Ридли Пиърсън
Първата жертва (47)

Четиридесет и седма глава

— Не си спомням чак толкова много. Всичко стана ужасно бързо. — Стиви Макнийл беше сложила тениска за бягане. Екипът на полицията беше в апартамента й от два часа. Слънчевите лъчи на неделната сутрин се опитваха да откраднат нощта от небето. Апартаментът все още миришеше на мъжка пот.

Детектив Боби Гейнис, която изглеждаше не по-малко уморена от останалите, съчувствено кимна.

Ла Моя притискаше синьо пликче с лед до лицето си и направляваше потока влизащи към хола, където полицаите правеха снимки и вземаха отпечатъци от пръсти.

Стиви си помисли, че полицаите са още по-зле и от медиите, и те също могат да обърнат всяко място на зоопарк.

Лу Болд седеше на един стол пред бюрото й. Изглеждаше по-стар от обикновено.

— Когато се облечете — информира я Болд, — ще ви заведем в хотел. Детектив Гейнис ще остане с вас в стаята ви, ако нямате нищо против. Ще сложим един униформен полицай в коридора пред вратата на съседната стая, която ще е празна.

— Ами Едуардо? — безизразно попита тя. — Нощният пазач.

— Той е в спешно отделение. Има сътресение на мозъка — отвърна Болд, — него ще разпитаме сутринта.

— Нямах предвид това — каза Стиви.

— Знаели са какво правят — обясни Гейнис. — Халосали са го с бухалка, взели са му ключовете, изтърбушили са телефонната система, махнали са видеото от охранителната система. Трябва да ни кажете нещо повече.

— Казах ви всичко, което можах.

— Сигурен съм, че е така — търпеливо каза Болд, въпреки че явно бе разочарован.

— Значи е било… професионално? — нерешително попита Стиви и двамата.

Гейнис погледна Болд и после пак Макнийл.

— Те ли…? Той… е знаел какво върши. Познавал е сградата. Апартаментът ви. Как се стига с асансьора. Предполагаме, че не е бил сляп късмет това, което го е довело тук, нито пък е дошъл тук наслуки.

— Не — повтори Стиви, имаше нужда да го чуе отново.

— Проучили са сградата предварително — заяви Болд, — така ни се струва.

Стиви знаеше, че трябва да каже нещо, но не се сещаше какво. В момента изобщо не можеше да мисли.

— Значи са искали да…

— Не знаем какво са искали — поправи я Болд, като умишлено я прекъсна, за да не й позволи да изрече думите, които й бяха на езика. Може би беше суеверен.

— Клайн…

— Не знаем дали е така — повтори като ехо Гейнис след лейтенанта.

Болд се върна към предишната тема.

— Ще ви изведем оттук веднага, щом сте готова, госпожо Макнийл.

— Ще ми показвате ли компютърни рисунки? — попита тя, — може би ще го разпозная.

— Може да опитаме по-късно днес или в понеделник сутринта, ако искате — каза Болд, но явно не вярваше, че Стиви ще го разпознае.

— Хотел — отчаяно прошепна Стиви.

— Когато сте готова.

— Мразя това.

— Да — съгласи се Болд, — бихме искали да работим с вас — припомни й той предложението, което й направи по-рано.

— А за сержанта — каза тя и кимна в посока на отворената врата на спалнята. — Как, по дяволите, стигна дотук толкова бързо?

— Този път имахме късмет — отвърна Болд.

— Това не отговаря на въпроса ми — каза Стиви, но Болд остана безмълвен. Не смяташе да отговаря на този въпрос. — Той следеше ли ме? — настойчиво попита тя. — Под наблюдение ли ме държите?

Болд забеляза трите сиви кутийки до телевизора й и не можа да не се приближи до тях.

— Това ли са касетите? — попита той.

— Тези са частна собственост.

— Кой знае за тези записи? Ние, да. Но кой друг? Някой продуцент, някой редактор?

— Никой!

Размишлявайки на глас, Болд отбеляза:

— Приехме за даденост, че който и да е бил този, който е влязъл, той е търсел вас. Ами ако грешим? А може би е трябвало да бъде: с един куршум два заека. Да изглежда като обир, който се е провалил. Едно видео, малко бижута, тези касетки, а вие убита или ранена в хода на действието.

Стиви пребледня и доста се поколеба, после погледна Болд право в очите и накрая каза:

— Споменах за тези касети на Брайън Кугли. Както за тези VHS, така и за дигиталните. Помолих го да ми помогне да взема дигиталната касета. Трябваше да ми дадете да видя тази касета!

— Кога стана това?

— В сряда вечерта. Срещата, за която знаете. Вечерята. Кугли знаеше, че тук имам VHS касети. Това са първите, които е снимала. Така му и казах. — Тя изчака някаква реакция от него. — Да не би да мислите…?

— Чух ви — сряза я той.

Монотонното бучене на уличното движение изпълни стаята, едва доловимо, съревноваващо се с лекото шушукане на вентилационната система. В далечината се чу корабна сирена, последвана от полицейска, звучаща като плач на ранена котка. Тези звуци бяха също толкова неотменима част от този град, както и специфичният климат.

— Но това не означава, че Кугли… — възрази тя.

— Не, не означава — прекъсна я Болд. Той се огледа, затвори вратата на спалнята и каза: — Добре, хайде сега да тръгваме.