Евелин Роджърс
Пустинен пламък (30)

Глава 30

Два дни по-късно, яхнал великолепен арабски жребец, в Зиза пристигна шейх Замир Абдул Хамода. Беше заобиколен от слугите и помощниците си, които след дългото пътуване изглеждаха малко уморени.

Хамода умееше да се грижи за себе си и ценеше удоволствията, които властта и богатството можеха да му предложат. Жени, вода, храна — никога не се лишаваше от такива неща, независимо колко дълъг път му предстоеше.

Шейхът яздеше начело на процесията, изгарящ от нетърпение да стигне в двореца и да прегърне отново своята любима Мерина. От всичките му деца тя най-много приличаше на него. Когато пожелаеше нещо, Мерина би минала през огън и вода, за да го получи.

Градът беше неестествено притихнал — почти нямаше минувачи по улиците, а и тези, които срещаха, се покланяха мрачно и бързаха да се отдалечат. Във въздуха тегнеше нещо зловещо, като че ли наскоро бе починал някой и градът скърбеше за него.

Може би някой от близките на владетеля. Някой, който отдавна трябваше да е умрял досега, като се има предвид колко грижи положи шейхът за тази смърт.

Той едва сдържаше усмивката си. Тази нощ щеше да отпразнува събитието с много вино.

Той отиде право до портите на двореца и слезе от коня; влезе в двора, без да си дава труд да почука, и после прекрачи прага на величествената сграда, която бе осигурил за любимата си дъщеря и мъжа на нейното сърце. Трябваше да плати висока цена за смъртта на владетеля, който управляваше града, преди да дойде Сиди. Човекът беше млад и силен, и неговата смърт струваше на шейха много повече, отколкото сегашната.

Желанията на Мерина винаги бяха свързани с много пари, а той беше един глупав старец и не можеше да й откаже нищо.

— Шейх Хамода!

Той се обърна и видя ужасеното лице на един слуга.

— Над това място витае смъртта, нали? — каза Хамода и направи тържествен поклон. — Споделям вашата скръб.

В очите на слугата проблесна изумление, но шейхът не реагира на това, само каза, обзет от нетърпение:

— Хайде, води ме при дъщеря ми!

Слугата се поклони, а очите му останаха вперени в мраморния под, побърза да отведе Хамода в приемната, където се намираха Сиди и капитан Макгрегър.

Заля го вълна от раздразнение, когато видя капитана. Държанието на Андрю в Дерна никак не му хареса и тогава шейхът му заповяда да се държи настрана от онази невъзможна американка. Когато научи, че е заминал с кервана, Хамода просто побесня.

Шотландецът можеше да бъде страшно досаден понякога, особено когато заподозреше някого от съдружниците си в нечестност. Но в търговията по море беше най-добрият и Хамода не можеше да си позволи да изпусне такъв партньор, защото освен любящ баща, шейхът беше и известен търговец.

— Замир! — каза изненадан Андрю, когато шейхът влетя в стаята. Той очакваше да види шейха съсипан от скръб; Джош Уърдингтън имаше два дни, през които да се примири със страшната вест, но въпреки това не смееше да произнесе името на жена си. Освен всичко друго Джош трябваше да приема и посетители, дошли да изкажат своите съболезнования.

— Какъв удар — каза Хамода. — Сърцето ми е изпълнено от скръб при тази загуба. — Той прекоси стаята и стисна зет си в здрава прегръдка, целуна го по двете бузи и пак го прегърна.

Джош понечи да каже нещо, но Хамода не му даде тази възможност.

— Направихте ли вече погребението?

Джош кимна.

— Мир на праха й — каза Андрю, — погребахме я с лице към Мека. Ако беше тук, и ти щеше да настояваш погребението да се извърши по мюсюлмански обичай.

Странно, помисли си Хамода, защо ли изобщо се интересува от погребението на жената, която застрашаваше щастието на дъщеря му? В мига, в който чу за какво е дошла, шейхът разбра, че тя ще отведе Сиди със себе си. И Мерина също, защото дъщеря му нямаше да остане тука без Джош — тя просто би повехнала и би умряла от самота. Бащата щеше да я загуби и в двата случая.

Хамода бе наел из цялата страна хора, които да дебнат за всяка евентуална опасност за живота на шейха и неговото семейство. Добри бяха хората му, рано или късно си свършваха своето. Именно Мухтар, човекът с белега, научи още в Танжер за пристигането на американката; преди това задачата му се състоеше да следи писмата й и да дебне за пристигането й, защото шейхът беше сигурен, че тя все някога ще дойде. Съгледвачът я бе проследил до Дерна, където дойде при шейха да му каже, че се опитал да свърши с нея още пред двореца на пашата, но в последния момент едно момче я спасило.

Ако Мухтар беше отговорен за смъртта й, Хамода щеше да се погрижи той да си получи заслуженото.

— Къде е дъщеря ми? — попита той.

Джош се втренчи изумен в него, като се питаше дали Хамода не е полудял от мъка, самият той чувстваше, че е на ръба на лудостта.

— Тя е при своя Аллах — каза Джош почти шепнешком. — Сред градините на зеления хълм.

Гласът му секна и той се обърна настрана.

Сантиментален глупак, рече си Хамода, да плаче за някаква си сестра, която не е виждал от години, а и Мерина щеше да коленичи на гроба и да се моли. Сигурно скърби заради мъката на съпруга си.

Джош се извини и остави шейха насаме с Андрю.

Хамода не се сдържа и се усмихна доволно, макар че се опитваше с всички сили да изрази скръбта си.

— Казах ти да не й помагаш. Ако ме беше послушал, тази трагедия щеше да бъде избягната.

Андрю го погледна замислено; почувства се като глупак, че му бе потрябвало толкова време, за да разбере заблудата на шейха.

— Замир, направил си грешка.

— Аз никога не правя грешки. Винаги предвиждам… как беше онази, хубавата дума?

— Непредвидените случайности.

— А, точно така — непредвидените случайности.

Вратата зад гърба им се отвори и Андрю се обърна.

Хамода се усмихна и също се обърна — Мерина, най-после. Разбрала е, че е дошъл.

Ала тъмнокосата жена в черно, която идваше при тях, не беше неговата любима дъщеря — той се взираше в един призрак.

— Джейн — каза Андрю и протегна ръка към нея.

Тя изглеждаше страшно изтощена — лицето й бе мъртвешки бледо, а очите й — потънали в сянка. Нейната скръб бе не по-малка от тази на брат й, защото знаеше, че ножът на убиеца е бил предназначен за нея. Андрю искаше да я прегърне, за да може да се наплаче в ръцете му, но всеки опит за утеха два дни след трагедията беше безнадеждно закъснял.

И ето че сега той беше тук — и слава богу, помисли си Андрю. Хамода я гледаше с разширени от неверие очи, а лицето му бе почервеняло.

— Ти!

— Шейх Хамода — каза тя, но не пристъпи към него и не му подаде ръка.

— Но нали си мъртва — каза дрезгаво той, — погребана на зеления хълм.

— Сигурна съм, че искате точно това — каза тя изненадана. — Но не е така.

По лицето му бе застинала гримаса, от която явно личеше, че шейхът просто не вярва на очите си.

— Преди две нощи твоята дъщеря облякла дрехите на Джейн — каза Андрю — и излязла навън. Можем само да предполагаме защо го е направила — сигурно се е надявала да спре покушенията срещу сестрата на своя съпруг, като привлече към себе си убийците и се опита да ги разубеди. Очевидно не са й дали никаква възможност за това.

Хамода местеше погледа си от единия към другия, изглеждаше напълно объркан, сякаш умът му просто не би могъл да понесе смазващата сила на истината.

Шейхът беше виновен за всичко, което се случи досега, и въпреки това Джейн не изпита никакво злорадство при мисълта за огромната му мъка. Скръбта беше присъща на всеки и тя не би пожелала никому подобна трагедия. Момичето пристъпи и протегна към него ръце, за да потърсят взаимна утеха в скръбта си.

Хамода се съвзе от вцепенението си, заместено от толкова силен гняв, че стените на стаята потрепериха.

Той се нахвърли върху Андрю, а устата му бълваше мъка и омраза едновременно.

— Казах ти да не я водиш тук! Заповядах ти! — Той удряше гърдите си с юмруци, а гласът му се усилваше с всяка казана дума. — Аз, който притежавам половината Триполи! Мога да ви смачкам така, както бих убил муха! Затова беше изпратен и пиратският кораб, за да ви предупреди, но вие продължихте!

В единия ъгъл на устата му се събра пяна, а лицето му бе огненочервено.

— Казвах ти, казвах ти! — изкрещя той и тръгна към Джейн, като бясно размахваше ръце. Тя се стъписа от израза на лицето му — беше съвсем полудял.

Андрю бързо застана между двамата и се изправи като непробиваема скала пред Джейн.

— Тя трябваше да умре, глупак такъв, тя! Не Мерина! — той зарови лице в дланите си и се разхълца отчаяно, без да прави никакви опити да се овладее. — Не Мерина… — шепнеше той през сълзи и гневът му угасна толкова бързо, колкото бързо бе избухнал.

Хамода се срина на колене, главата му все още бе сведена — като прекършена.

— Не Мерина, не Мерина… — повтаряше той задавено, а гласът му излизаше на пресекулки. Андрю и Джейн се гледаха безпомощно.

Джейн коленичи до шейха, за да му предложи подкрепата, която бе отхвърлил преди малко, но той не даде вид, че я е забелязал. Тя се изправи и погледна към Андрю над главата на съсипания баща. Всичко се бе случило толкова бързо, че умът й отказваше да го приеме.

„Казах ти да не я водиш тук.“

Към мъката й от тежката загуба на Джош се прибави още нещо и тя усети как започва да й призлява. Хамода и Андрю се познаваха отнякъде — бяха говорили за нея още в Дерна, а тя си мислеше, че е тръгнал с кервана по някакви свои, чисто лични подбуди.

Така си беше обяснила неговите мотиви и му се бе отдала цялата. Многократно. Дори си бе позволила да се влюби.

Това разкритие така я смаза, че просто не можа да си поеме дъх.

— Джейн — каза Андрю, който усещаше за какво мисли тя и беше безсилен да направи каквото и да било.

— Не — прошепна тя, без да съзнава, че е казала нещо. — Не съм готова още за твоите извинения.

Тя успя да събере сили, за чието съществуване дори не бе подозирала, и извика слугата, на когото нареди да заведе шейха в някоя стая, за да си почине. После се овладя и смрази в себе си всякакви чувства, за да е готова за разговора с Андрю. Беше ледено спокойна, когато се обърна към него.

— Вие с Хамода сте съдружници. — Гласът й прозвуча така, че самата тя не можа да го познае.

Нищо на света не би могло да съчетае в себе си толкова гордост, красота и скръб, както тя бе съчетала в себе си тези неща. Андрю я гледаше омагьосан. Би отишъл в ада, за да изтрие мъката от очите й, би си отрязал езика, ако каже и една думица, която ще увеличи нейната болка.

Моментът не беше подходящ за показни жестове на благородство и той направи най-невъзможното, което дори не вярваше, че е способен — остана неподвижен, за да отговори на всичките й въпроси и да изчака стрелите на нейния укор да се забият в сърцето му. По-късно щеше да се опита да й обясни — може би.

— Да, в търговията — каза той.

— Говорили сте за мен. Може би още първия ден в Дерна, след като се срещнах с него?

— Да.

— И той ти е казал да не ми помагаш.

— Така е.

— А ти си решил да не му се подчиниш.

Андрю прокара пръсти през косата си.

— Дявол да го вземе, не ставаше въпрос за никакво подчинение! Да не съм му някаква собственост!

— Разбира се, че не си. Не би позволил на никого да те притежава.

Гласът й прозвуча като обвинение и на Андрю страшно му се прииска да я разтърси силно и да я накара да разбере неговите мотиви. Отпуснатите му ръце се свиха в юмруци и той отчаяно се мъчеше да запази самообладание. Безсилието раздираше гърдите му като дива котка, която отчаяно дращи и хапе, за да се освободи и излезе от клетката си.

— Така съм живял цял живот. — Не звучеше много утешително, но поне бе самата истина.

Джейн си спомни първата нощ, когато дойде в стаята й, и как се любиха после. Беше дала на капитана двойно основание да замине с кервана — преди всичко негодуванието срещу една заповед, а след това — начин да подслади времето си, докато въстава срещу Хамода.

— Джейн… — промълви той и гласът му секна. След малко подхвана отново: — Изслушай ме, момиче. Искам да ти разкажа защо стана така.

По лицето й се виждаше как в нея се борят за надмощие някакви тъмни чувства и на него много му се искаше да прочете мислите й, да й каже как е бил роден, как е бил отхвърлен от баща си и как едно самотно момче с много гордост в душата бе решило да не допуска никой и никога повече отново да го нарани.

Не беше сигурен, че тя изобщо го е чула. Май нямаше да успее да й разкаже всичко това, защото не бе го разказвал никога досега. Само по някоя и друга дума от време на време, която само Оукъм можеше да разбере.

— Кога разбра, че Хамода е виновен за всичките тези покушения срещу мен? — попита тя.

— Подозирах го от известно време, но се убедих в това едва тука. Много преди това бях решил да го притисна и да го накарам да си плати за всичките си престъпления. Затова все гледах да съм близо до тебе, за да те пазя. Поне се опитах, но ти така упорито си търсиш белята, че човек просто не знае откъде може да се появи някаква опасност.

— Да, голяма съм досадница.

Андрю се бореше с отчаянието и безсилието в себе си — два звяра, които разкъсваха неговата решителност и действена натура, и след битката го оставяха в горчива безнадеждност. За него Джейн вече означаваше много повече от всички кораби в морето, а сега беше толкова чужда и далечна, че не знаеше как да стигне до нея.

— Сега не е най-подходящият момент да се правят изводи, нито пък да се кроят планове — каза той. — Не и сега, след всичко, което се случи.

— Напротив, моментът е идеален. Не можеш повече да ме целуваш и да ме докосваш, да ме объркваш и да разстройваш мислите ми. — Тя преглътна буцата в гърлото си. Досега се владееше чудесно, трябваше да издържи още малко.

— Преди малко каза нещо за твоето семейство.

— Аз нямам семейство. Не си чула добре.

— О, Андрю, чувам всяка твоя дума. Спомена, че някога си бил отхвърлен — а аз се сблъсквам с това всеки ден, всеки ден от живота си!

Той понечи да я прегърне, но протегнатата й ръка го спря.

— Твоята битка е започнала, когато си бил на дванадесет години — продължи тя. — На тази възраст аз получих първото си кървене — достатъчно сме близки с тебе и мога да говоря за това. Джош беше заминал съвсем наскоро и аз ужасно се уплаших. Майка ми започна да ме подиграва за тези мои страхове, и заедно с по-голямата ми сестра се забавляваха на мой гръб. Казваха, че съм толкова дребна и грозничка, та нямало никакво значение дали ще стана жена или не.

Андрю имаше чувството, че сърцето му ще разкъса гърдите и ще изскочи навън.

— Подигравките продължиха с години, но за разлика от тебе и Джош аз не можех да си позволя лукса да замина — бях момиче, а разликата е огромна. Малко преди да навърша пълнолетие наследих известно състояние, което се надявах да ме изравни с другите. Нищо, че вече имах пари, навсякъде ме гледаха с пренебрежение — като се почне от онази мръсна кръчма в Ню Йорк и се стигне до берберския бряг. Никой не би се отнасял така с един мъж. — Гласът й беше равен, а очите й останаха сухи. — Ти си създаден за морето, Андрю Макгрегър, а в него не могат да се пуснат корени. Аз съм само жена, но по свой начин съм по-умна от тебе — знам, че всеки трябва да се държи за някого, иначе животът е напълно безсмислен. Затова толкова исках да намеря Джош.

Джейн редеше кротко думите, но тяхната истина го прерязваше като с нож. Никога не бе имал нужда от никого… а Джейн успя най-после да намери този, когото търсеше.

— Моля те, почакай ме малко, сега ще се върна — каза тя и без да дочака отговор, тръгна към вратата; вървеше малко сковано, а дългата й черна пола шумолеше зад нея. След няколко минути се върна с кожена кесия в ръце.

Беше застанала съвсем близо и той виждаше в очите й решителност и твърдост. Никаква мъка, никаква следа от самосъжаление.

— Ето — каза тя и протегна към него кесията.

— Какво е това?

Джейн я пусна и тя тежко се приземи в краката му.

— Злато.

— Това пък за какво е?

— Плащам си за неприятностите, които ти причиних.

— По дяволите…

— Ругай, ако искаш, но не можеш да отречеш, че всичко между нас от самото начало е сделка. Ти ми предложи да ме преведеш през пустинята срещу услугите, които ти правех в леглото. Трябваха ти хиляди мили и много време, но накрая все пак успя да получиш своето.

Андрю напразно се мъчеше да открие онази влюбена жена, която дойде при него само с украшенията върху голото си тяло. Но нея я нямаше и той видя, че я бе загубил завинаги.

Такава остра болка не бе изпитвал никога. Нямаше нужда от тази болка, не би могъл да я понесе.

— Така ли гледаш на всичко, което се случи?

— Определено да. С тези пари смятах да откупя свободата на Джош, но след като това се оказа излишно, искам да изплатя дълговете си. Вземи каквото е необходимо за ремонта на фрегатата, а с другата част можеш да си купиш цял флот. Само така ще можеш да кажеш, че това малко приключение не е било съвсем на загуба.

— Още съм си онова копеле, а?

— Страхувам се, че го доказа.

Тя го отритна, както го бе отритнал някога баща му, но този път болката беше още по-силна. Това бе повторение на онази сцена… същата сцена, само че още по-страшна. Той не бе познавал баща си и не бе го обичал така, както обичаше тази горда жена. Жената, издигнала стена между тях, а той не знаеше какво да направи, за да срине стената.

Някога бе молил да го приемат и да го обичат. Той знаеше, че тя ще го отхвърли, а нямаше куража да моли отново.

— Няма да те забравя, момиче — каза той. Няма да си позволи да я докосне, нито пък да я целуне, съвсем леко макар, дори ръката й няма да стисне за сбогом.

Те се гледаха в продължение на миг-два, после той се обърна и тръгна, а вратата се затвори плътно зад него.

Тя се взря в забравената кесия на пода, после отново погледна към вратата.

— Не искаш нищо от мене, нали? — каза тя на пустотата, а сърцето й се пръскаше на хиляди късчета. — Нищо… — прошепна отново тя и избърса една сълза от бузата си. — Дори и парите ми.