от паметта й. Докато седеше на канапето редом с Джъстин, внезапно изпита главозамайваща сила, сякаш като се преструваше, че нищо не се е случило, можеше да върне времето назад и да предотврати насилието.

— Какво става във фирмата? — попита, без да престава да загребва от супата, ухаеща на екзотични подправки. Изпитваше потребност да поднови връзката си с онази „Самсън и Милс“, която така добре познаваше — забързан и рационален свят, който работи като добре смазана машина. Свят, в който всичко е свързано чрез причина и следствие. Свят, в който няма насилие.

— Да видим… — Джъстин се облегна назад. — Най-голямата новина днес е, че Дрескър замери с перфоратор един от помощниците.

— Не думай! — ококори се Кейт.

— Честен кръст. Бедното момче дълго не можа да дойде на себе си. Мисля, че не го познаваш — казва се Ерик Паркс и отскоро е при нас. Дрескър го накарал да сортира и подпечата насъбралата се документация, обаче Паркс не бил вършил такава работа, затова отишъл да го попита за нещо. Мартин изпаднал в истерия, а младокът не успял навреме да напусне опасната зона.

Кейт поклати глава. Подобни истории бяха част от легендата, наречена „Самсън и Милс“, и обикновено предизвикваха бурен смях. Ала тази вечер случилото се изобщо не й се стори смешно, а странно и дори страшно.

— Перфораторът улучил ли е този Паркс? — промълви.

— Не, но както вече споменах, малкият съвсем си беше изкарал ангелите. — Джъстин си отряза парче от пикантното руло, задъвка и се замисли. Избърса устата си със салфетка, сетне добави: — На обяд разговарях с него. Разбира се, той се опитваше да изкара всичко на шега, но си личеше колко е изплашен.

— Изобщо не се учудвам — промърмори Кейт, припомняйки си скорошните си неприятности с Дрескър и как лицето му се изкриви от гняв, когато я изгони от кабинета на Маделин. И още как вечерта едва не я откри под бюрото си. Тогава й се беше разминало, но снощи… За миг се пренесе в тъмния кабинет, усети върху себе си потните длани на Чък Торп.

„Не! Не мисли за това!“

— Кейт, добре ли си?

Тя срещна озадачения поглед на Джъстин и побърза да отговори:

— Извинявай, за миг се отплеснах. Какво каза?

— Че научих още една колоритна история от аналите на „С&М“.

Очевидно ролята на разказвач му допадаше, затова Кейт се постара да прояви интерес:

— Какво чакаш, разкажи я!

— Познаваш ли Даниел Уайзбак?

Чувала бе това име, но не го свързваше с определен човек. Ето защо предпазливо отвърна:

— Да, така мисля.

— От три години работи в „Самсън“. Следвал е в Нюйоркския университет.

— Добре, но не разбирам какво му е интересното.

— Само почакай да чуеш историята. Този Уайзбак е голям работяга, но поради религиозните си убеждения се налага в петък да напуска службата рано и да не пипва работа в събота. За компенсация обаче през седмицата остава в кабинета си почти денонощно.

— И какво?

— Днес провеждал събеседване с един кандидат от Харвард. Внезапно му прилошало. Помолил да го извинят за момент и излязъл в коридора. Секретарката му веднага разбрала, че нещо не е наред, но преди да го попита какво му е, той припаднал. Закарали го с линейка в болницата и лекарите открили, че е карал на крак тежка пневмония и че в момента температурата му е четирийсет и един градуса, отгоре на всичко бил обезводнен. Като се посъвзел, той обяснил, че поради прекалената си заетост изобщо не е забелязал състоянието си.

Кейт поклати глава и се насили да се усмихне, но опитът се оказа неуспешен. Доскоро историите, изпълнени с черен хумор, й допадаха — например за юриста, който се самоубил, след като две седмици подред работил по сто двайсет и пет часа, или за сътрудничката, която по време на телефонен разговор, провеждан късно през нощта, внезапно млъкнала, а като отишли да проверят какво се е случило, я заварили да седи зад бюрото си, все още стискайки слушалката, само дето била мъртва — получила била инфаркт. Тези разкази винаги й се струваха нереални като епизоди от филм, но когато ги слушаше, все пак й досмешаваше. Ала едва тази вечер осъзна, че „легендите“ разказваха за истински хора, покосени от преждевременна смърт, не за филмови герои. На какво се е смяла? В кончината на един човек няма нищо смешно.

— Знаеш ли какво означава на японски думата „кароши“? — попита. — Човек, който е починал от преумора. Прочетох го в един вестник.

— Всъщност думите са две — поправи я Джъстин. — За съжаление не си спомням другата, но се използва в случаи на самоубийство при прекомерно натоварване на работното място. Измислена е, за да се разграничи актът от „спонтанното“ самоубийство. Известно е, че няколко японски семейства са завели дела за парично обезщетение срещу компаниите, в които са работили самоубийците.

— Питам се как се доказва причината за деянието.

— Да пукна, ако знам.

Кейт внезапно се сепна и се отврати от себе си. Нима професията на адвокат те превръща в бездушен робот, който не реагира като нормално човешко същество, а мисли само как да спечели делото?

— Честно казано, не виждам особена разлика — промълви мрачно.

— Моля?

— Не намирам особена разлика между „кароши“ и самоубийството поради преумора. Като се замислиш, все едно е дали ще се трудиш без почивка, докато умреш на работното място, или пък ще се застреляш. Само дето при втория случай смъртта настъпва по-бързо.

— Хм, теорията ти е интересна — заяви Джъстин. — Предполагам, намекваш, че ние, дребните риби в „Самсън“, сме нещо подобно на сектанти, обречени на самоунищожение, но още не сме стигнали до края — не са ни накарали да изпием лимонадата.

— За каква лимонада бълнуваш?

— Пошегувах се. Спомняш ли си, че сектантите в Джоунстаун са се самоубили, като са изпили отрова, разтворена в лимонада?

— А, да… навремето историята с масовото самоубийство на последователите на пастор Джоунс ме потресе. — Кейт чувстваше, че от минута на минута все повече пада духом. Струваше й се, че стаята внезапно се е смалила и е станала по-мрачна. Имаше усещането, че Чък Торп я дебне отвсякъде.

Джъстин въздъхна:

— Хайде, Кейт, горе главата. Хапни си още малко супа.

— Добре. — Тя покорно загреба от чинията и усети приятна топлина. — Има ли нещо ново около разследването на убийството на Маделин?

— Във фирмата се носят какви ли не слухове, кой от кой по-абсурден. Говори се, че смъртта й е била причинена или от Милс, или от Дрескър. Други пък подозират, че двамата са се съюзили срещу нея и са били подпомогнати от папата, Тристранната комисия и данъчните служби.

Кейт се насили да се усмихне, макар че изобщо не й беше до смях. Стори й се, че отново усеща парещия дъх и потните длани на Чък Торп. Докато размишляваше върху случилото се, все повече се убеждаваше, че именно той е убиецът на Маделин. Като на филмова лента пред очите й се появиха картини от изминалите няколко дни. Предупреждението на Маделин да се пази; гневният изблик на Кармен Родригес, която твърдеше, че са принуждавали Уотърс да вечеря с Чък Торп и да прави „Бог знае още какво“, бруталното насилие, на което онзи извратен тип я беше подложил. Вярно бе, че снощи съзнанието й беше замъглено от алкохола, но и сега, когато разсъждаваше на трезва глава, стигаше до същите заключения.

Джъстин като че ли не забеляза, че внезапно е потънала в размисли, а запрелиства брошурата с телевизионните програми.

— Искаш ли да погледаме един глупав филм? — попита.

— Съгласна съм, стига да не ти е скучно.

Той включи телевизора и отново седна на канапето до нея. Филмът вече беше започнал. Две сестри — бедна и богата — водеха битка за наследството на майка си, но всяка тайно копнееше само за обичта на сестра си. Кейт погледна към човека до себе си — нямаше подходящи думи, с които да му изрази благодарността си заради преданите му грижи. Винаги бе до нея в най-трудните мигове от живота й и тази вечер не правеше изключение. Единствената разлика бе, че днес той нямаше представа какво е преживяла.

Когато започна поредният рекламен блок, Джъстин се обърна към нея:

— Какво става с онзи Дъглас, с когото ходиш?

Тя почти не бе мислила за Маколи след срещата им в петък. Струваше й се, че оттогава са изминали години.

— Не ходя с него! — тросна се, раздразнена от насоката на разговора. — Излязохме заедно само веднъж.

Ала Джъстин не беше от хората, които лесно се отказват.

— Наистина се радвам, че вече си загърбила миналото — заяви сърдечно. — Онази история с Майкъл… той не те заслужаваше. Много е важно да имаш до себе си човек, който те разбира и оценява качествата ти.

— Ако обичаш, нека сменим темата — промърмори Кейт. Продължаваше да мисли за Чък Торп и само с половин ухо слушаше Джъстин. — Пък и не виждам как се осмеляваш да ме поучаваш. Кога за последен път си бил на среща?

Той понечи да отговори, но я изгледа и се отказа. Стори й се, че долавя нещо много странно в изражението му, някакво чувство, което не можеше да определи.

— Защо ме гледаш така? — промърмори.

Джъстин поклати глава и смутено се засмя — приличаше на момченце, което е направило някаква беля. Стана, отиде до прозореца, сетне се обърна към нея:

— Господи, колко е нелепо. Не знам защо се срамувам да го споделя с теб. Та нали сме приятели!

— Разбира се — отвърна тя със свито сърце.

— Работата е там, че… — Той млъкна, после като че ли събра смелост и изтърси: — И аз излизам с някого… С жена, разбира се. — Прокара длан по челото си и се усмихна. — Е, оказа се, че не е толкова трудно да го кажа.

Устните на Кейт също се разтегнаха в усмивка, но лицето й застина като маска. Беше много объркана, все едно беше попаднала в друго измерение. Имаше чувството, че потъва като камък в дълбините на езеро. Все пак успя да запази самообладание, дори подхвърли уж шеговито:

— Не ме дръж в напрежение. Коя е щастливката?

— Ами… едва ли е изненадващо, че и тя е адвокатка — така е, като нямам възможност да общувам с жени с друга професия… — Дълбоко си пое въздух, сетне добави: — Казва се Лора Лейси. Работи в „Уилмот Дикерсън“. Запознахме се миналия месец, когато правихме съвместен преглед на документацията. Обзалагам се, че ще ти допадне, Кейт. Завършила е университета „Пен“ и участва в много благотворителни мероприятия.

След като преодоля шока от новината, Кейт установи, че по-скоро е объркана, отколкото разгневена. Каза си, че реакцията й е необяснима. В края на краищата Джъстин не й е интимен приятел. Има право да се среща, с която жена пожелае.

— Радвам се за теб — заяви, като се помъчи да говори сърдечно. — Откога датира романтичната ви връзка?

— О, съвсем отскоро — побърза да отвърне той.

Нещо в тона му я предизвика да продължи да го разпитва:

— И все пак откога сте заедно?

Джъстин седна на канапето и кръстоса крак върху крак, сетне нехайно подхвърли:

— От няколко седмици… може би от един месец.

„Един месец!“ — мислено повтори тя. Чувстваше се така, сякаш я беше зашлевил. Винаги бе приемала за даденост, че Джъстин споделя с нея най-важните събития в живота си.

— Защо не си ми казал? — попита спонтанно и веднага съжали, задето е издала чувствата си.

— Ами нали тъкмо това правя в момента! — възкликна той. Изглеждаше гузен, като че ли го беше хванала в измама.

Кейт се облегна назад и извърна глава, за да скрие, че се е просълзила. Помъчи се да анализира чувствата си. Ревнуваше ли? Не, онова, което изпитваше, в никакъв случай не бе ревност. Не търсеше в него любовник, а приятел.

— Кейт… — едва чуто промълви Джъстин, ала тя не се обърна да го погледне. Хрумна й, че не новината за приятелката му я разстрои — настроението й бе закъсняла реакция на снощното изпитание. Нервите й бяха опънати до краен предел и сега случилото се й се струваше още по-ужасяващо. Искаше й се да го обясни на Джъстин, но засега не можеше да сподели тайната.

Обърна се към него и съвсем искрено каза:

— Извинявай. Не знам какво ми става днес. Много се радвам за теб, честна дума. Може би реагирах така, защото си помислих, че сега вече няма да имаш време за мен.

Джъстин широко се усмихна:

— В такъв случай май трябва да съм поласкан.

— Как й беше името на възлюбената ти?

— Лора Лейси.

„Дори името й е като измислено — каза си Кейт. — Все едно е героиня от сладникаво романче или от сапунена опера.“

— Опиши ми я — продължи и се хвана, че мислено добавя: „По-красива ли е от мен?“. Всъщност какво я интересува?

— Ами… как да ти кажа — започна той, а устните му потръпнаха, като че едва сдържаше усмивката си. — Лора е типично американско момиче — русокосо и синеоко…

— Кошмар! — избърбори Кейт, уж се шегуваше, но тонът й беше горчив. Побърза да замаже положението, като добави: — С нетърпение очаквам да ни запознаеш. Сигурна съм, че ще станем първи приятелки.