Евелин Роджърс
Пустинен пламък (3)

Глава 3

Миризмата на това място ужаси Джейн най-много — повече от тъмнината, повече от виковете на (както й се стори) хилядата бабаити, дори повече от мисълта, че трябва да се е побъркала, за да дойде тук.

Като се мъчеше да не диша зловонния въздух, тя се отправи към вътрешността на мрачната кръчма. Навън още беше късен следобед и на нея й трябваше време, за да започне да различава лицата на мъжете в това струпване на тела. „Петдесетина са“ — реши тя. И всички се бяха втренчили в нея. Не можеха да я видят, слава богу! Пелерината я скриваше добре. Но мъжете никога не реагираха така при нейния вид и тя им беше много благодарна — отвръщаше им със същото. Тези мъже бяха други, съвсем различни от мъжкото общество в дома на Форбс. Зле облечени, страшно занемарени външно. Погледаха я и вниманието им спря дотук.

Джейн уви още по-плътно пелерината около себе си. Това беше пристанищният квартал на Ийст ривър — свърталище на престъпници, по-ужасни от каквото и да е тяхно описание, както казваше чичо Рандолф.

Но мъжът на майка й гледаше на нещата вечно откъм най-мрачната им страна. Едва ли всеки мъж в кръчмата бе крадец, убиец или изнасилвач на жени и деца.

Джейн си пое дълбоко въздух и още веднъж си каза, че трябва да бъде смела. Ако нямаше смелост да прекоси една нюйоркска кръчма, можеше ли да се надява, че ще успее сама да уреди да се качи на кораб и да преплава с него половината свят — пътуване, което непременно щеше да бъде застрашено от безброй бури, след което неканена да влезе в двореца на пашата в Триполи…

Джош заслужаваше по-безстрашен спасител. Умът й се изпълни с ясни образи на луничавия й брат, тя изправи гръб и тръгна след Боксьора — моряка, когото бе намерила на борда на „Тросакс“. А той си пробиваше път към най-отдалечената маса в препълнената кръчма. Двамата привлякоха към себе си десетина чифта очи, повечето вперени в крехката фигура на младия моряк, а не в обвитата в пелерина фигура, която би могла да бъде и на някой монах.

Боксьора спря до масата и дръпна Джейн:

— Едно лице ви търси, капитан Мак. По работа. Плаща в брой! — Той се ухили широко: — Помислих, че ще искате да научите.

— Тоз път — обратно? Жената ще плаща? — рече мъжът отляво на Джейн. Беше на около петдесет години, лицето му беше обрулено от вятъра и покрито цялото с брада, косата му висеше сплетена на няколко дебели плитки. Грубите му думи не прозвучаха обидно, защото погледът му излъчваше дружелюбие.

Девойката си повтори още веднъж, че в подобни заведения може да се очакват всякакви грубиянски разговори и подигравателен скептицизъм относно истинските й намерения, тъй като не желаеше да обясни нищо.

— Не ме учудва, момче — продължи мъжът.

— Бре, от стара коза яре! — плесна се Боксьора. — Веднага разбра, че е жена, нъл тъй! Пък аз си мислех, че ще те изненадам, кат я доведа тук.

— Така си е, момче, така си е! — каза другият на масата. — Особено след като трябваше да си на вахта днес следобед.

Докато Боксьора се опитваше да обясни защо е напуснал кораба, Джейн обърна очи към плътния тръбен глас и за пръв път видя моряка, чиято слава се носеше по цялото пристанище — Андрю Макгрегър, капитан на фрегатата „Тросакс“, шотландски морски вълк, който правеше курсове между Глазгоу, Триполи и Ню Йорк, най-големият моряк, който някога е плавал в моретата, според думите на всички, и бог за екипажа си, ако можеше да се вярва на Боксьора.

Един-единствен поглед към капитана — и тя забрави дима и крясъците на гуляйджиите. В полезрението й остана само капитан Мак, светията на Боксьора — свъсени очи с цвят на море, физическа сила, напираща от наполовина разкопчаната риза, мускулите на гърдите и на ръцете му се очертаваха ясно под ленената материя, тънък мъх, виещ се във вдлъбнатината на врата му, квадратна брадичка, дълъг прав нос, гарвановочерна коса, падаща свободно по раменете му, волева уста, леко извита във вечна ненавист.

Най-силно впечатление й направиха устните му, които нямаха нищо общо с устните на светец.

Скрита от очите на хората в пелерината и качулката си, тя стоеше на метър от този човек, напълно покорена от неговата мъжественост. От явната сила, от сигурността и заплахата, които бяха ясни и на приятели, и на врагове. Нямаше да бъде по-поразена, ако Андрю внезапно я беше ударил в стомаха.

Джейн Уърдингтън, стара мома от Вирджиния, отскоро във Вашингтон и Ню Йорк, гледаше един мъж. Наистина гледаше един невероятно мъжествен мъж. За първи път през своя 25-годишен живот. Оглеждаше чертите му, особености на лицето, на изражението — като че ли това беше обичайното й занимание от детска възраст.

Не можеше да си поеме въздух. Беше забравила миризмата, целта си, всичко — освен капитан Макгрегър. Начинът, по който й въздействаше, беше прекрасен; простият акт да го съзерцава можеше да се нарече щастие. Това преживяване беше ново за нея, истинско откровение, което достигаше до никому неизвестни тайници в душата й, неизвестни дори и на нея самата. И поради някаква абсурдна причина тя не можеше да откъсне поглед от капитана.

Той също се вгледа в прикритото от качулката лице. Въпреки че едва ли можеше да разчете изражението й, интереса й или мислите й, тя чувстваше, че погледите им са се преплели като борци на тепиха.

— Глупаво е да се разхождаш из пристанището с пари в джоба — каза той, — ако мога да вярвам на Боксьора.

— Да, можете. — Джейн се изчерви от пискливия си глас. Той бе прозвучал в абсолютен контраст с неговото боботене. Тя се покашля и си каза, че трябва да говори също така целенасочено и твърдо, както бе говорила с президента. — Скрила съм парите, за които момчето спомена, у себе си.

Този път Андрю застана нащрек. Не беше очаквал такава прямота, макар и прикрита в грубия й тон. Това го притесни и му припомни, че е останал без бира. Той поръча още по една. Джейн забеляза как изразително му намигна жената, която му сервира. Силно разкопчаната й блуза по-скоро показваше, отколкото скриваше голите й отдолу гърди. Джейн се изчерви, виждайки и върховете им. Един бърз поглед към широката усмивка на капитана й подсказа, че и той е забелязал и съзнателно й отвръщаше. Каква лудост бе от нейна страна да последва момчето до това проклето място! Тя обаче не знаеше къде отиват, докато не спряха пред вратата. Беше късно и смешно да се връща след всичките си следобедни митарства.

Но тя не беше очаквала да срещне мъж като капитан Макгрегър. Ако не се смяташе мигновеният флирт с полуголата жена, той седеше в отдалечения край на кръчмата като мрачно, замислено божество — твърде живописно с падащата по широките рамене несресана черна коса, а очите му ту се разгаряха, ту тлееха като въглени над чашата.

Седеше. Това беше част от неприятната ситуация. Тя винаги беше мислила, че капитаните са по-изискани, поне когато разговарят с дами. Този… този грубиян беше единственият човек, с когото тя се надяваше да прекоси океана и да стигне до далечните пристанища на Средиземно море. Тази мисъл я накара да потръпне. Но не беше сигурна, че в това се крие единствената причина. Досега не беше се притеснявала особено по отношение на етикета.

— Мис Уърдингтън — каза Боксьора и я измъкна от приятните й терзания, — това е капитанът, за когото ви говорих, а Оукъм — ей този до него — е старши помощникът му. Най-добрите мореплаватели, които някога са стъпвали на палуба, въпреки че — длъжен съм да ви призная — са единствените, под чието ръководство съм служил.

— Добър вечер, господа — каза Джейн.

Ако някой от тях усети ирония в гласа й, не даде вид за това.

— Братче, понякога човек не може да разбере дали бог е дал на жената малко или много разум — каза Оукъм и поклати глава. — Май си ни довел дама, а това тук не е много подходящо място за нея.

Джейн възнагради това признание с незабележимо скептично свиване на устни. Поне Оукъм имаше известна представа за маниери. Отново го доказа, като й предложи стола до себе си, на който тя незабавно седна. Младият й водач се настани на четвъртото място, между нея и капитана.

Същата жена пристигна с ейла и открито се втренчи в пелерината, намигна на все още захиления Боксьор и като напускаше масата, завъртя поли по посока към капитана.

— Май все пак ще повярвам, че си бил боксьор. Изял си твърде много удари по главата. Не трябваше да водиш тук жена. Освен ако работата, за която говориш, не е свързана с пристанището.

— О, тя е истинска лейди. Говори любезно и изискано.

Андрю отпи една глътка ейл, която се смеси с другите глътки в стомаха му. Скритата фигура на мис Уърдингтън започваше страхотно да го дразни. По някакъв начин му напомняше за Сайръс Бард, самодоволно разположен зад бюрото си. Да се разправяш с янки, независимо от пола им, беше сложно нещо за честния моряк, дори когато не можеше да им вижда физиономиите.

Жената би могла да има кървясали очи и вампирски зъби или — още по-страшна мисъл — очи, които гледат жадно, и пълни червени устни, които са готови да обсипят тялото с целувки, дори и да не искаш. Така или иначе — никой не я беше виждал.

Последната мисъл се видя примамлива за замаяния му ум.

— Не оставяй изисканите дами да те лъжат — каза той, поучавайки момчето. — Има всякакви проститутки.

— Капитан Макгрегър! — Джейн отметна назад качулката си и прибра една черна къдрица от лицето си. Капитанът може и да имаше дивашка красота, чудесна физика, но беше груб, невъздържан, а в момента и доста пийнал, по нейно подозрение. Слава богу, моментното очарование, което бе предизвикал у нея, бе изчезнало. — Капитан Макгрегър, аз не съм глуха, освен това не съм инвентар от пристанищните кръчми. И ако животът ви на брега е ограничен в преживявания по подобни заведения, наистина е възможно да не сте виждали такива като мен.

Андрю напразно се взираше в лицето й — не откри нито глад в очите, нито сочна зрелост по устните. Пред него беше жена с вирната брадичка, строго стисната уста и черни очи, в които се четеше единствено сдържан гняв. Това слабо лице би могло да изглежда красиво, ако косите не бяха така стегнати на тила, че опъваха кожата по костите й.

Той видя и любопитните погледи, които почнаха да хвърлят мъжете от съседната маса. Разкривайки пола и нрава си, посетителката бе доказала не толкова смелост, колкото безразсъдство.

— Вие не сте ми първата подобна жена, мис Уърдингтън, и дума не може да става. За да научите това ли сте били толкоз път?

Джейн стисна ръце в скута си. Да продължава ли по плана си или да избяга веднага от кръчмата? Защо Джош не можеше отново да й помогне, както бе направил в стаята й! Неприятна истина беше, че „Тросакс“ бе най-добрият й шанс да тръгне възможно най-скоро за Средиземно море — и то направо за Триполи. А Макгрегър пък беше най-добрият й шанс за безопасно пътуване.

Не й оставаше нищо друго, освен да изправи още един път гърба си, процедура, която я уморяваше.

— Ще говорим ли по въпроса, заради който си била толкова път?

Андрю погледна честолюбиво вирнатата й брадичка, после високата яка на сивата й рокля, която едва се виждаше през разтворената яка на пелерината й. Беше твърде кльощава за вкуса му, заключи той от това, което виждаше, а и се беше увила в толкова много плат, че с него можеше да се покрие палубата на „Тросакс“. Но въпреки това имаше нещо в нея. Нещо, което задържа погледа му много по-дълго, отколкото пълно гърдестата келнерка.

— При всички случаи ще говорим по този въпрос.

— Искам да заплатя за едно пътуване до Средиземно море. Най-добре до Триполи, но всяко друго пристанище също би ми свършило работа.

— И кой ще пътува до там?

— Самата аз, разбира се. — Андрю разтърси глава. Сигурно беше от ейла. — Като че ли ме разбирате трудно, капитане. Ще говоря бавно, дано това малко ви помогне. Аз, Джейн Уърдингтън, съм със здрав разум и притежавам значителна парична сума, както и необходимите за зрелост години. — Тя не обърна внимание на изпръхтяването на капитана. — Налага ми се спешно да разговарям с пашата на Триполи по личен въпрос, който засяга единствено мен. За тази цел трябва да намеря надежден кораб, който да ме закара до там.

Тя отново си пое дълбоко въздух. Беше горда, че гласът й не е издал напрежението й. Междувременно забеляза как капитанът взе пълната й чаша и остави своята изпразнена пред нея.

— Докато се съветвах на пристанището — продължи тя с растяща увереност, — неколкократно чух да споменават името ви във връзка с това, че директно плавате от Ню Йорк до Танжер и до други тамошни пристанища, за които доставяте стоки. Препоръчаха ви силно и като способен мореплавател и навигатор. Това успокои душата ми, защото не съм се качвала на нищо друго, освен на лодка по река Потомак.

Андрю остави погледа си да покръжи по тавана на кръчмата, преди да го спре на удивителната жена, седнала пред него. Тя го гледаше откровено и брадичката й като че ли се бе повдигнала още малко напред. Така можеше да седи и в някоя лондонска чайна и да обсъжда последните новини. Наистина удивителна жена. А противоположният пол не правеше лесно впечатление на Андрю.

— Позволете да повторя — каза той.

— О, да — отвърна Джейн.

Тя беше започнала да се съмнява вече в интелигентността, която се приписваше на този прославен капитан — Андрю Макгрегър. Може би физическото развитие на мъжа се намираше в обратнопропорционална зависимост от умствените му способности. Досега не беше се интересувала от подобни проблеми. „Не е възможно“ — помисли си веднага тя. Защото нейният псевдогоденик би трябвало да бъде гений.

— Замислихте се, мис Уърдингтън?

— Прощавайте — отвърна виновно тя. — Моля, продължете.

— Бих искал да съм сигурен, че чувам правилно. Вие, християнка със здрав разум, искате да пътувате като единствена жена на борда на търговски кораб само сред мъже. Целта ви е една ислямска държава, където искате да се срещнете — по причини, които желаете да запазите в тайна — с един от деспотите с най-мрачна слава на този свят.

Джейн седна още по-изправено.

— Точно така.

— Трябва да имате дяволски важна причина, която да ни води натам.

— Така е.

От другата страна на масата Андрю поклати глава. „Може би тази мис Уърдингтън, която сякаш бе глътнала ръжен, наистина е куражлия“ — помисли си той. Но все мак малко трябва да не бе наред, за да се появи на пристанището. Отново се сети за Сайръс Бард и за смотаните му чиновници. Сега пък тази черноока, недохранена вещица. Очевидно Съединените американски щати не гъмжаха от умняги. Вече спокойно можеше да направи това заключение.

— Пашата — Макгрегър отново поклати глава — никога не е бил голям приятел на янките. Навярно не сте чували за „Филаделфия“ и за неговия екипаж, които той взе в плен, това бе много отдавна.

— Чувала съм — изстреля тя.

— Накара президента ви да му падне на колене, преди да ги пусне.

— Президент Джеферсън реши да преговаря заради освобождаването на американците.

— Платил е хиляди лири налог, след като се бил заклел, че няма да го направи. Някои говорят, че сумата била половин милион.

„Шейсет хиляди долара“ — би могла да му отговори тя, както също и да му каже, че правителството на капитана от години плащаше налог на пашата, за да държи пиратите си далеч от британските кораби. Както и на султана на Мароко, на бея на Алжир, на бея на Тунис, които също покровителстваха пиратски флотилии. Но ако му представеше тези факти, трябваше да продължи спора и дори по-лошо, той би могъл да се досети за целта на пътуването й. Не искаше да й обяснява колко е глупава. Натякванията на Милисънт и на чичо й Рандолф, когато разберат какво е намислила, щяха да й бъдат предостатъчни.

— Всичко това е станало много отдавна, капитане — каза тя.

„Като че ли — помисли си горчиво Андрю — миналото би могло да се забрави.“ Той направи знак на Боксьора да се премести и седна до мис Уърдингтън. Наведе се ниско към нея, за да разгледа по-добре гордите черти на лицето й. Очите на това слабо лице бяха твърде големи и раздалечени. Носът беше прав. Устните под него, забеляза той сега, щяха да бъдат изненадващо чувствени, ако не бяха така здраво стиснати. Тенът й беше матов, с цвета на поклащаща се от бриза мачта при залез-слънце, когато последните му отблясъци играят върху дървото. Кожата й бе много гладка, с изключение на сребристия белег, който прорязваше лявото й слепоочие. Запита се как ли го е получила. Ако я познаваше по-добре, би я попитал. По дяволите, и той ще я попита:

— От какво ви е този белег?

В очите й проблесна болка, но изчезна бързо и на нейно място се появи надменност.

— Не е ваша работа.

Приятен дъх, хубави зъби. Реши да я предизвика още веднъж:

— Значи искате да пътувате. Има само една каюта с повече място, моята. — Той сложи ръката си на рамото й. Въпреки дебелата пелерина и роклята тя изглеждаше някак безплътна, като облак. — И една койка — добави след кратко мълчание.

Отдаде й дължимото уважение. Тя не трепна, нито от ръката му, нито от думите му.

— И койката навярно е ваша — каза тя, устоявайки на желанието си да се отърка в топлата му ръка.

— Ще бъде интересно плаване, мис Уърдингтън.

Той се приближи още повече и нарочно остави миришещият му на ейл дъх да я облъхне. Тя ухаеше на гардении, аромат, който никога не го оставяше равнодушен. Изведнъж усети спазъм в слабините.

Тя го изгледа с премрежени очи с поглед на куртизанка, макар че той се съмняваше, че жената пред него осъзнава това. Женските хитрини не бяха нещо много познато на мис Уърдингтън. Андрю усети, че вече гледа на нея не чак толкова критично.

— Интересно може би за вас, капитан Макгрегър, но за мен много досадно.

Мислеше да го изгледа хладно с поглед, пълен с надменна пренебрежителност, но когато очите им се срещнаха, тя усети, че не може да ги отклони. Само за миг буреносният цвят на очите му проблесна с по-топъл оттенък, само за миг той я погледна не като противник, а така, като че ли би могъл да я хареса.

— Кажете ми, мис Уърдингтън, никога ли не се усмихвате?

Гласът му, както и погледът му, бе поомекнал и тя долови по-ясно от преди характерния шотландски акцент.

— Никога ли не сваляте иглите от косата си, за да я развява вятърът? Не оставяте ли от време на време радостта от живота да огрее лицето ви с усмивка?

Джейн почувства, че не е в състояние да се бори с магията на думите и гласа му, и се остави в техен плен. Тя затвори очи. В този миг яздеше по огрян от слънцето хълм във Вирджиния с разпуснати коси, точно както ги бе описал капитанът, и… о, да, дълбоко в душата й напираше неканен смях. Тя бе забравила миналото, настоящето, несигурното бъдеще. Цялата й енергия се бе устремила към този миг свобода.

„Да. Мога да се смея“ — искаше да каже. Но Джейн бе много недоверчив човек и колкото и да се чувстваше объркана сега, тя вярваше, че интересът на капитана е в най-добрия случай временен, а в най-лошия — илюзорен. Той никога нямаше да бъде неин доверен приятел.

Тя хвана ръката му с тънките си пръсти и я отстрани от рамото си, като я постави върху масата с решителен жест. Изразът на лицето й остана също така твърд, но истината бе, че силата и топлината, които бе почувствала в ръката на капитана, я бяха развълнували. Докосвайки го с пръстите си, тя бе усетила удивителна близост. Вгледа се очите му и помисли, че открива същата изненада.

„Какви прекрасни и изразителни очи — помисли си тя, — с тези тънки бръчици в ъгълчетата. Сигурно често гледа към слънцето.“

Той й намигна и тя си призна, че молбата й ще остане напразна. Искаше й много по-висока цена, отколкото тя желаеше да заплати. Помисли си, че не е и никога не е била по-младият вариант на Милисънт, нито пък проявяваше разбиране към сестра си Мерибет. И двете щяха открито да пофлиртуват с капитана, а и навярно биха го последвали и в по-съществени занимания. Джейн може и да нямаше опит с мъжете, но знаеше какво не иска да направи.

— Кажете ми, капитан Макгрегър, женен ли сте?

Андрю потрепери.

— Избегнал съм тази клопка. Защо?

— Питах се дали освен грубиян не сте и прелюбодеец.

Оукъм се задави с бирата си. Тя се изправи.

— Сигурна съм, че много жени с възторг ще приемат поканата ви да споделят каютата ви. Но аз не съм от тях. Очевидно съм сбъркала, като съм си помислила, че мога да пътувам с вашия кораб, а също навярно съм си загубила и ума, след като седя тук и разговарям с вас. По-скоро бих преплувала Атлантическия океан сама, отколкото да прекарам и една нощ на борда на кораба ви.

Андрю очакваше отказа. Дори го бе предизвикал с обидните си реплики. Но резките думи, излезли от стиснатите устни на разярената мома, никак не бяха в очакванията му. Той се облегна на стола си и изръмжа на Боксьора:

— Разкарай дамата оттук. Нямаме повече работа с нея.

Младежът ококори още повече очи и кимна сериозно. Не бе останала и най-малка следа от предишното му настроение.

— Да, сър, кап’тан Мак!

Джейн му кимна още веднъж, за да подчертае и собствената си убеденост в това, че трябва да се сбогуват. Но очите й се задържаха на него малко по-дълго, отколкото бе възнамерявала. Той седеше в ъгъла като буреносен облак, издигнат над бушуващия океан, или поне както тя рисуваше такива облаци във въображението си. А тя му бе направила само едно предложение във връзка с неговия занаят.

Джейн се завъртя. Отново постави качулката на главата си и се отправи към вратата, без да обръща внимание на пиянските подвиквания на мъжете от съседната маса.

— Ще я придружа — каза Оукъм, — за да не й се случи нещо лошо.

Андрю успя да пусне една усмивка. Съвсем беше забравил, че старши помощникът му седи до него мълчаливо.

— Имам чувството, че мис Уърдингтън може сама да се погрижи за себе си.

— Наистина ли, капитан Мак? На мен ми се вижда чудесно момиче, въпреки острия й език и щуротиите, които има в главата си. На мъжа му се приисква да я придружи, да я предпази, за да не навлезе в опасни води.

Андрю се изсмя гръмогласно:

— Безпомощна, така ли? Нищо не разбираш от жени. У тях няма нито последователност, нито твърдост, а само се чудят как да те хванат и да те оплетат в мрежите си. Трябвало им мъж! Само че веднъж като го впримчат, ще го изядат, ако не робува на прищевките им.

— А не те ли даряват с пристан? — позволи си да подметне Оукъм.

— Знаеш добре, че нямам нужда от такъв. Ние търгуваме с коприна и смокини, а жените — със секс. Признавам, тук имаш право — не и мис Уърдингтън. Тя не разбира още от такива тънкости.

Оукъм замълча. Наистина познаваше добре капитана и му беше ясно защо е толкова ядосан. Но също така бе обикалял доста по света и знаеше, че той греши.

Особено по отношение на мис Уърдингтън. Той я гледаше как отива към вратата. В очите й, дори в свитите й устни, бе открил тъга, дори отчаяние. Това бе останало незабелязано от капитан Макгрегър. Имаше някаква ужасна трагедия в живота й, нещо я подтикваше към това плаване, което тя самата, ако трябваше да бъде честна, би нарекла лудост.

Джейн бе изминала половината път до вратата, когато тя се отвори и един лъч светлина предвари появата на двама униформени нюйоркски полицаи с шапки, ниско нахлупени над мрачните им очи, и с провесени на коланите им палки.

— Ето го — извика ниският мъж, облечен в черен костюм, който вървеше с тях. — Там, в ъгъла — добави той и намести металните рамки на очилата върху носа си.

Джейн се отстрани, за да направи път на полицаите. Когато стигнаха до масата в ъгъла, единият от тях изрева в настъпилата тишина:

— Капитан Андрю Макгрегър, вие сте арестуван за опит за покушение и нанасяне на телесни повреди върху личността на Сайръс Бард, гражданин на Ню Йорк, както и поради това, че сте заплашили същия с побой.