Евелин Роджърс
Пустинен пламък (29)

Глава 29

Ударите на сърцето й гръмко отекваха в гърдите.

— Приключих вече с тези неща, Андрю.

В очите му светеше мрачен блясък, който винаги й бе напомнял цвета на морето по време на буря.

— Откога си започнала да измисляш такива лъжи?

Беше толкова силен и властен, но въпреки това тя не изпитваше никакъв страх — само нещо дълбоко в нея болезнено туптеше и вълната на възбуда не искаше да си отиде. По дяволите, как винаги успяваше да й внуши такова желание!

— Пусни ме да си вървя.

Той я притисна още по-силно.

— Няма.

Тя успя да измъкне едната си ръка.

— Ще трябва да ме насилиш.

— Нима не познаваш себе си? След малко ще съм между краката ти вътре в тебе, много дълбоко, а ти ще ме молиш за още.

Тя едва дишаше, едва успяваше да се задържи на краката си.

— Мислиш ли, че имам нужда точно от такова нещо?

— Затова дойде тук тази нощ. Виждаш ли, докато си говорим само и започна да овлажняваш. Мислиш си само за моите пръсти, за езика ми. Искаш ли да те ближа, цялата? Искаш ли да те изпълня чак до прекрасната ти гушка? Толкова съм корав, че мога да направя каквото си искам!

После я пусна.

— Върви си, ако можеш. Вратата не е залостена.

Черното кадифе в очите й се запали:

— Мразя те.

— Отивай си тогава.

— Мразя те — повтори тя, после му удари плесница.

Той не трепна, не се отдръпна, а тя гледаше изумена червената следа върху бузата му и искаше да я изтрие с целувки.

— Дразня те — дрезгаво каза той, а погледът му потъмня и омекна, — защото те искам. Нима не знаеш какво можеш да направиш с мене?

„И аз те искам.“ Това беше единствената мисъл, която й дойде наум. Жената го изпиваше с поглед, който се спря най-напред върху трапчинката на шията, после върху къдравите косми, които надничаха изпод ризата, широките рамене, отпуснатите отстрани ръце…

Видя колко силно е опънат отпред панталона му и почти физически го усети в собствените си интимни гънки, триенето във влажната си топлина, властното му проникване в себе си. Цялото й тяло вибрираше и го желаеше. Тя разтвори устни, мъчейки се да си поеме дъх, после бавно вдигна глава и го погледна в очите.

— За последен път — прошепна тя, а думите й прозвучаха повече като стенание.

Пръстите й трепереха силно, когато свали най-напред дрехата и я захвърли на пода, след това размота пояса и го остави да падне, а накрая отвори синята коприна, останала върху тялото й, за да му покаже, че отдолу няма нищо. Остана й само една верижка на шията. Беше си я сложила, без самата тя да знае защо.

Сега вече знаеше.

Дъхът му секна. Високите й твърди гърди го предизвикваха, зърната им стърчаха и молеха за езика му. Той поглъщаше жадно изящните линии, дългите чувствени извивки на хълбоците, тъмния триъгълник от гъсти косъмчета между бедрата…

Знаеше какво го чака под тях; пенисът му щеше за малко да пръсне шевовете на панталоните. Той посегна към нея и докосна ръката й. Жената събу пантофките си и се дръпна, за да свали и последната дреха от себе си; после се изправи гола пред него, само с една верижка на шията.

Той я дръпна грубо и я притисна плътно до себе си, голото й тяло се триеше в панталоните, а ръцете му попиваха коприната на нейната кожа. Най-напред се срещнаха устните им, после — езиците. В главата й избухна фойерверк, а той се загуби в нейната гореща, нетърпелива сладост. Ръцете й свалиха бързо дрехите от него и двамата се свлякоха на леглото.

Джейн изгаряше кожата му с устни, смучеше зърната на гърдите и нетърпеливо блъскаше ръцете му, когато езикът й се движеше надолу по плоския стегнат корем. Пръстите й си играеха с космите между бедрата и стегнатите торбички в основата на твърдия ме член; той изстена, когато тя го пое между устните си и започна да дразни върха му с език. Така усещаше вкуса на неговата страст и на мъжката му същност. Ако това беше единственият начин да го направи част от себе си, тя щеше да сграбчи тази възможност и да изчезне в неистовия възторг на това мигновение.

Див екстаз пулсираше из цялото му тяло. Жената беше някаква дивачка, която той почти не познаваше и в същото време имаше чувството, че я познава като самия себе си. Когато усети, че ще се взриви всеки момент, успя да я издърпа нагоре, докато езикът му се плъзна в устата, където някъде дълбоко усети и собствения си вкус. Тя разтвори крака и го възседна, а той се плъзна в нея и когато се заби в тъмната й сладка влага, усети как тя набъбва и се втвърдява отвътре.

Жената се наведе да потърси в него миг на отдих, а гърдите й дразнеха гърдите му, езикът й танцуваше срещу неговия и хълбоците се люлееха в насрещен ритъм с необузданите му груби тласъци. Издигаха се заедно към върховете на екстаза в кадифената нощ, после се взривиха едновременно и споделиха цялата си жажда, нетърпение и възторг, и от тази споделеност удоволствието им нарасна многократно.

Тя продължаваше да лежи впита в него, докато вълните на оргазма се разливаха все по-бавно и ставаха все по-широки и спокойни. Главата й бе опряна в гърдите му и тя се вслушваше в гръмотевичните удари на неговото сърце. Какъв силен и страстен мъж беше той, също като жребеца, който бе яздил в пустинята — целият в мускули, твърдост и сила, с развяна черна грива, препускащ в галоп срещу всяко предизвикателство.

Той я бе покорил толкова лесно! Под затворените й клепачи започваха да се събират сълзи. Беше направила това, което искаше и заради което дойде. Каза му, че го обича по начин, който би разбрало само сърцето на един влюбен мъж.

„Омъжи се за мен, момиче, и остани с мен завинаги.“

Думите отекнаха в главата й, но тя не чу той да ги произнася. Накъсаното му дишане й подсказа, че той все още се възстановява от опиянението.

Тя премига, за да прогони сълзите, и целуна влажните косъмчета на гърдите му. После се отмести и легна до него; продължаваше да усеща между краката си лепкавата утайка на страстта и здравия юмрук, който стискаше сърцето й.

— Искам да остана до утре — каза тя. — Ако нямаш нищо против.

Андрю изруга наум плахата нерешителност в гласа й.

— Нямам нищо против.

„Можеш да прекараш тука цяла вечност, ако искаш.“

Думите заседнаха в гърлото му и се нарече страхливец — все същото момче, което се страхуваше от болката на любовта и затова я бе отхвърляло цял живот. Беше събудил страстта у една жена, но го беше страх да попита дали не е събудил и нещо повече.

 

 

Когато Джейн се прокрадна в двореца през една странична врата, Мерина вече беше будна и на крак. Застанала в сянката, тя видя как сестрата на Сиди се сбогува със своя любовник. От погледа й не убягна мъката в очите на Джейн, когато се обърна да си върви, и развяната й дреха, когато се затича към своята стая.

— Много странна дама.

Тя се обърна към слугата, който я бе заговорил.

— Проследи ли я, когато тя излезе снощи? — попита Мерина тихо, да не би случайно ухо да долови нещо от разговора.

Облечената в роба фигура се поклони ниско.

— Тя не се откъсна от погледа ми чак до мига, в който влезе в стаята на морския капитан.

Мерина започваше да става нетърпелива.

— Е, и?

— Случи се точно това, от което се страхувахте. Беше извършено покушение срещу живота й.

Тя затвори очи и призова Аллах да й даде сили.

— Кажи ми какво видя.

Слугата описа как човекът с ятагана нападнал Джейн и как после капитанът я бе спасил, като убил нападателя.

Тя го помоли да й опише човека с ятагана колкото се може по-подробно и накрая се убеди, че го познава. Беше предан привърженик на нейния баща. Мохамед вече й беше казал за човека с белега и за двете покушения върху живота на Джейн, които бе извършил.

Тя познаваше и него — и той беше един от мръсните псета на баща й.

Тя рязко даде нови нареждания на слугата и се отправи към главния двор на двореца. Крачеше неспокойно сред буйната растителност и звуците на бълбукащия фонтан, като от време на време поглеждаше към ранното утринно небе, където розовите пръсти на зората вече започваха да пронизват нощния мрак.

Мерина обичаше своя Сиди с всичката страст на едно диво и пламенно сърце. Обичаше го още от времето, когато баща й го доведе в къщата им в Дерна. Тя знаеше, че едно четиринадесетгодишно момиче може да обича също така пламенно като зряла жена, и се закле пред себе си, че един ден този засмян тъмноок руми ще й принадлежи.

Мерина беше любимката на своя баща, особено след като майка й почина. Знаеше, че той не може да й откаже нищо.

И така, младежът беше възпитан като знатен син на арабския народ. Беше неприятно все пак, че той не приемаше вярата им, но това не беше чак толкова важно за целите, които момичето си бе поставило.

Най-напред той научи техния език и обичаи, а после — как да я среща в градината уж случайно и да я възпламенява с невинните си целувки. Пламъкът на тяхната страст нарастваше и те постепенно губеха невинността си.

Когато възмъжа, баща й избра за него попрището на владетел в един далечен град в пустинята. Сиди беше приел поста с разум и старание, което беше толкова характерно за него.

А после я взе за съпруга.

Бяха женени от пет години, ала за неин вечен позор тя бе останала бездетна. Сиди беше всичко, което щеше да има някога, и тя се привърза още по-силно и отчаяно към него, с цялото кръвно ожесточение на рода Хамода.

Баща й винаги знаеше какви чувства изпитва тя и от какво се нуждае нейната страст. Той й бе заявявал многократно, че няма да позволи косъм да падне от главата й. По тази причина — а може би и по стотици други — той държеше съгледвачи навсякъде. Такъв беше и човекът с белега, който плашеше дори Мерина с ледения си, пронизващ поглед.

Баща й бе научил за сестрата, дошла отвъд океана, и бе решил, че тя застрашава щастието на неговата Мерина. Затова Джейн Уърдингтън трябваше да умре.

Мерина потръпна от ранния утринен хлад. Тя винаги бе успявала да се владее. Съпругът й, който иначе беше толкова умен, се поддаваше на влияние много лесно — поддаде се на любовта й, после се остави да му внуши идеята за женитба… Никога не можа да разбере какво става с писмата, които изпращаше до страната на своето детство, не разбра и че са се получавали писма до него.

Внезапно я завладя силно желание да се сгуши в прегръдките на своя Сиди. Тя прибра около себе си развятата дреха и хукна през градината, по коридорите, докато най-после стигна до спалнята и влезе, без да се колебае нито миг. Според обичая на нейния народ мъжът трябваше да има собствена спалня, отделна от тези на жените и децата, но Сиди имаше само нея и те всяка нощ спяха в прегръдките си.

Освен в нощи като тази, когато не можеше да мигне от тревога.

Той спеше под завивките и мургавото голо тяло красиво контрастираше с белия цвят на чаршафите. Тя захвърли дрехите си и бързо се мушна до него.

— Сиди, мил мой, любов моя… — зашепна тя и топлината им се сля в едно. Тя потърка пълните си гърди в мускулестата му ръка.

Той се размърда от гъдела на нейния шепот и се усмихна в съня си. Пръстите й трескаво докосваха врата и раменете, после се плъзнаха надолу по гръбначния стълб и стигнаха до стегнатите извивки на бутовете. Той се извърна и бързо я хвана за ръката; само след миг беше вече върху нея и очите й се взираха в любимото лице.

— Готов ли е господарят за своята робиня на любовта? — попита тя свенливо.

Сиди гърлено се засмя и потърка втвърдения си член в корема й.

— Господарят е готов.

Жената се приповдигна, а пълните й гърди се триеха в гръдта му; после обви хълбоците му с крака и той се вряза стремително в нея. Тя откликваше на силните му тласъци, но този път не можа да стигне до края — престори се, че е свършила и за нейна изненада съпругът й не усети никаква разлика.

Стигаше й да знае, че е в нейна власт и принадлежи единствено на нея.

Докато се съвземаха от удоволствието, той започна да й говори за това, колко хубав е животът им и колко пълноценен е станал сега, когато сестра му е тук.

Ледена ревност стисна сърцето й. Цялата интимност на мига се стопи.

— Не беше ли пълноценен животът ни и преди да дойде сестра ти?

Той я погали по ръката и се загледа в ранните слънчеви лъчи, които проникваха през високите прозорци.

— Ти имаш баща си, имаш братя и сестри. Ние с Джейн имаме само себе си, някога бяхме неразделни. Мислил съм много за нея през последните години.

Той замълча и тя усети, че нещо го тревожи. Достатъчно беше да прояви малко търпение и Сиди сам щеше да й каже какво е то.

— Тя иска да отидем с нея във Вирджиния.

Сърцето й пропусна един удар.

— Но ти си нужен тука, любими мой.

— Казах й, че няма да заминем.

Това не можа да я утеши.

— Няма да повярваш на очите си, като видиш фермата — продължи той след малко. — Дървета, треви и цветя, додето поглед стига. И всичко е зелено. Няма никакъв пясък, и благодатен дъжд вали през цялата година.

Тя усети копнежа в гласа му и като че ли нещо в нея се скърши. Сиди бе нейният живот, а ето че си отиваше, макар и да я държеше в ръцете си сега.

Трябваше някак да го задържи, дори и хищната му сестра да бъде принесена в жертва. Да, мислеше си тя, загубила за миг всякакъв разум — Джейн Уърдингтън трябва да умре.

Ужасът на тази мисъл я прониза като нож. Само луд може да иска такова нещо. Нека Аллах й прости, дяволът я накара да си мисли такива неща.

Желанията й като махало на часовник се отклониха в противоположна посока, когато Мерина погледна на този въпрос от другата му страна. Страхът я вцепени — какво ще стане, ако се случи нещо с любимата сестра на Сиди и той разбере кой е виновен за това? Ако се случи такова нещо, ще го изгуби завинаги.

Тези мисли я изгаряха, докато го гледаше как се облича — широките свободни шалвари, ризата с набрани ръкави и поясът на тънкия му кръст. Колко красив мъж беше нейният Сиди и тя въздъхна с копнеж — копнеж, който отдавна бе станал част от самата нея. Така го гледаше и когато бе само на четиринадесет години, а той — дългокрак младеж, ненавършил още двадесет. Животът тогава й се струваше много прост — тя искаше нещо, а нейният баща й го даваше.

Но сега бе вече пораснала и помъдряла; вече знаеше, че има желания, които не може да изпълни и самият Аллах.

Тя стана, когато той излезе, и облече най-красивата си рокля. Поздрави неканената си гостенка с цялата сърдечност, на която беше способна в момента, и я разведе из двореца, за да й покаже любимите си места. Започна да я учи да танцува и скоро двете се смееха толкова весело, като че ли действително бяха сестри; дори излъга капитана, че е болна, когато Джейн я помоли да направи това.

От погледа й не убягна сянката на тъга, която премина по лицето на Джейн, и Мерина почувства към нея внезапна симпатия — та нали и тя самата се измъчваше заради своята любов. Привечер същият слуга й донесе, че е научил каквото трябва — срещу американката се готви ново покушение и то ще бъде извършено веднага щом напусне двореца.

На вечеря Мерина седеше срещу брата и сестрата, тя се усмихваше с натежало сърце. След малко се извини, като им каза, че не би искала да им пречи, докато разговарят за своята любима Вирджиния, и излезе. После се промъкна крадешком в стаята на своята гостенка.

Няколко минути по-късно тя излезе, облечена в странната зелена дреха от далечни земи; косата й бе стегната в кок на тила, а отгоре наметна широка черна дреха, но така, че да се вижда зелената рокля под нея. Измъкна се тихичко през вратата, през която обикновено се прокрадваше Джейн. Роклята не й стоеше много добре — беше й тясна в гърдите, а ръбът й се влачеше, но Мерина не обръщаше внимание на това — мисълта й бе съсредоточена върху ножа, скрит в гънките на дрехата.

„Инч Аллах“ — помисли си тя, докато вървеше забързано по тъмната улица — ако бог го желае, ще се върне вкъщи, преди да се е съмнало.

Хората на баща й се оказаха схватливи. Те я видяха на три преки от къщата, в която бе отседнал капитанът. Тя стоеше в сянката с ножа в ръка и ги очакваше — ще поговори с тях, ще им плати колкото поискат. Ако не успее да ги убеди с думи и с подкуп, ще им каже, че са поставили живота й в опасност и ще си платят за това.

Планът й бе осъден на провал — те я връхлетяха, преди да успее да каже и една дума, а ножовете им бяха по-бързи от нейния.

— Сиди — прошепна тя и се срина на земята. Остана да лежи така, напълно неподвижна, а животът й изтичаше заедно с кръвта по калдъръма на безлюдната улица.

Убийците изчезнаха в мрака, като си честитяха вече златото, което щяха да получат за геройското си дело. Дори не си дадоха труда да проверят дали мъртвата жена е тази, която трябваше да убият.