Евелин Роджърс
Пустинен пламък (10)

Глава 10

Джейн помисли за голотата си.

— Палтото — повтори Андрю.

— Чух — изсъска Джейн.

Като че ли не говореше достатъчно ясно. Не желаеше да види широката му, мазолеста ръка, готова да вземе това, което искаше.

Тя бавно вдигна очи и срещна решителния му, разгневен поглед. Побиха я тръпки. Видът му бе леден и непреклонен и я накара да почувства, че й липсва изгарящият плам, който преди малко излъчваше. Нещо бе започнало да се раздвижва в душата й, но сега всичко отново замря и тя усети същия мраз и сковаващо напрежение, които бе прочела и в неговите очи.

Много искаше да си прибере палтото. Можеше да си го вземе. Тя несръчно се изправи на колене и се обърна с гръб към него. Свали палтото от раменете си и го остави да падне около голите й прасци. Не знаеше колко добре бе успял да види голия й гръб, докато я бе събличал, но вече не се тревожеше, че сега ще му даде такава възможност.

Въпреки това той като че ли не се интересуваше от това, което виждаше.

Усещането на нощния хлад по кожата й бе чудесно. Чудесно след тежестта на вълненото палто, бодливо, грубо и пропито с аромата на Андрю. Питаше се как бе допуснала да си мисли, че ароматът на море и мирисът на моряк изобщо могат да бъдат приятни.

Андрю беше очаквал, че тя ще му се противопостави или непохватно ще се опита да свали палтото му под одеялото. Сега той не можеше да откъсне очите си, изпълнени с удивление при вида на гладката женствена закръгленост на хълбоците й, които така безсрамно бе изложила пред него. Проклет да беше, ако знаеше какво мисли да направи тази жена във всеки следващ момент. Този факт съвсем необяснимо го разгневи. Тя не разбираше колко е уязвима в момента.

Той хвърли сакото си на пода, сложи ръцете си тежко върху раменете й, дръпна я назад към себе си и стисна гърлото й с пръсти. Главата му бе много близо до нейната, когато прошепна в гъстата й объркана коса:

— Ти си една малка, глупава американка, Джейн Уърдингтън, една глупава американка, попаднала в напълно чужд свят, дошла тук с глупашка мисия.

Тя остана вцепенена. По профила й той успя да забележи как е стиснала устните си от яд. Но той усети и закръглените й хълбоци, които се опираха в бедрата му, както й уханието на гардении, останало дори и след морската баня, ухание, което топлата й, гладка кожа винаги излъчваше. Ухание на вечна пролет, помисли си той и веднага се запита дали и той не е един точно толкова голям глупак.

Ръката му се плъзна надолу към извивката на гърдите й. Разтворените му пръсти биха могли да обхванат и двете й тъмни зърна, ако поискаше. Дланта му усети топлината на меката й кожа. Беше намислил само да я предупреди и да я уплаши и дори да я накаже за обидните й думи, а сега усети внезапно желание да направи много повече.

Внезапно той отдръпна рязко ръката си, като че ли се беше опарил. Но преди това успя да усети колко силно бие сърцето й. Не от страст. Знаеше добре това. То биеше от страх. А той беше застанал до нея, изтръпнал от силно желание към тази полудяла девствена американка, чиито интимни части сигурно бяха сухи като пустинята, която се простираше пред тях. Изкушаваше се да провери лично правотата на думите си.

Но Андрю успя да овладее възбудата си. Той не беше някакво разгонено животно и не желаеше да получава удоволствие насила. Щеше да си намери жена. Истинска жена. И то при първа възможност.

Грабна палтото си и се отдръпна от леглото.

— Покрий се, девойко — каза той, отвратен едновременно и от нея, и от себе си. — Опитай се да си починеш. Вещите ще ти бъдат донесени. Повече няма да те предупреждавам за опасностите, пред които се изправяш, и за сигурния провал на плана ти.

Джейн посегна към одеялото. Когато се обърна, прикрила голотата си, вратата на капитанската каюта вече се затваряше, но тялото й продължаваше да усеща допира на ръцете му. У нея се надигна справедливо възмущение, но когато стъпките му заглъхнаха по коридора, тя постепенно бе обзета от странна самота, по-страшна дори и от чувството, което бе изпитала, когато моряците от лодката се бяха хвърлили във водата.

Беше я пренебрегнал още веднъж. И то в пълния смисъл на думата.

Потърси спасение под завивките, но нищо не можеше да прогони топлината на ръката му, която все още усещаше върху гърдите си. Нищо не можеше да прогони и мисълта, че той почти я беше погалил по гърдите, спомена за това как кожата й бе пламнала, а зърната й се бяха напрегнели, мисълта, че тя бе пожелала той да продължи. Никога не бе желала нещо повече от това в живота си.

Господи, прости й, тя дори бе усетила странно напрежение в слабините. Като че ли те очакваха той да направи нещо повече от това, което бе сторил. Като че ли бе усетила изгарящото желание той да предприеме нещо много повече. Как би могла изобщо да се покаже пред него по такъв глупав начин. Не можеше да си представи това. Но той беше толкова нагъл и неумолим и тя бе усетила, че иска да я сплаши и да я подчини… да я накара безпомощно да му се усмихва.

Джейн бе оставила безпомощността и любезността в Ню Йорк. И на тяхно място бе открила… какво бе открила у себе си? Веднага можеше да си отговори — бе открила склонност към разюзданост, която я ужасяваше до дъното на душата й. Тук и в консулството в Танжер тя направо го бе подканила да се възползва. Ако беше по-привлекателна, сигурно би го направил. Слава богу, че беше лишена от такива чарове.

Свита под завивките, Джейн въздъхна толкова силно, че се разтрепери до пръстите на краката си. Както бе казал, тук тя беше с глупава цел, но само ако би пожелала нещо, което би й причинило голямо нещастие.

Разюзданите удоволствия бяха за Милисънт и за Мерибет. Тя беше друг тип. Ако те бяха гладка тафта, която сменя всички цветове на дъгата, изплъзващи се, прозиращи, създадени за краткотрайна красота, Джейн бе като вълна в сиво и черно. Нищо прекрасно нямаше у нея. Но тя бе жилава и можеше да устои на времето. Реши, че на другия ден, след като събере цялото си разбито достойнство, ще благодари на Андрю. В мислите си някак неусетно бе започнала да го нарича с малкото му име. Щеше да му се извини за това, че е обсебила каютата му, и да го увери, че каквото и да е казала или направила, което би могло да се изтълкува като разпуснатост, то е било в резултат на тревогите й заради брат й и поради ужаса, изживян по време на корабокрушението, а също и от удара по главата. Или каквото и да е друго, за което би могла да се сети в момента и което да отклони вниманието му от простата истина: той беше разтърсил и пробудил тъмните сили, спящи у нея, могъщи сили, които майка й се бе опитала да й опише и които тя бе презряла, дълбоко интимни сили, за които тя вече не можеше да се преструва, че не съществуват.

— Чанг и Чин казват, че трябва да се погрижите за нея.

— Проклет да съм, ако го направя.

Андрю премести погледа си от трепкащите светлинки по брега на Триполи към набразденото от годините лице на своя старши помощник. Облаците се бяха разнесли, но до зазоряването оставаше цял час. И двамата мъже не бяха успели да заспят и се бяха срещнали на палубата, където Андрю бе излязъл, за да изпуши една цигара.

— Това е стар китайски обичай — настоя Оукъм. — Тъй като сте я спасили от гроб сред вълните.

Андрю дръпна от цигарата си, турският тютюн залепна по езика му и димът като змия се изви в неподвижния въздух на осветеното от лунни лъчи ранно утро.

— Тогава защо нашите приятели от Ориента не се погрижиха за безопасността й. Сигурен съм, че много скоро ще започнат да ме молят да ги върна на оня мръсен пират, от когото ги избавихме.

За да предотврати по-нататъшните спорове, Андрю смени темата и насочи разговора към пътуването, което се колебаеха дали да предприемат до Дерна, на изток от северноафриканското крайбрежие. Той трябваше да се погрижи за търговията си в този оживен пристанищен град, преди да се върне да вземе товара от стоки от Триполи, предназначен за английския пазар в Глазгоу и Ливърпул.

Разговорът постепенно замря, защото и двамата мъже не искаха да говорят за работата си в такава прекрасна, звездна нощ. Вятърът не беше стихнал след краткия дъжд, а луната осветяваше мачтите и им придаваше призрачен вид.

Най-после и двамата потънаха в мълчание. Андрю се заслуша в шума на вълните, които се разбиваха в кораба, и неволно в ума му се появи образът на Джейн Уърдингтън, застанала на колене в койката. Виждаше я толкова ясно, че ръцете му чак изтръпнаха от желанието да я докосне.

Тя още бе там и спеше със съня на невинните и чистите души. Той не се съмняваше ни най-малко в това. На него обаче му се налагаше да стои на палубата, изтръпнал от вълнение. Не се беше чувствал така от времето, когато като млад юноша приближаваше към първото пристанище след месеци, прекарани в морето.

— Относно момичето, капитан Мак…

Думите на Оукъм го върнаха към действителността.

— Казах ти, че ще я свалим на брега и ще продължим пътя си.

— Знаете, че Караманли е жесток тиранин.

— Такъв трябва и да бъде, за да я накара да чуе това, което има да й каже. Тя не е от ония, които слушат внимателно.

— Тя е само едно момиче…

— Това е все едно да кажеш, че океанът е само вода. Момичета като нея могат да разклатят устоите на самата цивилизация. Ти имаш добро сърце, Оукъм. Но не и аз. Не желая повече да се занимавам с нея. Вече ми струва една спасителна лодка.

— Това не беше по нейна вина. Един от корабите на султана, който очевидно бе зле навигиран, я блъсна, когато вие искахте да я приберете на борда.

— Не е нужно да ми напомняш. Но нямаше да сме във водата, ако не беше тя. Повярвай ми, Оукъм, мис Джейн Уърдингтън носи само беди. И без нея тревогите ми са достатъчно много.

— Тя е хубаво момиче. Нали не мислите, че…

— Не, не мисля. — Андрю угаси цигарата си и безмилостно изхвърли от ума си всички картини на голата Джейн. — И тя изобщо не е хубава — кожа и кости, и език, който свисти и шиба като развързано при буря въже.

Нямаше намерение да разказва на Оукъм как точно изглеждаше тя. Нямаше нужда да признава, че споменът за нея го кара да обикаля като пребито куче по палубата, вместо да поспи преди зазоряване.

— Спасителната лодка и без това беше за ремонт.

— Но не цялостен. Повярвай ми, Оукъм, тази жена не заслужава тревогите, които ни причини.

Един тих вик, който дойде откъм долната част на палубата, като че ли удари Андрю през устата. Той си даде сметка, че те двамата с Оукъм се бяха приближили твърде много до прозореца на неговата каюта. На лунната светлина успя да зърне гневното й лице, обърнато към него. Сребристата лунна светлина съвсем не можеше да смекчи огнените отблясъци, които горяха в черните й, покрити с дълги ресници очи.

— Моля, уведомете ме сутринта колко струва спасителната лодка, капитан Макгрегър. — Гласът на Джейн проряза със сарказма си свежия утринен въздух. — Ще платя проклетата ви лодка и след това можете да си отдъхнете. Незабавно ще напусна гадния ви кораб, преди да сте успели да си поемете дъх.