Ридли Пиърсън
Първата жертва (62)

Шестдесет и втора глава

— Госпожо Макнийл, Рой се обажда.

Гласът в клетъчния телефон й прозвуча познат, но не можа да се сети кой е. Точно в момента Стиви повече се интересуваше от сладоледа, който й бяха донесли в хотелската стая, отколкото от телефонното обаждане.

— Рой?

— От трафика — представи се човека.

Наричаха го Рой Чопъра. Правеше репортажи за движението в пиковите часове. Както за сутрешните новини, така и за новините „Четири в пет“. Когато се сети кой е, вече успя да свърже гласа с образа му.

— Да, Рой.

— От телевизията ми дадоха номера на клетъчния ви телефон. Надявам се нямате нищо против. Предположих, че ще искате да чуете това.

— Кое?

Тя се облегна на дивана и отмести сладоледа настрани, сърцето й заби усилено. За какво ли се обаждаше момчето от трафика?

— Един мой приятел, Сам Хейбър работи за „Седем“.

Той имаше предвид канал „Седем“. Конкуренцията.

Новината вече не й харесваше.

— Той е техният Чопър. Да. Сам е по поддръжката. Освен това наглася и апаратурата. Обади ми се да отмени плаването, което бяхме запланували, защото от „Седем“ са казали да нагласи в птицата някакви високотехнологични ултрачервени джаджи, което имало нещо общо с дебнене на кораб отвисоко. Говорим за тази вечер. Той подслушал, че единият от хората с апаратурата говори нещо за това как щели да ни изпреварят с нашата история, и че ченгетата са задавали всякакви въпроси на пристанищните власти. Реших, че трябва да знаете.

— Кораб? — повтори тя, нахвърляйки си бележки на бяла ленена салфетка. — Нашата история.

— Да, искат да изпреварят нашата история.

— Знаеш ли нещо за тази апаратура?

— Само, че не е стандартно производство. Свръхчувствителна към инфрачервените лъчи. Сам каза, че някакъв професор от университета я е инсталирал. Наложило им се да боядисат в черно хангара и дори да дръпнат капачката на лещите, за да изпробвал апаратурата — толкова е чувствителна. Дневната светлина би я изпепелила. Този тип се разкрещял на Сам, задето отворил вратата, заради светлината. Изгонил Сам, казвам ви го. Ако не беше, може би Сам нямаше да ми каже. Сам си е такъв, не обича някой да му крещи, нали разбирате?

— Те дебнат кораб с контейнери — предположи тя. — Има ли някакъв начин да им попречим?

— А папата сере ли в гората? — отвърна пилотът на хеликоптер.

— Подготви птицата.

— Докато си говорехме, трябва да са й сипали гориво.

Стиви смяташе да затвори телефона, но се сети, че трябва да измисли някакъв начин, за да се отърве от различните видове охранители и наблюдатели.

— Рой — каза тя, — в центъра на града има ли някоя сграда, на чийто покрив да кацнеш?

— Можете ли да отидете на Кълъмбия на Първа морска?

— Дай ми номер, на който да ти се обадя — каза тя, — ще ти звънна оттам.