Ейми Гътман
Адвокатите от „Самсън и Милс“ (29)

Събота, 30 януари

Кейт завъртя глава, докато се взираше в огледалото. Обърна се към Хъркюлис и широко се усмихна:

— Страхотно!

Стилистът критично я огледа:

— Каза, че държиш да има промяна. Подстригах те по-късо, отколкото искаше, но ръцете отдавна ме сърбят да го направя. Знаех си, че много ще ти отива.

Кейт отново се обърна към огледалото. Косата й беше къса като на момче, но въпреки това прическата й беше много женствена. Като на Одри Хепбърн или на Уинона Райдър. Не че приличаше на тях… или на когото и да било. За пръв път, откакто се помнеше, лицето, отразено в огледалото, си беше само нейно.

— Ти си истински гений, Хъркюлис!

Стилистът кимна:

— Знам.

Кейт облече палтото си, но преди да излезе, той сложи ръка на рамото й:

— От вестниците разбрах за случилото се. Дано не ти се е отразило прекалено зле.

— Ами… Ще се съвзема, но ми трябва време.

— Знаеш ли, последния път, когато беше тук, доста се притесних за теб. Беше тъкмо след…

— Знам — прекъсна го тя.

— И знаеш ли защо? — упорито продължи стилистът. — Защото поразително приличаш на нея.

Кейт печално се усмихна:

— Май само аз не съм забелязала приликата.

Хъркюлис сви рамене, помълча, сетне сведе глава и промърмори:

— Знаеш ли, в четвъртък в една галерия наблизо се открила моята изложба. Имам няколко пропуска, та се питах дали ще дойдеш, ако си свободна… — Преструваше се на безразличен, но очевидно много държеше на присъствието й.

Тя потрепери, представяйки си какво ще види: обезобразени кукли, прободени с игли, разполовени играчки, дървени къщурки, залети с червена боя… Но коя е тя, та да оценява творбите му? Дори да не й допадат, най-важното е, че той е следвал повелята на сърцето си.

— Непременно ще дойда — отвърна уж възторжено. — Ще ми отпуснеш ли два пропуска? Може би ще доведа и един мой приятел.