Ридли Пиърсън
Първата жертва (3)

Трета глава

Срещата се състоя в интернационалния квартал в един слънчев августовски следобед. Слънцето грееше силно и опияняващо, то обливаше със златна светлина всяка сграда, всяко дърво и всеки човек. Стиви Макнийл пристигна необичайно, ако не и нечувано за нея рано.

Беше се облякла за срещата с дънки, черна фланелка и ново тъмносиво сако тип сафари, купено наскоро. Независимо от американския си произход тя все още имаше слаб британски акцент, което се дължеше на задокеанската служба на баща й.

Домът Оф Хонг, с мрачен ресторант, разположен на южно шосе I-5, представляваше обикновена панелна постройка с голям пластмасов червен надпис на покрива, за да се вижда отдалече. Скромният му паркинг с начупен и изронен асфалт бе заграден с клюмнали верижни заграждения, увиснали на ръждясващите стълбове. Отвътре се чуваше бъбрене на мандарински език, който използва и Стиви без всякакво смущение, за да поздрави собственика. Той остана учуден от перфектното й произношение, усмихна се и я заведе до една маса, на която с гръб към вратата седеше жена.

Мелиса бе двадесет и шест годишна китайка, със семпла, спокойна красота, дължаща се повече на излъчването й, отколкото на външния й вид. Беше облечена с бяла мъжка риза и дънки. Единственото й украшение бе пластмасов часовник с водонепропускливи копчета. Тя плуваше всеки ден в басейна на Асоциацията на младите жени християнки и затова поддържаше косата си много къса.

— Добре изглеждаш, сестричке — каза Стиви.

— Ти също.

— Благодаря ти, че дойде веднага.

— Знаеш, че обичам да се виждам с теб — каза Мелиса. — Освен това може да изпадне и работа, какво по-добро от това?

— Просто не вярвам на мъжете, които уреждат тайни срещи, дори и ако обещават да продадат важна информация.

— Ако аз бях преминала през всичко, през което премина ти… — каза Мелиса.

Преди година Стиви бе преследвана в продължение на около три месеца. Щом частната охранителна фирма, която телевизията нае, най-накрая хвана мъжа, се оказа, че той има досие за сексуален тормоз, изнасилване и отвличане, макар и неосъден.

Сервитьорката ги прекъсна, предлагайки им прясна димяща течност в бамбуков съд. Мелиса учтиво отказа. Извади стенографски бележник от чантичката си и го сложи върху бялата покривка на масата. Всичко трябва да си е на мястото: такава си е Мелиса.

— Е? — попита китайката.

— Той твърди, че има информация за този контейнер, който извадиха на брега. Ти обичаш такива зъбати истории. Няма да е документално, но…

— Виж какво, съгласна съм. При свободната практика взимаш, каквото ти дадат.

— Не че не съм ти предлагала да ти уредя работа в канала.

— Не че не си ми предлагала — повтори Мелиса, — но когато аз заслужа работа в канала, ще е съвсем различно. — Бяха го обсъждали десетки пъти. — Отраснахме в една къща. Прекарвахме си заедно почивните дни и ваканциите.

— Нашите ваканции — прекъсна я Стиви.

— Но ако използваш известността си, за да ми намериш работа…

— Много добре те разбирам.

— Дори това тук — каза Мелиса, сочейки ресторанта, — ме кара да се чувствам потисната.

— Идеална си за тази работа. Ти си китайка и си на свободна практика. Ако този тъпчо наистина има някаква ценна информация, кой по-добре от теб би разнищил историята? — Стиви добави: — Освен това, какъв добър повод да се осребри един обяд в телевизията!

Мелиса се усмихна и кимна. После стана сериозна и каза:

— Правиш всичко това заради мен. Не отричай! Само да можех да ти се отплатя за една десета от услугите, които си ми правила…

— Каква е ползата от каквото и да било, ако не го използваш? Това са моите петнадесет минутки слава. Когато дойдат твоите, а те ще дойдат, разчитам да не ме забравиш.

— Няма начин.

— Не казвай така. Твоите продукции са най-добрите. Ще видиш. Една история като тази… ако информацията се окаже заслужаваща внимание… Това ще те изкара напред, ще промени всичко.

— Дъхът ми секва.

* * *

Мъжът, когото очакваха, още с пристигането си се открои от останалите. Той бе с кавказки произход. Оплешивяващ, дебел, с нос и бузи на алкохолик, с евтино и грозно яке. Под старомодно дългите бакенбарди и по червендалестия врат бяха избили капки пот. Той претърси с поглед ресторанта, беше малко объркан, докато накрая откри Стиви. Тя му направи знак и той седна при тях, предпазливо поглеждайки към Мелиса. Обърна се към Стиви:

— Изглеждаш по-различно, отколкото по телевизията.

— Ти ми се обади — каза Стиви. Новодошлият не беше от мъжете, с които Стиви би искала да обядва, затова си поръча чай с лед с надеждата срещата да приключи колкото може по-скоро.

— Дали е заради очите? Или заради косата? Не знам. — Той избърса челото си с ресторантската салфетка и се огледа за сервитьор. Поръча си Кейп Код, водка, сок от боровинки и също отказа предложението за храна.

Мелиса използва китайския си, за да помоли да ги оставят сами, като отново отказа предложената напитка.

— Гледам те всяка вечер. Новините. — Той заговорнически понижи тон. — Мислех, че ще говоря с теб, нали разбираш? — И отново хвърли поглед на Мелиса.

— Тя работи с мен — поясни Стиви. — Да говорим за това, което можеш да предложиш.

— Аз съм щатски ревизор.

— Мислех, че става дума за Кинг Каунти — поправи го тя.

— Щатски. Преглеждам инвентаризациите на половин дузина щатски агенции, всичко — от пътни маркери, до… де да знам… факс машини.

— Колко вълнуващо — прекъсна го Стиви.

— Слушаме ви — вметна Мелиса и потупа Стиви по панталона.

— Това е дълга история — отвърна той.

— Значи сигурно трябва да я чуем — окуражи го Мелиса.

Той докосна ръката на Стиви и тя инстинктивно се отдръпна.

— Може би съм се обадил не на когото трябва — каза той.

— Може би — съгласи се Стиви. — Докосни ме още веднъж и ще ти натъпча устата с черен пипер.

— Никога не съм го правил. Никога не съм се заигравал с пресата. Чувствам се неловко — извини се той.

— Значи броите пътните маркери на полицията. — Стиви се отърси от уплахата си. — Харесвате ли си работата?

— Какво друго броите, господин… — попита Мелиса, опитвайки се да измъкне от него името му.

Той отново си избърса челото. Зъбите му бяха жълти от пушене.

— Знаете ли как кината изчисляват колко пуканки са продали?

— Пуканки ли? — избухна Стиви. — Искаш да ми пробуташ някакви горещи новини за кинаджийските пуканки, така ли?

— Не го изчисляват по количеството царевица, което са изпукали, защото за едно пакетче пуканки отиват съвсем малко зрънца царевица, и не може да се изчисли колко зрънца отиват във всяко пликче… освен това винаги хвърлят това, което не са продали до края на деня или между прожекциите.

— Слушай… наистина…

— Значи, броят пакетчетата — каза Мелиса.

— Точно така! Собственикът или управителят броят колко пакетчета са използвани. Те инвентаризират пакетчетата — малки, средни, големи, и така се пресмята колко пари трябва да отчетат продавачите на щанда. Много е просто. И тъй като работниците са длъжни да възстановяват разликата, то много внимават. Същото е и със содата. Абсолютно същият метод. Броят използвани чашки за вечерта и така определят полагащия се приход на пари.

— Пакетчета и чашки — учудено повтори Стиви.

— В ОМПС, Отдела за Моторни Превозни Средства, счетоводството се води по фолиото за ламиниране. В зависимост от това, колко фолио е отишло във всеки отдел. Новите ламинирани карти имат някакъв надпис, вграден в пластмасата, който да помага на ченгетата да подушват фалшификатите. „Отдел за Моторни Превозни Средства“, щат Вашингтон, пишело на тях. Това ламиниране узаконява шофьорската книжка на шофьора. Много е важно да…

— Значи става дума за фалшификати — подсети го тя.

Той погледна ту едната, ту другата жена.

— Слушаме те — каза Мелиса, която бе започнала да си води бележки. Тя хвърли един поглед на Стиви. В погледа на Мелиса се долавяха искри на превъзбуда.

Стиви почувства как пулсът й се учестява.

— В отговорностите ми влиза да правя инвентаризация на ОМПС. Бракът също се пресмята, за да може да се направи сметката.

— Фалшиви шофьорски книжки? — продума Стиви. — И каква е връзката им с контейнера?

— Запитай се защо й е на държавата да ме кара да броя фолиото. Защо си прави този труд? Та всяко парче й струва само две цяло и шест десети цента. Дори няколкостотин да се загубят, ще направят три или четири долара.

— Три или четиристотин — повтори Мелиса, записвайки.

— Съвсем ме обърка — каза Стиви. — Искаш да кажеш, че държавата напразно изразходва човешките си ресурси, така ли? — попита тя с малко повече интерес. — Насам ли биеш?

— Става дума за личните карти — поясни Мелиса.

— И каква е цената на черно на една фалшива лична карта? — попита Стиви.

— Започваш да схващаш! — каза мъжа. — Каква е според теб цената на една фалшива шофьорска книжка, госпожице Макнийл?

— Госпожа съм — поправи го тя. — Ами… не знам. Зависи дали е за хлапета, които се опитват да си купят цигари, или за нелегални имигранти, които се опитват да си купят свободата.

— Разбира се, че зависи от това — съгласи се мъжът.

Тя се замисли.

— Двеста?

— Петстотин? — попита Мелиса, когато потящият се човек само се ухили на Стиви.

— Какво ще кажете за три хиляди и петстотин за една книжка.

Стиви изплю едно парче лед обратно в чашата си.

— Какво?

— Законното жителство е първата крачка към разрешителното за работа. Разрешителното за работа е първата крачка за зелена карта. Зелената карта води до…

— Гражданство.

Той се усмихна.

— Видяхте ли, че е дълга история? — попита той. — Имам и име.

— Колко? — попита Стиви.

— Пет хиляди — отвърна той без колебание.

Стиви се задави и се засмя едновременно.

— Не сме на телевизионно шоу, не раздаваме джакпот — отвърна му тя. — Петстотин.

— Може би тогава ще трябва да се обадя на някое телевизионно шоу.

— Ще трябва да ползваш междуградска линия — каза Стиви.

Спечели си една усмивка от него.

— Сетих се, заради косата е, нали? За шоуто си я правиш по друг начин.

— Не е шоу — отвърна Стиви. Обля я студена вълна. Не обичаше да се занимава с почитатели. — Това е сериозно предаване. Новини.

Човекът се замисли за момент над предложението.

— Хиляда — изчисли той.

— Петстотин предварително и петстотин — ако работата стане.

— Да не мислите, че ще ви дам моето име? Или пък нещо, по което да ме откриете?

— Нали вече ни каза, че си щатски ревизор. Мислиш ли, че не можем да те открием? — попита Мелиса.

— Условието, при което съм съгласен да сътруднича, е да го оставите на мира… тоест, да ме оставите на мира. Мен не трябва да ме закачате. — И той добави: — Случайно си харесвам работата.

Стиви повтори:

— Петстотин, ако продуцентът ми се съгласи да се заемем със случая. Мелиса ще ти донесе парите. Ти ще й дадеш името на работника от ОМПС, който зле се справя с преброяването на фолиото за ламиниране. Ако случаят се разнищи, получаваш другите петстотин. Щом искаш ти да ни се обаждаш и да определяш срещите, няма проблеми. Дай ми два часа да го уредя с продуцента си.

— Предпочитам да работя с теб — възрази той. — Нищо лично — извини се той на Мелиса.

— Случаят е на Мелиса, не мой. Аз съм водеща, а не репортер. Остави ни да си вършим работата. Ти си върши твоята.

— Но ти беше репортерът, който пое случая с онзи контейнер — напомни й той.

— Ние също харесваме професиите си. Остави ни да работим — намеси се Мелиса.

След няколко минути той напусна ресторанта, оставяйки след себе си миризмата на евтин одеколон.

Когато той излезе, те си поръчаха храна.

— Искаш ми пет двеминутни предавания: преглед на трагедията с контейнера; разкритието за ОМПС, ако се окаже вярно; материал за затвора, в който отиват, и какво става с нелегалните имигранти, като отидат там.

— Точно така.

— Нямам проблеми с никой от тях, но ако нещата се задълбаят до по-голяма история… ако успея да свържа тези фалшиви шофьорски книжки с легализирането на нелегални имигранти, ако успея да разкрия хората, замесени в това, трябва да знам, че си до мен, че никой няма да ме избута и да ми открадне случая.

— Не и докато съм в случая — каза Стиви. — Само това мога да обещая. Поне докато аз съм в този случай, никой няма да ни го вземе.

— Така е честно. Ами ако случаят се окаже политически?

— Аз ще го продължа, където и да ни отведе, където и да го отведеш, сестричке. Между другото, аз ще поддържам диалога, за да не се забрави случката, като интервюирам всеки и всички, които имат отношение към нея: имиграционните служби, ченгетата, задържаните, когото трябва.

— Ами ако Коруин не пожелае да се занимава с това? — попита Мелиса.

— А какво правехме, когато Су-Су не ни даваше да правим нещо? — попита Стиви.

— Обръщахме се към баща ти — отговори Мелиса.

— Ако Коруин реши да ни слага прът в колелата, ще отнеса случая през главата му в Ню Йорк. Все още имам достатъчно контакти.

— Би ли го направила?

— Разбира се, че ще го направя. Поне за този случай.

— Заради този случай, или заради мен? — попита Мелиса.

— Заради случая.

— Защото аз…

— Знам ти принципите — прекъсна я Стиви. — Това не е помощ. Честно. Ако случаят си заслужава, и ти искаш да го направиш, аз ще съм до теб. Ако искаш да го разнищиш, с теб съм, но само ако наистина е някое разкритие, а не клопка. Само това ще ти кажа.

— В такъв случай се разбрахме — каза Мелиса, без изобщо да попита за заплащането. — За теб е историята. За мен е творческата самостоятелност.

— Да — каза Стиви, — разбрахме се.