Ейми Гътман
Адвокатите от „Самсън и Милс“ (20)

Петък, 22 януари

Кейт се прибра у дома едва към седем, след като почти през целия ден беше обикаляла магазините. Остави покупките си на канапето и отиде в кухнята. Набързо си приготви вечеря — затопли в микровълновата фурна замразени спагети и ги заля с консервиран доматен сос — взе чинията и се върна в дневната. Радваше се, че не е отишла на работа. С часове беше обикаляла улиците на Ню Йорк и настроението й като по чудо се бе повишило. Сякаш за пръв път виждаше ярките светлини и багрите в един свят толкова различен от света на „Самсън и Милс“. Докато оглеждаше витрините на магазините по Медисън Авеню, от възбуда едва не й се зави свят. Чувстваше се като дете в коледната утрин, като Дороти, пренесена от вихрушката в страната на Оз.

Още не беше довършила вечерята си, но не я сдържаше на едно място. Взе чинията, остави я до себе си на бюрото и включи компютъра. Кликна на иконката за Интернет. Докато чакаше модемът да я включи в мрежата, погледът й попадна на черно-бялата фотография на Милс, която беше изрязала от вчерашния брой на „Таймс“. Внимателно разгледа лицето на човека, на когото до вчера сляпо вярваше. Години наред, може би дори десетилетия той е мамил съдружниците си. Вероятно е знаел какъв риск поема, сигурно е подозирал, че рано или късно късметът ще му изневери, ала никога с нищо не се бе издал… Кейт изпита смътна тревога — щом е сгрешила в преценката си за Картър Милс, може би се заблуждава и относно други хора. Искаше й се да вярва, че измамата не е била толкова съвършена. Че ако е била по-скептична, ако се е взирала по-отблизо, непременно е щяла да прозре истината.

„Имате поща!“ Тя нервно кликна на иконката за електронната поща и прегледа съобщенията. Нищо необичайно — само рекламни материали. Нямаше ново писмо от анонимния кореспондент, който обещаваше да й разкрие интересни подробности. Тя изпита едновременно облекчение и разочарование.

Отново се загледа в красивото, аристократично лице на снимката. Кой е бил този човек, когото бе издигнала на пиедестал? Познавала ли го е изобщо? Замислено се обърна към компютъра, няколко пъти натисна левия бутон на мишката, за да се включи в търсачката „Инфосик“. В продължение на няколко безкрайни секунди се взира в празния екран, после напечата името на Картър Милс.

На монитора се появи списък от дванайсет файла. Кейт набързо ги прегледа. Първите представляваха архив, съдържащ пледоарии на Милс по различни дела. Следваха няколко статии, посветени на обществената му работа във форума за защита на гражданските права — все информация, която не я интересуваше. Ала следващият документ възбуди любопитството й: вестникарска дописка за оспорвания избор на Маделин Уотърс за съдружничка във фирмата. Спомни си, че Джъстин беше споменал подобна публикация в „Американски право“, дори беше обещал да й изпрати копие, но вероятно бе забравил. Бележката, поместена във вестника, беше много кратка — вероятно бе съобщение на телеграфната агенция, но все пак заслужаваше внимание.

Телефонът иззвъня, ала Кейт не вдигна слушалката. Вниманието й беше погълнато от текста на монитора, който не предлагаше нова информация, но все пак раздразни любопитството й. Жалко, че е принудена да използва Интернет, след като съществуват много по-добри източници. Ако имаше достъп до Лексис-Нексис — базата данни, която използваха в „Самсън“ — щеше да се добере до много повече информация. Но таксата беше убийствена, а за да получи достъп, бе длъжна да изпише банковия код на клиента. Разбира се, може да прехвърли на фирмата сметката за издирването, но тогава ще се наложи да съчини някаква история, за да оправдае разходите. Поредно затруднение, което нямаше сили да преодолее.

Взе си още малко от спагетите, които вече бяха изстинали. Отмести чинията и впери поглед в телефона, който беше престанал да звъни. Червената лампичка не проблясваше, което означаваше, че няма записано съобщение. Кейт се запита кой ли се е обаждал, но не е пожелал да остави съобщение. Равнодушно сви рамене и отиде в кухнята да измие съдовете.

Бе само един от стотиците посетители, които през тази петъчна вечер бяха дошли в музея „Метрополитън“. Откъм кафенето долиташе барокова музика, която той иронично наричаше „асансьорната музика на буржоазията“. Ах, как му се искаше да извика на всички да млъкнат и да им съобщи какво е сторил. Представи си изумлението им и как лицата им се изкривяват от ужас, примесен със страхопочитание.

Бавно заобикаля залата и спря пред серия от мозаечни пана, датиращи от 450 година преди Христа, на които бяха изобразени сцени от завръщането на Одисей. Първото беше пострадало от времето и очевидно бе реставрирано. Въпреки пукнатините изображението още се различаваше — дойката на Одисей мие стъпалата му, но още не подозира кой е всъщност. Едва след като съсече натрапниците и възвърне положението си, Одисей ще захвърли просяшките одежди. А после най-сетне ще даде воля на сълзите си, притискайки в прегръдките си вярната си съпруга.

Победоносното завръщане на Одисей по нещо напомняше неговия подвиг. И той като древногръцкия пътешественик бе отишъл предрешен на бойното поле. И той бе постигнал бляскава победа. Да, имаше повод да празнува. Защото бе отнел не само живота на Картър Милс. Отнел му бе и достойнството, уважението на ближните му. Ще го обвинят за убийството на Маделин, името му ще се покрие с позор.

Защо тогава щастието му не е пълно? Какво го измъчва?

Кейт Пейн!

Като си помисли за нея, мускулите му се напрегнаха. Преди около час й позвъни по телефона, но никой не вдигна слушалката. Разбира се, нямаше намерение да разговаря с нея — щеше да затвори, когато тя се обади. Изпитваше необходимост да чуе гласа й. Изобщо не бе предвидил възможността Кейт да не си е вкъщи. Беше направил справка с календара в компютъра й. И тя като Маделин стриктно въвеждаше ангажиментите си. Сигурно се бе случило нещо непредвидено, в последния момент са я поканили някъде. Но това не я извиняваше.

Щом е възнамерявала да излиза тази вечер, то срещата й трябваше да бъде с него.

Което пък повдигаше друг тревожен въпрос.

Оттогава бе изминала почти седмица, а тя не бе продумала за срещата им. Какво ли я спира? Несъмнено го бе видяла, досетила се е какво е сторил. Тогава защо мълчи? Защо не идва при него?

Въпросите сякаш нямаха край… Той пристъпи към следващия образец на древногръцкото изкуство — малка бронзова скулптура, изобразяваща дискохвъргач. Скритата сила на човека от бронз сякаш се предаде на него, изопна мускулите на ръцете и на бедрата му. Той бе статуята, тя бе негов образ и подобие. Говореше му шепнешком, предавайки му мъдростта на хората, живели в древността. Поучаваше го какво да стори.

Carpe diem.

Отново беше време да действа.