Евелин Роджърс
Пустинен пламък (5)

Глава 5

В миг залата потъна в тишина. Думите на неканения гост увиснаха във въздуха. След това зашумяха тоалетите на гостите, които започнаха да се суетят в търсене на удобни места, от които да могат да наблюдават сцената.

Но дори и всички да бяха извикали едновременно, Джейн щеше да чува само ударите на сърцето си… нямаше да види нищо друго, освен капитан Андрю Макгрегър, който бе застанал в преддверието и приличаше на истински великан, с разкрачени крака и ръце на кръста. Престарелият дребничък портиер на Форбс беше увиснал на ръката му като молец.

Джейн се забърза от дъното на балната зала към входа, където бе застанал капитанът, привлечена от него като от магнит. Очите на Андрю смело срещнаха погледа й. Един познат невидим юмрук се заби в стомаха й.

Устните му се изкривиха, изобразявайки усмивка. В очите му все още проблясваха иронични пламъчета.

— Като че ли не очаквах точно вас да видя тук, мис Уърдингтън.

Джейн върна гласа си, но все още не можеше да си поеме дълбоко въздух.

— Нито аз вас, капитане. — Внезапен гняв я подтикна да добави: — Мислех си, че запознанството ни достатъчно ясно приключи онази вечер. Или поне така се надявах.

Съвсем изнемощял от усилията, които бе изразходвал, за да го спре, портиерът пусна ръкава на досадника.

— Не можах да му попреча, мисис Форбс — проплака той. — Беше като звяр. Отвори вратата с трясък и настоя да види мистър Форбс.

Милисънт изгледа яростно портиера, после моментално се обърна към „звяра“. „Великолепен звяр — поправи тя мислено портиера. — Почти два метра висок.“ Запита се колко ли време ще й трябва да преброи косъмчетата, които се подаваха от разтворената му риза. Изглеждаше привлекателен, застанал на полирания мраморен под на розовото й преддверие. Един полилей, който се спускаше от високия таван точно над него, пръскаше отблясъци върху буйната му гарвановочерна гъста грива, която свободно падаше по широките му рамене, и върху бронзовия тен на небръснатото му лице.

И нещо друго не бе наред. Той като че ли се познаваше със свитата й малка дъщеря. Тя озадачено изгледа Джейн и се приближи към нея. Прие факта със завист и с уважение, каквото рядко изпитваше към нея.

— Познаваш ли този мъж?

Джейн не знаеше какво да отговори. Можеше да каже кой е, но да каже, че го познава… Не по-добре, отколкото познаваше слънцето, въпреки че знаеше как да го нарече. Тя също така не знаеше как да нарече и вълнението, което бе предизвикал в душата й, нахлувайки като бик в дома й. За нея той бе нищожество. Тя силно го бе намразила и бе решила никога да не го вижда отново.

— Виж ти! — избоботи Рандолф Форбс, който си бе проправил път през тълпата и ръмжеше в лявото ухо на Джейн. Тя подскочи от внезапния тътен на гласа му, а той продължи със същата гръмотевична сила: — Каква е тази врява? По всичко личи, че в дома ни е пристигнал един окъснял гост.

Сега бе ред на Рандолф да се втренчи във внушителната, небрежно облечена фигура, която изпълваше цялото преддверие. Той изпъна гърди в синьото си сако и се изправи, за да изглежда по-висок.

— Това не е публично увеселение, господине. Сбъркали сте адреса — обърна се той към натрапника.

Андрю бавно откъсна очи от Джейн и ги насочи към масивния мъж зад нея. Подобието на усмивка върху устните му се превърна в открита ненавист.

— Ако вие сте Рандолф Форбс, няма грешка. Аз съм Андрю Макгрегър, капитан на „Тросакс“, и трябва да обсъдим с вас един въпрос. — Гласът прокънтя от гърдите му по-плътен и по-силен от гласа на адвоката. Това, което му липсваше като култивираност, се компенсираше от стоманения тембър.

Форбс изглеждаше точно така, както си го бе представял Андрю — изискани дрехи, високо вдигната глава, но независимо от изправената осанка той вече определено имаше малко коремче. Ръцете му сигурно бяха чисти и пухкави, очите му, свикнали да прикриват лукавата му душа, гледаха не по-малко лукаво.

Андрю огледа малката групичка на входа — по-възрастната жена с червени букли, рокля с изрязано деколте и играещи очи, и по-младата, чиято коса бе светлочервена. Тя имаше също доста предизвикателен тоалет и не по-малко заинтригуван поглед. До тях стоеше контето с лилав костюм, застанало зад Джейн Уърдингтън и поставило закриляща, или по-скоро трепереща ръка на рамото й. Андрю се питаше възможно ли е той да е годеникът, обявен, когато влезе в залата. Помисли си, че жената, която дръзко бе влязла в кръчма, пълна с пияни моряци, която смело му бе изложила плана си да прекоси океана и да се озове във владенията на Юсуф Караманли, която, без да мигне, бе понесла обидните му думи и му бе отвърнала с подобни, тази жена със сигурност не би се свързала с този надут пуяк, който отгоре на това приличаше и на купа плодова салата със сметана.

Андрю се поправи. Постъпките на никоя жена не можеха да бъдат предсказани.

— Сайръс Бард ме предупреди за теб — каза Рандолф. — Мислех, че си на сигурно място в затвора.

— В затвора! — възкликна Милисънт, външно ужасена, но вътрешно се питаше дали си струва да изхвърля мъж, който предизвиква такива душевни смущения.

— В затвора! — прошепна Мерибет, която си представяше какво би изпитала, ако зарови ръцете си в тази буйна грива.

— Ще се върнеш там незабавно, ако моментално не се ометеш — добави Рандолф.

Но всъщност мълчаливият поглед на Джейн му каза много повече, отколкото надутите думи на адвоката. Андрю си мислеше колко странна е тя. Вратът й бе дълъг като на лебед и тънкото й тяло едва изпълваше грозната рокля, с която бе облечена. Но все пак именно тя привлече вниманието му, а не другите сладки гълъбчета, които пърхаха около него.

— Още не е построен затвор, който може да задържи задълго Андрю Макгрегър — каза той, като гледаше към нея. „Нито пък жена, която да го отклони от пътя му“ — припомни си той мислено, когато още веднъж погледна Форбс. — А ако ще говорим за предупреждението на клиента ви, ще ви кажа, че по-скоро аз би трябвало да бъда предупреден за него. Той представлява истинска заплаха за честно трудещите се мъже — додаде той със заплашителен тон. — Такива са и неговите сътрудници.

Шушукането на тълпата в залата се разнесе по-силно и по-голяма част от мъжете предложиха на Форбс да хване досадника за ухото и да го изхвърли през вратата. Но нито един не му предложи да му помогне да го направи.

Това не изненада Джейн. Погледът й се плъзна от неподредената коса на капитана към небръснатото му лице, към широките му плещи и едрите космати гърди, които се показваха изпод разкопчаната му риза, после надолу към кръста, към плоския му корем, към тесните панталони, плътно прилепнали към тялото и подчертаващи онова, което го правеше мъж, към силните бедра и яките прасци, които потъваха в чифт високи, черни ботуши.

Той бе внушителен дори когато бе седнал зад масата в кръчмата. А сега, застанал само на сантиметри от нея в преддверието на собствения й дом, той бе направо неотразим.

Винаги си бе мислила, че и Рандолф Форбс, въпреки наперения му вид, се облича добре, така, както подобава на един джентълмен. Но в сравнение с капитан Макгрегър, който в никакъв случай не беше джентълмен, той приличаше на издокарано малко момиченце.

Това се отнасяше и до останалите мъже. Тя би трябвало да се ужаси, като го види, или поне да е все така ядосана, както когато го видя да влиза. Той я беше обидил и й се бе подиграл, нали! Защо тогава тя беше очарована от гласа му и от присъствието му, което излъчваше някаква необузданост.

— Няма да тръгна оттук — каза Андрю, с очи, все още приковани в Рандолф, — докато не видя, че правосъдието е възтържествувало.

Рандолф му повярва, като в същото време се постара да не се впечатлява особено от думите му. И преди се бе разправял с типове като Макгрегър. Е, може би не точно като него, но подобни на него. Сайръс Бард беше алчно копеле. Рандолф го беше посъветвал да не дава на капитана такава смешна сума за хубавата му стока и му бе казал, че ще направи грешка, ако го прати в затвора с обвинения, чиято несъстоятелност лесно можеше да се докаже.

— Да видиш само колко е съсипан. Той не е нищо друго, освен един прост шотландец — бе отвърнал в кантората му Бард тази сутрин. — А не се съмнявам, че е и глупак, след като се съгласи на частично заплащане!

„Съсипан!?“ — помисли си Рандолф, като изгледа настръхналия великан. И все пак нещо в погледа му подсказа, че може и да не е глупав. Все пак Сайръс трябваше да се опари с бушуващия шотландски пожар. И докато наум увеличаваше сумата, която щеше да вземе от клиента си, Рандолф махна към вратата на хола:

— Можем да разговаряме вътре.

— Може би ще е добре да ви придружа — каза Милисънт, без да сваля очи от капитана.

— И аз — добави Мерибет.

Джейн мълчеше. Леандър, чиято ръка тя отдавна бе свалила от рамото си, също.

— Няма да се забавя — избумтя Рандолф. — Погрижи се за гостите, Милисънт. Предложи им отново да потанцуват.

Андрю го последва в слабо осветената стая, в която се влизаше от преддверието. Очите му бързо прецениха мебелировката — стилна маса и столове, резбован бюфет, стенен часовник в кутия на стената, персийски килим, шкаф с рафтове в единия ъгъл. Всичко струваше много пари. Знаеше го добре, тъй като превозваше такива стоки, откакто се бе качил на кораб.

Рандолф застана в средата на стаята и започна:

— Как излязохте от затвора?

Андрю се почеса по обраслата буза.

— Бих желал да кажа, че вашето американско правосъдие отреди, че обвинението срещу мен е несъстоятелно, а следователно и задържането ми. Но всъщност излязохме познати с дежурния сержант. Когато бяхме с току-що наболи бради, плавахме заедно из Ориента.

— И той ви пусна? — рязко попита Рандолф.

— Да, след като лежах последните три дни и след като платих солидна сума за наема на килията, който, да ви кажа честно, е доста завишен. Ще ми бъдат нужни три седмици океански въздух, за да си прочистя дробовете от вонята в затвора.

— Как ме намерихте? — попита Рандолф и после махна нетърпеливо с ръка. — О, няма значение. Предполагам, че не е тайна къде живея.

— Както и причината, поради която съм тук — отвърна Андрю. — Става дума, както казах, за правосъдие и за просрочен платеж.

— Или по-скоро, така твърдите вие.

Рандолф бързо огледа моряка, за да прецени дали може да отхвърли иска му. Адвокатът предпочиташе да се изправя срещу ищци в съда, а не в дома си, пълен с гости, още по-малко срещу някой като Макгрегър, чиято сила и ръст отстъпваха само на смелостта му. По дяволите Сайръс Бард. Тазвечерният скандал щеше да бъде най-голямата клюка утре.

Той прие неизбежното. Отиде до писалището и написа на лист хартия една сума.

— Ето — каза той, като му пъхна листа в ръцете. — Това би трябвало да ви задоволи.

Андрю се отпусна на дивана и прочете написаното.

— Удвоете я и ще уредим въпроса.

— Невъзможно.

Андрю спомена името на един друг нюйоркски адвокат.

— Сигурен съм, че го знаете. Мисля да последвам примера на Бард и също да наема защитник на интересите си.

— Виж ти! Да не би да ме заплашвате със съд, Макгрегър?

— Не е заплаха, мистър Форбс, а стратегия. Както се казва, каквото повикало, такова се обадило.

Двамата мъже се гледаха един друг известно време. Рандолф въздъхна бавно.

— При Сайръс игра ръженът, при мен — досадната съдебна процедура. Както виждам, вие обмисляте вашата, както й казвате, стратегия според противника. Сайръс очевидно е сгрешил, капитан Макгрегър. Вие не сте глупак. Ще се постарая клиентът ми да изпрати сумата още утре сутринта.

— Радвам се, че сте разумен човек, мистър Форбс.

Андрю подаде ръка, за да скрепят сделката, но Рандолф не отвърна на жеста му.

„По-добре така“ — помисли си Андрю.

Трябваше да си брои пръстите след ръкуване с нюйоркски адвокат.

— Рано сутринта — каза той и кимна с глава, като отстъпи назад. — Ще бъда на кораба.

Вече бе хванал дръжката на вратата, когато му хрумна една мисъл.

— Момичето, мис Уърдингтън. Каква ви е?

— Доведена дъщеря — отвърна Рандолф и внимателно го изгледа. Малко късно си спомни, че морякът и Джейн като че ли се познаваха.

— А жената в синьо, дали това не бе майката на момичето? — При кимването на Рандолф той продължи: — А другата…

Усети се и спря навреме, преди от устата му да се е отронило: „А другата ненаситница?“.

— Имате предвид Мерибет? Тя е сестра на Джейн. Всъщност половин сестра. Но те не ви засягат.

Андрю продължи настойчиво:

— А оня лилав фазан?

— Мисля, че говорите за племенника ми? Безсъмнено, годеникът на мис Уърдингтън.

Андрю поклати глава:

— Изглежда празна работа.

— Вижте! — изсумтя Рандолф. — Това изобщо не е ваша работа. — Очите му се присвиха. — Поне аз мисля, че не е. Момичето е доста странно. Не е направила беля, нали?

„Какъв гаден кучи син!“ — помисли си Андрю и го предизвика с една многозначителна усмивка.

— Зависи какво имате предвид.

Андрю би могъл да се обзаложи на всичките си пари, че този простак изобщо не се сещаше за презокеанското плаване до Триполи.

— Няма да разреша момичето да бъде…

„Нито пък аз“ — помисли си Андрю, като не даде ухо на пледоарията на адвоката в защита на дъщеря му. Тази мисъл го обезпокои. Нямаше ни най-малка представа защо му е дотрябвала тази изпита мома със стиснати устни и с език, който вместо да те дари с небесно блаженство, беше готов да избълва срещу теб пъклен огън.

Като повечето янки, които той бе срещнал по време на този престой, и Форбс беше глупак. Тревожеше се не за тази, за която трябваше. Другата жена, заварената й сестра и даже майката щяха да са по-съгласни да споделят койката на един моряк.

Преди Форбс да бе приключил с пледоарията си, Андрю бе вече излязъл от стаята. Той се сблъска с Джейн, която чакаше в коридора, и със заварената й сестра и майка й, които стояха на крачка зад гърба й. Бузите на Джейн бяха съвсем червени. Много по-червени, отколкото бяха, когато в кръчмата той се бе държал като грубиян с нея. Сигурно укорите на майка й бяха причината за това, предположи той.

От балната зала долитаха звуците на цигулки, но почти всички гости се бяха скупчили на вратата.

— Чуйте, капитане — каза Милисънт, която пристъпи към него, — Джейн отказа да ни обясни откъде ви познава. Като нейна майка, аз настоявам да направите това. — Тя не обърна внимание на мрачната гримаса, която изкриви лицето на мъжа й. — Може да говорим насаме, ако смятате, че така е по-разумно.

Намекваше съвсем явно, независимо кой би могъл да чуе, че Джейн е била определено неразумна.

Майката и капитанът се изгледаха. В зелените очи на Милисънт светеше предизвикателство и покана, въпреки разликата в годините и близостта на съпруга й, а сините очи на Андрю показваха, че е разбрал какво му казва, и в отговор проблеснаха с ледено презрение.

Милисънт разбра погледа му и в миг лицето й се изкриви от такава злоба, която стресна дори и закоравелия морски вълк.

— Скъпи Рандолф — каза тя с тих глас, — подай ми ръка. Този вечер бях подложена на твърде голямо напрежение. Надявам се, че можем веднага да отпратим този човек.

— Милисънт — каза дъщеричката й Мерибет, която застана до нея, — имаш нужда от почивка. Ще се постарая да наблюдавам отвеждането на капитана до вратата. — В очите и на тази жена, както и на майката, имаше предизвикателни намеци, но тя не бе достатъчно умна, за да отгатне какъв бе отговорът на Андрю.

Беше настъпил гнездо на усойници. Това представляваше тази къща. С изключение на мис Джейн, която се различаваше напълно и по външен вид, и по характер. Независимо с каква цел искаше да предприеме опасното пътуване, за което се бе обърнала към него, тук тя можеше да получи чудесна подготовка, която да й помогне да се справи с хората на пашата, а и с него самия.

Той отмести погледа си към нея. „Гледа твърдо — каза си той с уважение — и има наистина красиви очи.“ Оукъм бе казал, че момичето изглежда безпомощно и че се нуждае от защитник. Но какво го караше да мисли така, старши помощникът не можа да му обясни.

Но Андрю вече можеше. Момичето се нуждаеше от защитник, който да я пази от семейството й, което би трябвало да я обича и да я закриля. А те биха се нахвърлили върху нея като глутница разярени вълци, ако се изпречеше на пътя им. Баща й беше кръвожаден единак, а женските му бяха нищо друго, освен разгонени вълчици. Андрю никога не бе вярвал в семейните ценности, в неща като закрила и подкрепа, и тази вечер не го накара да промени убежденията си.

— Бих ти предложил койката си отново, девойко, но се съмнявам, че ще получа друг отговор. Тази тук… — Той кимна към Мерибет. — … с удоволствие ще сподели капитанската каюта. Сигурен съм, че ще ме поуспокои, но няма да ме предизвика като теб. А може да си забелязала, че не отминавам предизвикателствата.

— Рандолф, изхвърли този мъж от къщата ми! — изпищя Милисънт.

Адвокатът тръгна към него.

— Още една стъпка, мистър Форбс — спокойно каза Андрю, — и ще ви накълцам на парчета.

Рандолф спря.

— Наистина! — каза Милисънт и сред присъстващите в залата се понесе силен шепот.

Шушукането накара Мерибет да се свие. Лицето й изразяваше уплаха и озадачение, като че ли не беше сигурна дали току-що са я обидили. Но дори и да беше така, капитанът бе мъж, който надминаваше и най-смелите й представи.

Джейн бе тази, която успя да му се противопостави. Думите му не я бяха стреснали. Тя отново бе момичето, което той беше срещнал в пристанищната кръчма. Главата й бе гордо вирната, а очите й не мигваха. Дори и да беше уплашена или смутена, видът й не го показваше ни най-малко.

— Капитан Грегър, тази вечер успяхте да обидите достатъчно всички ни. Моля, вървете си.

Андрю кимна официално.

— Тръгвам, защото ме помолихте, мис Уърдингтън, въпреки че не съм искал да обидя никого. Но преди да си отида, ще ви дам един съвет, независимо дали желаете или не. Намерете си друг кораб, девойко, ако твърдо сте решили да заминете, но се пазете, като пристигнете в Триполи. Това място не отговаря на вашите разбирания. И, за бога, облечете си друга рокля. Нещо във виненочервено. Повече ще ви отива.

Той се засмя, приближи се до нея и прокара грубия си пръст по бузата и по врата й. Почувства как потръпна, когато я докосна, как пулсът й се ускори, но нито намек, че иска да се отдръпне.

— Никакви бледи тонове, разбираш ли? Те са за децата. Или за страхливците. А ти не си нито дете, нито страхливец. Да, виненочервено или друг силен цвят. Това ще подчертае цвета на бузите ти.

* * *

След месец Джейн се бе изправила на палубата на един американски пасажерски кораб. Качулката на виненочервената й пелерина бе отметната назад, косата й бе пусната свободно да се развява от вятъра и да попива пръските, които се носеха от високите вълни на Атлантическия океан.

Над нея корабните платна се издуваха и плющяха, а палубата под краката й, добре осолена от морската вода, се издигаше и спускаше по гребените на вълните. Здраво стиснала перилата, тя стоеше грациозно и в същото време стабилно също като моряк, който от самото си раждане е обречен на морето. Това си умение тя дължеше на годините, прекарани във Вирджиния в езда на полудиви коне. Лошото време и буреносните облаци на хоризонта бяха прогонили всички в каютите и на палубата бе останал само екипажът и тя, бодро застанала на мястото, което още първия ден си беше харесала.

Капитанът го наричаше „вахтата на Уърдингтън“. Той беше любезен, посивял и тих мъж, който знаеше, че тя отива в Англия да посети брат си, и изобщо нямаше представа колко ще й се наложи да пътува, след като акостират в Ливърпул.

— Ще хванеш морска болест — беше я предупредила майка й. — Стомахът ти ще се обърне и ще се молиш да слезеш на брега.

Майка й бе сгрешила. Кръвта кипеше във вените й и тя никога не се бе чувствала толкова добре.

Като гледаше черните облаци, които се трупаха на хоризонта, тя си спомни за една друга буря. Тя се бе разразила в дома й преди няколко изпълнени с приготовления седмици. Капитан Андрю Макгрегър си беше тръгнал… а семейството бе започнало да я упреква и да я разпитва. Гостите я разкъсваха с погледи, а така нареченият й годеник беше изпаднал в голямо раздразнение.

Струваше й се толкова отдавна. А от друга страна, като че ли се бе случило вчера — толкова ясно си представяше подробностите. Андрю Макгрегър й се бе надсмял и я бе смутил пред цялото й семейство и пред толкова много хора, които той сигурно бе взел за нейни близки. Но тя се бе държала както трябва, и докато всички останали бяха или спорили, или флиртували с него, тя бе изпаднала в справедливо възмущение.

Беше се държала както трябва и след като си бе отишъл и бяха започнали да я разпитват откъде го познава. Спорът бе продължил с дни, но накрая Милисънт се бе съгласила на пътуването й, по-скоро за да отдели твърдоглавата си и твърде енергична дъщеря от Ню Йорк, където всички пуритани бяха започнали да сплетничат, отколкото да я окуражи за едно по-сериозно издирване на сина й.

— Ще откриеш, че е мъртъв — каза тя.

— Поне ще разбера истината — бе отвърнала Джейн.

Дори и Рандолф се бе примирил дотолкова, че я снабди с препоръчително писмо до генералния консул в Танжер. Сигурно и той силно желаеше да я отдалечи от Ню Йорк.

Нито той, нито майка й вярваха, че тя ще се приближи на по-малко от миля до пашата на Триполи, и я бяха изпратили, като й бяха казали какво мислят.

Само Алва пророни една сълза. Само Алва щеше да й липсва.

Връзките на пелерината й се развързаха от вятъра и я зашибаха през лицето. Тя я върза здраво. Тази пелерина, една от няколкото дрехи, които си бе купила за пътуването, й харесваше. И не беше точно виненочервена, макар продавачът да твърдеше, че е такава. Имаше цвят на боровинки според нея, чудесни червени американски боровинки. И наистина подчертаваше тена й, както един човек й бе загатнал веднъж. Както и синият цвят на роклята й — синьо, което напомняше за океанските вълни, огрени от първите проблясъци на зората, и напомняше за очите на един шотландки капитан.

Приликата всъщност бе резултат на случайно съвпадение и не бе ни най-малко в чест на този човек. Единственото добро нещо, което можеше да каже за Андрю Макгрегър, беше, че неговото вмешателство — и това бе най-мекият начин да окачестви постъпката му — й бе помогнало да обяви публично плановете си и да ускори изпълнението им. Цената бе останалият спомен и принесената в жертва праволинейност.

Джош трябваше да бъде единствената й мисъл, центърът на всичките й разсъждения, но още дълго след като Макгрегър бе изчезнал, тя чувстваше как грубите му пръсти минават по бузата и по врата й, още дълго си спомняше как бе извил устни и как я бе нарекъл предизвикателна.

Не отминавам предизвикателствата?

Беше й се подиграл… на Джейн Уърдингтън, една суха, стара мома, която не бе отстъпила и крачка, когато всички други се бяха разбягали под изгарящия му поглед. На нея не беше въздействал с погледа си, бе избрал по-разрушително оръжие — кратко, интимно докосване. Той, както и Джейн сега, знаеше какво въздействие би имало това. Когато ръката му се бе доближила до устните й, тя силно бе пожелала да целуне дланта му.

Какъв ли беше вкусът им? Сигурно солен като морето. Изведнъж почувства празнота в стомаха си. Искаше й се да мисли, че виновна за това е люлеещата се палуба, но добре знаеше, че причината е в проклетите спомени.

Средиземно море, африканският бряг и Триполи бяха необятни. Сигурно пътищата им никога вече нямаше да се пресекат.

Един глас настояваше непрестанно: „Ами ако се пресекат?“. Ако станеше така, отвърна тя веднага, тя щеше да бъде принудена отново да го предизвика.