Ридли Пиърсън
Първата жертва (67)

Шестдесет и седма глава

Рапортите на отрядите, които Ла Моя определи да наблюдават двата строежа, показваха, че контейнерът трябва да бъде доставен на Диленси авеню. В последния един час в района са били видени три коли с азиатци, обикалящи като гладни мишелови. Петнайсет минути по-рано двама от тези мъже са прескочили оградата на строежа и, съединявайки жички, са подкарали крана, нарушавайки с това цяла поредица от закони. Болд таеше слаба надежда, че неговият екип все още има някакъв шанс.

Болд се намираше в радарната на пристанищните власти, когато Ла Моя му се обади да му разкаже за новините на живо и как нелегалните имигранти са избягали от контейнера. Не само че бе провалена идеята да се последва „Ес Ес Хана“, но и в двора на морската флота не се забелязваше никакво действие. Въпреки всичките тези явни провали Диленси авеню си оставаше най-вероятното място да намерят вносителите на нелегални имигранти — койотите. Последен шанс за Болд и екипа му.

Болд заповяда на Ла Моя да изостави двора на флотата и да тръгне към града.

— Намери някой от Имиграционните служби — инструктира го той. — Ако трябва, обади се на Талмъдж у дома. Кажи му, че ще извършваме арести на Диленси авеню, и че бихме искали някой от Имиграционните служби да присъства на разпитите, за да се избегне всякакъв конфликт на интереси.

— Къде?

Болд повтори мястото и каза:

— Това не е покана.

— Кугли? — попита Ла Моя.

— Не може да ловиш риба без стръв — каза Болд. — Нали не очакваш Талмъдж да дойде посред нощ в града?

— Човек никога не знае — казва Ла Моя.

— И ако се появи Кугли, стой залепен за него, Джон.

* * *

Докато караше шевролета си към Диленси авеню, Болд продължаваше да поддържа радиоконтакт с детективите Хайман и Браун. Имаше такъв период в службата му, когато беше започнал визуално да си представя радиотрафика — офицерите си говореха по радиостанциите и той направо виждаше цялата операция.

Хайман наблюдаваше крана на строежа. Браун беше по петите на една от трите коли. Когато Браун докладва, че неговият наблюдаван бе извършил обратен завой, Болд интуитивно разбра, че азиатците са гледали репортажа на живо. Колата им беше пет пресечки преди Диленси авеню и Болд заповяда да ги арестуват. Самият той с главоломна скорост бързаше за подкрепа. Двамината, които бяха подкарали крана, бяха първи в списъка му на арести, и той подчерта това на Хайман. Тези двамата бяха прекрачили частна собственост и посегнали на чужд инвентар. Болд с удоволствие обмисляше по какви параграфи може да ги арестува. Полицейска му работа, няма друга като нея!

Заповяда да му доведат тези двамата в стаята за разпити. Въпреки че азиатските гангстери са известни с отказа си да говорят, Болд вярваше, че заплахата да им бъде предявено обвинение за множество убийства, което влече смъртно наказание, ще им развърже езиците.

Радиотрафикът отново грабна вниманието на Болд. Наблюдаваният от Браун се връщаше към Диленси авеню, а през това време Хайман докладва, че двамата, които се занимаваха с крана, са напуснали техниката и хукнали към оградата. В същото време се включи и радиоколата, която съобщи, че започва лудо преследване и има нужда от помощ. Гангстерите се оказаха достатъчно хитри, за да се пръснат в различни посоки и по такъв начин да отслабят силите на полицията. Една пресечка преди Диленси авеню, точно когато Болд зави зад ъгъла, една тъмна фигура претича пред фаровете му и той инстинктивно скочи на спирачките. С крайчето на окото си той зърна и Хайман, който пък тичаше в обратната посока. Болд чу сирената на другата патрулна кола да заглъхва и ясно различи стрелба. Мразеше този звук.

Болд изскочи от шевролета си и хукна след сянката, която тичаше бързо и сви надолу по алеята. Болд я последва. Зад гърба му патрулна кола бе притиснала една от гангстерските коли и започна стрелба. Приливът на адреналин притъпи чувството му за време. Бе извадил пистолета си. Стискаше го с дясната ръка. Тази сянка отпред, току-що свила зад ъгъла, бе всичко, което имаше значение. Сирените виеха в далечината като някакъв допълнителен фон, допринасящ за атмосферата. Болд нямаше крака, нито дробове, а само стръв да преследва целта си. Той извика предупреждение, което отекна в тухлите и асфалта.

Сянката бе на момче, което сви зад ъгъла. Болд чу собствените си подметки да шляпат по мокрия асфалт. Далеч зад гърба му отекваше стрелба. Той сви зад същия ъгъл и внезапно спря. Задънена улица. Тухлени блокове от двете страни. Бетонена стена на сграда отпред. Отляво — метален контейнер за боклук и някакви стари захвърлени мебели. Отдясно — лабиринт от черни чували с боклук. Алеята беше около двайсетина метра. Пожарната стълба от ковано желязо беше празна. Сирените приближаваха.

Болд разбра, че ще трябва да се справи сам със ситуацията. Прониза го мисълта за Майлс и Сара и за това, колко време им дължи и през колко години все още им предстоеше да минат. Помисли си, през колко неща е минал заедно с Лиз и колко далеч са стигнали. Той се шмугна наляво, притисна рамото си в студената тухлена стена, дясната му ръка стискаше пистолета. Замириса му на урина, евтина бира, боклук и нафта. В далечината се чуваше престрелката като от съседския телевизор през стената.

— Полиция! — обяви той строго, добре осъзнавайки, че този възглас прави от него мишена, особено както беше застанал на открито в края на улицата.

Въздухът изведнъж стана невероятно неподвижен. Далечните сирени останаха зад него като звукова завеса. Всичко друго бе тишина и биенето на собственото му сърце. Пот изби по челото му. Устата му пресъхна. Бе прекарал целия си живот в този град и нямаше никакво намерение да умре точно тук. Видя разровените гробове в Хилтоп. Те сякаш го викаха. Цялата хитра политика изведнъж се сведе до това. Ето я истинската полицейска работа. Ето го моментът, в който нищо друго няма значение, само упоритото тиктакане на секундите, всяка от които струва колкото цял живот. Изпитваше истински, животински страх.

— Имаме две възможности — съобщи Болд, защото не искаше да се забърква в стрелба, — едната е да дойдеш насам с вдигнати ръце. Другата е да дойдеш насам с краката напред. Друго няма. Чуваш ли тези сирени? Мислиш ли, че няколко млади полицайчета с горещи глави, жадуващи да изпробват пушкалата си, много ще ти оправят положението? Чуй ме! Аз съм единственият ти шанс да се измъкнеш оттук жив.

Тишина. Да имаше поне някое грухтене, поне някоя ругатня, можеше да започнат диалог. Той си пое дълбоко въздух. Опитваше се да отгатне какво има зад железния контейнер за боклуци или зад купчината чували отдясно. Бавно тръгна напред, като погледът му скачаше ту към контейнера, ту към купчината, ту пак към контейнера, ту пак към купчината. Всяка по-тъмна сянка придобиваше във въображението му човешка форма. Играта не му харесваше. Искаше да се обърне и да си тръгне. Момчето можеше да е навсякъде и най-вече на някое място, за което Болд да не се е сетил. Искаше му се да го убеди с думи да излезе. Опасяваше се, че няма да стане.

Дланта му, стиснала пистолета, се потеше. Кръвта оглушително пулсираше в ушите му. В тази улица беше прекалено тъмно. Стигна до контейнера и се облегна на ъгъла на стената. Целият беше плувнал в пот. Не бе чул момчето да скача в контейнера, но не биваше да изключва тази възможност.

Погледна към началото на улицата, зад него — десетина метра и все незащитени.

— Имаш ли някакви братя — извика той, — сестри, майка? Има ли някой, на когото да държиш?

Същата убийствена тишина.

— Ако не ми се покажеш, ако не те видя, мога да те застрелям. Разбираш ли? Не искам да го правя, но ще се наложи. Не можеш да се измъкнеш оттук, не можеш да минеш покрай мен.

— Глупости!

Бързи стъпки. Тъмна сянка покрай купчината чували. Тичаше наведен ниско и ужасно бързо.

Болд имаше само един шанс да спре тази сянка. Той сведе рамо, прецени разстоянието и силно писна, за да разсее вниманието на момчето. Настигна го в края на улицата. И двамата се сблъскаха, извъртяха се и паднаха на около метър един от друг. Момчето се изправи на колене. Болд се протегна към него и го халоса. Момчето падна втори път. Болд се провлече напред и забеляза сивия блясък на стомана. Той стреля за предупреждение, претърколи се от пътя му и ножът се стовари точно там, където току-що бяха гърдите му. Болд го изрита. Момчето падна назад. Светкавица озари тухлената стена отсреща. Наближаваше подкрепление.

Момчето бързо скочи на крака и бръкна с ръка, възнамерявайки да метне ножа. Болд стреля още веднъж и не улучи. Стреля пак. Не улучи. Ножът прелетя във въздуха, издрънча, удряйки се в тухлите някъде в тясното пространство между главата и рамото на Болд. Момчето пробяга няколко крачки, фаровете го осветиха и той се просна на подгизналата от урина улица с разперени ръце и крака.

— Арестуван си! — извика Болд, като по този начин предупреди хората му да не стрелят.

— Нищо не съм направил — проплака момчето.

Болд пипна дясното си ухо, за да се увери, че все още е прикрепено към главата му и чак тогава извади белезниците. Този арест си беше негов, ничий друг.