Евелин Роджърс
Пустинен пламък (7)

Глава 7

— Цената?

Джейн се постара гласът й да прозвучи невинно, въпреки че отлично знаеше за какво намеква той. И като не обърна внимание на леко повдигнатите вежди на капитана, тя отсече:

— Ще платя това, което взимате за пренасянето на варел на палубата, тъй като смятам да пътувам там. Плюс, разбира се, храната, която се предвижда.

— Варел, казвате. — Андрю още веднъж бавно я огледа. — Със сигурност сте по-висока, на ширината ви не отговаря. Не бих ви взел и половин цена.

Джейн сви очи. Не беше поласкана.

— О, колко честно!

— Ако, точно щях да кажа, говорим за пари. Знаеш, девойко, че трябва да дадеш по-голям залог.

Беше застанал много близо и фигурата му приличаше на огромна, непоклатима скала. Джейн не можеше да диша, без да вдъхва миризмата на неговото тяло. Той само се шегуваше. И двамата го знаеха отлично. Защо тогава кръвта й закипя при думите му? Тя трябваше също да се пошегува в отговор, да го предизвика, да обяви следващия си коз, да блъфира като картоиграч, да го накара да признае, че няма и следа от желание за интимност с нея.

Колкото и да беше смела, за това не й достигаше кураж. Освен това не можеше да флиртува.

— Вече проведохме този разговор веднъж, капитан Макгрегър — каза тя. Погледът й беше точно на нивото на широките му рамене и твърдата му черна коса, която опираше в ризата му. — Сигурно помните отговора ми.

— Тогава имахте повече възможности. Може да сте си променили виждането.

— Ще се възползвате от една жена, останала сама на брега и далеч от дома?

В очите му се появи опасен блясък.

— Да.

— Вие сте копелдак, капитане.

— И защо жената да не се подлъгва от такива?

— Защото тази жена съм аз.

„Аз не съм като майка си и сестра си“ — би могла да добави тя, но прецени, че той и без това го бе разбрал в Ню Йорк.

— Горди думи, Джейн. — Той се приближи още повече, докато устните им почти се допряха и тя почувства силата на погледа му. — Мисля, че една проба няма да е лошо нещо. Да сме сигурни, нали, че няма да направиш грешка.

— Не разбирам за какво говорите — промълви Джейн, докато мислеше дали да не се хване за раменете му, защото усещаше коленете си подкосени. Той бе толкова огромен, силен… устните му бяха толкова близо…

— Никога ли не са те целували, девойко?

Тя преглътна.

— Разбира се. Веднъж… много отдавна… едно съседско момче… по бузата.

— И не ти ли хареса? Ако мислиш, че е било достатъчно, трябва пак да опиташ.

Устните му леко докоснаха нейните. Като че ли я порази гръм. Тя не можеше да помръдне, не можеше да си поеме дъх, цялото й същество се бе съсредоточило върху деликатното им сливане. Деликатно, може би, но достатъчно силно да устои и на най-свирепа буря или на изпитанията на вечността. Не можеше да си представи, че ще се отдръпне. Ако го направеше, щеше да прекъсне прилива на топлина и светлина, които бяха обладали всичките й сетива.

Да я целуне леко и бързо. Това бе мислил да направи Андрю. Да се пошегува, за да престане да го гледа с такава предизвикателност в святкащите очи. Но устните й бяха толкова нежни и така неочаквано сладки. Той повтори, този път с ръце върху раменете й, наведе глава и я целуна прелъстително по тръпнещите устни, усети как тялото й се напрегна там, където пръстите му го докосваха, после как леко се отпусна и се устреми към него. Ако това бе лека жена, в този момент щеше да свали дрехите си.

Той повдигна ръце и обгърна лицето й. Пръстите му потръпнаха от дъха й и от допира до нежния и тъмен мъх по бузите й. Слабините му изгаряха от импулсите, които нейните устни изпратиха в тялото му.

Когато целувката им стана по-страстна, Джейн усети как тялото й се извива към неговото като току-що откъснато цвете, поднесено твърде близо към пламъка. Когато езикът му намери нейния, тя се разтрепери от намеците, които той й даваше, намеци, неразбираеми за нея. Трябваше да се хване здраво за ризата му, за да не се олюлее. Усещаше топлината на тялото му през ленената материя и мислеше точно колко гладка би могла да бъде кожата му, колко твърда, колко по-различна от нейната.

Ръцете му, толкова големи и силни, че можеха да я прекършат, нежно галеха лицето й. Но устата му я изгаряше, езикът му я влудяваше. Тя беше в клопката на огнената му мощ и най-лошото от всичко бе, че й се беше отдала напълно.

Андрю усети лудо желание. Толкова силно, колкото и неочаквано. Той се окопити и я отблъсна. Но не успя да унищожи напълно близостта им, защото ръцете й останаха върху раменете му. Тя приличаше на крехка порцеланова фигурка с вдигнати към него очи, едновременно блестящи и озадачени, с пухкави устни, станали още по-пухкави от целувката му. Пръстите й здраво стискаха ризата му и нежният белег пулсираше на слепоочието й.

Желанието на Андрю премина в отвращение. Разбираше ли колко близо бе до това по животински цялата да бъде обладана върху този марокански килим. Боже, пази я! И това бе само първият й ден в пристанищния град. Ако смяташе да се държи по този начин, в никакъв случай нямаше да се опази.

И да го вземат дяволите, ако можеше да разбере какво толкова се бе загрижил. Съвсем без да мисли се бе покатерил на балкона, по-скоро от изненада, че я вижда тук, отколкото от желание да я закриля. А освен всичко друго Андрю обичаше и да се перчи.

— Няма кой да ви пази от злото в света, нали? — попита той и свали ръце от раменете й. — А може би не сте чак толкова наивна, колкото изглеждате.

Говореше грубо. Сега тази глупачка се нуждаеше от малко грубост.

Методът му подейства. Блясъкът на очарованието изчезна от погледа й и бе заменен от искрици на ярост. Тя го удари.

Това й достави точно толкова силно удоволствие, колкото и докосването на устните му, когато се целуваха.

— Ах, ти, копеле такова! — изсъска тя.

Най-неочаквано той усети как у него се надига ярост, равна по сила на нейната.

— Да — каза той и тази единствена дума изплющя като камшик. Той потърка лицето си. — Копеле, което предпочита по-сговорчиви жени. Жени, които знаят как да доставят удоволствие на един мъж и как сами да го получат от него.

Джейн не би трябвало да се обиди. Поне не повече от целувката му, но думите му я срязаха като нож. И тя не би трябвало да го предизвиква повече, но не можеше да продължава да мълчи. Това бе толкова невъзможно, колкото и да преплува океана, както преди известно време го бе заплашила.

— Мислех, че обичате предизвикателства. Така ми казахте в Ню Йорк.

— Предизвикателство, да! Но само тогава, когато девойката притежава това, което аз наричам отплата.

Джейн не можа да си поеме въздух. Знаеше, че не притежаваше качествата, които мъжете търсеха в една жена. Но никога не го бе чувала така открито, и то от мъж, който току-що бе вкусил сладостта на устните й.

Тя не разбираше нито гнева му, нито защо я обижда. Единственото, което направи, бе, че отвърна на целувката му. Сладкият вкус на желанието, което бе познала за първи път преди малко, се превърна в горчилка.

— Моля, напуснете — успя да каже тя. — Мога да се защитавам много по-добре, отколкото си мислите. Особено от такива копелдаци като вас.

В очите му проблесна дива светлина.

— Тази дума ви харесва.

Той каза това със здраво стиснати устни и думите му прозвучаха доста заплашително.

— Само защото ме предизвиквате да я употребявам. Още първия път, когато се срещнахме, разбрах, че не сте джентълмен, но не и колко ниско сте паднали. Единствената ми молба е занапред да ме оставите на спокойствие. Отминете ме, дори и да видите, че се давя.

Леденият му поглед като че ли бе унищожил цялата топлина в стаята.

— С удоволствие, мис Уърдингтън. Ако видя, че се давите, ви обещавам, че ще мина с кораба си покрай вас, докато потъвате в бездната на океана.

 

 

— Проклятие! Проклятие! Проклятие! — Андрю с трясък затвори чекмеджето на бюрото в каютата си. — Оукъм! — извика той.

Вратата изскърца и старши помощникът се появи. Оукъм се вмъкна вътре, оправи панталоните си и замислено погледна капитана.

Той стоеше приведен над бюрото си. Светлината на месинговата лампа до лакътя му хвърляше дяволски сенки върху брадясалото му лице.

Не беше нужна кой знае каква интелигентност на човек, за да усети, че се задават неприятности.

— Няма нужда да викате, капитан Мак. — Оукъм най-често приемаше за най-добре веднага да изреве в отговор на ръмженето на капитана, но само когато двамата бяха насаме. — Ако случайно сте забравили, да ви припомня, че каютата ми е до вашата.

Андрю се намръщи и започна да рови книжата по бюрото си.

— Внимавай как говориш. Не разрешавам на екипажа да ми отговаря.

Тонът му беше остър, но го каза по-скоро по инерция, отколкото с желание да го смъмри.

— Да, да, кап!

Отговорът на Оукъм бе предизвикан от уважението, което хранеше към капитана, както и от факта, че го познаваше твърде добре и знаеше, че не трябва да отива твърде далеч в предизвикателствата си, особено когато капитанът бе изпаднал в мрачно настроение. Оукъм не го беше виждал такъв от месеци, доколкото си спомняше, от онази неприятна история в Ню Йорк.

— Някой е взел митническите документи на кораба — изрева Андрю.

Оукъм се почеса по брадата. Капитан Мак познаваше товара толкова добре, като че ли собственоръчно бе натоварил всяко едно нещо на борда. Питаше се защо в такъв случай му бяха потрябвали документите? Но не му влизаше в задълженията да разпитва, още по-малко да налива масло в огъня.

— Боксьора ги занесе на втория помощник — каза Оукъм. — Ще ги донеса веднага.

— Не, не се занимавай с това. — Андрю тежко се отпусна на стола и прокара ръка през косата си. — Не мога да си спомня за какво ми трябваха тези проклети документи.

Той огледа каютата си. Погледът му се плъзна по койката, по обкованите с месинг чекмеджета под нея и малката кутия от едната й страна, по газените лампи, закачени на стените, покрити с ламперия от тиково дърво, по отворения прозорец, през който се виждаше нощното небе над пристанището в Танжер, и накрая по мароканската рогозка, която покриваше по-голяма част от пода.

За миг си представи жена, седнала на коленете му. Синята й рокля бе повдигната и откриваше изваяните й крика, шията й и една изкусително голяма част от гърдите й бяха разголени. Лицето й сияеше от изражението на пълно удоволствие. С повечето жени по устните му се появяваше усмивка, с мис Джейн Уърдингтън усмивката изчезваше.

Копеле. Беше го казала повече от десет пъти. От тази дума го болеше повече, отколкото тя можеше да предполага, не защото бе обидна, а защото той наистина беше такъв.

Оукъм тръгна към вратата.

— Останете, Оукъм — каза Андрю, вече поутихнал. — Трябва да пия, а не ми се пие сам.

— Ще ви направя компания — каза усмихнато Оукъм, — ако от това се нуждаете.

Андрю напълни две чаши от каната с червено вино, сложена на бюрото.

— Бих вдигнал някаква наздравица, но едва ли има за какво да пием, освен заради самото вино. Хайде, за виното!

— За виното! — повтори Оукъм и както винаги застана до прозореца и се облегна на стената.

Той самият си падаше повече по рома и бирата, но Андрю Макгрегър предпочиташе по-изискани напитки. Според старши помощника това беше белег за произхода му.

Отпиха в тишина. Оукъм забеляза, че лицето на капитана отново се намръщи.

— Не желая да прекъсвам мислите ви, капитане, но да не би случайно да сте имали проблеми с някой янки?

Андрю го изгледа косо.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ами те ви вбесяват по-бързо и от зле завързано платно.

Смръщеното лице на Андрю се отпусна в усмивка, но погледът му остана мрачен.

— Помниш ли девойката, която искаше да пътува с нашия кораб? Още в Ню Йорк?

— Да — отвърна озадачен Оукъм.

— Каза, че била безпомощна или нещо в този смисъл.

— Така ми изглеждаше.

— Не си я преценил правилно. Тя е стигнала до Танжер. Сега се намира в консулството и бог знае какви планове крои.

— Огън и жупел!

— И аз избълвах няколко проклятия, откакто я оставих там. Иска да пътува до Триполи с нас, точно както и преди, за да се срещне с Караманли. Аз, естествено, й отказах.

— Естествено. — Оукъм внимателно огледа капитана.

Макгрегър не беше мъж, който би позволил една жена да прогони душевното му спокойствие или да се загнезди в мислите му, щом изчезне от погледа или от леглото му. Не го кореше за тази му черта. Откакто жена му и детето му бяха умрели от холера преди двадесет години, той не се различаваше много от капитана. Но капитан Мак беше млад. Поне в сравнение с Оукъм, който на петдесет изглеждаше с петнадесет години по-стар. Той трябваше да мисли за семейство, да има наследник, син, като Джон, любимия син на Оукъм — това вече бе причина да притежаваш кораби.

Капитан Мак не виждаше смисъл да създава наследници. А това според Оукъм бе отклонение на компаса от правилния му курс.

— Каза ли този път защо толкова много иска да се срещне с пашата? — попита Оукъм.

Андрю сви рамене.

— Каза, но аз по-скоро не разбрах. Глупава причина, дори и за един янки.

Той разказа накратко историята на жената, като непрекъснато поклащаше глава, за да бъде по-убедителен.

— Трябва много да обича брат си.

— От тринадесет години не го е виждала.

— Огън и жупел!

Двамата мъже потънаха в мълчание. Най-после Оукъм заговори.

— Имах някога брат. Бяхме много близки. После отиде да се бие. Не мога да си го спомня точно, дори и да се убия. Но момчето не си дойде вече.

Андрю разклати питието на дъното на чашата си и се загледа в отблясъците, които лампата хвърляше във виното.

— И аз имах брат някога. Или баща ми имаше още един син. Както можеш да си представиш, не бяхме близки. Знаеш какво мисля за семейството. То ти носи повече мъка, отколкото полза. — Това бе наблюдение, което не оставяше възможност за опровержение.

Андрю изпи на един дъх виното, после отново напълни чашите и двамата мъже продължиха да пият мълчаливо. Почти бяха преполовили за трети път чашите, когато той каза:

— Нали знаеш, че е вярно, Оукъм?

— Кое да е вярно, капитане?

— Дето тя ме нарече.

Нямаше смисъл да пита кой го е наричал. Както и нямаше смисъл да казва на капитана, че е пил достатъчно, и да му напомня, че утре вдигат котва, а главата му ще тежи като буре, пълно с олово.

Макгрегър издържаше на пиене не по-зле от който и да е моряк, а това означаваше много, като се има предвид множеството кръчми, които се намираха във всяко едно пристанище. Но малко като попрекалеше, а това, макар и рядко, се случваше, той изпадаше в много мрачни мисли, а те не се отразяваха по-здравословно от махмурлука на другата сутрин.

— Нарече ме копелдак — каза Андрю, вперил поглед в утайката на дъното на чашата.

— И друг път са ви наричали така.

— Да, но мъже. И то само по веднъж. Тя реши, че трябва да го повтори няколко пъти.

— Не я ударихте, нали?

— Целунах я.

„О!“ — помисли си Оукъм, но само помръдна едната си вежда.

— Това май не е наказание. Поне жените не го приемат така.

Андрю рязко се засмя.

— Мис Уърдингтън е изключителна жена. Тя устоя на чаровете ми и каза, ако я видя да се дави, да мина покрай нея с кораба си.

— Не ми се сърдете, капитане — каза Оукъм, който бе започнал да мисли, че момичето би могло и да му хареса, — но какво ви ядоса — думата или съпротивата?

Андрю вдигна поглед достатъчно бързо, за да види веселите искрици в очите на Оукъм. Изкуши се да му каже цялата истина. Да му каже, че не се е възпротивила веднага и едва когато той започна да се дърпа като шаран, хванат на въдица, тя се осъзна и му зашлеви шамар.

И със смъртоносна точност го окачестви. Андрю бе пораснал със срамния печат „копеле“. Когато възмъжа, напусна селото си в планините Хайландс, а по пътя в ушите му непрестанно кънтеше това прозвище. Това не би било толкова лошо, ако най-накрая не бе наречен така и от мъжа, за когото Андрю се надяваше, че ще го обикне и че ще го разбере — господаря на този край, чиято дума бе закон по неговите земи. Мъжът, който отказа да признае плода на младежкото си буйство. Бащата на Андрю. Той си проправи път в живота, бори се със зъби и нокти, но спечели капитанското си право. Извоюва това положение, за бога! И тази кльощава, ограничена стара мома не можеше да го тласне отново назад към срама.

— Но ти се държа лошо с нея. И освен това не е кльощава.

— Казахте ли нещо, капитан Мак? — попита Оукъм.

Андрю се отърси от меланхолията си.

— Казах ли нещо? Може би. Още една чаша?

— Върху старите ми кокали тежат много години. Не мога вече да издържам цели нощи пиянство. — Оукъм остави празната си чаша до каната. — Ще ме извините, капитане, но имам задължения, които трябва да изпълня, ако ще отплаваме рано сутринта. Неприятно е, но с всеки изминат ден ми се струва, че зората изгрява все по-рано.

Когато вратата се затвори зад гърба на старши помощника, нещо в малката кутия, която се намираше в долния край на леглото, се размърда. По рогозката се прокрадна сянка, която Андрю не забеляза. Той не обърна внимание и на дългата космата ръка, която се уви около врата му. Това, което привлече погледа му, бяха дългите пръсти, които подръпнаха космите на гърдите му.

— Добре, Атлас, качвай се на борда.

Съществото се покатери в скута на Андрю, дългите му ръце се отпуснаха върху краката му, тънкото му тяло се облегна на гърдите на Андрю, петата притурка се уви около страничната облегалка на стола. Андрю сведе поглед към дребното, замислено лице на длъгнестата маймуна, която беше прибрал на кораба преди година, след като я бе спасил от злия й господар в казбата в Танжер. След като набързо провери косматия триъгълник на гърдите на Андрю за буболечки, Атлас хвана един кичур, увиснал върху гърдите на господаря му, опита го с уста и се вторачи в него толкова съсредоточено, че светлият триъгълник на челото му се сбръчка над двете му съвсем човешки очи.

Тази вечер Андрю не се усмихна на животното, но се отпусна от топлината на слабото му тяло и втренчи поглед през отворения прозорец. Леденият бриз довяваше и вой на самотна сирена. Атлас остана в скута му, докато Андрю си наля още една чаша, за да пие от почит към сирената. Тази нощ бе нощ за наздравици в името на всичко, което принадлежеше на настоящето или на бъдещето. Чувстваше се много добре, като не си спомняше миналото.

Но той не можа да прогони мис Джейн Уърдингтън от мислите си. Тя не приличаше, наистина, както веднъж сама бе подчертала, на нито една жена, която бе срещал. Но не беше и толкова затворена, както би желала да го накара да мисли. Тя беше истинска жена в прегръдките му, дори и само за момент. Спомни си пелерината, която бе захвърлила върху леглото си, и си помисли, че се е вслушала в съвета му и е избрала ярък цвят, също като виното, което в момента пиеше.

 

 

Ралф Кенамър, адютант в консулството на Съединените щати, взе багажа на Джейн и разтревожено огледа тълпата на танжерското пристанище, която можеше всеки момент да премаже някого.

— Не съм сигурен, че е разумно да постъпвате така, мис Уърдингтън.

— Глупости — каза тя изпод голямата си, нахлупена до очите качулка. — Бих могла и сама да се погрижа за това.

Но все пак се радваше, че той пожела да я придружи по време на разследването на случая с брат й. Дори и в най-добрия случай жените не бяха на много завидно положение в мюсюлманските страни, както и сред моряшките екипажи. Единственото нещо, което можеше да повлияе на положението им, бе това колко бързо се озоваваха в леглото на мъжа. Ако беше в нормално състояние, може би сама щеше да се справи с проблемите си рано тази сутрин, но тя бе спала съвсем малко, защото нервите й бяха опънати до краен предел, и сега се чувстваше ужасно зле.

— Казаха ми, че капитанът на един от тези кораби ще взима пътници — проговори Кенамър и махна с ръка към редицата кораби в далечината.

Стомахът на Джейн се сви, като проследи жеста му. Нито един от корабите, забеляза тя и облекчено въздъхна, не приличаше на „Тросакс“, доколкото си спомняше вида му в пристанището на Ийст Ривър.

— Не съм се срещнал с него лично — продължи адютантът, — нито пък успях да науча нещо за характера и почтеността му, но джентълменът, когото попитах на последния кей, е, не може много да се каже, че беше джентълмен, но все пак говореше доста добре… както и да е. Той каза, че този капитан, за когото току-що ви споменах…

Джейн едва издържа да не извика, а само любезно попита:

— Моля ви, мистър Кенамър! Научихте ли името му?

— Рашид, така каза мъжът. Капитан еди-кой си Рашид. Каза, че говорел английски, макар да отбелязахте, че не държите на това. Тъй като сте учили арабски. Доста странно умение, трябва да призная.

Докато си проправяха път през тълпата, Джейн изразходва всичката си енергия, за да не обръща внимание на дърдоренето на адютанта, а също и на погледите от тълпата, които се забиваха в тила й. Около нея се разнасяше само арабска реч, а също от време на време, доколкото успя да прецени с неопитното си ухо, испански и италиански, може би. Френският, който понякога стигаше до нея, бе по-лесен за разпознаване, както и неколцината англичанки, покрай които мина.

Най-после Кенамър спря. Джейн застана близо до него.

— О, колко неприятно — възкликна той. — Това не може ме платноходът, за който ми спомена джентълменът. Ами че той едва ли може да се спусне на море.

Той започна монотонно да изрежда недостатъците и докато недоволните очи на Джейн огледаха олющения корпус, полуизгнилата стълбичка, съмнително огънатата от вятъра мачта, тя призна, че той е прав в преценката си.

Още по-малко убедителен й се видя усмихнатият мъж с остър поглед, отпусната бяла роба с много мръсни петна и не по-чисти панталони, който слезе по стълбичката, за да ги поздрави. Тънката му горна устна бе подчертана от също толкова тънки мустачки. Главата му бе увита в бял памучен тюрбан, който не беше по-чист от робата.

— Аз съм капитан Азис Рашид — каза напевно той. — Мога ли да ви услужа с нещо в това благословено от Аллаха утро?

Усмивката му стана още по-широка, когато Кенамър обясни какво му трябва. Един златен резец проблесна в редица разядени криви зъби.

— Мис Лейди — каза той и кимна на Джейн. — Вие ще ни почетете с присъствието си на моя недостоен кораб!

— Не знам — започна Кенамър. Преди да се спусне в хилядите неща, които не знаеше, Джейн го сряза с едно остро:

— Мистър Кенамър!

— Да? — попита той, очевидно свикнал да го прекъсват по този начин.

— Позволете ми да поговоря с капитана, моля. — В ума на Джейн отекваше всяка дума, която произнасяше. — Все пак уреждаме моето пътуване.

При това тя започна да уточнява бавно на своя арабски, за да предотврати по-нататъшна намеса, както и за да упражни познанията си по езика. Интересуваше се какво помещение могат да й предоставят, колко точно ще струва пътуването, дали ще получи гаранции, че няма да бъде обезпокоявана, дали капитанът ще може да я упъти до двореца на пашата, като стигнат в Триполи, и тъй нататък, и тъй нататък, докато се уплаши, че е по-многословна и от адютанта.

Замълча, като усети, че до тях е застанал един арабин с бяла дреха и качулка, който като че ли твърде много се интересуваше от разговора им. Успя да зърне лицето му — чифт тесни, неспокойни очи и голям, напукан белег, който разсичаше тъмната кожа на едната му буза. Неволно трепна, когато погледите им се срещнаха. Най-после той отмина и тя продължи да разпитва, докато не се увери, че платноходът е подходящ.

Той изобщо не можеше да се сравнява с корабите, с които бе пътувала до този момент, но беше тук и можеше да я закара до Триполи, а сега това бе единственото важно нещо за Джейн. Особено поради факта, че капитанът нито беше шотландец, нито толкова мускулест, а и не проявяваше ни най-малък интерес към целта на пътуването й, нито към нея, а само към парите, които щеше да получи.

Ралф Кенамър, като че ли за да оправдае присъствието си, се впусна в серия от въпроси, доста подобни на тези, които тя току-що бе задала. Джейн престана да слуша и за първи път, откакто бе станала след безсънната нощ, загуби контрол над мислите си. Заля я вълна от срам, като си спомни предишния следобед… целувката… изригналото желание… готовността да се подчини и да даде всичко, което Андрю Макгрегър би пожелал.

Беше я изненадал, така изневиделица застанал до вратата, и след това я бе нападнал, когато тя бе показала куража да се възпротиви на грубостта му.

„Вчера не си мислеше, че целувката му е груба“ — прошепна й един тънък глас някъде вътре в нея. Над главата й изкрещя чайка, която като че ли също потвърждаваше думите на вътрешния глас. Скърцането на платнохода изрази същото мнение.

„Разбира се, че така си мислех — противопостави се на гласа, но в един миг на честност добави: — Като се отдръпна.“

Джейн напълно приемаше най-големия си позор — тя не се бе съпротивлявала, нещо повече — той бе този, който бе прекъснал целувката. Още по-лошо. След като той си отиде, тя преживяваше отново и отново всичко — докосването на устните му до нейните, допира на езика му. Като че ли това, което бе изпитала, не й беше достатъчно. Като че ли искаше още.

Сега в резултат от безсънната нощ тя бе нервна и тази нервност й пречеше да съсредоточи мислите си, усещаше вътре в себе си някаква странна пустота, която приличаше на неутолен глад. Отдаваше това чувство на факта, че каниш Макгрегър се бе изсмял на липсата на истинска женственост у нея, като й бе дал да разбере, че предпочита жени, които могат да доставят, а и да изпитат удоволствие. А тя очевидно бе показала, че не е способна на това. Никога нямаше да може.

Думите му отекваха в мислите й и й причиняваха режеща болка.

— Мис Лейди, ще сключим ли сделка? — попита на английски капитан Рашид.

Нетърпението, което прозвуча в гласа му, показа, че е задал въпроса си вече няколко пъти. Тя прогони тягостните мисли. Станалото — станало. Трябваше да мисли за настоящето.

— Да, ще сключим сделка — каза тя и някак не можа да се застави да стисне мръсната ръка на мъжа, а и не беше сигурна дали в тази страна бе прието жените да постъпват така. — Кога тръгваме?

— Веднага щом мис Лейди се качи на кораба.

— Чудесно — каза тя и си помисли, че говори истината. Колкото по-бързо тръгне, толкова по-скоро ще се озове в двореца на пашата. Толкова по-бързо ще разбере истината за Джош. Това бе единствената мисъл, която можеше да си позволи. Никакво унасяне повече по груби мъже с хладни, тъмни очи и устни, които отблъскват и привличат с еднаква лекота.

Джош! Името му зазвуча като песнопение в ума й.

Тя се развълнува от очакване, благодари на Ралф Кенамър за помощта, взе чантата си, доволна, че отново е и ръцете й, тъй като съдържаше всичко необходимо за пътуването, и несръчно се изкачи на палубата. Дори и втренченият поглед на подслушващия арабин, който бе застанал в сянка на стотина метра, не я накара да се замисли какво й предстои.

По-късно, след като разгледа бързо отчайващата задушна дупка, която капитанът наричаше представителна каюта, и след като се убеди, че багажът й е добре заключен, тя се облегна на перилата, загледана към пристанището. Платноходът пореше водите на Средиземно море. Огромната скала на Гибралтарския пролив започна да става все по-малка и накрая изчезна от погледа й.

Триполи беше само на три дни път от нея. Три дни, обречени на неудобство, бяха нищо в сравнение с годините, изпълнени с тревоги. В сърцето си знаеше, че по някакъв начин ще разбере каква е била съдбата на брат й.